Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Крах чёрных гномов, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Лиляна Райнова, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Ростислав Самбук
Заглавие: Крахът на черните джуджета
Преводач: Лиляна Райнова
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: май 1980
Редактор: Майа Драгнева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Владимир Коновалов
Коректор: Антоанета Петрова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1815
История
- — Добавяне
Високата цепнатина се губеше в тъмнината. Огромни гранитни блокове преграждаха пътя — трябваше да се промъкват през тях. Камъните бяха мокри и хлъзгави, хората вървяха трудно и често се спираха да почиват. По-нататък цепнатината се снижаваше, каменният таван се спущаше все по-ниско и по-ниско.
Най-сетне Гибиш се спря.
— Още малко остана — каза той на Ветров. — Цепнатината продължава още около двеста метра, а може и малко повече. Галериите на завода са дълги около тридесет-четиридесет метра. Определихме го достатъчно точно. Мощни помпи изкачват бензина на повърхността, цепнатината минава под самия завод и непременно ще чуем шума. Ние с Улман избрахме горе-долу мястото, но и вие вижте…
Ветров заповяда всички да почиват, а двамата с Гибиш запълзяха напред. Цепнатината се превърна в ниска дупка. Само на едно място се разширяваше и образуваше малка пещеричка. След нея отново се вклиняваше в гранитните скали, ставайки все по-тясна и по-ниска.
Гибиш, който пълзеше пред Ветров, се спря и се облегна на стената, като дишаше тежко. Самият Ветров се беше уморил, а как ли се чувстваше старият човек след толкова труден път…
— Починете си — предложи му той, — ще успеем, петнадесет минути по-рано или по-късно… Само да не закъснеем за смяната, когато немците проветряват помещенията от бензинните пари и извеждат всички работници навън.
Вместо отговор Гибиш посочи с очи нагоре. Ветров се ослуша. През дебелия пласт земя проникваше сякаш жужене на пчели. Даже в началото си помисли, че просто му шумят ушите.
— Чувате ли? — кой знае защо шепнешком попита Гибиш.
Ветров кимна.
Гибиш бутна с пръст тавана.
— Моторите… — После почука по лявата стена. — На няколко метра зад тази стена са останките от вентилационната галерия. Ако не бяха я затрупали, щяхме да минем оттам, както при обикновена екскурзия.
Ветров го погледна и старият миньор го разбра без думи.
— Някога, на младини — обясни Гибиш, — бях много любознателен и извънредно силен. Тогава обходих с приятелите си всички подземни кътчета. Веднъж открихме и тази пещеричка. Ако беше по-голяма, нямаше да се отървем от туристи. А така — забравиха за нея и ето на̀ — изминаха петдесет години… Спомних си за нея, когато Улман се обърна към мене за помощ. Дълго търсихме този проход дотук — фашистите бяха зациментирали и него. Но от времето и бомбардировките горната част от стената на галерията се беше слегнала и успяхме да прокараме път до тази пещеричка. — Старецът се закашля и това още повече го изтощи. Лежеше неподвижно, скрил лице в длани, само гърдите му се повдигаха тежко и с хриптене поемаха застоялия въздух.
Ветров пропълзя малко по-нататък и се ослуша. Тук почти не се чуваше шумът на моторите. Гибиш беше прав — трябваше да сложат взрива точно на това място. За да не сбъркат, на връщане на няколко пъти се спира и се ослушва. Накрая видя малка вдлъбнатина в стената, остави в нея раницата и се върна с Гибиш при другарите си.
— Свидрак — повика той поляка, — вземи кирката. Ще видиш раницата ми в една вдлъбнатина, поразшири я. Остави раницата си тук.
Освободен от товара си, пан Тадеуш бързо допълзя до вдлъбнатината, в която лежеше раницата. Скалата се оказа твърда, трудно се поддаваше. Но Свидрак беше упорит, копаеше ли копаеше, откъсвайки парченце по парченце.
Някой светна с фенерче и пан Тадеуш видя до себе си смешното, изцапано лице на Ветров. Бършейки потта си, Юрий беше размазал праха по бузите и челото си и сега приличаше на момченце, което току-що е яло пердах от баща си. Свидрак се усмихна, искаше да му каже, но само изтри потното си чело и се отмести, за да може Юрий да прецени работата му.
Ветров взе кирката и удари няколко пъти по камъка, за да разшири още малко вдлъбнатината.
— Сега взрива — обърна се и даде сигнал с фенерчето.
Заедно с Тадеуш предпазливо сложиха тротила в нишата.
— Ще стигне — доволно каза Ветров, като огледа купчината от неголеми кубчета, които заемаха почти целия проход. — Хайде сега да пресметнем…
— Кое? — не разбра Тадеуш.
Ветров не отговори. Гледаше часовника си и беззвучно мърдаше устни.
— Трябва да пресметнем — каза накрая — колко време ни е нужно, за да стигнем до изхода.
— Пан Юрий вярва, че ще успеем да се спасим? — с нескривана ирония попита Свидрак.
— Хайде заедно да пресметнем, Тадеуш. — Ветров не обърна внимание на иронията му. — Имайте предвид, че войниците са преследвали Улман и не знаят, че са били двама.
— Забравяте за гестаповците, които са следили Гибиш и Улман от селището — прекъсна го Свидрак. — Навярно вече са успели да претърсят с кучета цялата околност.
— Не допускате ли, пан Тадеуш — сега Ветров го иронизираше, — че кучето може да не намери следата или може да я загуби.
— Малко вероятно… — измърмори Свидрак.
— Едно-две на хиляда. — Ветров нахлупи каскета на челото си. — Но все пак ще тръгнем назад. По-добре да умрем в сражение, отколкото в тази влажна гробница — зиморничаво потръпна той. — Няма да умрем нахалост.
— Не помислих за това… — призна Свидрак.
— И така, да пресметнем! Изминали са три часа и половина, откакто сме тръгнали. Час и половина за това — Ветров посочи с глава нишата с взрива, — значи, вървели сме два часа. С товар. Връщането ще бъде по-бързо. — Извади детонатор с часовников механизъм, нагласи стрелките и нави часовника. — Значи, след два часа.
Свидрак погледна часовника си. Близо един часът през нощта. Ще видят ли още веднъж слънцето?
До преградения от тях проход стигнаха бързо и без произшествия.
— Нали ви казах — тържествуваше Василко, — че онези няма да посмеят да наврат мръсните си носове под земята.
— Мълчи! — Свидрак сложи ръка на рамото му.
Усещането за близка опасност не напускаше пан Тадеуш и го правеше съсредоточен и внимателен.
Започнаха да разчистват прохода. Сериозността и тревогата на Свидрак постепенно се предаваха и на другите — работеха бързо, съсредоточено. Внезапно Ветров заповяда:
— Всички да се отдръпнат!
Момчетата стояха в недоумение.
— Назад! — завика командирът. — Бързо!