Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Крах чёрных гномов, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ростислав Самбук

Заглавие: Крахът на черните джуджета

Преводач: Лиляна Райнова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: май 1980

Редактор: Майа Драгнева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Владимир Коновалов

Коректор: Антоанета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1815

История

  1. — Добавяне

Рано сутринта падна гъста мъгла. Стана влажно и студено. Фридрих Улман вдигна яката на старата си железничарска куртка и потръпна. Отвратително време — измръзна до кости, а и започна да ръми. Ех, да имаше сега чашка шнапс[1] и пържени яйца с шунка и да можеше да се мушне под топлото одеяло. При мисълта за пържените яйца стомахът му се сви. Кога за последен път беше ял пържени яйца с шунка? Май още преди пойната. Е, е, не е точно така. Миналата година на Коледа Марта успя да ги нагости с пържени яйца. С истински, с препържени ароматни късчета свинско месо.

Улман се повъртя на едно място, помаха насам-натам електрическото фенерче. Дявол да го вземе, в такава мъгла и на десет крачки нищо не се вижда. Извади свирката и пронизително изсвири.

Чу се далечната проточена свирка на локомотива. Мъглата заглушаваше звука и на Улман му се стори, че не свири старият маневрен локомотив, а някакво хлапе си играе с детска тръба. Такава, каквато някога беше подарил на сина си.

Старецът си спомни това и лекичко се усмихна. Хорст нямаше тогава и две години. С червени бузки, дебеличък, с ризка до кръста, той седеше на гърнето и победоносно надуваше току-що подарената му тръба. Свири почти без прекъсване няколко часа, докато Марта не му взе играчката. Но стана по-лошо: Хорст зарева по-силно от нея. Вкопчи се за полата на майка си и закрещя:

— Дай ми тръбата! Искам си тръбата!

Марта го шляпна по голото задниче, да млъкне. Но детето не пускаше полата на майка си и продължаваше да пищи — накрая майка му беше принудена да отстъпи. Хорст се пъхна под кревата и в знак на протест засвири така, че Марта си запуши ушите и избяга в кухнята.

От мъглата бавно се показваха вагоните. Улман скочи на платформата на първия вагон и засвири с всички сили. Локомотивът забави ход, издрънчаха буферите. Улман прикачи вагоните и забърза покрай релсите напред към локомотива.

— Клаус, пет часа е — каза тихо той на подалия се през прозорчето белокос машинист. — След половин час трябва да е тук.

Машинистът кимна и се скри в будката. Локомотивът запъшка тежко, набра скорост и се стопи в мъглата.

Улман постоя още малко, сякаш обмисляше нещо, и се запъти към диспечерската стая. Забави се няколко минути в стаичката, в която работниците се преобличаха и обядваха. В ъгъла седеше човек с измъчено, набръчкано лице. Погледна Улман с невиждащи очи и не отговори на поздрава му.

— Какво ти е, Курт? — попита Улман, но Курт се извърна.

— Не го закачай — каза му някой от пушещите до вратата работници. — Получи лоша вест за сина…

„И на Курт…“ — помисли си Фридрих и изведнъж се улови, че новината почти не го развълнува. Приел я беше като нещо естествено. Това го ужаси.

„Струва ми се, че Хайнрих беше с една година по-малък от Хорст — помисли си той. — Значи момчето е било на деветнайсет години… Но Курт има още двама сина.“

Седна до другаря си, сложи на рамото му тежката си мазолеста ръка.

— Не се отчайвай — каза тихо, почти шепнешком. — Няма нищо по-лесно от това да се отчае човек…

Курт го погледна с празен поглед.

„Състарил се е с десет години“ — помисли си Улман, като видя дълбоките бръчки около очите на другаря си.

— Не трябва да се съсипваш — повтори той. — Нищо не може да се направи.

— Хайнрих беше най-добрият ученик в гимназията — продължи гласно мислите си Курт — и ако беше загубил само пръстите си, като твоя Хорст, можеше да стане добър математик…

Фридрих се почувства неудобно, сякаш беше виновен с нещо пред другаря си. Разбираше, че от него нищо не зависи, просто имаше късмет, че синът му се върна, но не можеше да се освободи от неловкото усещане. Не намираше думи да утеши съсипания от мъка Курт. Потупа го по рамото, изправи се тежко и излезе на двора.

Постоя няколко минути пред входа, почака пазачът да се покаже от будката и размени с него няколко думи. Поиска му огън да запали цигара, почерпи и него и като нахлупи ниско фуражката си, бързо закрачи покрай високата дъсчена ограда.

Зад ъгъла се притисна към мокрите дъски и внимателно се огледа. Постоя няколко секунди, ослуша се, после дръпна една закованата дъска и се провря през тясната пролука.

Зад оградата, в глух коловоз, стояха стари, раздрънкани товарни вагони. Улман се провря под тях, мина край будката на стрелочника и внимателно, да не го види някой, се приближи до маневрения локомотив, който пуфтеше на глухата линия.

Белокосият машинист го видя, кимна му и пусна пара от котела. Белият облак обви малката, притисната към вагона фигура.

Изминаха пет минути. Улман напрегнато се взираше в мъглата, но освен пуфтенето на локомотива, нищо не нарушаваше тишината.

— Проклета мъгла, нищо не се вижда — промърмори сърдито той, но в същото време мислено се наруга. Мъглата е чудесно прикритие, а той, старият глупак, е недоволен.

Дочу гласове. Изруга и се скри в будката. Хората изникнаха от мъглата съвсем наблизо, минаха, като размахваха фенери и разговаряха високо. Отново настъпи тишина. Май че е той…

Висок, недодялан човек се приближи, подсвирквайки си весела песничка. Сърцето на Улман замря. Щом човекът се изравни с локомотива, той скочи от вагона.

— Ти ли си, Фридрих? — стресна се високият и отстъпи крачка назад.

— Здравей, Карл — подаде му ръка Улман. — Защо се плашиш?

— Скачаш като дявол. Точно под носа ми — усмихна се насила Рапке.

— Не знаех, че си толкова нервен…

— Всички сме нервни сега…

Тръгнаха по тесния коридор между вагоните. Улман се огледа, улови внимателния поглед на машиниста и незабелязано му даде знак с ръка.

— Спомена нещо за нервите… — погледна го Улман отстрани. — Какво искаш да кажеш?

— Ти какво, да не си паднал от небето? — отговори на въпроса му с въпрос Рапке.

— Оплешивях вече, а главата ми не увира — каза с ирония Фридрих.

Рапке страхливо се огледа, спря се и внимателно погледна Улман.

— Чу ли вчерашното съобщение на главната квартира на фюрера? Русите настъпват…

— Че какво от това? — спокойно отговори Улман. — Нашите съкращават линията на фронта.

— Ами че докога ще я съкращават?

— Границите на райха са ненарушими. Нали слуша последната реч на фюрера?

— И ти вярваш на всичко това?

Улман не отговори, обърна се и тръгна. Рапке забърза след него, шляпайки с подметките си по мокрите траверси.

— Ти си умен човек, Фридрих — започна той, дишайки горещо в тила на Улман, — и сигурно разбираш, че всичко започва да се разпада…

Фридрих се спря. Отляво по съединенията на релсите потракваше товарен влак и набираше скорост.

— Искаш да кажеш… — започна той многозначително.

— Някога, струва ми се, ти беше социалдемократ, нали? — прошепна бързо Рапке. — Казаха ми, че и досега не си променил възгледите си.

Улман рязко се спря.

— Кой ти каза?

Рапке внимателно погледна Улман, после бързо се озърна. Предният вагон почти се беше изравнил с тях. В този миг Фридрих блъсна Рапке в гърдите. Рапке се опита да се задържи, хвана се за рамото му, но Фридрих го удари с коляно в корема и го бутна право под вагона.

Ръката на Рапке се плъзна по буфера, но вагонът вече го повали, колелата връхлетяха… Рапке изкрещя, но в този момент локомотивът засвири.

Без да се оглежда, Улман се мушна под вагоните на съседния коловоз, пробяга десетина метра, отново се провря под някакви вагони, напипа пролуката на оградата и внимателно надникна през нея. Непрогледен мрак и мъгла…

Свърна в първата пресечка и като дишаше тежко, закрачи бързо с ръце в джобовете. Едва сега се сети, че му се пиеше вода. Беше жаден и облизваше устните си. Май че там, зад ъгъла, на съседната улица има чешма. Ускори крачки.

Водата течеше на тънка студена струйка — Фридрих пиеше жадно и шумно и все не можеше да се напие.

Бележки

[1] Шнапс — ракия (нем.). — Б.пр.