Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (32)

Чистите бирени чаши блестяха на тезгяха, зад който клюмаше дебел човек с увиснали бузи. Снежнобялата му куртка подчертаваше чистотата на пивницата. Масичките бяха покрити с лъскава мушама, прозорците светеха от чистота, големите разноцветни бутилки над тезгяха искряха с всички цветове на дъгата. Миришеше на току-що измит под и на бира.

Тази малка пивница на края на селището беше известна с чистотата си. Затова успяваше да издържи конкуренцията на голямата пивница на площада в центъра и имаше своя постоянна клиентела. Тук даже се дишаше по-особено и бирата имаше свой специфичен вкус.

Някои се надсмиваха над тази измислица — какъв, казваха, свой вкус може да има една стандартна ерзац бира? Но други — хора солидни — упорито твърдяха това и всяка вечер при Франц се събираше многолюдно общество.

Сега пивницата е празна. Свечерява се, наближава краят на работния ден. Само след час постоянните посетители ще започнат да хлопат вратата и още от прага да поръчват чаша бира. Но дотогава старият Франц може да подреме.

В залата има само трима посетители. Единият е постоянен клиент — машинистът Георг Панкау. Всеки свободен ден по това време той идва, сяда в ъгъла край печката и чете вестници. По него човек може да свери часовника си: точно в четири Панкау става, оставя пфенигите на тезгяха и си тръгва. Точно в четири, каквото и да се случеше — порой или виелица — и който и да му предложеше още една чаша бира или шнапс.

Старият Франц се учуди, когато след Панкау в пивницата се появиха тези младежи. Не си избърсаха краката (боже мой, че за какво е постлана тази черга пред вратата!) и се тръшнаха на столовете.

Франц позна единия — сина на постоянния му клиент Фридрих Улман. Другия виждаше за първи път — има протеза и се подпира с бастун; погледът му предизвикателен, остър.

Отначало старият Франц се вслушваше в разговора им, после му омръзна. Какви ли разговори имат сега младите? Вместо да говорят за работата си или за момичета, те все за войната, та за войната. И не им омръзва! Вярно че войната се приближава към границите на райха, но Франц е убеден, че ще заобиколи тяхното селище, тяхното мирно селище, в което почти никой не се интересува от политика и където са все хора работници, които обичат само своя дом и бирата — ето, като Георг Панкау, който така се е вдълбочил във вестника, че даже забравя да си поръча втората чаша бира.

Франц поклати глава и се изправи. Георг Панкау винаги изпива две чаши бира, а първата му отдавна вече е празна. Наточи втората така, че пяната се вдигна над ръба на чашата и като затътри ревматичните си крака, се довлече до масата на машиниста.

— Има ли нещо интересно във вестниците? — попита, като сменяше чашите.

— Едно и също…

Панкау вдигна очилата на челото си и се приготви да поговори с Франц. Но не можа. Вратата се хлопна и на прага се появи Фридрих Улман. Грижливо изтри краката си, поклони се отдалеч на Франц, хвърли бърз поглед към Панкау и недоволно се намръщи, като видя сина си в компанията на Вернер Зайберт. Не, старият Улман нямаше нищо против Вернер — добър момък за тия времена. Само дето много обича да се шляе по пивниците. И Хорст мъкне със себе си — току-виж, че и синът му почнал да се заглежда към чашката.

Покашля се недоволно и още на тезгяха обърна една чаша. Пи жадно, на големи глътки, така че Хорст не се стърпя и го предупреди:

— Ще изстинеш, а после тичай за лекарства.

Бащата само го измери с презрителен поглед: гледай го ти, пале такова, започва да джафка…

Стоеше, като си даваше вид, че изцяло е погълнат от бирата, а в същото време мислеше да седне ли на масата на Панкау, или незабелязано да го повика? Всъщност той се беше отбил, за да се види с Панкау — знаеше навика му и беше убеден, че ще го намери тук, при Франц.

Никой нямаше да им попречи — в пивницата бяха само Хорст с приятеля му — но с години създаваната предпазливост надделя. Мина край масата на Панкау, намигна му незабелязано и свърна към тоалетната. Започна бавно да мие ръцете си. За стария Франц миенето на ръцете беше едно от удоволствията му; кърпата мека, чиста, мирише на прано.

След минута влезе Панкау. Като изтръскваше капките от ръцете си, Улман се огледа.

— Виж какво, Георг — каза съвсем тихо той, — трябва да забравим явката в Прага. Гестапо е разкрило печатницата, почти всички чешки другари са арестувани.

— Не може да бъде! — неволно се откъсна от устата на Георг, но той веднага усети, че каза глупост: може, и още как, та нали всеки момент и с него може да се случи същото.

— Да не би нишката да тръгне към нас? — попита разтревожено Улман.

— Мисля, че няма — поклати глава Панкау, — всичко е добре премислено. А тебе кой те предупреди?

— Индржих е останал на свобода…

Вратата изскърца и в тоалетната се вмъкна Вернер Зайберт. Удари с бастуна по пода, залитна и пиянски измърмори:

— Заговорничите, а? Намерили място…

Улман се изплю в умивалника.

— По-малко трябва да пиеш, момко! — каза той, като гледаше с отвращение Вернер. — Отгоре на това и Хорст влачиш със себе си.

— И тъй, и тъй всичко е тръгнало с главата надолу, пий, докато ти се пие! — заплаши с бастуна си Зайберт.

— Слаб народ се е навъдил — каза неопределено Панкау и се отправи към изхода.

Улман внимателно заобиколи Вернер.

— Още една чаша! — каза той на Франц и седна на масата до прозореца, откъдето се виждаше цялата улица. Хорст взе чашата си, за да се премести до баща си, но старецът го спря с решителен жест.

— Това е втората чаша — посвоему го разбра синът му.

— В къщи ще говорим — измърмори бащата и демонстративно се обърна.

Хорст обидено се нацупи, но не възрази: знаеше строгия нрав на баща си — ще го засрами и окото няма да му мигне. Но старият Фридрих сякаш забрави за сина си. Седеше, вперил поглед в прозореца, и на никого не обръщаше внимание. Оживи се, като видя пред пивницата да спира товарен камион. От кабината излезе висок мъж с кожен каскет и се отправи към входа.

Улман вече се разплащаше, когато новият посетител се приближи до тезгяха. Излезе навън и не зави към центъра, а тръгна натам, където шосето завиваше край последните къщички на селището. След стотина метра камионът го настигна. Рязко спря, почака за секунда Улман да скочи на стъпалото и отново се понесе напред, пръскайки кал. Човекът с кожения каскет стисна ръката на Фридрих.

— Забавихме се малко — започна той да се оправдава, — трябваше да почакаме едно от момчетата.

— Така е по-добре — прекъсна го Улман. — Мръква се, след петнайсет минути съвсем ще се стъмни — тъкмо време за нас.

На километър преди определеното място Ветров изключи фаровете. Спря камиона зад някакви дръвчета, които образуваха нещо като малка горичка. От каросерията, покрита с брезент, излязоха трима души с раници на гръб. Юрий посочи на Улман раницата, която беше подпряна на капака на каросерията.

— Ще можете ли да носите тридесет килограма? — попита той. — Аз ще взема петдесет.

Старецът мълчаливо взе раницата.

Един по един, приведени ниско, притичаха през шосето. Около десетина минути лежаха в храстите, ослушваха се и след като се убедиха, че наоколо е спокойно, тръгнаха след Улман.

— Два центнера взрив — с гордост каза Ветров, когато най-после оставиха раниците в ъгъла на пещерата. — Жалко, че утре сте на работа, иначе веднага…

— Трябваше да почакате до неделя.

— С камиона не можа да се уреди — въздъхна Ветров.

— Не се оплаквай — каза с укор Фридрих. — Да даде господ все така да върви.

— Вдругиден, между седем и осем, ще ви чакаме да дойдете с Гибиш — промени разговора Ветров. — А сега, обратно. Че и камиона трябва да върна на мястото му. Макар че — той освети с фенерче часовника си — вече е късно. Ще се наложи да го захвърлим край селището.