Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (40)

Експресът Берн — Берлин спря на перона на пограничната немска гара. Тук Карл Кремер трябваше да вземе влака за Дрезден. Хвърли в куфара несесера и пижамата и с удоволствие изскочи от задушния вагон.

До входа на гарата към него се приближи широкоплещест човек на средна възраст със спортно яке.

— Карл Кремер? — попита той.

Карл отстъпи крачка назад, изгледа човека с недоверчив поглед. Кой е този и какво иска? Усмихва се уж любезно, но изразът на лицето му е неприятен: долната устна издадена напред, брадичката му тъпа, а очичките му малки и зли. Приличаше на булдог. Имаше същата мускулеста шия и големи зъби.

— Карл Кремер, ако не се лъжа? — попита отново и пак показа зъбите си.

— Да, аз съм Карл Кремер — отговори Карл.

Лицето на човека се разтегна в усмивка, сякаш беше срещнал близък приятел.

— Ще ми отделите ли няколко минути?

— Не — твърдо отговори Кремер. — За съжаление нямам време.

Непознатият от пръв поглед му се стори подозрителен и Карл искаше да избегне разговора.

— Изпратен съм от Фон Вайганг — сниши глас човекът. — Имам поръчение за вас. Вървете след мене.

— С какво ще докажете?… — започна Кремер, но човекът го прекъсна.

— Да излезем от гарата — заповяда той на Кремер, — там всичко ще се изясни.

Карл вдигна рамене и тръгна след него. Излязоха на площада пред гарата. Закрита черна кола рязко спря пред Карл и го изпръска с кал.

— Сядайте! — отвори вратата спътникът му.

— Никъде няма да тръгна, докато…

Карл не успя да се доизкаже. Някой го хвана за ръцете и ги изви назад. Изщракаха белезници. Кремер се дръпна назад, но напразно.

— Спокойно, момче! — изгърмя някой над ухото му. — Ще ти смажа краката!

Карл неволно погледна надолу и видя огромни четиридесет и шести, четиридесет и седми номер обувки. „Такъв наистина може да те смаже“ — помисли си Кремер и в този миг го вдигнаха и го хвърлиха в колата. Удари коляното си на вратата и падна на задната седалка. Великанът се тръшна до него, а вторият — с лице на булдог — седна отляво. Колата веднага потегли.

— Това е произвол! — уверено започна Кремер, макар че разбираше: играта е загубена. — Ще се оплача!

— Ще ти кажа едно оплакване! — Великанът хвана Карл за ухото, обърна го с лице към себе си. — Виж го ти, негодника, още се опъва!

— Нямате право… — започна Кремер.

Вторият се закикоти зад гърба му.

— Гестапо винаги има право!

— Не сте показали документите си и не зная кои сте вие… — продължаваше Карл.

— Ето ти един документ! — Великанът го удари по брадата. Зъбите на Кремер изтракаха, той падна върху човека отляво. — Какви документи са ти нужни още?

— Недей, Хелмут — вторият гестаповец спря другаря си. — Ще изцапаш с кръв колата.

Великанът недоволно измърмори нещо. Някак си неохотно обискира джобовете на Карл, взе всичко, каквото имаше в тях, и се обърна към прозореца. Колата излезе от градчето. Кремер погледна настрани, за да разбере накъде пътуват, но вторият гестаповец метна върху главата му черен парцал.

Колата се носеше с голяма скорост, гумите свиреха на завоите. „Не по-малко от сто и десет километра в час — определи Кремер. — Взеха ме в единадесет без пет. Макар и приблизително, ще зная колко километра сме пропътували.“

Кремер седеше в неудобна поза, подпрян на една страна върху облегалката. Ръцете му, оковани в белезници, отекоха, парцалът върху главата му вонеше на пот и евтин тютюн. Беше жаден, леко му се повдигаше, но с усилие на волята се зае да премисли всичко, което се беше случило.

„Руди Рехан?“ — най-напред си помисли той. Но Рехан щеше да го предаде само в случай че над самия него надвисне опасност. Все пак не трябва да забравя този вариант.

Може би срещите му с Щекер, Улман и Ветров? А засадата в дома на Марлен Пелц? Абсолютно непредвидени случайности могат да насочат Гестапо по следите му. Бяха го запознали с най-различни случаи на провал на разузнавачи от най-висока класа и знаеше, че и най-внимателните не са застраховани от провал.

На някаква дупка колата подскочи и Карл удари главата си в облегалката. Дявол да ги вземе тези гестаповци, сякаш са се наговорили: седят, мълчат като риби, поне две-три думи да бяха си разменили… Можеше да се изпуснат нещо…

Да допусне, че са узнали за подозрителните му връзки, щяха ли тогава да го пуснат в Швейцария? Разбира се, че нямаше. Значи причината е в самото пътуване. Можеха да арестуват Кремер само по заповед на Имперското управление за безопасност, защото се знаеше, че пътуването му — на пръв поглед с невинен търговски характер — е организирано от Вайганг. А като се вземе предвид старото приятелство на групенфюрера със самия Химлер, то ще бъдат необходими особено силни доказателства за вината на Карл Кремер или на Вайганг. Наистина някой би могъл да издаде заповед за арестуването му, поемайки този голям риск с надеждата, че като отива на дъното, Кремер ще повлече след себе си и групенфюрера.

Какви доказателства срещу Карл Кремер може да има Гестапо?

Преди всичко за пътуването му би могъл да знае и още някой — например Шрикел — и да уведоми Берлин. Не. Тогава щяха да го арестуват на границата, да го обискират и без много церемонии, да вземат компрометиращите го материали.

По-нататък. В Цюрих можеха незабелязано да го проследят и да установят, че се е срещал с американците. И все пак само този факт, макар и подозрителен, не може да бъде доказателство за антигерманската дейност на Карл Кремер. Чарлз Хокинс е делови човек и освен това по паспорт не е американски поданик. Няма закон, който да пречи на честния немски търговец да сключва изгодни сделки. Ако Гестапо гради обвинението си на това, едва ли ще може да докаже нещо. Вярно е, че ако работата засягаше само Карл Кремер, може изобщо нищо да не се доказва — има хиляди начини да го арестуват. Но доколкото Карл разбираше, целта на тази игра беше съвсем друга.

Когато полковник Левицки подготвяше Петро Кирилюк за работа в Германия, той му разказа за борбата между ръководството на хитлеристкия райх — за тяхното коварство и жестокост, за методите, които използват в борбата за власт.

Възможно е някой да иска да отстрани Вайганг от пътя си и да разчита за това на показанията на Карл Кремер.

А гестаповците сякаш нарочно мълчат — дума не продумват… Ясно, това е психологически пресметнато: да го обземат тревожни мисли, отчаяние да трови сърцето му. Често това изтощава повече от изтезанията…

Колата спря, засвири клаксонът.

— Ти ли си, Курт? — попита някой сърдито. — Бързо се върнахте.

Съседът на Карл отляво спусна стъклото на вратата и каза недоволно:

— Какво те интересува? Отваряй вратата и си затваряй човката!

— Ще съжаляваш за постоянната си грубост към мене, Курт — изхриптя часовоят. — Ще ти го върна тъпкано!

— Млъкни, стара врано!

Карл чу скърцане на врата и колата потегли. Направи остър завой, измина още малко и спря. Гестаповецът отляво — Курт, както вече разбра Кремер, му смъкна кърпата:

— Излизай! — заповяда на Карл.

Кремер се огледа, като се мъчеше да не пропусне нито една подробност. Висока ограда, бодлив тел, отдясно гараж с няколко помещения. Веднага след асфалтовата площадка започваше градина с цветя, между лехите се виждаше посипана с пясък пътечка, която водеше към двуетажна къща. Ако не беше затворническата ограда от бодлив тел, щеше да прилича на имот на човек от средна ръка.

— Хайде! — Курт бутна Кремер в гърба и се отправиха към къщата.

Отпред вървеше едрият гестаповец. „Хелмут — спомни си името му Кремер. — Наистина великан.“

Хелмут вървеше с ръце в джобовете и малко прегърбен. Тромаво пристъпяше с грубите си ботуши, като оставяше върху пясъка на пътечката дълбоки следи.

Големи, широки, с необикновени шарки — рибена кост, две една до друга, които му напомняха за нещо, но не можеше да се сети какво. Карл погледна обувките на Хелмут. Солидни, с гумена подметка, а шарките са сигурно за да не се плъзгат.

„Къде е виждал тези следи? Какво значение има? Следи като следи…“ Ето и вратата. Прозорците на първия етаж са тесни и тъмни, с решетки, вратата е дъбова, обкована с железни ивици. Непристъпна е дори за Хелмут.

Великанът извади от джоба си тежък ключ, отвори вратата и пусна Кремер да мине напред.

— Хайде, хайде! — бутна го отзад Курт. — Няма да се церемоним с тебе.

Тъмен тесен коридор. Кремер се спря, не виждаше нищо. Чу как зад гърба му изскърца врата. Някой, сигурно Хелмут, го хвана за яката, свали му белезниците и го блъсна в тъмното. Вратата се хлопна, бравата щракна. Карл полетя напред, едва успя да се задържи, но се удари по болното коляно. Напипа пред себе си края на креват. Седна. Очите му постепенно свикнаха с мрака, по-точно с полумрака. От тесен прозорец под тавана проникваше слаба светлина.

Някога стаята е имала прозорец, после са го зазидали и са превърнали стаята в килия. Нар с тънък дюшек, кофа, желязна врата с шпионка. Поне беше топло.

Карл раздвижи отеклите си ръце. Почувства как кръвта запулсира в крайчетата на пръстите му. Отново седна на края на нара. Така завърши кариерата си бижутерът Карл Кремер: килия, нар и кофа. Какво пък, не е чак толкова неочаквано — той знаеше къде отива, беше подготвен и за такъв край. Сега само да издържи! Ще го бият и изтезават. Никога не бяха го били — само в лагера за военнопленници го бяха ударили няколко пъти с приклад. Но то е нищо в сравнение с това, което го очаква. Ще издържи ли?

Карл знаеше, че трябва да издържи, но все пак го измъчваха съмнения. Даже си помисли, че иска час по-скоро да започне всичко, за да се увери, че духът му е по-силен от тялото.

Легна, затвори очи и се опита да пропъди съмненията. Спомни си огромните обувки на гестаповеца и се сепна. Отново чу как пясъкът скрипти под стъпките на Хелмут. И на всяка стъпка — онези шарки…

Но къде все пак е виждал тези следи?

Карл изведнъж си спомни. Да, спомни си къде и кога беше видял същите следи с такива шарки. Но това е… Не, не може да бъде…