Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (4)

2.

— Не ти ли харесва стаята, Еркюл? — попита Клер Бенсън, застана до мебелите в стил Луи XV и сложи ръка върху един стол. — Не си доволен от столовете ли? Да не би да смяташ, че са неподходящи? Няма ли да свършат работа? — Зададе му всички тези въпроси, загледана в сребристите мотиви на дървената рамка, а после отмести очи към сребърносивата тапицерия. — Заради столовете е, нали? — рече отново, повдигайки извитите си вежди.

Французинът се засмя.

— О, Клер, изстрелваш въпросите — пат-пат-пат — и после се шегуваш, а?

— Не, питах те сериозно.

— Стаята изглежда великолепно. Наистина забележително. Имаш прекрасен вкус. Мебелите, тапицерията, която си избрала, килима, всичко е идеално. Само че…

— Какво? — прекъсна го тя.

— Мила, нещо липсва. Една стая никога няма цялостен вид…

— Без предмети на изкуството — довърши тя и се развесели, като видя изражението на лицето му и блясъка в очите. Трябват ми картини за тези стени, Еркюл, знам. Но какви? Затова исках да те видя, да ми помогнеш. Дали да са от Пикасо? Или от Гоген? Някоя модерна работа да речем на Лари Ривърс? А Ван Гог? Или може би Реноар? От друга страна, мога да потърся нещо наистина старо, например две картини на Каналето.

— Ван Гог или Гоген ще придадат много силен акцент на стаята, а смятам, че той не ти е нужен, Клер. В никакъв случай Каналето. Идеалният избор би бил някой мек рисунък, може би в пастелни тонове. Би подчертал спокойствието, усещането за тишина, което си постигнала. Освен това трябва да е нещо въздушно леко. Определено Реноар. Да, точно така.

— Чудесно, съгласна съм. Но откъде да намеря? Кой би ми го отстъпил за снимките? Обикновено притежателите не изпускат картината си от очи.

Еркюл Жуно се усмихна.

— Имам възможност да ти помогна. Преди няколко месеца видях произведение на Реноар, предназначено за продажба… — той замълча, сви леко рамене, разпери ръце типично по галски. — Е, не знам, мила, може вече и да е продадено.

— Ако не е, мислиш ли, че ще се съгласят да ми го дадат? — попита тя, а на лицето й се четеше нетърпение.

— Разбира се. Собственичката е моя приятелка, бивша клиентка… С удоволствие ще говоря с нея. Ако все още е при нея, ще ми позволи да го взема назаем. За няколко часа, в случай че толкова време ти е достатъчно, Клер. Тъй като картината е много скъпа, тя сигурно не би искала да я остави през нощта тук.

— Аз също не бих желала да поемам такава отговорност, макар че ще я застраховаме, естествено, дори и да престои тук само часове. Иначе е твърде рисковано. — Клер отстъпи от декора и отиде при Еркюл Жуно, който стоеше на вратата на ателието. — Кога ще говориш с твоята приятелка?

— С удоволствие ще й телефонирам още тази вечер.

— Нали знаеш, че разполагам с три или четири месеца, трябва да успея за мартенския брой. Ще бъде снимка за корицата.

— Ако не я е продала, сигурно ще я даде назаем. Защото ако картината на Реноар се появи на снимка в списанието, собственичката би могла да постигне целта си.

— Добре, че се сети. Хубава ли е картината? — Клер се усмихна. — Всъщност притрябвало ми е да знам, Реноар си е Реноар.

Лицето на Еркюл грейна при мисълта за творбата.

— Разбира се, че е красива. Къпеща се полугола жена, седнала на камък. Но не е голяма, Клер. Може да се окачи само над камината или над конзолата. Ще ти трябва и нещо по-мащабно — за стената, където е диванът.

— Сигурна съм, че вече го имам. Моята асистентка е намерила картина от Сьора и галеристите са готови да ни я дадат.

— Чудесно. Сьора ще стои добре в едно помещение с Реноар. Утре ще ти се обадя, след като поговоря със собственичката. — Той взе тъмното си палто, оставено на облегалката на дървен стол. — Трябва да се връщам в офиса, Клер. Искаш ли да дойдеш с мен? Да те откарам ли до редакцията? Или ще останеш тук?

— Свърших за днес, Еркюл. Преди малко се обадих на колегите, които правят друг декор, затова ще тръгна с теб. Ще се радвам, ако ме придружиш до „Плаза-Атене“, нали си в тази посока?

— Няма проблеми, Клер.

Клер познаваше Еркюл Жуно от дванайсет години. Бяха се видели за пръв път, когато тя току-що бе пристигнала в Париж, седяха един до друг на някаква официална вечеря. Прочутият възрастен мъж и никому неизвестната млада жена си допаднаха веднага. Той я намери за дръзка, жизнерадостна, предизвикателна и арогантна. Познанията й в областта на изкуството и старинните предмети, съчетани с журналистическата й дарба да разказва различни истории, силно го впечатлиха. От години не бе срещал толкова интересна и забавна събеседничка, която да му прави компания на вечеря. За него беше истинско удоволствие да общува с нея.

Еркюл Жуно, вече седемдесет и шест годишен, беше един от най-прославените специалисти по вътрешен дизайн в света — заедно със Стефан Буден, също парижанин, и италианеца Ренцо Монярдино. Известен бе с елегантните си и пищни интериори, имаше изискан вкус, огромен талант, усет за красота и критично око, и минаваше за един от най-изтъкнатите експерти на фината френска мебелировка. Освен това бе познавач на импресионизма и най-вече на картините на Ван Гог и Гоген — последният беше любимият му художник.

Вместо да намалява с напредването на годините, работата му като че ли процъфтяваше повече от всякога. Непрекъснато го търсеха онези, които оценяваха необичайната му дарба да създава с много вкус стилна и впечатляваща уредба, изпълнена с много уют и комфорт; онези, които имаха достатъчно пари да платят антиките и картините от най-висока класа, които той залагаше в скиците си.

Когато се срещнаха, Клер се намираше на кръстопът в кариерата си. Искаше да продължи да работи като журналистка, но сякаш повече я привличаше светът на декоративното изкуство.

При тази тяхна първа среща на вечерята тя сподели с него притесненията си, чудейки се накъде да поеме. Еркюл реши, че трябва да й помогне по някакъв начин.

На сутринта той проведе разговори с някои влиятелни хора, пусна в ход връзките си и така успя да й намери работа в „Декоративни изкуства и дизайн“ — лъскаво списание, популярно във Франция, а и в чужбина. Собственикът му беше негов приятел, който отдавна му дължеше услуга.

Клер започна от най-ниското ниво — пишеше текстовете под снимките, но при нейния талант и енергия след осем години работа се издигна до върха.

Преди четири години стана издател и главен редактор и се отчиташе единствено пред собственика. Съвсем естествено, Еркюл Жуно се гордееше с успеха й и с името, което си е създала.

Във времето след първата им среща, толкова плодотворно за нея, двамата си останаха приятели, а Еркюл се превърна в неин консултант. Клер се уповаваше на преценката му за всичко от света на дизайна и винаги го търсеше, когато изпитваше съмнения за някой свой проект — за да й каже мнението си и да й даде съвет.

Такъв бе случаят и днес. Изведнъж тя изгуби усет за декора — нещо, което много рядко й се случваше — и затова се принуди да го покани във фотографското ателие, за да си каже мнението.

Беше хвърлила много труд, за да измисли и изкусно да подреди мебелировката. Но когато видя крайния резултат, бе необичайно критична към собствената си работа. Изведнъж изпита колебание и прояви нерешителност около предметите на изкуството, които трябваше да придадат завършеност на стаята.

Еркюл се впечатли от красивия официален салон и прекрасния й избор. Хареса го много повече, отколкото даде да се разбере. И сега се питаше дали не бе сгрешил. Вероятно трябваше по-многословно да изрази възхищението си. Докато пътуваха с мерцедеса, Клер бе мълчалива, замислена — съвсем нетипично за нея.

Еркюл леко въздъхна, облегна се на кожената седалка и се загледа през стъклото. По-рано валя сняг, но сега леките снежинки се бяха разтопили, тъмните улици бяха мокри и лъщяха. Под ярките светлини на булевард „Дьо Монпарнас“ платното изглеждаше като огледало. Трябваше да кара внимателно при такова натоварено движение на левия бряг.

Ако някога бе съжалявал за Клер чисто професионално, то бе само защото през всичките тези години не бе я привлякъл за своя асистентка. Щеше да му бъде като дар от Бога, като дясна ръка. Тя притежаваше усет и вкус, а сега уменията й на дизайнер се прахосваха, влизаха в действие само когато проектираше стая, която да снима за някоя от кориците на списанието. През останалото време изпълняваше традиционната си роля на журналист. „Жалко — каза си — моя грешка.“

Еркюл съжаляваше за още нещо по отношение на Клер и то бе съвсем лично. Когато преди седем години тя се раздели със съпруга си, имаше огромно желание да я ухажва. Искаше му се да го направи, но… се страхуваше. Да, боеше се да не й се стори глупав… или пък да бъде отхвърлен… и така да развали приятелството им. По-добре Клер да присъства в живота му като приятелка, отколкото изобщо да я няма.

Не трябваше да забравя и възрастта си. Беше четири десетилетия по-възрастен от нея. Какво би могла да желае от него? Задаваше си този въпрос безброй пъти. Вероника — покойната му съпруга, винаги казваше, че годините не му личат, и той й вярваше. Беше здрав и се поддържаше, за щастие не изглеждаше толкова стар, колкото повечето мъже на негова възраст. Вярно, косата му беше бяла, но съвсем не бе опадала. Освен това сексът не представляваше никакъв проблем за него.

Поначало не започна да преследва Клер, не беше настойчив. Защото по време на развода тя бе много разстроена — изпадна в особено състояние. Стори му се странно, тъй като тя твърдеше, че ненавижда съпруга си. Така мина много време, случиха се други неща и той проспа момента. Свързваше ги близко приятелство и Еркюл не знаеше как да промени положението, без да притесни Клер.

Вероника бе починала преди петнайсет години. Нямаше ден, в който да не усещаше липсата на жена си. Въпреки това, когато Клер се разведе, знаеше, че тази млада американка много лесно би могла да запълни празнината. Вероника също бе американка, това бе общото помежду им. Но приликата свършваше дотук. Вероника бе висока, дългокрака, руса, синеока и извънредно слаба. Беше една от най-известните манекенки в Париж след войната, представяше моделите на Кристиян Диор в Ню Йорк. Снимаха я на кориците на всички модни списания по света. Когато я видя за първи път, сякаш го удари гръм — влюбиха се изведнъж и бяха щастливи до последния й ден.

Еркюл крадешком погледна Клер и пак си помисли, че тя не изглежда добре. Имаше синкави торбички под очите, а късата й къдрава кестенява коса, която толкова му харесваше, бе загубила обичайния си блясък.

Когато влезе в ателието следобед, се учуди, че извънредно много бе отслабнала. Винаги е била стройна, но сега бе по-слаба от всякога. По дяволите. Приличаше му на безпризорно дете. Такъв вид ли имаше миналата седмица, когато обядваха заедно? Не, не бе възможно, щеше да забележи. Дали не е болна, замисли се той. Не, едва ли, в ателието бе проявила обичайната си енергия.

Някакви тревоги от друго естество? За пари? Ако това бе проблемът, то изобщо нямаше проблем. Беше готов да й даде толкова, колкото й трябват. Еркюл веднага отхвърли мисълта, че Клер се нуждае от пари. Самото предположение бе абсурдно. Съпругът й изпращаше издръжка за Наташа, а в списанието й плащаха добре. Дали Наташа не й причиняваше някакви главоболия? Не, това също не можеше да бъде. Момичето беше необикновено, много разсъдливо и практично, сякаш по-голямо от възрастта си. Когато беше загрижена за дъщеря си, Клер споделяше с него и той й даваше съвети. Понеже никога не бе имал дете, му бе малко непривично. Но въпреки това, колко мило, тя винаги оценяваше интереса му към Наташа.

Започна да съчинява въвеждащо изречение. Искаше да й постави някои въпроси. Колко силно желаеше да разсее това, което не й даваше покой. Знаеше, че може да го стори. Ако тя му позволеше. Обичаше я. От години я обичаше. Винаги щеше да я обича и искаше да отхвърли неприятностите от плещите й. Ако все пак, разбира се, му разрешеше да го направи. Жените са пълни с толкова противоречия. Той беше французин и познаваше природата им твърде добре.

Клер винаги се чувстваше изключително комфортно с Еркюл Жуно, в отношенията им се усещаше непринуденост. Затова не изпита неудобство, че потъна в мислите си, докато колата му си пробиваше път към авеню „Монтен“ през натовареното вечерно движение.

Тя смяташе този по-възрастен мъж за най-добрия си приятел в Париж и двамата никога не се превземаха един пред друг. За Клер тишината помежду им бе напълно нормална, в реда на нещата. Тя никога не се чувстваше задължена да поддържа разговор с него, да го развлича. Знаеше, че и той се отнасяше така към нея.

Тя си мислеше за Лора — щяха да вечерят заедно. За нея Лора беше част от семейството й — също като Наташа. Родителите й бяха мъртви, леля й Фльор почина, все едно че и съпругът й бе умрял. За миг лицето му се яви пред очите й, но тя пропъди образа. Не искаше да мисли сега за него, щеше да развали вечерта й.

На излизане от музея двете с Лора планираха уикенда. Искаха да се забавляват. Наташа се беше развълнувала не по-малко от нея от неочакваното пристигане на Лора в Париж, този път без Дъг. Не че имаха нещо против него. Но да са само с Лора бе специална привилегия.

— Тревожи ли те нещо, Клер? — попита Еркюл, прекъсвайки мислите й.

Клер се обърна, изгледа го и възкликна:

— Разбира се, че не, Еркюл! Какво ти хрумна?

— Откакто сме в колата, се смълча — отбеляза той и я хвана за ръката. — Трябва да ти кажа, че следобеда бях поразен. Отслабнала си, Клер. Приличаш на… недохранено дете.

— Еркюл, ще ти доверя, че съм на диета. Искам да бъда стройна и шик за новогодишното ти парти.

— Ти си привлекателна млада жена, нямаш нужда от диети. Гладуване, гладуване, гладуване, само за да се пъхнеш в рокля по-малък размер. Погледни се, можеш да минеш през иглени уши.

— По-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богаташ да влезе в царството небесно — промърмори тя, усмихна се и стисна ръката му. — За пръв път чух този цитат от Библията в онзи стар филм с Джийн Тиърни, Ан Бакстър и Клифтън Уеб.

— „Острието на бръснача“ — подсказа той. — Никога няма да го забравя. С теб сме го гледали стотина пъти.

— Е, не чак стотина — разсмя се тя. — Иначе наистина съм добре, Еркюл, не те лъжа. Слушай, исках да поговорим за картината на Реноар. Ако не е продадена, Лора може да прояви интерес. Ще я купи за един от клиентите си. Знам, че си е наумила Матис или Бонар, ако намери, разбира се, но защо да не е Реноар? Нейни клиенти са няколко големи колекционери.

— Чудесна идея, Клер. Имам чувството, че картината все още е в дома на моята приятелка. Сигурен съм, че щеше да ми каже, ако я беше продала. — Усмихна й се широко и кимна доволен. — Ще съобщя на графинята, че има шанс.