Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (20)

Фрау Ирма запозна Карл с гостите: стар земевладелец с набръчкани като печена ябълка бузи, няколко подчинени на Вайганг — в униформа и цивилни — музикант в черен фрак, двама търговци. И жени — млади и стари, красиви и съвсем невзрачни, но всички със скъпи, официални тоалети.

Една от тях привлече по-силно вниманието на Кремер. Средна на ръст, слаба блондинка, която изпъкваше сред останалите жени. Усмихваше се, като показваше равни бели зъби и кокетно присвиваше сивите си, почти сини очи. Очите й наистина бяха красиви — големи, наивни, те контрастираха на тънките устни. Навярно блондинката знаеше това и така червеше устните си, че да изглеждат по-пълни.

— Хилда Браун — представи я фрау Ирма, — годеницата на нашия Рудолф Рехан.

Карл внимателно погледна девойката. „Значи ето каква си била, дрезденска кокетко — помисли си той. — Сега ми е ясно защо си е изгубил ума този непохватен, дълъг като върлина Рехан.“

— Слушал съм много за вас, фройлайн Браун — каза учтиво той, — но в действителност вие надминавате всичките ми очаквания. Руди е истински щастливец.

Девойката направи едва забележима гримаса.

„С характер“ — определи Кремер. Рехан ще бъде под чехъл.

Руди се появи след няколко минути. С него в приемната влезе дебел червенобузест офицер в есесовски мундир. Гостът едва стигаше до брадата на Рехан и той през цялото време се навеждаше, разговаряйки с него.

Адютантът видя Хилда, засия целият и помъкна есесовеца през гостната.

— Запознахте ли се с моята годеница, Карл? — викна той на Кремер, като подчерта думата „годеница“. — Успяхте ли вече? Не си губите времето… А и красивите жени, неизвестно защо, винаги са благосклонни към вас!

Рехан беше малко на градус, алкохолът беше развързал езика му и Карл разбра, че много му се иска всички да забележат красотата на неговата годеница.

— Вече казах на фройлайн Хилда — поласка го той, — че съм очарован от нея.

Девойката смръщи носле, явно думите на Кремер й харесаха, очите й лукаво заблестяха.

Руди потри ръце.

— А вие не я гледайте, Кремер — каза той така жално, че неговият спътник започна гръмко да се смее.

— Не ставайте ревнивец, Рехан, не ви отива. От вас може да стане нелош Ромео, даже — изгледа го от глава до пети — всъщност двама…

Карл оцени остротата.

— Вие сте опасен човек — обърна се той към дебелия, — да не попада човек на езика ви.

— Оставете — добродушно махна с ръка Шрикел, — надценявате способностите ми. Ако не се лъжа, хер Кремер?

— Извинете — сепна се Рехан, — не ви ли запознах? Хауптщурмфюрер от SS Артур Шрикел. Любимецът на съдбата и на фрау Ирма — Карл Кремер. Тъй да се каже, новата звезда на немската търговия.

Хауптщурмфюрерът се приближи към Карл и едва не го докосна с корема си.

— Може да ви завиди човек — дебелото му лице се разля в добродушна усмивка, — в ръцете ви се намира бъдещето на страната. На мястото на военните ще дойдат индустриалците и търговците и от техните способности ще зависи разцветът на нацията.

— А аз завиждам на мъжете, които умират за фюрера — намеси се в разговора Хилда. — Жалко, че не пускат жени на фронта. Кажете, хер хауптщурмфюрер, ще ми отива ли мундир?

— С удоволствие бих служил под командата на такъв очарователен офицер — с учудваща за пълнотата му подвижност той се обърна към девойката. — Но няма да е лесно да попадне човек във вашата рота.

Хилда учудено вдигна тънките дъги на веждите си.

— Защо?

— Заради големия наплив от доброволци. Цялото отбрано рицарство на Германия ще поиска да ви се подчинява.

— Вие сте голям ласкател — изду устни Хилда. — В Германия има достатъчно красиви жени.

— Но не толкова смели като фройлайн!

— Ще развалите годеницата ми! — извика Рехан. — Тя ще си помисли, че скромният оберщурмфюрер…

— Как не те е срам, Рудолф! — прекъсна го Хилда.

— Защо, той не е далеч от истината — възрази внезапно девойката, която седеше до Хилда.

Карл едва сега й обърна внимание. В красива модерна рокля, която шумолеше при всяко нейно движение, със скъпи пръстени на тънките пръсти, тя не беше привлекателна за мъжете. Девойката приличаше на птица: дълга шия, остър нос и къса брадичка.

„Не може да се нарече красива“ — помисли си Кремер. И сякаш отгатнала мислите му, девойката го погледна студено. Кремер отмести поглед.

— Вашата красота, Хилда — продължаваше нейната съседка, — започва да плаши хер Рехан и аз го разбирам…

— Нищо не разбирате! — избухна Руди.

— Внимавайте, хер Рехан! — предупредително кимна с глава девойката и брилянтените й обици заиграха с всички цветове на дъгата.

— Искате да кажете, че… — гневно се обърна към нея Хилда.

— Не, не искам… — прекъсна я девойката и стана.

— Между другото — прошепна някой на ухото на Карл, — това е дъщерята на Краузе.

— На Краузе? — Кремер се обърна и видя Шрикел.

— Да, собственика на една трета от саксонската текстилна промишленост. За тази птичка ще дадат не по-малко от два милиона!

— Нима наистина това е дъщеря му. — Карл се престори на крайно учуден.

— Ернестина Краузе е най-богатата партия в Дрезден. Може да купи десетина като оберщурмфюрер Рехан — презрително каза Шрикел.

— Никак не е хубава — въздъхна Кремер.

— Красотата е излишна за милионерите.

— Но… — Карл със съжаление проследи девойката.

— Какво „но“?… — Шрикел свойски прегърна Карл. — Ако беше красива, тя ехе-хе! — завъртя пръст той. — А при сегашното положение — лекичко побутна Кремер — можете и вие…

— Мислите ли? — въпросително го погледна Карл. „А хауптщурмфюрерът е костелив орех — помисли си той, — няма да се счупи отведнъж!“

— Опитайте…

„А какво, ако наистина опитам!“ — тази мисъл не му се стори глупава. Няма да е зле да влезе в дома на Краузе. Такова познанство ще издигне авторитета му в очите на светското общество в града. Разбира се, това, за което намекваше хауптщурмфюрерът, е истинско безумие: за миг Карл се видя щастлив притежател на милионите на Краузе и едва не се разсмя на глас. „Почакай, почакай — изведнъж се прекъсна мислено, — това не е чак толкова смешно. В края на краищата всеки от присъстващите…“ Да, ще си позволи да поухажва фройлайн Краузе. Това ще му развърже ръцете и ще може да обяснява отсъствията му от дома на групенфюрера.

Карл изчака удобен момент и помоли фрау Ирма:

— Запознайте ме с фройлайн Краузе.

Тя любопитно го изгледа:

— И вие ли?

Кремер се престори на смутен.

— Нищо, нищо — окуражи го фрау Ирма, — Ернестина е девойка с характер и е умна. Но трябва да знаете, че вече е отказала на няколко кандидати за ръката и сърцето й.

„По-точно за милионите й“ — помисли си Карл, но каза съвършено сериозно:

— Тогава се отказвам. Не искам да ставам смешен в очите на обществото.

Фрау Ирма също стана сериозна.

— Опитайте — каза тя, — Ернестина пита за вас, а това е добър признак.

Тя поведе Кремер към девойката.

— Надявам се — каза предвзето, — че няма да скучаете в компанията на моето момче… — На фрау Ирма й харесваше да играе ролята на покровителка на Карл. — Не познава никого в Дрезден и липсата на общество…

— О-о! — неучтиво я прекъсна девойката. — Не може да бъде! Започвам да завиждам на хер Кремер!

— Преувеличавате, Ерни! Вие имате такава приятна компания… — забеляза фрау Ирма.

— Възможно е… — блесна с очи тя. — Но мене ме уморява.

— Съвсем не приличате на отшелница — намеси се в разговора Карл.

Девойката го погледна въпросително. Карл сведе поглед.

— Исках да кажа — реши да поясни той, — че тази рокля и тези обици ви подхождат повече, отколкото наметалото на монахиня.

— Кой знае… — замислено проточи глас Ернестина, но Карл забеляза, че неволно поглади с длан блестящата си копринена рокля.

„Сигурно не се мисли за грозна — помисли си той. — Та това би било противоестествено.“ Тази мисъл кой знае защо го развесели, някакъв демон сякаш се всели в него. Гледайки внимателно девойката, каза:

— Освен това във ваше лице църквата би получила доста голям подарък.

— Вие мислите, че от мене би станало съмнителна служителка на бога? Но…

— Имам предвид — възрази Карл — вашата зестра, която ще попадне в ръцете на светите отци.

Девойката избухна, сърдито вдигна глава, но неочаквано започна гръмко да се смее:

— Вие сте първият, който ми казва истината в очите! — Любопитно го стрелна с очи и добави: — Харесва ми вашата откровеност.

— А на мене не ми харесва вашата зестра — засмя се Карл, — тя ви тежи. Може да сметнете думите ми за крайно нахалство, но във всеки, който ви прави комплименти, вие навярно виждате ловеца на зестра.

— Вие се шегувате, момчето ми! — не издържа фрау Ирма.

— Никога досега не съм бил толкова сериозен.

Ернестина го гледаше внимателно, очите й сякаш се изцъклиха.

— А вас зестрата не ви ли интересува?

Кремер почувства в този въпрос подводен риф. Но трудно можеха да го объркат.

— Не, защо, аз се отнасям сериозно към парите и смятам, че те правят живота по-приятен. Освен това аз съм търговец, а излишните пари никога не могат да навредят на търговията.

— Искате да кажете, че за определена сума можете да пожертвате своите убеждения и…

Карл вдигна ръка в знак на протест.

— Не съм казал такова нещо, фройлайн.

— Обаче…

— Вие не ме разбрахте добре. Смятам, че зестрата е приятна добавка, по-точно, откритие. Но само глупаците разчитат на нея.

Ернестина искаше да му отговори нещо, но към тях се приближи Шрикел с някакъв офицер.

— Веднага си личи ухажорът — каза недодялано хауптщурмфюрерът. — Рехан ми откри една тайна. Чудесно сте играели на карти.

Карл сви рамене:

— Щастието понякога е като коварната жена…

— Ще се присъедините ли към нас?

— Но…

— Не смея да ви задържам повече, хер Кремер — високопарно започна Ернестина, но завърши със съвсем друг тон: — Надявам се, че ще можем да продължим разговора си. Идвайте у нас без всякакви официалности.

Карл се поклони.

Когато седнаха на масата, Шрикел забеляза полусериозно, полу на шега:

— Далеч съм от мисълта, че съм ясновидец, но мисля, че нашия млад приятел го чака голямо бъдеще.

— Какво имате предвид? — попита някой от партньорите.

— Фройлайн Краузе помоли Кремер да я посещава без официалности.

— Престанете, Шрикел — недоволно каза Карл. — Представете си, наговорих й такива дързости…

Лицето на хауптщурмфюрера отново блесна в ослепителна усмивка, но малките му очички не се смееха.

— Зависи как сте й ги казали… — отговори неопределено той. — Понякога такава тактика по-бързо дава резултати.

— Вие вече и за тактик ли ме мислите? — намръщи се Карл.

— Нима това е лошо?

— Тактиката е необходима навсякъде. — Карл взе картите. — Вие сте мой партньор и, надявам се, също нелош тактик.

— Ще разберем това по собствените си джобове — не се стърпя офицерът, който седеше отдясно на Кремер.

Карл хвърли карта. Погледна Шрикел изпод вежди. Наистина този дебеланко е опасен враг и би трябвало да стои по-далече от него. Но това означаваше да стои по-далече от къщата в дъното на алеята с черните джуджета. А за какво е дошъл тук? Разбира се, не за да флиртува с милионерската дъщеря или да играе на карти с есесовците!

Значи, трябва да се сближи с хауптщурмфюрера. Опасно е, разбира се, но и на фронта е опасно. Карл за момент притвори очи и си представи не много дълбок окоп, блиндаж с троен покрив и съсредоточените лица на войниците в каски. Тежък снаряд вдигна във въздуха бора, който се издигаше на височинката, запищяха парчета от снаряд. Войниците се прилепиха към земята, единият от тях не стана. Карл даже видя лицето му — младо, голобрадо, изкривено от болката.

— Ваш ред е, колега — достигна до него сякаш от много далече. Отвори очи: Шрикел се беше надвесил над картите си, заврял в тях тлъстото си червено лице; партньорът му отдясно нетърпеливо дърпаше копчето на мундира си.

— Ваш ред е — повтори Шрикел, изпънал шия от старателно изгладената си якичка.

Карл небрежно хвърли картата. Връщането му към действителността не го зарадва, сърцето му се беше свило и някъде дълбоко в гърдите му се беше стаила тъпа болка.