Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (55)

Беше решено колите да не спират пред официалния вход на вилата. От обиколен, безлюден междуселски път ще влизат направо в заграден с висока ограда двор.

Пристигналите бяха посрещани от Кремер и Рехан. Като се уверяха, че именно това е човекът, когото чакат, те го съпровождаха през парка до кабинета на Вайганг.

Днес вече за трети път Карл върви по алеята на джуджетата. Този път съпровожда Краузе. Вървеше на половин крачка след бъдещия си тъст и почтително го слушаше.

— Ерни се оплаква, че сте я забравили съвсем.

— Напразно. Тази седмица успях да отделя няколко часа.

— Точно от това… Точно от това се оплаква тя. Какво са за влюбените няколко часа.

— Организацията на днешната среща ми отне сума време. Всичко се струпа върху плещите ми.

— Не ви упреквам — забави крачка Краузе, — но сам знаете колко е трудно да докажеш на жените, че бялото е бяло.

— Надявам се, че все пак това би могло да се докаже в наше време.

— Е-е… — каза насмешливо той. — Вие сте оптимист!

Карл трябваше да посрещне и директора на Дрезденската банка, затова, след като изпрати Краузе до кабинета, се върна обратно.

Директорът беше над петдесетгодишен, с енергично лице. Беше облечен скромно — семпло черно палто и обикновена шапка, каквито носят хилядите дрезденски жители. Само обувките му — елегантни, от чудесно обработена кожа, го отличаваха от дребните продавачи или борсови посредници.

— Да не съм закъснял? — попита уж разтревожен той.

Карл знаеше, че директорът никога не закъснява и обича да изтъква своята точност. Погледна часовника си:

— Още седем минути…

— Това е добре. Събраха ли се всички?

— Чакат вас.

Заобиколиха пристройката и навлязоха в парка.

— Какви смешни човечета — веднага обърна внимание на джуджетата директорът. — Не съм виждал такива.

— Фон Вайганг каза, че са уникални — отливани са преди двеста години.

— Не може да бъде! — Директорът се спря край едно от джуджетата. — Това ми харесва.

Джуджето го гледаше подозрително. Черното човече не вярваше на никого в света и в същото време фигурката му беше изпълнена със самоувереност и дори с нахалство.

„Непостижимо — учуди се Кремер, — много хора имат двойници. И всеки може лесно да се открие тук.“

Карл се усмихна леко.

— Казват, че тази алея носи щастие. Групенфюрерът е уверен в това.

— Нищо чудно — отговори директорът. — На Вайганг винаги му е вървяло. — Постоя няколко секунди, като замислено гледаше наоколо. — Казвате, значи, че носи щастие — попита още веднъж и без да дочака отговор, тръгна към вилата. — Още по-добре, още по-добре…

Достъпът до кабинета на Вайганг се охраняваше от шарфюрера Дузеншен. Рехан знаеше предаността му към Шрикел, но го остави по съвета на Кремер. Карл успя да оцени шарфюрера. Всъщност не беше толкова трудно да опознаеш Дузеншен — прекрасен изпълнител, не си пъха носа където не трябва, и не се интересува от това, което не се отнася до пряката му работа.

Кремер намекна на Дузеншен защо новата метла не го беше помела и шарфюрерът го гледаше предано като куче. Освен това, въпреки цялата си ограниченост, забелязваше как се отнася Вайганг към Кремер. А групенфюрерът беше за Дузеншен олицетворение на истинския началник, който всичко знае, всичко вижда и умее да чете в сърцата на подчинените си.

Всички поканени вече бяха дошли и съвещанието можеше да започне. Вайганг извика Карл и се приближи към застаналия до вратата Рехан.

— Отговаряте за охраната на къщата, Руди — заповяда той. — Никакъв външен човек не трябва да се доближава до вилата.

— Слушам! — изпъна се Рехан.

— Вие, Дузеншен, стреляйте във всеки, който се появи в коридора.

Шарфюрерът мълчаливо удари токове.

— А ако е жена? — попита неочаквано той.

— Чухте ли заповедта?

Дузеншен отново се изпъна.

— Тъй вярно!

— Единственият, който може да излезе или да влезе в кабинета без мое разрешение, е този! — Вайганг посочи Кремер. — Ако ми потрябва нещо, Руди, Карл ще ви намери.

Рехан кимна, но Карл забеляза киселия израз на лицето му и неволното движение, с което Рехан сякаш искаше да възрази на групенфюрера.

Вайганг също забеляза това:

— Може би имате някакви забележки по този въпрос?

Рехан вече се беше овладял.

— Не, нямам.

— Разчитам на вас, господа!

Кремер плътно затвори тапицираната с кожа двойна врата на кабинета.

Все пак Рехан започва да го тревожи. Не защото, като зае мястото на Шрикел, вирна нос (когато разговаряше с Кремер, в тона му започнаха да се появяват покровителствени нотки). Карл познаваше характера на Рехан и спокойно прие тази промяна. Тревожеше го нещо друго: стремежът на Руди да действа на своя глава, особено през последните дни, когато научи за съвещанието при Вайганг. Трудно беше да се крие от Руди и групенфюрерът го запозна в общи линии с това, което трябваше да стане. На Рехан се отреждаше посвоему важна роля в осъществяването на набелязаните действия. Но Руди очевидно беше почувствал, че тук ще падне печалба.

Сега Карл нямаше време за размишления по този въпрос. Вайганг покани гостите на масата. Кремер седна настрани. Нямаше нужда да напряга паметта си — още преди три дни Ветров му даде портативен магнетофон, а вчера вечерта го монтира в стената зад купчина покрити с прах книги. Утре Юрий ще получи лентата и още тази седмица ще бъде в Центъра заедно със снимките, които сега незабелязано прави като неопровержимо доказателство за връзките на американците с немските индустриалци, въпреки официалните декларации и споразумението между ръководителите на съюзническите държави.

— Господа — откри съвещанието Вайганг, — нашата среща и деловият ни разговор са предизвикани, така да се каже, от висши съображения и се надявам, че ще бъдат полезни и ще поставят основите на бъдещото сътрудничество на финансовите и индустриалните кръгове на Германия с нашите американски колеги. Няма да говоря за традициите на това плодотворно сътрудничество, на което не може да попречи, да бъдем откровени, даже войната. Искам само да подчертая, че винаги сме намирали и занапред, уверен съм в това, ще намираме общ език. Даже тогава, когато политиците спорят, а военните дрънкат оръжие. Защото ние сме силата, която стои над правителствата и която говори на единствено разбираем език. Правителствата могат да имат най-различни съображения, могат да бъдат заслепени от вражда; ние — никога.

Вайганг спря за секунда, погледна присъстващите, но не можа да разбере какво впечатление направи малкото му встъпително слово. Седналите на масата хора бяха свикнали с всичко и умееха добре да прикриват своите мисли и чувства. По лицата им не можеше да се прочете нищо, освен студена вежливост.

Групенфюрерът не се надяваше на друго. Продължи, без да повишава тон:

— Като имах предвид казаното дотук, аз се осмелих да ви поканя на таен разговор с нашите американски партньори. Позволете да ви представя мистър Томас Грейн — сенатор, и мистър Чарлз Хокинс — представител на фирмата „Дженеръл електрик“.

Томас Грейн — дебел, с увиснали бузи и месест нос мъж — внимателно разглеждаше присъстващите. С някои се познаваше и приятелски им кимна. Нетърпеливо подръпваше папийонката си, върху която бяха увиснали дебелите му бузи, и искрено се зарадва, когато Вайганг завърши с представянето.

— Ние сме делови хора — започна той, като дръпна още веднъж папийонката си — и бог ще ми прости, както, надявам се, ще ме извините и вие, господа, ако назовавам нещата с истинските им имена. Разбирате, че моето идване тук, при вас, трудно може да се нарече приятно, особено като се има предвид, че трябваше да пътувам не само от Швейцария до Дрезден, а и да прелетя от Париж до Берн. А това е — той се усмихна, като изгледа всички — в днешно време не много удобен и безопасен път…

— Споменах Париж, господа — мистър Грейн отпи глътка вода от чашата, — неслучайно. Преди да пристигна тук, разговарях с някои лица, за да уточня общото мнение, или ако искате, платформата на американските делови кръгове в преговорите с вас. Упълномощен съм да ви информирам, че преди две седмици Управлението на стратегическите служби отправи до правителството на Съединените щати меморандум с доста приятно за вас, господа, название: „За икономическите последствия от лишаването на Германия от нейната тежка промишленост“. Как мислите? Не ви ли се струва, господа, че в това название има дълбок смисъл?

Съобщението на Грейн направи впечатление. Даже Краузе, който олицетворяваше немската сдържаност, започна да шепне нещо на съседа си.

Грейн стана. Подпря се с късите си ръце на масата и се вгледа в присъстващите.

— Вие може би ще възразите, че ето на̀, рибата още в морето, а вече приготвяме тигана. Но да погледнем истината в очите: войната скоро ще свърши и, за съжаление, не така, както ни се иска. Несполучливото покушение, което беше подготвил полковник граф Фон Щауфенберг, ни лиши от надеждата за сепаративен мир и сега трябва да имаме предвид последствията от руското настъпление и червената заплаха, която виси не само над Германия. Ще трябва да преодоляваме значителни трудности: в това число и известната праволинейност на президента Рузвелт. Но, господа, перспективите не са чак толкова безнадеждни — ние сме категорично против така наречената деиндустриализация на Германия, проблем, с който се занимават либералите и комунистите. Вашето дело е и наше дело и само политическите кретени и нашите врагове не се съобразяват и не искат да разберат кой на времето си е влагал капитали в немската промишленост. Ние няма да сечем клона, на който седим, и упорито ще настояваме да помогнем следвоенна Германия да възстанови промишлените си предприятия, да намери пазари и да развие износа си.

— При какви условия? — попита директорът на банката.

— Този въпрос ще се решава в зависимост от конкретния случай. Но и сега могат да се формулират два основни пункта: първо, предимство на американския капитал в Германия. Пояснявам: немските компании ще трябва да използват чужди капитали за възстановяването на икономическия потенциал на страната. Нашите корпорации се надяват, че ние, след като имаме солиден опит в сътрудничеството си с вас, успешно ще го продължим. Второ, още сега трябва да помислим и да вземем мерки никакви ценни документи и технически изобретения на фирмите, никакви патенти и други подобни да не попаднат в ръцете на русите: започналото голямо настъпление на русите ни обърква всички сметки.

Грейн се зачерви, често облизваше пресъхналите си устни. Раздразнено подръпна папийонката си и каза сухо:

— Ако не беше безразсъдната политика на вашия фюрер, положението щеше да бъде много по-благоприятно. Настъплението в Ардените беше ненавременно и колкото парадоксално да звучи, навреди най-много на вас, на бъдеща Германия! Ако бяхме завзели Берлин и излезехме на Одер, по друг начин щяхме да разговаряме със Сталин.

— А също и с нас — промърмори белокос възрастен човек, който през цялото време зиморничаво се загръщаше с вълнен шал.

„Силман — спомни си Кремер, — представител на компанията «Сименс».“

— Не ви разбирам — разтвори ръце Грейн, — нима предпочитате червените?

— Защо изопачавате думите ми? — ядоса се Силман.

— Господа — намеси се Краузе, — така никога няма да се споразумеем. Колкото и да ни е трудно, трябва да имаме предвид безусловния факт, че ние губим войната.

— До капитулацията е още далече — не отстъпваше Силман.

— Тук сме се събрали разумни хора — промърмори Краузе, — които могат правилно да се ориентират. Лично аз смятам, че условията, които мистър Грейн изложи, са приемливи.

— Още не съм свършил — вдигна ръка сенаторът. — Помолиха ме да ви предупредя, че американските монополи, съобразявайки се с нашите общи интереси, подчертавам това, и занапред ще защитават развитието на икономическия потенциал на Германия. През първия етап след войната, с оглед на нежелателен международен отзвук, ще трябва да се ограничим с точките на меморандума, за който вече говорих. Но ние подготвяме предложения по въпроса за прекратяването на демонтажа на немските предприятия. Наистина няколко завода — отново сърдито дръпна папийонката си — ще трябва да се демонтират.

— Ако оцелеят до края на войната — каза директорът на Дрезденската банка. — Вашата авиация не щади нищо.

— Невинаги можем да намерим общ език с военното командване — намръщи се Грейн. — Англичаните си отмъщават за бомбардировките на Лондон. А у нас, в Щатите, атмосферата е доста наелектризирана. Необходимо е време, за да дойде всичко на мястото си. И това време ще настъпи, господа. Уверявам ви — това не са празни брътвежи — че репарации ще се изплащат само в началото. Ще ви разрешим неограничен износ на чуждия пазар, няма да настояваме за национализация на промишлеността. — Грейн разбра, че трябва да свършва. — Моля ви, господа, всички конкретни въпроси, свързани с днешния разговор, решавайте с мистър Фон Вайганг. Това е всичко, господа — поклони се и седна.

Стана Краузе.

— С благодарност приемаме предложенията на сенатора Грейн и на нашите американски приятели, които ни протягат ръка за помощ.

— Длъжен съм да ви напомня, господа, че… — прекъсна го Вайганг.

— Ние сме държава в държавата — усмихна се Краузе, като го разбра — и умеем да пазим тайна по-добре от SD.

Тези думи послужиха като сигнал за приключване на съвещанието. Разотидоха се така незабелязано, както бяха дошли. Бяха четиринадесет — четиринадесет некороновани крале. Пипалата на Силман и Краузе се простираха из цяла Германия и далеч зад границите й. Странно беше за Карл обстоятелството, че върви редом с обикновения на пръв поглед, склеротичен човек, който се наричаше Бауер. Знаеше, че неговата банкова сметка възлиза на десетки милиони.

— Искат да превърнат фирмите ни в американски филиали — раздразнено мърмореше Силман, загърнат така, че просто беше чудно как думите проникват през пухкавия вълнен шал.

Краузе вървеше, като почукваше с бастуна си по бронзовите шапчици на джуджетата. Въздъхна силно, като показваше, че старият мърморко е досадил на всички и не трябва да възприемат думите му сериозно. Но Бауер явно нямаше нищо против да поговори.

— Струва ми се — подхвърли язвително той, — че е по-добре да станем американски филиал, отколкото изобщо да не съществуваме. Всичко трябва да се върши с ум: трябва да приемем помощта и да се откажем от някои неща. Ще дойде време и отново ще стъпим на краката си. Тогава ще си поговорим… хе-хе… като джентълмени.

— Бих ви присъдил Нобелова награда за мъдрост — не се стърпя Краузе.

— Че за какво ми е? — пренебрежително прихна Бауер. — Пари все още имам, а и за реклама не може да ми послужи.

— Добре казано! — засмя се Краузе. — Впрочем, не сте ли се замисляли над това, че след година само американците ще се сблъскат с русите, ще е нужен буфер между Изтока и Запада и този буфер ще стане Германия. Ще възкръснем от пепелта като феникс и отново ще диктуваме волята си на цяла Европа.

— Грешите само в едно — тържествено каза Бауер. — Американците ще се сблъскат с русите не след година, а много по-рано. И дай боже — Бауер сложи костеливата си ръка на рамото на Краузе, — това да стане колкото се може по-скоро.

Четиринадесет коли през кратки интервали излязоха от задния вход. Петнадесетата беше най-скромната — не мощен хорх или хромиран мерцедес, а обикновен опел капитен. Но в нея пътуваха господарите на немските индустриалци. Те виждаха малко по-далеч от немските си партньори и можеха да им диктуват своята воля.

— Как мислите, Чарлз — попита Грейн, — не бях ли днес прекалено праволинеен? Все пак те са германци, а националното самолюбие е дяволски сложно нещо.

— Националното самолюбие отива по дяволите, когато застрашава капиталите.

— Тогава може да смятате днешната среща за успешна. — Грейн се сви в ъгъла на колата, за да не се вижда лицето му отвън. — Днес заминавам. А вие?

— Трябва да остана, за да уточня как ще стане предаването на документите.

— Не бързайте, нека Фон Вайганг ги събира. Пренасянето им на партиди може да предизвика подозрение и излишни усложнения.

— Вашите мисли съвпадат с предложенията на помощника на Фон Вайганг.

— Значи има добър помощник. Този, който присъства на съвещанието, нали? Откъде го изкопахте?

— Обикновена история — малко страх, малко пари… Но е човек с бъдеще.

— Добре, добре… Вие сте познавач на човешките души!