Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (23)

На следващия ден Катруся има̀ разговор с Щекер. През обедната почивка, когато комендантът излезе, тя надникна в кабинета на фелдфебела. Той стоеше, подпрял се с ръце на бюрото, и четеше току-що получените телеграми: донесе ги малко преди обяд ефрейторът от свързочния пункт.

— Влезте. — Щекер внимателно погледна девойката. — Слушам ви.

— Искам да продължа вчерашния разговор, ако нямате нищо против, господин фелдфебел…

— Сетихте ли се да заключите външната врата? — и като получи утвърдителен отговор, продължи усмихнат: — В най-лошия случай могат да ни заподозрат в любовна връзка, но тя не представлява интерес за SD.

— Кажете ми честно, какво си помислихте вчера за мене? — попита Катруся.

— Че сте смела девойка, но доста неопитна…

— А за това… за какво ми е необходимо второто копие?

— Ако вие ми кажете — ще зная, макар че не е трудно да се досети човек… — усмихна се Щекер.

— Какво мога да ви кажа? Ние с вас сме от двете страни на барикадата — започна с патос Катруся, съвсем не така, както се канеше. Изчерви се и заговори смутено: — Вие сте честен и порядъчен човек, именно това е моето мнение за вас, а честният човек, господин Щекер, не трябва да служи на фашистите.

— Откъде знаеш — меко попита той, — че стоим от двете страни на барикадата? Та на тази страна, на която си ти сега, аз стоях още когато не си се била появила на бял свят!

Хвана слисаната Катруся за ръка, заведе я до стола и я накара да седне, седна срещу нея и започна да й обяснява спокойно и бавно, като на урок:

— Наистина ли мислиш, че в Германия абсолютно всички са фашисти? Че щом Хитлер е взел властта, в цялата страна не са останали честни хора? Вярно, фашистите объркаха главите на много хора, но останаха и такива, които продължават борбата. Това, разбира се, не е леко, особено когато си във военен мундир, но все нещо може да се направи…

— Никога не бих могла да предположа, че ще водим такъв разговор, другарю Щекер — засия Катруся…