Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (13)

Петро се качи по широката стълба на голямата губернаторска вила на втория етаж, където се намираше гостната на фрау Ирма. Беше станал вече „чиновник за особени поръчения“ при съпругата на губернатора. В последно време беше изпълнил няколко нейни деликатни молби и спечели безграничното доверие на съпружеската двойка, като завоюва положение на един от най-близките приятели на семейството.

Фрау Ирма го видя и искрено се зарадва.

— Мили Карл, сам бог ви изпраща! — възкликна тя. — Днес просто няма да мога да мина без вас!

— Заповядайте, на вашите услуги съм. — Петро учтиво се поклони.

— Ще имаме високопоставени гости. Ще пристигне самият командващ и няколко генерали. Трябва да ми помогнете да ги посрещнем както подобава.

— Както винаги с радост ще изпълня молбата ви. Макар че… напоследък вярата ми в нашите генерали е малко разколебана.

— Не говорете така — възрази фрау Ирма, — разказваха ми за нашите укрепления — били толкова мощни, че русите няма да могат да ги преодолеят.

— Чували сме това много пъти — не се предаваше Петро. — Създава се впечатление, че нашите генерали са отвикнали да воюват.

— Не, не! Не сте прав! — разтревожи се губернаторшата. — Вярвам в гения на нашия командващ! Ще видите, че скоро ще оправи положението на фронта.

— Градът ми харесва и не ми се иска да го напускам. — Петро каза това напълно искрено. Той наистина свикна с Лвов и го обикна. — Смея да се надявам, че ще ме предупредите навреме, ако?…

— Нямаме тайни от вас, мили приятелю.

Петро беше доволен, че стана помощник на фрау Ирма — това му даваше възможност да присъства на вечерята. Тогава генералите сигурно ще развържат езиците си.

Като слизаше по стълбата, Петро срещна адютанта на губернатора Рудолф Рехан.

— Здравейте, Руди! — намигна му той. — Имате вид, сякаш ви боли зъб.

— Аз съм на ръба на финансовата пропаст — призна адютантът. — Трябват ми пари…

— Финансовата пропаст е най-дълбоката пропаст — съчувствено отговори Петро. — В нея можеш да пропадаш цял живот. Имам двеста марки. Стигат ли ви?…

— Напълно! Много ви благодаря! Но и без туй имам да ви връщам.

Карл Кремер охотно заемаше пари на адютанта от името на своята фирма, без изобщо да разчита, че ще му ги върне. Високият като върлина, риж и слаб оберщурмфюрер от SS беше влюбен до уши в някакво момиче от Дрезден и харчеше по него доста пари. Петро знаеше от Руди, че са решили да се оженят, когато Рехан купи прилична къща в някое малко градче и придобие адвокатска практика. На пътя на тяхното щастие се беше изпречил старият Рехан. Той се беше заклел, че докато е жив, няма да даде на сина си нито пфениг, а засега нямаше намерение да умира.

— Искате сигурно да купите нещо на своята годеница? — попита го Петро, като забеляза радостта, с която Рехан прие парите.

— Ако разрешите, ще говорим после, господин Кремер. Много, много ви благодаря, но сега…

— Може да не правите тайнствена физиономия — зная всичко. Имам във връзка с това толкова поръчки от фрау Ирма, че дано успея да ги изпълня. Довиждане до вечерта. — Петро кимна на Рехан.

Преди вечеря всички се събраха в кабинета, чиято врата водеше към гостната. Тя беше плътно затворена, а до нея стоеше широкоплещест мрачен лейтенант. Трябваше да се предположи, че командващият провеждаше тайно съвещание. Из гостната, прозявайки се, се разхождаше Руди и предпазливо поглеждаше лейтенанта. Петро забеляза, че адютантът се страхува от този мрачен офицер.

— Той е от личната охрана на самия… — многозначително прошепна Руди, като се приближи до Петро.

— На кого? — попита Петро, като се престори, че нищо не разбира.

— На самия командващ! — вдигна пръст Руди.

— А-а… Фрау Ирма спомена нещо подобно. Значи, става нещо важно…

— Тайно съвещание на генералитета!… — отговори Рехан, горд от своята осведоменост. — Русите в никакъв случай няма да могат да превземат града. Позициите са така укрепени, че всеки опит да се щурмува с каквито и да било сили, е обречен на провал… Тук ще бъде смляна живата сила на противника и ще преминем в контранастъпление. Ще отблъснем червените чак до Днепър.

Руди явно предаваше това, което беше чул от някой от високопоставените гости. Впрочем и без него беше ясно, че зад вратата на кабинета се обсъждат много важни въпроси. Трябва, трябва да разбере точно какви. Като се стараеше да не привлича вниманието на лейтенанта, Петро се отдалечи в ъгъла на гостната и седна така, че да вижда вратата на кабинета. Рехан седна креслото срещу него.

— Вие ме успокоихте, Руди. — Петро реши да измъкне от Рехан всичко, което знаеше. — Напълно ли сте уверен, че болшевиките няма да пробият нашия фронт?

— Разбира се, че няма! По никакъв начин! — потвърди адютантът. — Градът е защитен с такава система от укрепления, че да се атакува направо е равносилно на самоубийство.

Значи, фрау Ирма и Рехан са информирани от един и същ източник. Какво по-точно знае Руди?

Петро извади табакерата си, почерпи Руди с цигара и продължи разговора. Но Руди не каза нищо определено. Петро скоро се убеди, че не знае нищо съществено. Омръзнаха му празните брътвежи на Рехан и с искрена радост стана да посрещне фрау Ирма.

Съпругата на губернатора беше с черна копринена рокля, плътно прилепнала към пълното й тяло. Като се облягаше на ръката на Петро, тя обиколи сервираната за вечеря маса.

— Е, това е, приятелю, струва ми се, че всичко е наред! За съжаление нямаме стриди, а генералът, както чух, ги обичал.

— Генералът знае, че не е във Франция, мадам — весело отговори Петро, — ще трябва да ни извини…

— Надявам се… Но ми се иска моят дом да бъде достоен за командващия.

— Вие можете да приемете и самия фюрер! — възкликна Петро. — Не зная кой би могъл сега в Германия да приготви толкова изискана вечеря.

— О-о, ласкател! — заплаши го с пръст фрау Ирма. — Така ми се искаше…

Петро така и не разбра какво искаше фрау Ирма: в същия момент вратата на кабинета се отвори широко и губернаторската съпруга се понесе с плавна стъпка към гостите.

Вайганг представи жена си на генералите. Те направиха обичайните за случая комплименти, и се отправиха към масата. В кабинета остана само дребен на ръст генерал с остри, проницателни очи. Говореше нещо на един набит полковник, който прибираше картите и документите в голяма кожена папка и почтително кимаше в такт с думите на генерала.

„Командващият“ — реши Петро, като напразно се мъчеше да долови нещо от разговора им. Полковникът внимателно завърза папката и излезе след генерала.

Петро не можеше да откъсне очи от голямата кафява папка. Колко много неща криеше тя, колко хиляди и хиляди човешки съдби зависеха от скритите в нея документи.

Съпругата на губернатора се усмихна нежно на генерала.

— Иска ми се да вярвам, че няма да скучаете в нашия дом — изчурулика тя.

— Немалко съм слушал за гостоприемството на вашия дом — наведе побелялата си, ниско подстригана глава командващият, — както и за очарователната му домакиня…

Фрау Ирма представи Петро. Генералът небрежно кимна, подаде ръка на домакинята и я поведе към масата. Губернаторът повика полковника.

— Командващият остава да нощува у нас. Охраната може да настаните на първия етаж.

Петро целият се превърна в слух.

— Ще сложим документите в личния ми сейф — предложи Вайганг.

Двамата се върнаха в кабинета. Губернаторът отвори тежката стоманена врата на сейфа и полковникът внимателно постави папката в него. Петро забеляза, че след като затвори вратата и превъртя ключа, Вайганг бързо мушна ръката си под сейфа. После пусна ключовете в джоба си и заедно с полковника се присъединиха към седналите на масата.

Мястото на Петро се оказа между Руди и полковника.

Рехан ги запозна. Както предполагаше и Петро, полковникът беше адютант на командващия. Оказа се рядко мълчалив човек и от него не можеше да се изкопчи нищо, освен кратките „да“, „не“ или „благодаря“. Разговорът на масата не беше интересен. Генералите сякаш се бяха наговорили да не се докосват до военни теми. Кирилюк улучи удобен момент и стана.

Отиде в ъгъла, запуши, като незабелязано поглеждаше към вратата на кабинета. Мислеше за кафявата кожена папка, която лежеше зад масивната врата на стоманения сейф. Не можеше да не мисли: най-важната тайна е на няколко крачки от него! Но тези крачки могат да се окажат последните в неговия живот. Преценяваше има ли някакви шансове за успех. Въздъхна, загаси цигарата и отиде в тоалетната. На всяка цена трябва да преснима документите. Разбира се, по-просто беше да открадне папката, но в такъв случай хитлеристите ще прегрупират силите си и документите ще изгубят своето значение. Не, трябва да направи така, та никой да не заподозре, че до документите се е докосвала чужда ръка.

Когато вечерята свърши, Петро се сбогува с фрау Ирма, слезе във вестибюла и незабелязано мина през тясната врата, която водеше към задния вход. Абсолютно точно знаеше разположението на стаите във вилата: ненапразно беше станал свой човек в този дом. Изкачи се по стръмната вита стълба на третия етаж, където живееше прислугата, прекоси бързо малкото коридорче и влезе в библиотеката. Скри се в тъмния ъгъл зад големия библиотечен шкаф.

Вратата на библиотеката беше отворена и от гостната долитаха гласове. Чу се пискливият изкуствен смях на фрау Ирма, после плътен бас — вероятно полковникът благодареше за приятната вечер.

„Щом полковникът се сбогува, значи гостите си отиват“ — заключи Петро.

След малко на улицата се чу шум от запалени мотори. Още няколко минути и всичко утихна. Губернаторът започна да хока някого, но фрау Ирма се намеси и той се успокои. После вратата се хлопна — навярно съпрузите се бяха отправили към спалнята си.

Неочаквано на стълбата започна някаква разправия, някой говореше шепнешком и тихичко се смееше.

— Хайде да влезем тук — уговаряше мъжът, повличайки събеседницата си в библиотеката.

— Какво правите? Как не ви е срам? — отговаряше с престорена строгост жената. — Какво искате от мен?… — закикоти се тя.

В отговор се чу сподавеният глас на Рехан:

— Остави въпросите, пиленцето ми! Да отидем в стаята ти!…

— Не бива… — възрази, съдейки по гласа, младичката камериерка на губернаторшата.

— Няма да съжаляваш — шепнеше Руди.

— Почакайте… — Камериерката се приближи до прозореца и погледна към улицата.

Беше толкова близо до Петро, че той можеше да я докосне с ръка. Ако направеше само една крачка встрани, щеше да се блъсне в него.

— Гледайте, наоколо е пълно с часови… — Кой знае защо точно това я успокои и тя прошепна: — Тръгвам напред, а вие след малко…

Двойката тихо се отдалечи и Петро си пое облекчено дъх. Виж ти какъв смел любовник бил безумно влюбеният в годеницата си Руди!…

Бавно изтече още един час. Къщата напълно утихна. Само големият старинен часовник в гостната силно тиктакаше. Петро събу обувките си, извади от задния джоб малък белгийски браунинг и се измъкна на стълбата.

Вървеше, без да чува собствените си стъпки. Стигна до вратата на гостната. Поспря се, внимателно се ослуша и тръгна по коридора, който водеше към спалнята. Петро се движеше така внимателно и толкова бавно, че измина доста време, докато преодолее онези пет-шест крачки, които го отделяха от вратата на спалнята. Сега всичко зависеше от това — заключена ли е тя, или не.

Напипа вратата. Долепи ухо до нея. Някой хъркаше, посвирквайки. Със затаен дъх натисна тежката бронзова брава. Стори му се, че изскърцването на вратата се чу из цялата къща. Крайчетата на пръстите му изтръпнаха. Замръзна на място. Измина минута, две… Тишина.

Петро отново, с още по-голяма предпазливост започна да натиска вратата. Този път тя се отвори тихо, без скърцане. Лъхна го въздух, наситен с възгорчивия мирис на парфюма на фрау Ирма и с винени изпарения — явно губернаторът добре си беше пийнал след вечеря.

Петро помнеше, че Вайганг беше пуснал ключа от сейфа в десния джоб на мундира си. Но къде може да е той? Наведе се и почти запълзя по килима. С рамото си се докосна до нещо твърдо и внимателно го опипа: аха, краят на кревата. До него — другият, а вляво — стол. Промъкна се между тях и напипа още един стол. Прекара ръка по облегалката — нима това е мундирът? Точно така. Затаил дъх, бръкна в десния джоб и извади ключа.

За миг се притисна към килима, вслушвайки се в тежкото дишане на губернатора и в ударите на собственото си сърце. После запълзи обратно и най-сетне излезе в коридора.

Оттук нататък движенията му станаха по-уверени и по-бързи. Влезе в кабинета, провери спуснати ли са на прозорците щорите за затъмнение и запали настолната лампа. Помнеше, че като затвори сейфа, губернаторът мушна ръка под вратата му. Сигурно сейфът имаше сигнализация… Петро повтори движението на Вайганг и пръстите му напипаха едва забележимо копче. Натисна го и в същия момент чу как изщрака прекъсвачът. Точно така: сигнализация! Без да се замисля повече, мушна ключа в ключалката.

Вратата на сейфа се отвори леко и безшумно. Ето я папката! Петро я взе и я разтвори на масата: секретни документи, схеми на дислокацията на частите, пояснителни бележки… Просто не можеше да повярва на очите си. Започна да снима, като внимателно нареждаше заснетите листове обратно в папката. Щрак… щрак… Още една схема… Останаха май по-маловажни документи, но и те са много ценни… Щрак… щрак…

— Горе ръцете! — тихо каза някой зад гърба му.

Петро даже не се обърна, мислейки, че просто му се е счуло.

— Горе ръцете! — повтори същият глас по-силно.

Петро погледна през рамо. На прага на кабинета стоеше Рехан. Гледаше го ужасѐн, а пистолетът се тресеше в ръцете му.

Кирилюк посегна към браунинга си, но само се усмихна с крива усмивка и без да бърза, вдигна ръце. Сега оръжието няма да му помогне: най-малкият шум и охраната веднага ще дотърчи. А да скача през прозореца е безсмислено — вилата е обкръжена с подсилена охрана.

Руди все още стърчеше на прага и уплашено гледаше отворения сейф, разгърнатите върху бюрото документи.

— А, ето какъв сте били вие, Карл! — тържествуващо прошепна Рехан накрая. — Ето, значи, какъв сте били! Не мърдайте!… Ще стрелям без предупреждение!

Петро стоеше с вдигнати нагоре ръце и се проклинаше. Да се провали така глупаво точно когато беше успял! Не, това не трябва да става!

— Затворете вратата, Руди! — неочаквано каза Петро и повелителните нотки в гласа му съвсем не отговаряха на вдигнатите нагоре ръце.

Даже Рехан почувства комизма на положението и дрезгаво се засмя:

— Затваряйте си устата, Кремер! Хванахте се в капана. След няколко минути ще дойдат хората на Гестапо и ще ви видя тогава как ще затанцувате пред тях.

— И все пак най-напред затворете вратата, Руди! — повтори Петро. — Трябва да мислите за себе си, а не за Гестапо!

Адютантът отвори уста, сякаш се канеше да извика охраната. Само миг още и всичко ще бъде свършено.

— Вижте какво, Рехан! — бързо каза Петро. — Това е вашата първа и последна възможност да забогатеете!

Руди замря, бавно затваряйки устата си.

— Затворете най-сетне вратата и ме изслушайте! — каза Петро. — Винаги можете да ме застреляте или да извикате охраната.

Рехан недоверчиво сви рамене и затвори плътно вратата. Петро още не знаеше как ще свърши всичко това, но разполагаше поне с няколко секунди, а може би дори с няколко минути. Сега всичко зависеше от това, кое щеше да надделее у Рехан — страхът или алчността.

— Слушайте внимателно, Рудолф. — Петро го гледаше право в очите. — Разумният човек в моето положение няма да почне да си измисля, нито ще разчита на милост. Предлагам да се споразумеем съвсем делово.

— Вие сте вражески агент, Кремер, и съвестта ми…

— Оставете празните приказки! — прекъсна го Петро. — Първо ще сваля ръцете си. Знаете, че няма да стрелям — не е в мой интерес да привличам охраната. Както виждате, съвсем трезво преценявам цялата обстановка…

— За каква възможност споменахте?

— Ако ме предадете на Гестапо — Петро говореше, като мереше всяка своя дума, — в най-добрия случай ще получите Железен кръст. И това ще бъде всичко. Разберете: всичко!… А аз ви предлагам пари. Много пари!

— Не е чак толкова лошо да получиш Железен кръст — смънка Рехан. — И няма да ме гризе съвестта…

— И така няма да ви мъчи, Руди! Още утре ще можете да купите вила и да настаните там своята годеница!

Очите на Рехан заблестяха.

— Пред дулото на пистолета и аз мога да обещая планини от злато — каза той недоверчиво, но Петро разбра, че Рехан вече се колебае.

Вдигна нагоре дясната си ръка, обърна я така, че Руди да види пръстена с ярък камък и каза:

— Този пръстен струва двадесет и пет хиляди марки. Ако се споразумеем, ще ви го дам веднага.

— Той и така ще бъде мой — усмихна се Рехан. — Преди още да е дошла охраната, ще го сваля от изстиващата ви ръка.

— Глупак! — повиши тон Петро. До този момент разговорът се водеше почти шепнешком. Тази казана с нормален тон дума шибна като с камшик Рехан — той се дръпна. — Ще загубите четири пъти повече!

— Колко ми предлагате?…

— Сто хиляди! — каза Петро и с крак придърпа стола към себе си. Ясно беше, че двубоят е спечелен.

Рехан дори не забеляза, че Петро свали ръцете си и се отпусна уморено на стола. „Сто хиляди! — шепнеше той. — Сто хиляди… Разбира се, трябва да приеме: веднага ще оправи всичките си объркани работи.“ Взе решение и отстъпвайки, попита с дрезгав глас:

— Добре, но ако някой разбере?…

— Нито аз, нито пък вие ще започнете да разправяте на някого за това — отговори Петро с покровителствен тон. — Скрийте пистолета, Руди! Ръцете ви треперят — може, без да искате, да стреляте.

Адютантът пъхна валтера в кобура и попита:

— Каква е гаранцията, че ще получа сто хиляди марки?

— Този въпрос вече ми харесва! — усмихна се Кремер. — Ето че започваме делови разговор. Значи, най-напред ще върна ключа от сейфа на мястото му, после ще ме изведете оттук и ще отидем у дома. Там ще се разплатим. Аванса — свали пръстена от пръста си, — който ви обещах, може да го получите!

— Не искате ли прекалено много от мене? — промърмори Рехан и скри пръстена в джоба си.

На Петро не му беше вече до разговори. Бързо и внимателно събра в папката картите и документите, сложи я в сейфа, като не забрави да включи отново сигнализацията.

— Сега, Руди — каза Петро, сякаш никога не беше се съмнявал, че той ще изпълни всичките му заповеди, — подежурете в гостната. Трябва да върна ключа на притежателя му, а това не е лесна работа. Ако ми се случи нещо по пътя, ще имате възможност пръв да вдигнете тревога и да се отличите. Ще мълча като риба, но пари няма да видите.

Адютантът кимна, влезе в гостната, седна и извади пистолета си: ако губернаторът се събуди и вдигне тревога, той, Рудолф Рехан, ще залови вражеския агент. Да го залови? Не! Той не вярва, че Карл ще мълчи, а така ще млъкне завинаги… Руди махна предпазителя… Напрегнато се вглеждаше в тъмнината и мислеше: „Все пак смел човек е този Кремер! Колко ли ще му наброят за днешната операция? Сигурно не по-малко от това, което ще получи той, Рудолф Рехан“. Обхвана го съмнение — не се ли продаде евтино? Реши, че освен уговорената сума, трябва да поиска и скъпоценности, за Хилда.

Какво се бави там?… Рехан внимателно се приближи до вратата и се ослуша. Започна да се вълнува за изхода на операцията не по-малко от Кремер. Тази мисъл го накара да се усмихне. А-а, да вървят по дяволите и губернаторът, и фюрерът, и всички!… Парите са си пари, а Хилда ще бъде чудесна съпруга…

От тъмнината изведнъж изплува Петро. Рехан трепна.

— Дявол да го вземе — изруга шепнешком той, — за малко да стрелям във вас!…

— Спокойно, всичко е наред — каза Петро. — Сега трябва да се обуя, а обувките ми са в библиотеката…

Двамата заедно отидоха в библиотеката. Петро се обу и заповяда:

— Слезте първо вие и идете на задния вход. Аз ще вървя след вас. Ще ми дадете знак кога е най-удобно да се измъкна.

— И всичко това за същата сума?! — измърмори адютантът.

— Добре, Руди, ще добавя още — обеща Петро.

Рехан изведнъж протегна ръка.

— Я по-добре ми дайте пистолета си, Кремер! — решително каза той.

Петро се поколеба за миг. Защо му е пък сега? Но бързо извади от джоба си браунинга и го подаде на Рехан.

— Не се тревожете, Руди, ще получите парите си до стотинка и без разправии. Днес нямам сметка от вашата смърт така, както впрочем и вие нямате сметка от моята.

Рехан внимателно надникна през вратата на библиотеката. Промъкнаха се пипнешком през малкото коридорче и се спуснаха по стълбата на първия етаж. Адютантът отвори вратата, от която се излизаше на тъмна уличка.

— Кой е? — извика часовият. — Парола?

— „Крайцбург“ — отговори Рехан. — Извикайте началника си.

— Слушам! — Войникът изчезна зад ъгъла.

— Хайде!… — изсъска Рехан и Кирилюк потъна в мрака, като успя да долови само как адютантът тихо заповядваше да не пуска никой да влиза или да излиза от къщата до сутринта.