Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (34)

След затъмнените немски градове, разрушените от бомбардировките квартали и лошо облечените хора, Цюрих порази Карл Кремер с неоновите си реклами, ярко осветените си улици и с приветливите усмивки на минувачите. Сякаш на няколко десетки километра оттук нямаше граница с подозрителни митнически чиновници, с мрачни есесовци в черно и с цивилни гестаповци на всеки ъгъл.

На всяка крачка магазини с огледални витрини — бижутерийни, оказионни, хранителни, големи универсални магазини и съвсем малки книжарнички, магазини за обувки, за дрехи, ресторанти, кафенета, кина… И банки…

Думата „банка“ се срещаше навсякъде. На старинни бронзови плочки, на стъклени, не по-малко солидни (със златни букви на черен фон) табелки. Тя намигаше от неоновите реклами, привличаше погледите от страниците на вестниците. „Юлиус Бар и Ко“, „Вонтобел и Ко“ — големи банкови кантори, по-малки и съвсем малки банки: с мълчаливите си служители, със старинните си мебели, с хладната любезност на директорите и с бронираните сейфове някъде там, долу. Те са светая светих на всяка банка — от старата, предавана по наследство банка, до новосъздадената кантора, която току-що е почнала да печели клиентела.

Стаята в хотела, в която се настани Кремер, е топла и просторна, с голям прозорец към шумната улица. Карл дръпна щорите: гледаше надолу към човешкия мравуняк, но нищо не виждаше. Нервното напрежение през последните дни се смени с чувство на крайна умора: едва се държеше на краката си. Сега трябва да спи. Да спи, да спи до насита в мекото легло с колосани чаршафи. Нямаше сили да се помръдне от мястото си. Стоеше, опрял рамо на стената до прозореца, и не мислеше за нищо.

Накрая събра сили, отдалечи се от прозореца и извади от чантата си всичко, каквото имаше там. Чертежите и техническата документация нямаха военно значение, това бяха само описания на отделни подобрения в текстилната промишленост.

Карл взе гореща вана и се мушна в приятното, меко и чисто легло. Мислеше, че ще заспи веднага, но сънят не идваше, само лека отпадналост обзе тялото му. Лежеше със затворени очи и преживяваше още веднъж последните събития.

Преди няколко дни Вайганг го извика при себе си. Пиха в кабинета му кафе, пушиха, групенфюрерът разказваше за новите видове цветя, които се канеше да отглежда. Ядосваше се на англичаните и американците, които бяха открили втория фронт и с това бяха му попречили да получи от Холандия някакви необикновени лалета. Групенфюрерът подаде на Карл албум с цветни снимки. Кремер започна да го разглежда, като незабелязано следеше Вайганг.

Ясно, че групенфюрерът не беше го извикал да разговаря с него за лалета.

Предчувствието му не го излъга. Вайганг въздъхна и каза доверително:

— Цветята са си цветя, а работата си е работа. Не си забравил разговора ни, нали?

Карл кимна с глава:

— През цялото време имам чувството, че стоя на гара и чакам влак. Не съм свикнал да седя без работа.

— Точно това очаквах да чуя. — Вайганг сплете косматите си пръсти.

Карл почувства, че групенфюрерът нервничи и застана нащрек. Щом Вайганг се вълнува, той трябва да запази спокойствие.

— Чаках съобщение от един мой доверен човек — продължи групенфюрерът — и вчера го получих. Трябва незабавно да заминеш за Швейцария.

Карл не очакваше такова предложение. Но с нищо не издаде учудването и любопитството си.

— Не ти ли харесва такова пътуване? — попита групенфюрерът.

— Аз съм делови човек — отговори Кремер — и искам най-напред да зная какво се крие зад вашето предложение.

— Обикновена търговска сделка — като се стараеше да говори равнодушно, започна Вайганг, — по-точно необикновена, но все пак търговска. Дойде време да разкрия пред тебе картите си, момчето ми — каза той с топлота в гласа и с едва прикрита заплаха в погледа. Ръцете му продължаваха нервно да потрепват. — Знаеш, че руското настъпление в Прусия стана причина да евакуираме някои неща оттам. Преди всичко архивите на службата за безопасност и други секретни документи, патенти, техническа документация… Без да се впускам в подробности, трябва да кажа, че имам… е-е… техническа документация, от която се интересува много една… една английска фирма. Зная, че фирмата е съгласна да плати за тях солидна сума. Неин представител в момента се намира в Цюрих. Трябва да се срещнеш с него, да се уговорите за заплащането и ако се съгласят, да им предадеш документацията.

Кремер не помръдна, обмисляйки предложението. Вайганг прие по свой начин мълчанието му.

— Разговаряме на четири очи — подчерта многозначително той. — Не ми се иска да повтарям, но трябва да напомня: при това положение на нещата далновидните хора започват да се замислят за бъдещето. И не само за своето — вдигна пръст и високомерно погледна Карл, — но и за бъдещето на нацията. Днес-утре започва руското настъпление по нашите източни граници и ние сме длъжни, подчертавам, длъжни сме да се погрижим немските духовни ценности да не попаднат в ръцете на комунистите. Ето защо нашите патенти, изобретения, всичко онова, над което дълги години се е трудил немският технически гений, трябва да попадне в надеждни ръце. Мисля, че си съгласен с мене?

Карл машинално кимна с глава. Ето, значи, в каква авантюра иска да го въвлече групенфюрерът. Да продава техническа информация и патенти на английски фирми. Сметката му е точна: по този начин може да натрупа солиден капитал. Намерил е и патриотични мотиви — единен, тъй да се каже, антикомунистически фронт.

Бързо прецени: какво ще стане, ако откаже? Пълен разрив с Вайганг. Той и без това му е доверил доста много неща, ще го затвори там, където се мълчи. А Вайганг все едно ще намери някой, който ще му служи добре.

А ако се съгласи?

Ще стане фактически дясната ръка на групенфюрера в тези сделки и сравнително по-лесно ще разбере характера на документите, събрани в канцеларията на Шрикел — току-що Вайганг каза, че там се пазят архивите на службата за безопасност. Още повече, той ще може незабелязано да влияе на работата на канцеларията и ще се постарае да се добере до секретните чертежи. Казват, че в заводите на Саксония се изработва много прецизна апаратура за ракети! А къде ще изпраща той тези книжа — това е друг въпрос. Разбира се, не само на английските търговци…

Секунда-две Карл седя с каменна физиономия. После започна да говори и сам се учуди на сухотата и деловитостта на тона си:

— Достатъчно е митническият чиновник да надникне в чантата ми, за да ме изправят пред съда. А да не говоря за агентите на Гестапо и хората на Шеленберг, които проявяват болезнен интерес към всеки, който излиза зад граница. Няма ли да ми стане много?

Вайганг се наведе към него и му заговори така сърдечно, че Карл неволно си помисли — остана само да го погали по главата:

— Мислиш ли, че не зная за всички тези трудности на границата? Аз съм заинтересован от успеха на работата не по-малко от тебе и ще ти осигуря на границата „зелена“ улица.

„А ако все пак се случи нещо — помисли си Карл, спокойно ще ме зарежеш, даже ще съдействаш колкото се може по-бързо да ме обесят още на първото дърво.“

Сякаш в отговор на мислите му групенфюрерът продължи както преди, меко, но тонът никак не съответстваше на думите му:

— Надявам се, че разбираш какво ще стане, ако само помислиш за измяна. Ще те намеря…

— Защо така грубо, хер генерал — неучтиво го прекъсна Кремер, — от този миг ние сме партньори и доколкото разбирам, процъфтяването на фирмата ще зависи от добросъвестността и на двамата. Още повече че нито вие, нито аз ще се задоволим с някакви си трохи…

… Карл се обърна, колосаните чаршафи зашумоляха. Преди да заспи, се усмихна доволно: все пак групенфюрерът умее да организира нещата — на границата никой не се докосна до кожения куфар на Кремер.