Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (9)

7.

Наташа видя, че баща й стои на отсрещния край на площад дьо Фюрстемберг и изтича.

— Здравей — каза той, когато тя спря пред него, прегърна я и я притисна към себе си.

— Здрасти, татко — поздрави момичето и отвърна на прегръдката. — Хайде да пием кафе някъде другаде, не тук на ъгъла, а после може и да се разходим.

— Ами майка ти… — започна той, после млъкна, изгледа дъщеря си и изведнъж тъмните му очи станаха тревожни. — Дали ще те чака да се върнеш след един час?

— Всичко е наред, татко, наистина — увери го Наташа. — Казах на мама, че искам да прекарам по-дълго с теб и тя се съгласи.

Филип Лавилар продължи да се взира в дъщеря си, размишлявайки над думите й. Въпреки че не я познаваше така добре, както му се искаше, бе съвсем сигурен, че Наташа не би го излъгала. Клер добре я бе възпитала.

— Добре — прие той най-после. — Щом майка ти няма нищо против, нека първо да се поразходим и да решим къде да закусим. Още нищо не съм хапвал, а ти, скъпа?

Наташа му се усмихна. Вплете ръката си в неговата и тръгнаха с бързи крачки. Тя обичаше баща си и не го смяташе за чудовище, каквото го изкарваше майка й. Смущаваше се от вечния й гняв и от това, че не й разказваше нищо за отношенията им с Филип по време на брака. Всъщност възрастните доста смущаваха Наташа, понякога й се струваше, че са, меко казано, странни, особено когато се касаеше за връзките помежду им.

— Имам намерение да зарежа Африка — обяви Филип най-неочаквано.

Изненадана, Наташа възкликна:

— Но защо, татко? Нали ти харесваше работата там?

— Да, свърших доста неща, но вече ми се ще да се върна. Уморих се, Нати. Освен това искам да бъда близо до теб, да мога да те виждам често. Ще бъдеш ли доволна? — попита той и изведнъж се изпълни с трепет. Винаги беше вярвал, че и тя го обича, и сега се надяваше да е бил прав.

След като не отговори веднага, той попита:

— Добре, как би се чувствала, ако съм по-наблизо?

— Ще съм доволна, наистина — искрено му отвърна Наташа. — Тогава мама по-често би ми разрешавала да се виждаме, нали?

— Сигурен съм, Наташа. Майка ти се сърди на мен, а не на теб и ако ти я помолиш, ще се съгласи.

— Тя защо ти се сърди, татко? — попита Наташа, изричайки гласно въпроса, който през последните години тормозеше съзнанието й.

— Мисли, че съм я разочаровал, предполагам.

— Има ли нещо такова? — попита момичето, втренчило очи в него.

Филип въздъхна.

— В много отношения ние взаимно се огорчавахме и в резултат на това ти страдаше. — Усмихна се смутено. — При развод децата винаги се измъчват.

— Сигурно. — Наташа се поколеба, после попита направо: — Вярно ли е това, което казва? За другите жени?

— Разбира се, че не. Клер винаги се е отнасяла подозрително към мен, особено когато заминавах в командировки.

— Но защо, татко? Не мога да разбера защо не ти вярва?

Той поклати глава и отново въздъхна.

— Не знам, Нат. Но тя така смяташе, вярваше си и се сърдеше истински. Съвсем искрено се сърдеше. — Няколко минути повървяха мълчешком, после Филип подхвана: — Имам чувството… — Замълча нерешително, не знаеше дали да продължи.

— Какво искаше да кажеш, татко?

— Имам чувството, непонятно защо, че тя няма никакво доверие на мъжете. Струва ми се, че това е вкоренено у нея и затова аз се превърнах в жертва. Не казвам, че нямам никаква вина за разпадането на брака ни, но тя често ме е обвинявала в неща, които не съм вършил.

Наташа кимна енергично.

— Знам, че не си негодник, за какъвто мама те представя. Всъщност… — Тя внезапно спря, вдигна очи към него и се усмихна. — Мисля, че мама още те обича, татко.

За миг Филип се стъписа, после възкликна:

— Съмнявам се, Нати! Имаш романтично въображение и то ти прави номера.

— Не е така, татко, чувствам го. — Наташа сви рамене и се намуси. — Смяташ, че така ми се иска, но не си прав.

Той не отговори, а тя побърза да продължи:

— Значи, затова мама толкова ти се сърди — че не си тук и не живееш с нас. Татко, уверена съм, тя още те обича.

— Е, в известен смисъл аз също.

— Това вече е нещо. Не мислиш ли, че трябва да опитате да се съберете отново?

Филип изведнъж се закова на място, хвана дъщеря си за ръката и я обърна към себе си. Каза й много нежно:

— Иска ми се да имаше такава възможност, Нат, и то заради теб, но не става. Да говорим направо, майка ти едва ли би желала пак да е с мен. Казах ти, че в известен смисъл не съм престанал да я обичам, но подобна любов не е достатъчна за брак. Нека се коригирам — много съм привързан към майка ти заради някогашната ни любов и заради теб. Виждаш ли, има огромна разлика.

— Знам.

Продължиха да вървят.

Наташа го хвана под ръка, започнаха да крачат в унисон. Двамата много си приличаха, Наташа бе висока почти колкото него. Никой, който ги видеше, не би се усъмнил, че са баща и дъщеря. Филип бе слаб, с елегантна външност — ненатрапчива хубост, чувствено слабо лице, тъмнокафяви очи, които излъчваха доброта и съчувствие. Наташа осъзна, че майка й и баща й никога нямаше да се съберат, нещо, за което често си мечтаеше. Но се надяваше в бъдеще поне да имат по-приятелски отношения. Вероятно ако баща й дойдеше да работи в Париж, майка й би го видяла в по-добра светлина, би станала по-отстъпчива.

— Искаш ли да работиш отново в Института „Пастьор“, татко? — попита тя.

— Да, Нати, но не знам дали е възможно. Оттам обаче настояват да разговарят с мен. Всъщност утре ще се срещна с директора.

— Ти си такъв блестящ вирусолог, че не може да не те вземат пак, татко. Сигурна съм.

Той се засмя.

— Благодаря ти, Наташа. Радвам се, че си на моя страна.

— Наистина вярвам в теб, татко.

— Искаш ли да влезем тук? — предложи той, като спря пред едно кафене. — Помня това заведение. Правят чудесни кроасани и най-хубавите пържени яйца. Хайде, ела да ги опитаме.

Вътре Наташа свали зеленото си палто с пухена подплата, Филип го закачи заедно със своето късо кожухче. След като поръчаха, той каза:

— Другата седмица заминавам с баба ти за Ню Йорк.

Наташа го изгледа изненадано.

— Как е тя?

— Много добре, Нати. Копнее да те види отново. — Той сви устни. — Може би един ден ще се опознаете.

— Възможно е, ако живееш в Париж — рече Наташа, без да скрива нетърпението в гласа си. — Мисля, че сигурно ще идва да те види, а също и мен. Какво ще кажеш?

Филип кимна. Беше доволен, че събра сили и предишната вечер се отби при Клер и Наташа. Въпреки изблика на Клер, резултатът бе по-добър, отколкото очакваше. Сега вече бе сигурен, че дъщеря му го обича, а някога би могла да обикне и майка му. Това му достави, огромно удоволствие.

 

 

— Извинявай, че те безпокоя, Лора — каза Филип, като й позвъни от фоайето на хотела. — Надявах се да се срещнем, макар и за няколко минути. За да си поговорим за Наташа, а и за Клер.

— Един момент, Филип — отвърна Лора.

Въпреки че бе покрила микрофона с ръка, той дочу, че тя каза нещо на Дъг, а после отново му се обади.

— Добре. Ще сляза след няколко минути. Ако искаш, почакай ме в дългия салон.

— Чудесно. Благодаря — рече той и затвори.

Филип Лавилар прекоси фоайето и се насочи към галерията, където сервираха чай и напитки, намери свободна маса. Свали палтото си, метна го на един стол, седна и зачака Лора Валиънт.

Тя винаги му беше харесвала, смяташе я за истинска и добра приятелка на Клер. Много пъти му се щеше да я попита дали знае нещо за миналото на Клер, което би обяснило недоверието й към мъжете и специално към него. Но в последния момент все губеше кураж.

Изведнъж Лора застана пред него, облечена елегантно с тъмночервено сако и черен панталон. Красива както винаги, каза си той, скочи и протегна ръка.

След като се ръкуваха, Лора попита:

— Добре ли прекарахте с Наташа?

— Винаги е чудесно, когато сме заедно. Тя е невероятно момиче, много зряла за възрастта си. Разходихме се, закусихме, после пак се разходихме в Люксембургската градина. Приятно ни беше да сме двамата.

— Радвам се. Наистина, Филип, тя е прекрасна — каза Лора. — Всичко това се дължи на Клер.

— Права си, Лора. Аз първи бих подкрепил думите ти.

Тя го изгледа и попита учтиво:

— Искаш ли чай? Или някакво питие?

Той поклати глава отрицателно.

Благодаря, всъщност не желая нищо друго, освен да поговорим няколко минути за Клер.

— Какво по-точно? — попита предпазливо Лора.

Филип се наведе напред и й довери тихо:

— Слушай, Лора, искам да виждам по-често Наташа, тя — също. Но нали знаеш колко е ожесточена Клер, решила е да ни държи далеч един от друг.

Лора се замисли, после отговори:

— Имам чувството, че според Клер ти си виновен за създалото се положение. Понеже работиш в Заир.

— Знам, но смятам да се откажа. Може би ще ми е необходимо известно време, докато напусна и си намеря друга работа, но съм решил да живея в един и същи град с дъщеря си. Ако е възможно, естествено.

— Разбирам — каза Лора. — Снощи наистина беше отвратително. Трябва да ти призная, че малко се стъписах от гнева на Клер. Никога по-рано не съм я виждала такава.

— Нито пък аз, честна дума. Тя отдавна ми се сърди. Признавам, че сме се ожесточили един към друг, но снощи тя се прояви много зле. Клер изобщо не приличаше на себе си. Дори се замислих дали нещо друго не я яде отвътре. Така ли е?

— Не знам — отвърна Лора и на момента се сети колко загрижен бе Еркюл за здравето на Клер. Обаче се въздържа да сподели това с Филип. Все пак той вече нямаше нищо общо с живота на Клер.

— Щом се върна в Париж — рече той, — се надявам да си подобрим отношенията с нея. Смяташ ли, че е възможно?

За миг Лора замълча, размишлявайки върху въпроса му. Най-после каза:

— Вероятно.

— Като че ли не си много сигурна.

— Боя се, че не съм. От друга страна, тя все се оплаква, че си далече — чак в Заир. Така че като се върнеш, тя може би ще разбере колко сериозно се отнасяш към Наташа, че ще се грижиш за възпитанието й. Защото такива са намеренията ти, нали?

— Точно така. Освен това бих искал да се сближи с майка ми. Наташа не е виждала баба си от няколко години, а това не е хубаво, Лора. Ти по-добре от всички други можеш да го схванеш.

Лора само кимна, но вътрешно призна, че беше прав. Започна и да разбира колко искрено бе желанието му да промени живота си заради Наташа. Съвсем очевидно бе, че искаше да бъде с нея, да се виждат по-често. Тя обичаше Клер, обаче както всички хора, и приятелката й не бе безгрешна. Предишната вечер Еркюл каза, че винаги е гледала Филип през очите на Клер. Дори Дъг не го намираше за чак толкова лош. Сигурно беше така. Тя постепенно започна да променя мнението си за Филип Лавилар.

— Наистина смятам, че е важно Наташа да се сближи с баба си. Все пак всички имаме нужда от семейство — каза Лора. — Но майка ти не живееше ли в Ню Йорк?

— Да, но често идва в Париж. Известно ти е, че е родена тук. Ако аз живеех тук и работех в този град, тя би ме посещавала по-често. — Той млъкна и погледна Лора напрегнато. — Знам колко сте близки с Клер и много се колебаех дали да те помоля, но… не можеш ли да кажеш добра дума за мен пред нея? Съвсем сериозно ти говоря, искам отношенията ни с Наташа да са по-близки, да бъда край нея в тези важни години от живота й.

— Разбирам. Но Клер ще се зачуди защо започвам да се бъркам във вашите работи.

— Можеш да споделиш, че сме се срещнали.

— Сигурно ще го направя.

— Лора, ти като че ли още се колебаеш, обаче не бих искал да те поставям в неудобно положение пред Клер. Помисли си, поговори с нея, след като се преместя тук, тогава и тя може да прояви разбиране.

— Да, така ще направя, Филип. Ясно ми е колко важно е това за теб, а и за Наташа. Тя трябва да познава баща си. — Лора кимна. — Добре, ще говоря с Клер, но чак когато се преместиш в Париж и ще имаш възможността да се виждаш с Наташа по-често.

Той се усмихна и тъмните му очи светнаха.

— Благодаря ти, Лора. Много, много ти благодаря.