Джеф Линдзи
Нощният ловец (6)

5.

На сутринта валеше и трафикът беше безумен, както винаги когато вали в Маями. Някои шофьори забавяха по хлъзгавите пътища. Това вбесяваше други, които натискаха клаксоните, крещяха през прозорците, форсираха, за да си пробият път, и профучаваха размахали юмруци покрай „тежките гемии“.

При отклонението към магистралата Льожун голям камион за млечни продукти се бе врязал в микробус с деца от някакво католическо училище. Камионът с млечните продукти се беше преобърнал и пет момичета с карирани поли седяха насред голяма локва мляко с объркани лица. За около час трафикът беше почти преустановен. Едно дете бе отнесено с вертолет до болницата „Джаксън“. Останалите стояха, облени в мляко, и наблюдаваха възрастните, които си крещяха.

Промъкнах се спокойно, докато слушах радио. Очевидно полицията гонеше Касапина от Тамиами по петите. Подробности не бяха изнесени, но капитан Матюс си каза тежката дума. Говореше така, сякаш лично ще извърши ареста веднага щом си изпие кафето.

Накрая се добрах до ненатоварените пътища, за да се придвижа малко по-бързо. Спрях до магазина за понички недалеч от летището. Купих понички с ябълков пълнеж и кифла и приключих с поничките още преди да се върна в колата. Имам ускорен метаболизъм. Свързан е със здравословния ми начин на живот.

Докато стигна до работа, дъждът бе спрял. Слънцето блестеше и когато влязох във фоайето, от тротоара се надигаше пара. Показах служебната си карта и тръгнах нагоре по стълбите.

Деб вече ме чакаше.

Не изглеждаше особено щастлива. Разбира се, тя рядко изглежда щастлива. Ченге е в крайна сметка, а повечето ченгета не могат да му хванат цаката. Твърде много дежурства, през които се опитват да не приличат на хора. Това им придава особено, малко слисано изражение.

— Здрасти, Деб — казах и сложих хрускавия плик на бюрото си.

— Къде беше снощи? — попита тя. Наистина беше много кисела. Скоро мимическите бръчки щяха да станат постоянни и да съсипят великолепното й лице: дълбоки сини одухотворени от интелигентност очи и малко, изпъстрено с лунички вирнато носле. Обрамчени от черна коса деликатни черти, понастоящем оплескани с около три килограма и половина евтин грим.

Погледнах я с обич. Очевидно идваше от работа. Днес носеше дантелен сутиен, яркорозови шорти от някаква синтетична материя и златни обувки с високи токчета.

— Остави ме ти мен — отвърнах. — Ти къде беше?

Тя пламна. Мразеше да носи друго освен чисти изгладени блузи.

— Опитах да се свържа с теб — каза тя.

— Съжалявам.

— Да бе!

Отпуснах се безмълвно на стола си. На Деб й харесваше да си излива яда върху мен. Затова е семейството, нали?

— Какво толкова важно имаш да ми кажеш?

— Изолират ме — ядно изтърси тя, отвори плика и надникна какво нося.

— А ти какво очакваш? — попитах. — Знаеш какво е отношението на Ла Гуерта към теб.

Деб измъкна кифлата и лакомо се нахвърли върху нея.

— Очаквах — заговори тя с пълна уста — да ме включат. Както каза капитанът.

— Нямаш старшинство. Нито пък тактически подход.

Тя смачка плика и го хвърли към главата ми. Пропусна.

— По дяволите, Декстър, много добре знаеш, че заслужавам да съм в отдел „Убийства“. Не я понасям — тя изпъна ластичната презрамка на сутиена си и прокара длан по оскъдния си костюм — тази идиотщина.

Кимнах и казах:

— Обаче ти стои добре.

Лицето й се изкриви в грозна гримаса: гняв и отвращение се състезаваха за пространство.

— Отвратително! — възкликна тя. — Не мога да продължа така. Кълна се, ще полудея.

— Много ми е рано, за да проумея какво става, Деб.

— Майната ти! — Говорете каквото щете за полицейската работа, но тя съсипваше речника на Дебора. Деб ме измери със студен, твърд поглед на ченге, първия от този вид, който получавах от нея. Погледът на Хари. Същите очи, същото усещане, че гледа през теб и съзира истината. — Не ме баламосвай, Декс — изсъска Дебора. — В повечето случаи ти беше достатъчно само да погледнеш тялото и да кажеш кой е убиецът. Никога не съм те питала как го правиш, но ако имаш някаква идея относно този случай, трябва да я чуя. — Тя ритна яростно и остави драскотина върху бюрото ми. — По дяволите, искам да съблека този тъп костюм.

— Всички ще се радваме да станем свидетели на това, Морган — разнесе се дълбок неискрен глас откъм вратата зад нея. Вдигнах поглед. Винс Масуока се хилеше насреща ни.

— Ти няма да знаеш какво да правиш, Винс — отвърна му Деб.

Той се ухили още по-широко с лъчезарната си фалшива усмивка от учебник.

— Защо не пробваме и да видим?

— Само в сънищата ти, Винс — Тя се нацупи по начин, който не бях виждал от дванайсетата й година.

Винс кимна към смачкания плик върху бюрото ми.

— Твой ред беше, сладък. Какво си ми донесъл? Къде е?

— Съжалявам, Винс, Деби ти изяде кифлата.

— Нямам нищо против. — Гримасата върху ухиленото му лице пак уподоби похот. — Аз пък ще изям нейната желирана кифла. Дължиш ми една голяма поничка, Декс.

— Единствената голяма поничка, с която ще можеш да се похвалиш — отбеляза Дебора.

— Въпросът не е в размера на поничката, а във вещината на пекаря — каза Винс.

— Моля ви — намесих се. — Вие двамата скоро ще се сбиете. Много е рано да сте толкова остроумни.

— Ха-ха — закиска се Винс с ужасния си фалшив смях. — Ха-ха-ха-ха. До скоро, и не забравяй поничката. — Намигна и тръгна по коридора към микроскопа си.

— Е, какво измисли? — запита Деб.

Деб беше убедена, че от време на време ме спохождат прозрения. И имаше основание. Обикновено прозренията ми са свързани с брутални мъжаги, на които им харесва, просто ей така, на всеки няколко седмици да накълцват по някой нещастник. Дебора ме бе виждала да се намесвам елегантно и ефективно с някой факт, за чието съществуване другите и не подозираха. Никога не казваше нищо, но пък е дяволски добро ченге и от известно време питаеше известни подозрения към мен. Не знаеше точно за какво става дума, но усещаше, че нещо не е наред, и това адски я тормозеше, понеже в крайна сметка тя ме обичаше. Последното живо същество на тази земя, което ме обичаше. Не става дума за самосъжаление, а за най-хладно и прозрачно себепознание. Мен хората не ме обичат. В съответствие с плана на Хари, аз се опитвах да си създам връзки с околните, да вляза в някакви взаимоотношения и дори — в моментите на най-голяма глупост — да се влюбя. Обаче не се получаваше. Нещо в мен беше счупено или липсваше и рано или късно другият ме хващаше, че играя, или пък настъпваше някоя от „онези нощи“.

Не понасях дори домашни любимци. Животните ме мразеха. Веднъж си купих куче. Цели два дни то лая и ви срещу мен в изблик на безпаметна, неизчерпаема ярост, преди да се отърва от него. Пробвах с костенурка. Докоснах я веднъж и тя не си показа повече главата от корубата, а няколко дни по-късно умря. Вместо да ме види или отново да понесе докосването ми — умря.

Никой и нищо не ме обичаше, нямаше и да ме обикне. Не и мен, най-малко пък мен. Аз знаех какво представлявам, знаех, че не мога да бъда обичан. Сам съм на този свят. Съвсем сам, като оставим Дебора. И разбира се, онова Нещо отвътре, което не излиза много често, за да си поиграем. Всъщност то не играе с мен, то ме кара да си намерим някой друг, с когото да си играем.

Затова, доколкото ми беше по силите, харесвах милата Дебора. Това сигурно не може да се нарече обич, но бих предпочел тя да е щастлива.

А тя, милата Дебора, седеше пред мен нещастна. Моето семейство. Гледаше ме и не знаеше какво да каже, но беше по-близо до вероятността да го каже от всякога.

— Е — почнах, — всъщност…

— Знаех си! Наистина имаш нещо предвид!

— Не пречи на транса ми, Дебора. Общувам със света на духовното.

— Казвай де! — възкликна тя.

— Ключът е в прекъснатия разрез, Деб. В левия крак.

— Какво имаш предвид?

— Ла Гуерта мисли, че убиецът е бил изненадан. В смисъл — стреснат. Изгубил е самообладание и не е довършил.

— Снощи тя ме накара да разпитам проститутките дали не са видели нещо. Все някой трябва да е видял нещо.

— О, хайде, недей и ти — казах. — Помисли, Дебора. Ако е бил прекъснат, ако е бил прекалено изплашен, за да завърши…

— Опаковъчната хартия — изломоти тя. — Имал е достатъчно време, за да опакова тялото, да почисти… — Изглеждаше слисана. — По дяволите! След като е бил изненадан!?

Заплясках с ръце и й отправих сияйна усмивка.

— Браво, мис Марпъл.

— Тогава няма смисъл.

— Тъкмо напротив. Ако е разполагал с достатъчно време, но ритуалът не е завършен както трябва — а не забравяй, Деб, че ритуалът е почти всичко — какъв е изводът?

— Защо не вземеш просто да ми кажеш, за бога? — изсъска тя.

— Какво интересно намираш в това?

— По дяволите! — въздъхна тежко Дебора. — Добре, Декс. Ако не е бил прекъснат, но не е довършил… По дяволите! Частта с опаковането по-важна ли е от рязането?

Погледнах я съчувствено.

— Не, Деб. Помисли. Тази е петата, съвършено еднаква с останалите. Четири леви крака, срязани съвършено, а сега — номер пет… — Свих рамене и я погледнах с повдигната вежда.

— О, Декстър! Отде да знам? Може да са му трябвали само четири леви крака. Може… Не зная, кълна се, не зная. Какво?

Усмихнах се и поклатих глава. За мен всичко беше само очевидно.

— Възбудата си е отишла, Деб. Просто нещо не е било наред. Не е работило. Някаква съществена част от магията, която прави нещата съвършени, е изчезнала.

— И от мен се очаква да проумея за какво става дума?

— Все някой трябва да го направи, не мислиш ли? Преди да спре, той просто малко си е поиграл. Търсил е вдъхновение, но не е намерил.

Тя се намръщи.

— Значи е приключил? И няма да направи отново подобно нещо?

— О, не, за бога, не, Деб! — Разсмях се. — Тъкмо напротив. Ако си проповедник и искрено вярваш в Бог, но не можеш да намериш правилния начин да му отдадеш почитта си, какво ще направиш?

— Ще продължавам да опитвам — отвърна тя, — докато нещата не се получат. — Взря се настойчиво в мен. — Боже, наистина ли мислиш така? Че скоро ще го направи пак?

— Само догадка — казах скромно. — Може и да греша.

Обаче знаех, че не греша.

— Трябва да намерим начин да го хванем, когато направи нов опит — каза тя, — а не да търсим някакъв несъществуващ свидетел. — Стана и тръгна към вратата. — Ще ти се обадя. Чао!

И излезе.

Надникнах в белия хартиен плик. Нищо не бе останало в него — дори трохичка. Приличаше на мен: чист и крехък отвън, а вътре празен.

Сгънах го и го пуснах в кошчето до бюрото. Тази сутрин имах работа. Истинска, официална, полицейска работа. Трябваше да напечатам един дълъг доклад, да подредя снимките към него, да сортирам доказателствата. Рутинен случай — двойно убийство, което навярно никога няма да стигне до съда. Аз обаче исках да съм сигурен, че всичко, до което се докосна, е добре организирано.

А и бях заинтригуван. Трудно разчетох кървавите петна. Оказа се почти невъзможно да намеря мястото, на което артериалните пръски на двете жертви (а те явно се бяха движили) и капките от онова, което приличаше на ножовка, се смесваха. За да покрия цялата стая, ми се наложи да употребя две бутилки луминол, които проявяват и най-малките пръски, но са скъпи — по 12 долара едната.

Всъщност ми се наложи да опъна корда, която да ми помогне да открия началната посока на пръските — толкова древна техника, че изглежда почти като алхимия. По вид пръските бяха ярки и странни. Имаше отчетливи, безпорядъчни, спонтанни петна по стените, мебелите, телевизора, кърпите, покривките на леглата, завесите — удивителен, неконтролируем порой летяща кръв. Човек можеше да си помисли, че дори в Маями все някой е чул нещо. Двама души са били живи накълцани с ножовка в скъпа хотелска стая, а съседите просто са усилили телевизорите си.

Бихте казали, че милият усърден Декстър е бил увлечен в работата си, но аз обичам да съм прецизен, а и бих искал да видя къде се крие цялата тази кръв. Професионалните съображения в това отношение са очевидни, но не чак толкова важни за мен, колкото личните. Навярно някой ден някой психиатър, възпрепятстван от щатската наказателна система, ще ми помогне да намеря точната причина.

Във всеки случай, докато стигнем до местопрестъплението, разчленените трупове вече бяха изстинали и навярно никога нямаше да открием момчето с мокасини номер 42. Действа с дясната ръка, с наднормено тегло е и има страхотен бекхенд.

Аз обаче проявих упорство и свърших невероятна работа. Целта ми не е да хващам лошите. Защо ми е да го правя? Не, аз си върша работата, за да въведа ред в хаоса. Да накарам гадните петна кръв да се държат подобаващо и после да изчезнат. Някои хора може и да използват тази работа, за да ловят престъпници, и според мен това е чудесно, но не е съществено.

Ако някога проявя достатъчно небрежност, че да ме заловят, ще кажат, че съм социопат и чудовище, болен, извратен демон, дори не човек, и навярно ще ме пратят да умра на добрия стар електрически стол със самодоволно, лицемерно сияние. Ако някога хвана Номер 42, ще кажат, че е лош човек, тръгнал по кривия път заради социалните фактори, на които не е имал късмета да се противопостави, и ще го сложат в затвора за десет години, преди да го пуснат на свобода с достатъчно пари за костюм и нова ножовка.

С всеки изминал ден на тази работа започвам да разбирам Хари малко по-добре.