Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (52)

Две черни закрити коли стояха пред главния вход на вилата. Мъжете се бяха събрали в хола и чакаха фрау Ирма. Карл се чувстваше неудобно: новият фрак го стягаше малко под мишниците, погледите бяха приковани към него и всеки смяташе, че трябва да се пошегува по повод на годежа.

Вече няколко пъти нетърпеливо поглежда часовника си: тревожеше го закъснението на фрау Ирма. Това можеше да доведе до неочаквани усложнения. По дяволите, как не се сети да определи часа за тръгване с петнадесет минути по-рано, като знае женската неточност…

— Влюбените са винаги нетърпеливи — забеляза нервността му групенфюрерът. Той беше свикнал вече със закъсненията на жена си и ги възприемаше философски. — Запомнете: няма точни жени.

— Нима съм закъсняла? — чу се гласът на фрау Ирма от стълбата. — Така бързах…

Мъжете се спогледаха. Облякоха се бързо и се отправиха към колите. Рехан отвори вратата пред фрау Ирма и групенфюрера.

— Седнете тук, на предната седалка, Шрикел — повика той хауптщурмфюрера, който искаше да седне в другата кола. — Тук, тук, моля ви. А вие, Кремер — той показа мястото зад шофьора, — тук. Ние — кимна той към помощника на Шрикел — ще се отбием за Хилда.

Карл се настани на задната седалка от лявата страна на фрау Ирма и с удоволствие погледна дебелата фигура на Шрикел, който седеше до шофьора. Усмихна се, като си спомни суетенето на Рехан: чувства опасността и за всеки случай иска да е по-далеч от тях.

За да отидат до имението на Краузе, те пресякоха града и излязоха на автострадата. Дванадесет километра, завой наляво и още три километра до разкошната вила.

Мерцедесът сви от автострадата. Карл се беше навел към облегалката на предната седалка и напрегнато се взираше в тъмнината. Асфалтовият път се виеше между дърветата. Видимостта беше лоша и шофьорът намали скоростта. След поредния завой изведнъж рязко спря — на шосето от страничния път излизаше на заден ход голям товарен камион. Шофьорът на мерцедеса нетърпеливо замига с фаровете. От кабината на камиона излезе офицер в дълъг шинел, от каросерията скочи войник. Офицерът предупредително вдигна ръка и тръгна към мерцедеса от страната, където седеше Шрикел.

Хауптщурмфюрерът нетърпеливо отвори вратата на колата:

— Освободете пътя! — викна той заповеднически. — Бързаме!

Офицерът спокойно светна с фенерче и разгледа пътниците на мерцедеса. Даже Кремер не забеляза откъде се появи в ръката му пистолет. Два изстрела в Шрикел… Още един — шофьорът се повали върху кормилото… Вайганг с опулени от страх очи се смъкна на пода…

Карл отмести шофьора, извади изпод седалката автомат и се измъкна от колата. Изстреля дълъг ред някъде в тъмнината. Скочи в канавката и отново натисна спусъка. Видя на светлината на неизключените фарове как двама души се хвърлиха зад камиона. Изчака няколко секунди и надупчи с дълъг откос каросерията на камиона, кабината и гумите. Простреля и храстите отсреща и чак когато видя дълга сянка от лека кола по страничния път и чу заглъхващ шум от мотор, прекрати стрелбата. Без да изпуска от ръце автомата, надникна в мерцедеса.

Фрау Ирма лежеше, завряла лице в седалката и скрила главата си с ръце. Групенфюрерът явно беше в шоково състояние, седеше като вкаменен.

Кремер го докосна по рамото.

— Всичко е наред, хер групенфюрер — успокои го той, — избягаха.

Вайганг прекара ръка по лицето си, сякаш изтриваше нещо от него.

— Ирма много се изплаши… — каза дрезгаво той.

— Да не сте ранена? — с подчертана тревога в гласа попита Кремер фрау Ирма, макар че знаеше — никой не беше посегнал на нея.

Не последва отговор.

Групенфюрерът се убеди, че опасността е минала и започна да проявява твърдост.

— Заемете се с тях — посочи той предната седалка. — Аз сам ще помогна на Ирма.

Шрикел лежеше, забил глава в таблото. Куршумите бяха пробили черепа му на две места. Шофьорът беше ранен в рамото. Когато Кремер го докосна, той застена.

Карл измъкна Шрикел от колата, а шофьора сложи върху седалката.

— Трябва незабавно да се потърси лекар — извика той. — Може да умре от загуба на кръв.

Фрау Ирма дойде на себе си. Притиснала с пръсти слепоочието си, гледаше Карл със застинал поглед.

— Какъв ужас! — едва промълви тя. — Те можеха всички да ни…

Вайганг излезе от колата, оправи шинела си.

— Никога няма да забравя, момчето ми — каза трогнат той, — че ти ни спаси!

От завоя изскочи кола и блесна с фарове. Карл тръгна срещу нея и вдигна ръка.

— Господа, помогнете! — каза с пресипнал глас на мъжете, които бяха наскачали от колата. — Нещастие!

— Срещу мене е извършено покушение — високо обясни групенфюрерът. — Но престъпниците сбъркаха и убиха хауптщурмфюрер Шрикел.

— Трябва да се отстрани камионът от пътя — заповяда Кремер на шофьора на пристигналата кола.

Шофьорът влезе в кабината на камиона.

— Няма ключове! — викна той отвътре.

Пристигна още една кола. Мъже в шинели и скъпи балтони и дами в кожи наобиколиха мерцедеса на Вайганг.

— Помогнете да отместим камиона! — обърна се Кремер към тях, но никой не го слушаше. Разпитваха се за подробности по нападението и с наслаждение ги коментираха.

Спряха още две коли и към мерцедеса се промъкна Рехан. Нямаше какво да му се обяснява.

— Господа! — завика той. — Моля за внимание! Мъжете да отидат при камиона. Моля дамите да заемат местата си колите.

Бързо въведе ред и избутаха камиона на страничния път. Руди седна зад кормилото на мерцедеса на Вайганг, а групенфюрера и жена му настани в своята кола. Сложиха трупа на Шрикел долу на пода, а Кремер прикрепяше ранения шофьор. След минута и половина Рехан спря пред дома на Краузе.

— Незабавно съобщете в Гестапо! — заповяда му Карл. — Извършено е покушение над групенфюрера!

— Отлична версия — процеди през зъби Руди. — Къде е телефонът? — Той грубо блъсна портиера, който беше отворил вратата.

Като видя Карл с изкаляно, окървавено палто, Ернестина пребледня.

— Какво ти е? — хвърли се тя към него.

— На мене? — учуди се Карл. — Няма ми нищо, но шофьорът е ранен.