Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (42)

Кремер се разхождаше в килията и се мъчеше да приведе в ред мислите си. Припомняше си. Това се случи неотдавна. Беше паднал първият сняг, не му се спеше, стана преди да се беше събудила прислугата и излезе в парка. Постоя на широката тераса, покрита с бял пухкав сняг. Снегът се стелеше като килим, чист и недокоснат, и върху него само тези следи. Точно такива — големи, със същите шарки. Започваха от вратата, водеща към стаите на Вайганг.

Карл тръгна, неговите следи бяха два пъти по-малки от тези. Ранният посетител на Вайганг беше завил по алеята с бронзовите джуджета и беше продължил, без да спира, до къщата на Шрикел. Карл помнеше това съвсем точно: даже после искаше да попита групенфюрера с какъв циклоп дружи той.

Сега всичко това оживя в паметта на Кремер: белият сняг, черните джуджета и следите с познатите шарки рибена кост… Нима при Вайганг е бил Хелмут?

Карл прехвърли в паметта си всички: охраната на вилата, шофьорите, градинарите, живеещите в къщата на Шрикел. Никой не можеше да се сравнява с Хелмут. Разбираше, че предположенията му са несигурни, даже най-лекомисленият следовател не би ги взел за основа на хипотеза. Но той не беше следовател и никой не го караше да търси потвърждение на версията си. Чувстваше, че има нещо в това съвпадение и ако се окажеше просто съвпадение, случайност, от това положението му нито щеше да се влоши, нито да се подобри.

А ако не е съвпадение? Ако наистина Хелмут е бил тогава при Вайганг? Така, а кога беше завалял първият сняг?… Точно тази вечер беше дошла фройлайн Краузе, а на следващата сутрин имаше разговор с Вайганг, след което замина за Швейцария.

Кремер се спря и се ощипа по ръката. „Е, какво от това? Като си помислиш, някакви следи…“

Ами ако групенфюрерът е разговарял с Хелмут, да кажем, по същото време, когато възложи задачата и на него, то тогава всичко идва на мястото си. Значи Вайганг иска да го провери, да се убеди — доколко може да му се доверява… И е заповядал на Хелмут и Курт да направят това.

Какво пък, групенфюрерът ще получи убедителни доказателства!

А ако всичко това е плод на прекомерна фантазия? Всъщност той нищо не рискува. Поведението му не трябва да се различава от предишното. По този начин ще подчертае верността си към Вайганг, ще я подчертае тактично, без да прекалява и тогава силният туз на групенфюрера ще се превърне в жалка шестица.

Карл се изтегна на коравия нар. Главното сега е да пести силите си. Опита се да заспи, но не можа, нервите му бяха опънати докрай. Лежеше и се мъчеше да не мисли какво ще стане с него след два-три часа. Изведнъж седна на нара и тихичко се засмя. Как не се сети по-рано? Изглежда, все пак арестуването му здравата го е разтърсило, щом не обърна веднага внимание на такава груба грешка от тяхна страна. Ако го бяха арестували, така да се каже, истински, непременно щяха да го обискират най-щателно и щяха да му вземат и дрехите. Не може да се нарече обиск това, което направи Хелмут — пребърка набързо джобовете му, без дори да ги изпразни както трябва. Не, Гестапо не допуска такива грешки. Под вътрешния джоб на сакото му имаше таен джоб. В него беше сложил снимката на Хокинс и половинката от банкнотата.

Тази мисъл успокои малко Карл, той отново легна, затвори очи и видя Катруся. Тя го гледаше сериозно и малко изплашено — тъмните й очи изглеждаха съвсем черни. Не му се разделяше с Катруся, но в килията кой знае защо влетя Ветров, след него — Хелмут. Ветров избягна удара на Хелмут и го удари под брадата така, че гестаповецът падна, като се блъсна с гръб в желязната врата. Желязото зазвънтя, Хелмут стана и викна на Карл:

— Излизай!

Кремер скочи. Ключът дрънчеше в желязната врата. Колко ли време е спал? Процепът под тавана не светеше — значи е вечер или нощ.

Вратата се отвори — на фона на залятия от електрическата светлина правоъгълник се чернееше фигурата на Хелмут.

— Излизай! — подрънкваше с ключовете той. — По-бързо!

Кремер обидено вдигна глава, прекрачи прага. Хелмут мълчаливо му показа вратата вдясно, на края на коридора.

Стаята, в която влязоха, беше голяма, тъмна, с кахлен под и дълга полица, на която грижливо бяха подредени никелирани инструменти. В камината горяха дърва. Пред нея имаше две кресла и масичка с начената бутилка. В креслото с гръб към Карл седеше Курт, а на камината се беше облегнал як есесовец с разкопчан мундир.

Кремер се спря посред стаята. Един поглед беше достатъчен, за да разбере къде е попаднал: лошо измитите кървави петна по стените, блестящите инструменти, разбира се, не хирургически…

— Ела по-близо — обърна се Курт.

Кремер не се помръдна.

— Искам да зная с какво право ме арестувахте и ме доведохте тук?

Хелмут се закикоти, но Курт го спря с нетърпелив жест.

— Виж какво, негоднико — каза едва ли не ласкаво той, — тук питаме ние. Съветвам те да бъдеш учтив и послушен и да отговаряш точно и изчерпателно… на всичките ни въпроси. Знаем кой си и защо си пътувал в Швейцария. Трябва да уточним само някои подробности.

— Готов съм да отговарям на въпросите ви, господа — започна Кремер, — при условие че…

— Млъквай! Никакви условия! — прекъсна го Курт. — Може да почваш… — кимна той на есесовеца с разкопчания мундир и добави добродушно: — От сутринта те сърбят ръцете…

Онзи свали мундира си. Измери с поглед Карл от глава до пети, направи няколко пружиниращи крачки и неочаквано го удари с дясната си ръка така, че Кремер едва се задържа.

— Че той бил силен! — учуди се есесовецът и отново го удари с все сила.

Пред очите на Карл заиграха цветни кръгове. Но и този път се задържа на краката си.

— Това удар ли е? — засмя се Хелмут. — Отгоре на това се и хвалиш.

Той заобиколи Кремер, без да го поглежда. Лениво протегна ръка и замахна… Карл почувства, че не му достига въздух, мозъкът му пламна, краката му се подкосиха.

— С половин сила!… — горделиво закънтя над него гласът на Хелмут. — Свести го.

Есесовецът плисна върху Кремер кофа с вода и го изправи на крака.

— Ще отговаряш ли? — попита Хелмут.

Карл мълчаливо кимна.

— Е, това се иска — доволно потри ръце Курт. — Казвай защо ходи в Швейцария? Само че истината.

Карл добросъвестно разказа съгласуваната с Вайганг „за всеки случай“ версия: уреждал е сделка с една швейцарска фирма за доставка на часовници. Курт одобрително кимаше с глава. Когато Кремер завърши, каза подигравателно:

— Тия ги разправяй на изповедника си!… Тук е Гестапо, а не църква и ние ще изтръгнем от тебе истината. Вайганг ли те изпрати?

— Не — отговори Кремер уверено. — Той ми помогна само да уредя документите си.

— При кого те изпрати Фон Вайганг? — гласът на Курт зазвуча заплашително. — Отговаряй, ние всичко знаем.

— Казах ви вече, че групенфюрерът ми помогна само да се справя с някои формалности.

— Не извъртай! Мисли за себе си, а не за Фон Вайганг.

— Как смеете да говорите така за групенфюрера? — В гласа на Карл звучеше искрено негодувание. — Той е един от най-преданите офицери на райха и когато узнае за вашата провокация…

— За последен път питам: каква задача ти възложи групенфюрерът Фон Вайганг?

— Не губи напразно времето си, Курт — намеси се Хелмут. Намигна на есесовеца. — Обработи го още малко…

Този път Кремер не загуби веднага съзнание. Когато му се искаше да крещи от болка и неволно стенеше, с огромно усилие на волята си налагаше да мисли за нещо друго. Представяше си огрените от слънцето брегове на Днепър, издигащия се сред зеленина златен купол на Лаврата, Катруся, пристъпяща от крак на крак на московския студ в очакване на тролея, просторните зали на Третяковската галерия, където не успя да отиде още веднъж…

Като мислеше за Третяковската галерия, Карл си спомни картината, която го беше поразила. Не си спомняше името на художника, а картината май се наричаше „Разпит на комунисти“ — стоят двама мъже със спокойни и мъжествени лица, ръцете им вързани… а пред тях лъскавото теме на белогвардеец. Сега ще започне разпитът, после ще ги разстрелят, но от устата им няма да се изтръгне нито стон. Ще може ли и той така? Нали същите идеи го доведоха до тази мрачна стая на стотици километри от другарите и родината. И враговете, макар и в други мундири, също така яростно ненавиждат онова, което е смисъл на неговия живот…

Вие му се свят от болка и краката му се подгъват. Има ли предел човешката издръжливост?

Даже и Хелмут се задъха — разкопча яка и изтри потта от челото си. Даде знак на есесовеца, който довлече Карл до камината и го метна на креслото.

— Та каква задача ти възложи Фон Вайганг? — процеди през зъби Хелмут.

Карл изпитва болка даже като диша. Но въпреки това му става смешно: наистина ли мислят, че болката може да сломи човека?

Но почакай, не прекалява ли? Ще изтърпи ли истинския Карл Кремер такова изпитание, да кажем, за милион? Някъде пишеше, че един скъперник пожертвал живота си, но не се разделил с няколкото си жълтици. За да запази тези жълтици, истинският Карл Кремер отдавна щеше да се огъне пред гестаповците, щеше да лъже, а накрая щеше да си признае всичко. Едва ли му е свойствена издръжливост на духа.

Карл придаде умоляващ израз на лицето си.

— Господа — изфъфли неразбрано, — казах ви самата истина и няма какво друго да кажа… Отношенията ми с Вайганг са само делови. Групенфюрерът ми заръча само да донеса на високоуважаемата му съпруга гривна или обици.

— Така значи, ще продължаваш да дрънкаш глупости? — с ирония изломоти Курт. — Може би ще кажеш, че групенфюрерът те е помолил да му донесеш и златни копчета за ръкавели?

— Не, не ми е поръчвал копчета. — Карл се престори, че не е разбрал иронията на гестаповеца. — А фрау Ирма, жена му, много обича гривни със скъпоценни камъни…

— А ти — намръщи се Курт, — както виждам, обичаш гумените палки… Но имай предвид, че всичко досега беше само детска играчка и ще успеем да ти развържем езика! Може — погледна той Хелмут — да пристъпим към второ действие, а?

— Може — отговори Хелмут безразлично, — знаеш, че никога не се уморявам. Но не мога да гледам такива нищожества: разстройвам нервната си система и сънувам лоши сънища.

— Ти сънуваш? — учуди се Курт. — Никога не съм предполагал!

— Сънувам… Рядко, но сънувам… Наскоро сънувах страшен кошмар. Че съм се върнал отново в цирка и някакъв зрител излиза на манежа и ме поваля по гръб. Такъв един нищо и никакъв тип, а аз не мога нищо да направя — сила нямам и туйто. Така се изплаших, че плувнах в пот. Добре че е само сън… Ти — каза на помощника си, като посочи с глава към Карл — го завлечи в килията, дано през нощта му дойде умът в главата.

Едва призори Кремер потъна в тежък сън. Тялото му гореше, можеше да лежи само по корем. Но най-страшното беше пред него. Карл не се утешаваше с илюзии и знаеше, че гестаповците не говорят празни приказки. Вярно, че ако всичко това става с благословията на Вайганг, те могат да се ограничат с двата сеанса — това е напълно достатъчно, за да изтръгнат от обикновения немски търговец всичко, каквото знае и каквото не знае…

Но Вайганг! Ето ти го приятеля на чичото, съдружника, покровителя и любителя на природата! Карл беше слушал за жестокостта на групенфюрера и въпреки това, като си спомнеше приятелския му, едва ли не бащински тон, трудно можеше да повярва, че той е режисьорът на този спектакъл. А че беше точно така, говореше не само интуицията му на разузнавач и логиката на случилото се, но и поведението на гестаповците. Нямаше да се учуди, ако в една от стаите на тази къща седеше Вайганг със слушалки и следеше всяка дума на разпита.

Когато на следващия ден отново вмъкнаха Кремер в стаята за разпити, колкото и да беше чудно, му беше по-леко, отколкото предишния ден. Едва се държеше на краката си, но знаеше, че ще издържи всичко! Тази увереност облекчаваше страданията му, намаляваше болката и главно — даваше му възможност да чувства превъзходството си над гестаповците. Те все още се надяваха на нещо, а той беше сигурен, че двубоят вече е спечелен.

Курт и Хелмут явно цяла нощ бяха пиянствали. За това говореха подпухналите им физиономии и сенките под очите им. Хелмут непрекъснато пиеше газирана вода от сифона, а Курт се беше разположил в креслото и затворил очи се преструваше, че цялата процедура на разпита изобщо не го интересува, даже го отвращава.

— Съветвам те — започна лениво Курт — да си признаеш с кого си се срещал в Цюрих и какви преговори си водел от името на Вайганг. Това е единственото, което може да спаси живота ти…

— И изобщо ще ти стане по-леко — допълни недвусмислено Хелмут.

Карл седна на стола и кръстоса крака, макар и трудно. Намръщи се от болка. Поиска цигара. Дръпна няколко пъти и каза:

— Вчера ви казах всичко, господа! Не бих искал да съм на вашето място, ако групенфюрерът узнае за случилото се тук. Не е от тези, дето прощават… Вие можете…

Не успя да се доизкаже. Хелмут неочаквано го удари силно. Карл загуби съзнание. Свестиха го, после пак припадна от болка и пак го заляха с вода, за да дойде на себе си. Накрая се опомни на нара в килията.

Пиеше му се, но нямаше сили да се пресегне към кончето на табуретката. Ту се унасяше, ту изпадаше в някакво полубудно състояние, когато човек не чувства собственото си тяло и всичко наоколо му се струва нереално и страшно, като в кошмарен сън.

Посещаваха го и се грижеха за него. Карл се убеди в това на следващия ден, когато видя на табуретката до канчето купичка със супа и парче хляб. Не можеше да яде, но жадно изпи водата, като се опитваше поне малко да потуши огъня, който го изгаряше. Помисли си, че ако днес не го разпитват, значи предположенията му се оправдават. Вайганг е информиран за всичко, каквото става тук, и навярно ще отмени повторението на „сеанса“. Май така вчера Хелмут нарече разпита.

Денят премина спокойно и вечерта Кремер с голямо усилие яде. Сега трябва колкото се може по-скоро да се съвземе. Интересно, как ще се държат? Ще се извинят, че е станала глупава грешка, или ще измислят по-убедителна версия? Карл окончателно се убеди, че е жертва на добре обмислена провокация, когато се опипа. Тялото му беше цялото в синини, но до лицето му не бяха се докоснали.

В килията идваше само мълчаливият есесовец. Носеше храна и изчезваше, без да пророни нито дума. На петия ден доведе бръснар. Той обръсна Кремер, напръска го със скъп одеколон и Карл започна да брои минутите до освобождението си. Но минутите постепенно се разтегнаха в часове и чак вечерта в коридора се чуха стъпки. В килията влезе непознат офицер. Учтиво го поздрави и му нареди да го последва. На втория етаж отвори вратата на ярко осветена стая. В средата на стаята имаше наредена за вечеря маса, а малко отстрани в едно меко кресло седеше Вайганг.

Карл се спря на прага. Всичко очакваше, само не среща тук.

Групенфюрерът вече бързаше към него.

— Момчето ми — извика патетично той, — станала е глупава, непоправима грешка. Слава богу, всичко е зад нас, ние сме заедно и вече нищо не те заплашва!

Даде знак на офицера да ги остави сами. Продължи шепнешком:

— Станал си жертва на моя отдавнашен конфликт с шефа на Гестапо Мюлер. Неговите агенти са те арестували и изминаха няколко дни, докато разбера това и взема мерки.

— Тези дни ми струваха доста скъпо — намръщи се Карл — и нашето сътрудничество не струва колкото един от тях. Подчинените на Мюлер имат доста своеобразни методи за водене на разпит, бяха ми необходими немалко усилия, за да държа езика си зад зъбите.

— Зная всичко — отговори Вайганг, но веднага се поправи. — По-точно представям си какво са били за тебе тези дни.

Карл уморено махна с ръка.

— Имам важни новини за вас и трябва да поговорим…

— После, после — засуети се групенфюрерът, — ти сигурно си забравил вкуса на истинската храна. Хайде да хапнем. По пътя огладнях и с удоволствие ще вечерям с тебе.

Наля две чашки коняк, но Кремер отказа.

— Още не съм се оправил съвсем от „методите“ на Мюлер — пошегува се мрачно той.

Вайганг с удоволствие изпи коняка си, хапна парченце лимон и придърпа към себе си чинийка с маринована риба.

— След вечеря веднага тръгваме. Мисля, че с радост ще напуснеш този не много гостоприемен дом. — Изпи още една чашка коняк, въздъхна и се оплака: — Имам неприятности…

— Какви неприятности може да имате вие? — равнодушно махна с вилицата си Карл.

— За съжаление, може. Това, разбира се, е тайна, но ти умееш да си държиш езика зад зъбите. — Вайганг се откъсна от чинийката. — Червените диверсанти вдигнаха във въздуха подземния завод за синтетичен бензин край Дрезден.

Карл почувства как неволно по лицето му заигра щастлива усмивка. Престори се, че се е задавил и се закашля.

— Откъде пък се взеха в Германия червени? — попита той недоверчиво. — Щом Гестапо заподозря и мене, значи, че всички червени са отдавна зад решетката и нашата полиция няма вече какво да прави.

— Фактът си е факт…

— И големи ли са загубите?

— Силен подземен взрив и пожар.

— Може да е нещастен случай…

— Диверсия е! — отговори групенфюрерът, като поднесе към устата си парче печено. — Чудесно телешко — побутна го към Карл. — Истинска диверсия. Утре пристига комисия от Берлин…

Кремер опита от печеното и доволно се покашля. Наля си малко коняк.

— Хапнах, може да тръгваме — каза на шефа си. Изпи чашката на един дъх. „Наздраве, Ветров! Наздраве, немски другари! Колко ешелони с гориво няма да пристигнат на фронта, колко танкове и самолети ще трябва да стоят… Наздраве, мои смели другари!“

— Сигурно заводът е бил охраняван — каза той с равнодушен глас, само колкото да продължи разговора. — Неслучайно са го скрили под земята…

— Диверсантите са знаели много добре всички подземни галерии. С тях е бил един стар миньор, той е превел цялата група. Един комунист е убит.

„Кой е убит?“ — едва не се откъсна от Карл, но той навреме прехапа език. Запуши, за да прикрие по някакъв начин вълнението си.

— Да тръгваме! — предложи Вайганг. — Ще издържиш ли няколкочасовия път?

— Искам да получа документите и парите, които ми взеха при арестуването — напомни Кремер.

— Вече се погрижих за това. — Вайганг кимна към чантата, която лежеше на масичката. — Тук е всичко.

Кремер отвори чантата. Всичко беше на мястото си, даже гребенът.

Колата ги чакаше. Седнаха на задната седалка. Вайганг вдигна стъклото, което ги отделяше от шофьора.

— Разказвай сега! — каза той нетърпеливо.

Карл извади от тайния джоб снимката на Хокинс.

— Познато ли ви е това лице?

— Хокинс! — веднага, щом го видя, възкликна Вайганг. — Това е Чарлз Хокинс! Кой ти даде снимката?

Кремер подробно разказа за срещата с американците, без да скрива нищо. Групенфюрерът слушаше внимателно. Накрая заключи:

— Зная, че Чарлз е човек с размах. Умее да предвижда нещата и да преценява точно обстановката.

— Вие не ограничихте инициативата ми — внимателно започна Кремер, — напротив, предложихте ми да действам в зависимост от обстоятелствата и не можех да не се съглася с аргументите на мистър Хокинс. В сравнение с неговите предложения контактите с англичаните ми се сториха не много перспективни.

Вайганг го слушаше с интерес.

— Ти жънеш успехи, момчето ми — каза той с уважение. — Имаш истински делови качества.

„Същото ми каза някога Ханс Кремер“ — спомни си Карл.

— Аз съм само ваш скромен ученик — поласка той самолюбието на групенфюрера. — Значи вие не възразявате против контактите с Хокинс?

— Наивен въпрос! — възкликна Вайганг. — Ти си започнал такава работа, че даже не можеш да си представиш всички нейни последствия!

„Много добре си ги представям — помисли си Кремер с гордост, — даже по-добре, отколкото вие с Хокинс, взети заедно.“ Каза, като сведе скромно очи:

— Мистър Хокинс ме помоли да ви предупредя, че сделката ни е абсолютно секретна и никой друг не трябва да знае за нея.

Карл имаше предвид Шрикел и изглежда улучи — групенфюрерът недоволно сви рамене.

— Разбира се… разбира се… — промърмори той. — Но документите трябва да се събират някъде на едно място и някой трябва да отговаря за тяхното съхраняване.

— Този, който ще се занимава с това — продължи Карл, — съвсем не е нужно да знае къде се изпращат.

— Да, разбира се, така е — не съвсем уверено се съгласи групенфюрерът и Карл разбра, че по този въпрос ще има още трудности. Не искаше да изостря разговора и премина на друга тема.

— Искам да обърна вниманието ви на молбата на Хокинс да установите контакти с ръководителите на Дрезденската банка и с най-влиятелните представители на деловите кръгове. От една страна, това ще улесни предаването на патентите и техническата документация на американците. Мисля, че нашите доставчици няма да имат нищо против. От друга страна, ще се отрази на икономическата политика на Съединените щати спрямо бъдеща Германия.

— Да, разбирам и по този въпрос съм съгласен с Хокинс. — Групенфюрерът протегна крака и се отпусна на меката облегалка. — Макар че са необходими някои уточнения и по-определени гаранции…

Карл го разбра и не дочака да се изкаже:

— На ваше име е открита сметка във „Вонтобел и Ко“. Внесох сумата, получена от мистър Харленд.

Вайганг със задоволство поглади брадата си.

— Бог ми изпрати в твое лице незаменим помощник — каза сантиментално той.

„И за да се убедиш в това, ти едва не ме изпрати на оня свят“ — гневно помисли Кремер. Притвори очи.

Вайганг вдигна яката на палтото си и се прозина.

— Спи — каза той на Кремер, — не ти е било леко през последните дни.

„Гузен негонен бяга“ — спомни си Кремер пословицата. Също вдигна яка и се обърна към прозореца.