Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (25)

Кремер видя фелдфебела чак когато се приближи до киното. Спря се до него и се престори, че разглежда афиша.

— Вървете след мене. На разстояние — каза той, без да се обръща.

Щекер вървеше бавно и се оглеждаше наоколо. Неочаквано зави в една разрушена от бомбардировките улица и като избра удобен момент, се скри бързо в развалините. Даже Карл не забеляза как изчезна. Но разбра всичко, щом чу тихото изсвирване откъм камарата от тухли и разбит бетон.

Около минута фелдфебелът наблюдава улицата и чак след това направи знак на Карл да го последва. Спуснаха се в тъмно влажно мазе. Фелдфебелът светна с фенерче.

— Прекрасно място за срещи — каза полу на шега, полусериозно. — Но как ще докажете, че идвате от Кетхен?

— Катря ви беше казала, че има годеник, нали?

Щекер кимна.

— Той е пред вас.

— Доказателства?

— Петдесет и четвърта стрелкова дивизия прехвърлят в района на Житомир… На четвърти юни в Шепетовка пристигнаха два ешелона с танкове. Зная, че тази информация Катря получаваше от…

— Стига. Достатъчно… — На Кремер му се стори, че фелдфебелът се усмихна. Фенерчето светна за миг и освети в тъмнината саморъчно направена пейка — дъска, поставена върху тухли. — Седнете.

Седнаха. Щекер извади цигари и предложи на Карл. Каза просто:

— Никога не бих предположил, че ще ме намерите. И кой — годеникът на фройлайн Кетхен! Вие сте щастлив, млади момко. Доста съм поживял на този свят, а за първи път срещам такава девойка…

Сърцето на Карл се сви. Какво ли прави сега Катруся? Да можеше да я зърне само за миг!

— Сега Катря е в Москва, другарю Щекер, работи в болница. Издирих ви с надеждата да ни помогнете. Наред ли е всичко при вас, да не би да имате някакви неприятности?

— Ако имах, сега нямаше да седим с вас тук — отговори Щекер. — Нямаше да си позволя да се срещна с вас.

— Извинете, но…

— Вие сте прав, другарю — развесели се фелдфебелът, — в нашата работа предпазливостта е само от полза. Много се радвам, че се запознахме.

Карл докосна ръката на фелдфебела:

— Искам да говоря с вас за една работа. Може би ще ме посъветвате нещо…

Разказа за подземния завод и за задачата, за която всъщност беше дошъл тук.

Щекер дълго мълча и пуши. Карл търпеливо чакаше. Накрая фелдфебелът заговори:

— Зная за този завод — усмихна се той, — защото от там всеки ден идва и минава през нашия възел ешелон с гориво. Това и на детето е ясно… Обаче обектът е под земята, а подстъпите към него строго се охраняват. Да се проникне там е трудно, може да се каже почти невъзможно. Имам наистина една идея. Тук, край града, има работническо селище. Железопътният възел и мината се нуждаят от работна ръка. А именно в старите, изоставени шахти е построен този проклет завод. Досещате ли се?

— Горе-долу.

— Ще ви запозная с един човек. Мисля, че ще може да ви бъде полезен. Съгласен ли сте да се срещнете с него вдругиден, в шест часа следобед?

— Да.

— Ще излезем от друго място. Запомнихте ли пътя дотук?

— За цял живот.

— Е, чак толкова… На мястото на тези развалини ще построим нови сгради. — Щекер вървеше към изхода. Вече на улицата обясни: — Аз съм зидар, знаете ли как ме сърбят ръцете за истинска работа?

Беше тъмно, ръмеше ситен, студен дъжд. Щекер настръхна и вдигна яката на шинела си. Каза недоволно:

— Отвратително време. По-скоро да завали сняг. — Засмя се тихичко. — Макар че аз лично харесвам такова време. Истинският агент няма да си покаже носа на улицата. И така, до вдругиден…