Джеф Линдзи
Нощният ловец (24)

23.

Дебора трябва да бе отпратила младежа, защото когато отново вдигнах глава, бяхме сами. Тя стоеше пред мен. Въпреки синята униформа сега изобщо нямаше вид на ченге. Изглеждаше разстроена и сякаш не можеше да реши дали да крещи, или да плаче. Приличаше на мамичка, чието любимо малко момченце я е разочаровало особено много.

— Е? — попита тя.

Трябва да призная, че имаше право.

— Не е толкова страшно — уверих я. — А ти какво ще кажеш?

Тя ритна един стол. Той падна.

— По дяволите, Декстър, не ми се прави на остроумен. Кажи… Кажи, че не си ти! — Аз мълчах. — Добре, тогава ми кажи, че си ти! Само ми кажи НЕЩО! Каквото и да е.

— Аз… — Поклатих глава. Наистина нямаше какво да кажа, затова отново поклатих глава. — Почти съм сигурен, че не съм аз. Искам да кажа… не мисля, че съм аз. — Това и на мен ми прозвуча неубедително.

— Какво означава „почти сигурен“ — попита Деб. — Значи ли, че не си сигурен? Че има вероятност на снимката да си ти?

— Ами… — Брилянтен отговор на такъв въпрос, наистина. — Може би. Не зная.

— Какво означава „не зная“ — че не знаеш дали искаш да ми кажеш, или че наистина не знаеш дали на тази снимка си ти?

— Почти съм сигурен, че не съм аз, Дебора — повторих. — Наистина не съм сигурен. Обаче прилича на мен, нали?

— По дяволите! — Тя ритна падналия стол и той се блъсна в масата. — Как може да не знаеш, по дяволите?

— Малко ми е трудно да обясня.

— Пробвай!

Отворих уста, но за пръв път през живота ми от нея не излезе нищо. Сякаш останалото не беше достатъчно, но изглежда, и остроумието ми изневеряваше.

— Просто… Сънувах… тези неща, но… Деб, наистина не зная — едва измърморих.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Дебора зарита стола.

Нямаше как да не приема нейния анализ на ситуацията.

Отново ме връхлетяха всички мои по-ранни догадки. Само че този път по-отчетливи и по-арогантни. Разбира се, че не съм аз, как бих могъл да съм аз? Нямаше ли да зная, ако бях аз? Очевидно не, скъпо момче. Очевидно ти нищо не знаеш. Понеже мрачните, скрити глъбини на нашите малки умове ни разправят всякакви неща, които се преливат с реалността, но снимките не лъжат.

Деб предприе нов ред от безмилостни атаки срещу стола. После ме изгледа. Лицето й пламтеше и повече от всякога очите й приличаха на очите на Хари.

— Добре. Ето как стоят нещата… — Примига и замълча за момент, сякаш двамата разбирахме, че току-що е изрекла нещо съвсем в стила на Хари.

За миг добих усещането, че Хари е в стаята, при мен и при Дебора, все едно и двамата бяхме много различни, но и двамата бяхме негови деца, два странни юмрука на неговото забележително наследство. Дебора разхлаби малко въображаемия корсет, в който се беше стегнала, и заприлича на човек. От известно време не я бях виждал такава. Остана задълго загледана в мен, после се извърна.

— Ти си ми брат, Декс.

До голяма степен бях сигурен, че не възнамеряваше да каже точно това.

— Никой няма да те обвини в нищо — уверих я.

— Майната ти, ти си ми брат! — озъби се тя и яростта й наистина ме изненада. — Не зная какво е станало между теб и баща ми. Никога не говорехте за това. Зная обаче как би постъпил.

— Щеше да ме предаде — казах аз и Дебора кимна. Нещо проблесна в очите й.

— Ти си единственият ми роднина, Декстър.

— Не е кой знае каква придобивка, нали?

Стояхме загледани един в друг. Гледах сълзата, която падна от лявото й око и се спусна по бузата й. Тя я избърса, пое дълбоко дъх и се извърна към прозореца.

— Не е — съгласи се. — Но той нямаше да те предаде. Аз обаче мисля да го направя. — Загледа се през прозореца далеч към хоризонта. — Трябва да приключа с разпитите. Оставям на теб да решиш дали тези свидетелства са актуални. Вземи диска, виж го на компютъра си и реши каквото имаш да решаваш. Ще мина да го прибера и да чуя какво ще ми кажеш, когато свърша тук и преди да поема дежурството си. — Погледна си часовника. — Ако трябва да те предам, ще го направя. — Отново ме загледа. — По дяволите, Декстър! — каза с обич и излезе.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Под мен все така кипеше водовъртеж от полицаи, репортери и грачещи зяпачи. Далеч отвъд паркинга се виждаше магистралата. Колите и камионите профучаваха на границата на позволените за Маями деветдесет и пет мили в час. Отвъд магистралата, в мъглявата далечина, трептеше изгревът.

А тук, на преден план, стоеше зашеметеният и се взираше през прозореца към един град, който не говореше, а и да говореше, пак нямаше да му каже кой знае какво.

По дяволите, Декстър!

Не зная колко дълго съм стоял така, но все пак накрая осъзнах, че тук няма да намеря отговорите. Компютърът на нашия човек обаче сигурно можеше да ми каже нещо. Отидох до бюрото. Имаше записвачка. В най-горното чекмедже намерих кутия дискове. Сложих един във флопито, записах целия файл със снимки и извадих диска. Задържах го. Нямаше какво да кажа. Сигурно си въобразявах, но ми се стори, че дочух слабия кикот на неясния глас от задната седалка. За всеки случай изтрих файла от харддиска.

На излизане полицаите от Брауърд не ме спряха, нито ми казаха нещо, но зад безразличието им долових неотстъпчивост и подозрение.

Зачудих се дали демонстрират това, на което казват съзнание. Нямаше как всъщност да узная. За разлика от бедната Дебора, която се разкъсваше от чувство на лоялност към толкова много неща, че се чудех как ги съвместява в мозъка си. Възхищавах се на решението й да ме остави да реша приложимостта на доказателствата. Много красиво. Съвсем в стила на Хари. Все едно да оставиш зареден пистолет на масата пред виновен приятел и да си тръгнеш със съзнанието, че вината ще дръпне спусъка и ще спести на града съдебните разходи. В света на Хари човешкото съзнание не можеше да преживее подобен позор.

Както обаче Хари много добре знаеше, неговият свят отдавна беше мъртъв, а аз нямах съзнание. Затова не можех да осъзная позора, не можех да изпитам и чувство за вина. Разполагах само с един диск и с няколко снимки върху него. Естествено тази снимки бяха по-безсмислени и от съзнанието.

Трябваше да има някакво обяснение, според което Декстър не можеше да се разхожда с камион из Маями насън. Разбира се, повечето шофьори по пътя, изглежда, се справят с това, но поне когато потеглят, са отчасти будни, нали? А пък ето, аз — изпълнен с жизнерадост и с блеснал поглед — съвсем не съм човекът, който ще тръгне да скита из града и да убива несъзнателно. Не, аз бях човек, който иска да е буден във всеки миг. А и ако държим да сме изчерпателни, трябва да споменем нощта на околовръстното шосе. Физически беше невъзможно да хвърля главата към собствената си кола, нали?

Освен ако не държах да повярвам, че мога да съм на две места едновременно, в което имаше някакъв смисъл, ако приемех, че само съм си мислел, че съм седял там в колата си и съм гледал как някой хвърля главата, докато всъщност аз съм хвърлил главата към собствената си кола и после…

Не. Абсурдно. Не можех да искам последните отломки от мозъка ми да повярват в подобна небивалица. Трябваше да има някакво много просто логично обяснение и щях да го намеря — и макар да приличах на човек, който се опитва да убеди сам себе си, че под леглото няма нищо, ето, казвам го на висок глас.

„Има някакво просто, логично обяснение — казах си. И понеже никога не можеш да си сигурен кой те чува, добавих: — И под леглото няма нищо“.

Отново обаче единственият отговор, който получих, беше твърде многозначителното мълчание от страна на Мрачния странник.

Не открих отговора и на път за вкъщи въпреки обичайната жизнерадостна кръвожадност на останалите шофьори. Или ако трябва да съм съвсем искрен, не открих смислени отговори. Нелепите варианти изобилстваха. Те обаче кръжаха около неизменната главна презумпция, а именно че не всичко става единствено в главата на нашето любимо чудовище, а на мен ми беше много трудно да приема подобно нещо. Може би просто в момента не се чувствах по-луд от обикновено. Не откривах бели петна, нямах усещането, че мисля по-бавно или по по-особен начин, и до този момент не бях забелязал да водя разговори с невидими приятели.

Освен насън, разбира се, но това май не се брои. Не сме ли всички луди в сънищата си? Какво друго е сънят, в крайна сметка, освен процес, посредством който стоварваме лудостта си в непроницаемата яма на подсъзнанието и излизаме от другата страна, готови да ядем хляб вместо децата на съседа?

Като оставим сънищата, всичко останало изглеждаше съвсем смислено: някой хвърля главата към мен на околовръстното, оставя Барби в апартамента ми и подрежда телата по любопитни начини. Някой друг, не аз. Не скъпият мрачен Декстър. Онзи, когото бяха уловили снимките на този диск. Щях да разгледам записа и веднъж завинаги да докажа, че…

Че има голяма вероятност убиецът да съм аз?

Добре, Декстър. Много добре. Казах ти, че има логично обяснение. Някой друг, който всъщност съм аз. Разбира се. Много смислено, нали?

Прибрах се и внимателно огледах апартамента. Сякаш никой не ме чакаше. Нямаше и повод някой да ме чака, разбира се. Малко обезпокоително беше обаче, понеже този архибяс, който тероризираше целия град, знаеше къде живея. Доказал беше, че е от чудовищата, които са способни на всичко. По всяко време можеше да влезе и да остави още части от кукли. Особено ако той беше аз.

Което, разбира се, той не беше. Определено не беше. Щях да открия някоя дреболия на снимките, която да докаже, че приликата е съвсем случайна, а фактът, че в такава степен улавям някои неща около убийствата, също несъмнено беше случаен. Да, това очевидно бе поредица от съвсем логични чудовищни съвпадения. Сигурно трябваше да кандидатствам за Книгата на Гинес. Зачудих се какъв ли е световният рекорд за това да не си убеден, че си извършил поредица убийства?

Сложих един диск на Филип Глас и се настаних в креслото си. Музиката раздвижи пустотата в мен и след няколко минути донякъде си възвърнах привичното за мен спокойствие и ледена логика. Отидох до компютъра и го пуснах. Сложих диска във флопито и разгледах снимките. Прехвърлях ги напред и назад и направих всичко, което знаех, за да изчистя образите. Пробвах неща, за които само бях чувал, импровизирах, но не се получи. В крайна сметка се оказах там, откъдето бях тръгнал. Просто беше невъзможно да се сдобия с резолюция, която да направи лицето на мъжа по-ясно. Въпреки това се взирах в снимките. Раздвижвах ги под различен ъгъл. Разпечатах ги и ги поднесох към светлината. Направих всичко, което би направил всеки нормален човек, и макар да останах доволен от имитацията, не открих друго, освен че човекът на снимките прилича на мен.

Не можех да си създам конкретно мнение за нищо, дори за дрехите му. Носеше риза, която можеше да е и бяла, и бежова, и жълта, или дори бледосиня. Светлината на паркинга го оцветяваше в розово-оранжево и беше противопоказана за всяко криминално разследване. Като оставим това и липсата на резолюция на картината, не можех да кажа повече. Носеше дълги светли свободни панталони. Почти стандартни дрехи, които всеки би могъл да облече, дори и аз. А аз се обличах толкова често по този начин, че стигаше да екипираш цял взвод подобия на Декстър.

Успях да увелича кадъра с камиона дотолкова, че да различа буквата „A“, а под нея „B“, последвано от „R“ и „C“ или „O“. Камионът обаче беше паркиран далеч от камерата и не успях да разчета повече.

Никоя от другите снимки не ми подсказа нищо. Отново прегледах цялата поредица: мъжът изчезва, отново се появява и после камионът тръгва. Нито един благоприятен ъгъл, нито случайни проблясъци към номера му — и никаква причина да кажа със сигурност, че това е или не е ловкият сънуващ Декстър.

Когато най-после вдигнах поглед от компютъра, вече бе нощ. Направих онова, което всеки нормален човек би направил още преди няколко часа: просто спрях. Нямаше какво друго да направя, освен да чакам Дебора. Щях да оставя бедната си изтерзана сестра да ме завлече до затвора. В крайна сметка по един или друг начин аз бях виновен. Наистина трябваше да ме затворят. Може би дори щяха да ме сложат в килията на Макхейл. Той щеше да ми покаже танца на плъха.

И с тази мисъл направих нещо наистина удивително.

Заспах.