Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (57)

Когато младият Улман наближаваше Дрезден, Зайберт беше вече в града. Седеше в кабинета на приемника на Ерлер — оберщурмбанфюрер с хитри, проницателни очи зад изпъкналите стъкла на очилата.

Оберщурмбанфюрерът наля в чашата гъста, ароматна течност и притегли сифона с газирана вода.

— Както казва Шилер, „Мавърът свърши своята работа“ — засмя се радостно той — „и сега може да си почине“. Изпийте рома си и не мислете за нищо. Отличен ром. Един приятел от Мюнхен ми изпрати три бутилки от него. Мисля, че е от довоенните запаси.

— Божествен аромат — похвали го Мауке. Но изведнъж решително отстрани чашата. — Ще пия после. Искам да зная какви мерки са взети, за да се заловят престъпниците.

Оберщурмбанфюрерът свали очилата си и пак ги сложи.

„Този хлапак наистина е нахален — помисли си недоволно. — Парвеню, ще трябва да се справи с него.“

— Всичко е наред, Мауке — усмихна се бащински той: малко снизходително и същевременно сякаш се гордее с такъв способен младеж. — Всичко е наред, няма да изпуснем тези мръсни свини.

— Но ние — вдигна вежди Мауке — не знаем точното място на явката им. Улицата е дълга и…

— Решихме да не правим засада — прекъсна го оберщурмбанфюрерът, — за да не ги изплашим случайно. Най-опитните агенти ще следят Хорст Улман. Ще изчакат да се срещне с диверсантите. Ще обкръжим мазето и, кълна се, ще ги изловим като пиленца. Може спокойно да пиете рома си.

— За успеха! — вдигна чаша Мауке. Отпи няколко глътки. — Наистина чудесен ром… — Нетърпеливо се размърда на стола си. — Искам да видя каква физиономия ще направи този самоуверен пуяк, като ме види тук. Ако нямате нищо против, аз ще го разпитвам.

— Моля — кимна оберщурмбанфюрерът, — колкото искате. С удоволствие ще се полюбувам на представлението.

На две големи глътки Мауке допи рома си. Погледна часовника.

— Вече е в града — каза сякаш на себе си. — Ей сега ще бъде там. Налейте ми още малко, оберщурмбанфюрер.

Наистина Хорст Улман вече беше пристигнал на мястото. До три часа оставаха още дванадесет минути — бързаше, без да обръща внимание на студения, режещ вятър, който набиваше снега в лицето му. Само вдигна яката на палтото си и нахлупи старата си шапка.

Между развалините вятърът беше навял високи снежни преспи. Виеше яростно покрай оцелелите стени, нахлуваше през счупените прозорци в празните тухлени кутийки на къщите, люлееше остатъците от гредореда между етажите. В лицето му пръсна мокър сняг и едва не смъкна шапката му. Момчето я хвана с две ръце и се обърна с гръб към вятъра. След него няма никой, само на няколко десетки крачки крета старица, навярно с внучката си. Приведена на две, само носът й стърчи от топлия шал, а момичето внимателно я подкрепя, скрило лице зад маншона си.

Хорст се престори, че завързва връзките на обувките си и пропусна жените, като ги наблюдаваше отстрани. Бабата наистина е стара — със зачервен нос, по бузите й полепнал сняг, а момичето — хубавичко. Задминаха го, без да му обръщат внимание, и той се успокои.

Тръгна след тях, като постепенно изоставаше и от време на време незабелязано поглеждаше назад. Когато видя познатата купчина тухли и останките от разрушената стена, отново се обърна, все едно че се пази от вятъра. Увери се, че на улицата няма никой и се шмугна в развалините.

За всеки случай погледна още веднъж иззад стената: жените завиваха зад ъгъла. Други хора нямаше.

Ветров беше вече там. Чу стъпки и машинално провери да не е забравил гранатата в колата. Спомни си как веднъж успя да се спаси с другарите си от явна гибел. На уреченото за среща място, в мазето на разрушена къща, ги дебнеше засада, и ако нямаше граната… Оттогава за него стана правило винаги да носи със себе си този „сериозен аргумент“.

Момчето се подхлъзна в тъмнината и едва запази равновесие, като се подпря на студената стена. В този миг го заслепи ярка светлина на фенерче.

— Паролата! — попитаха повелително от тъмнината.

Хорст каза паролата, но не получи отговор. Някой шумно дишаше в дълбокото каменно мазе.

— Щях да те позная и без парола — наруши мълчанието човекът и загаси фенерчето. — Цял Улман…

— Отговорът? — попита Хорст сърдито. Ядоса се, макар че човекът се смееше добродушно. Кой би искал да се покаже пред непознат човек толкова непохватен…

— Завийте наляво, две стъпала надолу! — със заповеднически тон каза човекът и Хорст преброи две стъпала. Човекът с лекота ги прескочи в тъмнината. Свободно се ориентираше в мазето и Хорст си помисли, че на новия му познат често се е налагало да идва тук.

Стояха в тъмнината на една крачка един от друг.

Мравки полазиха по гърба на Хорст, ръцете му се разтрепериха. В последния момент успя да се овладее да не каже нещо, което можеше да прозвучи като сантиментален брътвеж. Каза сдържано, даже сухо:

— Готов съм да изпълнявам заповедите ви!

— Ако не беше готов — усмихна се Ветров, — нямаше сега да разговаряме. Ти имаш представа какво те очаква, нали?

— Мисля, че да!

— Ще вървиш по въже! — Гласът на Ветров стана суров. — Една невнимателна стъпка и…

— Отдавна вече вървя по въже — отговори Улман сериозно — и зная какво е това.

— При мене е още по-трудно.

— Досещам се.

— Е, щом си толкова досетлив — засмя се Ветров, — дай си ръката!

Ръката на Хорст потъна в мечешката лапа на Юрий.

— Днес ще дойдеш с мене — каза Ветров. — Има една работа… Като начало не е трудна.

Хорст чу стъпки по стълбите. Внимателно освободи ръката си.

— Оставили ли сте някого там? — бързо прошепна той.

Ветров отстъпи крачка назад и дръпна Хорст към себе си. Притиснаха се към стената, затаиха дъх.

По стълбата се раздаде тежък тропот. Зашариха пронизващите лъчи на фенерчета.

— Предайте се!

Ветров стреля два пъти едно след друго. Някой падна на стълбата. Останалите се скриха зад издадената стена.

— Хорст Улман! — викнаха силно оттам. — Вие и другите бандити сте обкръжени. Съпротивата е безполезна. Предайте се!

— По-бързо! — Ветров дръпна след себе си Хорст, но от стъпалата изтракаха автомати.

Хорст се спъна и падна. Юрий се наведе да му помогне, но момчето не помръдваше, неудобно забило лице в купчина тухли. Ветров се просна до него и започна да стреля напосоки.

— Хорст… — хвана той момчето за ръката. — Какво ти е, Хорст?

— Предайте се! — завикаха отново откъм входа и изведнъж Юрий разбра, че Хорст е мъртъв — почувства как изстива ръката на момчето.

А може би само му се е сторило така? Може да е само тежко ранен?

Трябваше незабавно да решава: гласът от стъпалата повтори властно:

— Предайте се, съпротивата е безсмислена, обкръжени сте!

А той няма дори няколко секунди да помисли…

Ветров пусна ръката на Хорст. Извади гранатата и без да става, я хвърли към входа. Грохотът от взрива, усилен от сводовете на мазето, го оглуши. Чу викове, стонове, някой се втурна нагоре, нещо тежко се строполяса и всичко утихна.

Ветров пропълзя зад ъгъла на стената и продължи да се промъква по тесния и нисък, приличащ на канал коридор. О, проклятие — коридорът беше задънен. Трябваше да се връща назад. Пътем опипваше стените отляво и отдясно. „И фенерче не може да запали човек!“ — помисли си с досада той. Движеше се бавно — къде е другият изход? Но ето, ръката му хлътна в дупка. Страничен коридор. Зави по него. Дълго пълзя. Напипа полусрутени стъпала. Закатери се по тях и… видя светлина.

Разсеяна светлина и падащи снежинки.

Юрий предпазливо надникна от развалините. Помисли си: ами ако гестаповците са обкръжили и тази улица… Едва ли. Кой може да знае, че се е запазил този подземен лабиринт?

Улица. И по нея вървят хора.

Ветров скри пистолета в джоба си и решително излезе на улицата. Никой не му обърна внимание. Скочи в тръгващия от спирката трамвай и стигна до моста. През цялото време не го оставяше мисълта, че не постъпи добре. Но какво можеше да направи? Да изнесе Хорст горе? За това не можеше и да се мисли, това би било безумие…

Не, той направи всичко, каквото позволяваха условията и здравият разум. Не можеше да изложи на опасност групата. Освен това Центърът беше заповядал: основната ви задача е да помагате на Карл Кремер.

И все пак му тежеше на душата, чувстваше се виновен. Ами ако Хорст е само ранен, ако е бил в безсъзнание? Значи, оставил е на враговете ранен…

Какво можеше да последва от това?

Ветров продължаваше да разсъждава. Някой беше насочил Гестапо по следите им. Хорст беше казал на Щекер, че в селището има приятел, на когото може да се разчита, и му беше казал името. Непременно трябва да се провери. Ако този инвалид е агент на Гестапо, трябва веднага да се вземат мерки. Но не се знае какво му е разказал Хорст и какво сам е могъл да разбере.

Освен това Хорст познава Щекер. Ако само е ранен и проговори в Гестапо? Щекер гарантираше за момчето, но все пак трябва да се приготви за най-лошото… Трябва да се обади на фелдфебела незабавно да прекъсне всички връзки.

Къде е най-близкият телефон?