Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (37)

Ветров чу изстрелите. Лежеше край входа на пещерата, готов да изпрати автоматен откос към чернеещите се храсти. Изстрелите се отдалечиха, накрая престанаха. Чак сега Ветров си помисли, че вероятно Улман и Гибиш са се натъкнали на патрул. Нима са загинали?

През своя живот Юрий беше видял смъртта на много хора. Умираха другари и съвсем непознати хора. Умираха приятели, с които беше спал под един шинел. Загина командирът му, който през четиридесет и първа ги изведе от обкръжението. Беше на двадесет и две години, много искаше да живее и не вярваше, че умира. Лежеше, склонил глава на коленете на Ветров, и гледаше в далечината с тъжен поглед. Въздъхна, затвори очи. Умря тихо и спокойно. Лека смърт, но тя го порази повече, отколкото агонията с проклятия, викове и пяна по устата.

Като чу изстрелите, Юрий си представи две тела в храстите — двамата побелели старци лежат върху замръзналата земя, а над тях разговарят войници с автомати. До вчера можеха да седят един до друг в пивницата, в трамвая, войникът щеше да се извини, ако неволно бутнеше такъв старец, какъвто лежи тук, под храста. А сега равнодушно рита с крак изстиващото тяло, вади цигара и запушва.

Нещо в храстите изшумоля. Ветров трепна от изненада, прехвърли автомата в лявата си ръка. Притисна се към земята, внимателно се вгледа в буренака.

Самотна фигура предпазливо се приближаваше към пещерата.

— Кой е? — насочи автомата Ветров.

— Аз съм, Гибиш. Улман остана там…

Юрий стана, пропускайки стареца в пещерата. На слабата светлина на фенерчето го поразиха мъртвешки бледата кожа и изострените черти на лицето му.

— Фридрих Улман остана там… — повтори старецът и неопределено посочи с ръка.

— По вас ли стреляха? — попита Ветров.

— Хвърлиха се след него и стреляха с автомати.

— Кои те? — попита отново Ветров, макар че всичко вече беше разбрал.

— Есесовците — едва помръдна устни Гибиш. — Натъкнахме се на патрул.

— Вода! — заповяда Ветров на едно от момчетата. То бързо подаде манерката.

Ръцете на Гибиш трепереха, зъбите му тракаха в гърлото на манерката.

— По-бързо! — каза той, като утоли жаждата си. — Трябва по-скоро да слизаме под земята.

Набързо разказа всичко, което се беше случило.

— Сега ще ни търсят — замислено каза Ветров. — Ще вземат кучета и скоро ще бъдат тук.

Едно момче на около седемнадесет години се доближи до Гибиш и го изгледа с любопитство.

— Още не съм видял гестаповци, които да се осмелят да си пъхнат носа под земята! — каза самоуверено то.

— Има още много да видиш, Василко — ядоса се Ветров. — И да не тръгнат след нас, ще устроят тук засада.

— А ние през това време ще сложим взрива — извика Василко — и край на завода им!

— Няма ли друг изход? — обърна се Ветров към Гибиш.

В отговор Гибиш сви рамене:

— Само този е.

— Искам всички да знаете — продължи Ветров твърдо, — че може да се върнем само в тази пещера. Сега още има някаква възможност да се спасите. А като се върнем, няма да има никаква. Нека всички да си помислят.

— Панът иска да ни оскърби, така ли? — недоволно избоботи мъжът, който беше клекнал, опрял гръб на стената. — Или панът сам е започнал да се колебае? Ние с Юзеф — кимна към другаря си, който стоеше до него — отдавна сме решили!

— Вие? — Ветров се обърна рязко към Гибиш.

— Улман загина, за да мога аз да ви преведа.

— Тогава — обгърна всички с поглед Ветров — да не губим време. — Вдигна с една ръка петдесеткилограмовата раница и я метна на гърба си. — Да тръгваме!

Гибиш вървеше напред и осветяваше пътя със силен електрически фенер. След няколко десетки метра входът се стесняваше — на това място галерията беше преградена с дебела стоманена решетка. Гибиш и Улман се бяха мъчили почти цяла нощ, за да я прережат и огънат така, че да може да се пропълзи под нея. Сега се наложи да се забавят малко, докато проврат през тясната пролука пълните раници. По-нататък галерията отново се разширяваше. Вървяха изправени.

Василко, който не се смути нито от перспективата за жестоката битка с есесовците, нито от мокрите стени и застоялия въздух, се пошегува:

— Всичко това ми напомня на обикновена екскурзия с благородна туристическа цел: да намерим няколко нищожни сталактита.

— Млъкни! — избоботи Юзеф.

— Защо пък — изведнъж подкрепи момчето Ветров, — нека си почеше езика.

Вторият поляк, пан Свидрак, около четиридесетгодишен мъж, учудено се обърна към командира. Ветров винаги пръв прекъсваше бъбривия Василко. Юрий му смигна и Свидрак разбра — приказките на момчето отвличаха всички от мрачните мисли.

— В Силезия — реши той да продължи започнатия от Василко разговор — има галерии, в които може само да пълзиш. Ето какво ми разказваше един мой познат миньор от Катовице…

Никой не разбра какво беше разказал на пан Тадеуш неговият познат миньор, защото Гибиш даде знак да спрат до малка дупка в стената на галерията; самата галерия беше преградена с бетонна плоча.

— По-нататък — посочи Гибиш — фашистите са преградили с железобетонни плочи и главната галерия. Те откриха всички подстъпи към завода и преградиха всичко, което според тях представляваше опасност. В началото просто искаха да срутят галерията, но инженерите забраниха — заводът беше вече построен и горният пласт можеше да пропадне и да затрупа заводските галерии. Ще минем оттук — показа той дупката.

Василко, който беше най-близо до стареца, надникна и огледа критично дупката с диаметър половин метър.

— Кучешка дупка — каза той иронично. — И колко продължава така?

— Малко… После ще бъде по-леко — започва подземна пещера.

— Аз съм пръв! — Юзеф решително смъкна раницата.

— Защо ти? — обиди се Василко. — Че аз по-лош ли съм от тебе?

— Пръв ще влезе Свидрак — заповяда Ветров. — Той е най-силен от нас, а проходът може би ще трябва да се разчиства.

Пан Тадеуш завърза каишите на раницата с въже, и за да не му пречи да се движи свободно, я повлече след себе си. Пропълзяваше около два-три метра и внимателно придърпваше към себе си раницата с взрива. След него като сумтеше, тръгна Василко, после пропълзяха Гибиш и Юзеф, а Ветров, както и по-рано, остана последен.

Василко вече не се шегуваше. Представи си дебелия пласт земя над тях и му стана страшно. Почувства се като буболечка под хилядите тонове пръст. Ако паднат сега, ще го смажат, няма да успее даже да гъкне. После се сети, че и без това няма да се спасят, гестаповците са сигурно вече в пещерата, така че няма значение къде ще умрат. И все пак не му се вярваше, че след няколко часа ще трябва да умре.

Животът, особено в последно време, му харесваше; сега той го видя от съвсем друга страна. Като участваше в акциите на Ветров, момчето си разчистваше свои сметки: убитият фашист — за запалената къща на леля Хана, взривът в киното — за чичо Трофим, разстрелян в четиридесет и първа на взривеният мост — за баща му, който загина под Житомир…

Но колкото и да растеше активът на Василко, все оставаше и оставаше: за сестра му, която се намираше някъде в Северна Германия, за селското училище, което беше разрушено от снаряд, за изнесеното от колхозния склад жито… Василко си водеше строга сметка, нищо не забравяше. Най-много се тревожеше ще успее ли напълно да си разчисти сметките с фашистите.

Василко теглеше след себе си раницата с взрива и си мислеше, че този завод ще стигне за всичко, което е останало в списъка му. Това му даде сили и тясната дупка не му приличаше вече на гроб. Настигна Свидрак и точно искаше да го подкани да побърза, когато изведнъж раницата, която през цялото време му пречеше да види самия пан Тадеуш, пропадна някъде надолу, а вместо нея фенерчето освети изцапаното мрачно лице на Свидрак. Василко трепна от изненада, но в следващия миг разбра, че това е краят на тунела и че вече са в пещерата, за която говореше Гибиш.

— Внимавай — предупреди Свидрак, — тука е стръмно.

Без да обръща внимание на предупреждението, Василко се спусна с главата надолу, опря ръце в студения камък, преметна се презглава и скочи.

Свидрак измъкна от дупката раницата му.

— Акробат — подхвърли иронично той. — Извинявай, но тук не е нито цирк, нито физкултурен салон.

— Вие сте такъв мрачен саможивец, пан Тадеуш — весело го пресече Василко, като взе раницата, — че се съмнявам жена ви да е видяла някога усмивка по вашето лице!

— Ако можех да се срещна с Ванджа… — Той помогна на Гибиш да слезе в пещерата и се приближи до Василко. Тихо му каза: — Слушай, момче, закълни се, че ако останеш жив, ще намериш Ванджа.

— Рано се погребвате, пан Тадеуш!

— Чуваш ли?!

— Кълна се! — вече сериозно отговори Василко, защото разбра, че тази клетва ще успокои Свидрак.

Двамата заедно измъкнаха раниците на Юзеф и Ветров. Сега можеха да се огледат наоколо. Лъчите на четирите фенерчета опипваха гранитните сводове, които се губеха в тъмнината. Отляво сводът надвисваше съвсем ниско, под него се виждаше тясна цепнатина. Гибиш мина през гранитните блокове и се насочи точно към нея, но Ветров го спря:

— Почакайте ни за момент. Ако есесовците се решат да ни преследват…

Четиримата бързо затрупаха входа на пещерата с камъни. За десетина минути можеха да развалят тази барикада, докато тези, които щяха да тръгнат след тях, трябваше да пренасят тежките блокове чак до главната галерия.

— Само няколко часа усилен физически труд — засмя се Василко. — Не искам да съм на тяхно място.

Гибиш беше отишъл вече напред и сигнализираше с фенерчето си. Един след друг тръгнаха и останалите членове на групата.