Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (31)

29.

Роза Лавилар отрано се зае да приготви следобедния чай. Много бе рано, знаеше го, но изгаряше от нетърпение и беше възбудена.

След като включи електрическия чайник, тя вдигна влажната кърпа от металния поднос с медени сладки и ги огледа. Изглеждаха изкушаващи, знаеше, че Лора щеше да им се зарадва.

Предния ден Лора й телефонира и се самопокани на чай за днес, защото имала да й съобщи вълнуваща новина, но предпочитала да й я предаде лично. Роза нямаше представа за какво се отнасяше… дали не беше свързана с тях двамата с Филип? Дали Наташа нямаше да излезе права? Възможно бе.

Роза въздъхна и се зае да вади най-хубавия си сервиз от кухненския бюфет. Филип и Лора преживяха доста неща заедно през изминалите десет месеца след смъртта на Клер. Връзката между тях беше и си оставаше Наташа. Самата Роза ги бе наблюдавала, когато бяха заедно, и също като Наташа бе забелязала как се въртят един около друг. Всъщност често си мислеше дали нейният син няма да предприеме нещо по отношение на Лора. Но й се струваше, че това няма да стане. Поне такива бяха нейните впечатления. Наташа ги потвърди преди две вечери.

Тананикайки си, Роза сложи върху най-хубавия си сребърен поднос две чаши. Каза си, че няма смисъл да напряга толкова мисълта си. След малко щеше да узнае защо Лора иска да се видят.

Когато звънецът на домофона иззвъня, Роза натисна копчето и се втурна с широка гостоприемна усмивка към входната врата. Отвори точно в момента, когато Лора излизаше от асансьора. Тя вдигна ръка за поздрав и тръгна по коридора към нея.

— Здравей, Лора! — посрещна я Роза, стисна ръката й и я прегърна мило. — Влез.

— Здравей, Роза — отвърна Лора и прегърна по-възрастната жена, като затвори вратата след себе си.

— Колко се радвам да те видя — продължи Роза, отстъпи назад и изгледа Лора. Оцени хубавия й син костюм и аксесоарите. — Изглеждаш прекрасно, наистина прекрасно.

— Благодаря ти, Роза. И ти изглеждаш добре.

Роза се усмихна, благодари смутено и двете жени влязоха в хола.

— Седни, Лора — предложи й Роза. — Чаят е готов. Ще отида да го донеса, ей сега идвам.

Лора се огледа и седна на един удобен стол. Усмихна се на себе си, мислейки как Роза щеше да реагира, когато чуеше новината. Щеше да се изненада, щеше да изпита и неимоверно щастие. Облегна се, а усмивката продължи да играе на устните й. Самата тя бе доволна от обрата на събитията и едва се сдържаше. Изгаряше от нетърпение да съобщи новината на Роза.

Роза се върна бързо в хола с чая, остави подноса върху ниската масичка и седна срещу Лора.

— Знам, че го обичаш с лимон, нали?

— Да, моля те.

Роза кимна и пусна парче лимон в чашата й.

— Направила съм медени сладки и ореховки — похвали се. — Твоите любими.

— Толкова си добра към мен — отбеляза Лора и се засмя. — Глезиш ме, Роза.

Роза не отговори нищо, само й се усмихна, докато й подаваше чашата с чай.

— Благодаря — каза Лора, взе си ореховка и отхапа от нея. — Прекрасна е. Много ги обичам. Трябва да научиш Наташа да ги прави.

— Непременно. Тя е добра готвачка, затова рецептата няма да я затрудни. — Роза отпи от чая, остави чашата и се облегна на стола. Изгледа продължително Лора и каза:

— Вчера спомена, че си имала вълнуваща новина за мен. Нямам търпение да я чуя.

Лора също остави чашата си на масата и каза:

— Чудесна новина. Наистина вълнуваща.

Роза се наведе напред в очакване, лицето й грееше.

— Кажи я.

— Открих една картина.

— О! — Роза се дръпна леко назад и втренчи очи в Лора. — Намерила си картина! Повтори!

Лора изгледа смутено Роза и додаде бързо:

— Нали разбираш, че успях да издиря една картина, която е принадлежала на баща ти и е била открадната от нацистите! Тя е на Матис, Роза. Представи си — Матис.

Роза извика:

— Боже мой, една от картините на татко! Не мога да повярвам. Как успя да я намериш, Лора? Как стана?

— Преди около пет месеца, когато бях в Лондон и работех върху колекцията на Сър Максимилиян Уест, ми попадна каталог на малък музей във Виена. Както ти е известно, картините, откраднати от нацистите, висят в музеи из целия свят. В каталога имаше снимка на картината на Матис. Веднага я познах, защото носеше същото заглавие като онова в инвентарната книга на баща ти, която ми даде преди известно време. Сигурна съм, че ще се сетиш за нея, името й е „Мароканска девойка с червен кафтан, държаща мандолина“.

— Да, Лора, точно така! — извика Роза и затисна устата си с ръка. Внезапно събудените чувства и далечни спомени изпълниха очите й със сълзи. Тя ги преглътна и каза: — Много добре си спомням името. Също и самата картина. Тя е прекрасна, с много цветове, с много червено и виолетово, тъмносиньо и яркожълто. Типично за Матис.

— Правилно. След като видях снимката в каталога, от Лондон отлетях за Виена. Отидох в музея, за да видя картината и да поговоря с уредника. Опитах се да го убедя, че картината е твоя. Явно трябваше да му представя точното заглавие и произходът й. Щом се върнах в Ню Йорк, му изпратих копие от страницата на инвентарната книга, където творбата е описана с всички подробности. След една седмица той ми позвъни и ми каза, че това доказателство не било достатъчно. Естествено се стъписах.

Роза кимна.

— Няма друго доказателство, вече не съществува. Ти какво направи?

— Както ти казах, видях се в чудо и тогава се случи невероятно съвпадение. Разказах на моята клиентка Сандра Нюсъм какво е станало във Виена. Тя веднага се сети за заглавието и каза, че неотдавна видяла снимка на картината в някакъв стар каталог. Страшно се въодушеви и си припомни, че го е разглеждала в дома на своя приятелка в Швейцария. Обади се по телефона на приятелката си, госпожа Гилда Захер, и се установи, че е видяла снимката не в каталог, а в списание за изкуство, където се разказвала историята на колекцията „Захер“. Тази творба на Матис някога е била в колекцията на Захер. — Лора се облегна назад и млъкна за миг.

— Моля те, не спирай — каза Роза, — толкова е интересно.

— Както можеш да си представиш, отидох в Швейцария. По-точно в Монтро, където живее госпожа Захер. Тя е жена към седемдесетте, англичанка по рождение, но е наследила колекцията „Захер“ от починалия си съпруг Леон Захер — швейцарски бизнесмен. Леон Захер бил събрал значителна колекция картини. Естествено, всяка картина в колекцията имаше своя история, а към Матис бе записано името М. Дювал, Париж, Франция.

— Боже мой! Не мога да повярвам! — Роза я гледаше с широко отворени очи и едва се сдържаше на едно място.

— Значи най-после успя да убедиш уредника във Виена? — попита.

— Не съвсем. Има още — отвърна Лора. — Почакай да ти разкажа цялата история. Попитах госпожа Захер как Матис е попаднал в музея и тя ми отговори, че го е продала заедно с други картини на един галерист в Женева, който пък от своя страна го продал на свой клиент във Виена. По-късно картината е била продадена на музея. Даде ми всички имена — в случай, че ми потрябват. Попитах я дали на гърба има някаква маркировка и тя ми каза, че били изписани буквите ДЮ, както и щемпел с номер 3958. Обясних на госпожа Захер, че нацистите така са каталогизирали откраднатите картини. Използвали са първите две букви от презимето на собственика и са добавяли номер. Тя не го знаеше. За всеки случай ми даде копие от сертификата за произхода на картината. Оказа се доста забележителен документ. Според него преди господин Захер да я купи, картината на Матис е минала от М. Дювал от Париж към някоя си мадам Вакер-Бонди, също от Париж, а от нея — към X. Вендланд. Слушай, тези две имена изскочиха от паметта ми и за мен означаваха много, но не и за госпожа Захер.

— Какво означаваха за теб, Лора? — попита Роза.

— Ще ти обясня. Вече съм много добре запозната със съдбата на картините, притежавани от евреи и откраднати по време на Втората световна война, затова веднага разпознавам имената им. Ханс Вендланд е бил прочут. Работел е за нацистите и прекарал по-голямата част от годините на войната в Швейцария, където помагал на Гьоринг и Хитлер да заменят картините на „дегенератите“, тоест на импресионистите и постимпресионистите, срещу доста бледите стари майстори, които двамата нацистки водачи предпочитали. Случи се така, че малко след срещата ми с госпожа Захер почти случайно ми попадна още един документ. Беше издаден от Британското министерство на Военната икономика, който получих чрез Сър Максимилиян Уест. В него се казва, че през 1942 година някой си Ханс Вендланд, работещ за нацистите, е откарал в Швейцария вагон натоварен от Париж с произведения на изкуството. Вагонът е бил на транспортната фирма на Вакер-Бонди. — Лора млъкна и изгледа напрегнато Роза. — Разбра ли каква е връзката?

— Да.

— И нещо, което е още по-забележително — че по времето, когато правех разследванията си около „твоя“ Матис, на Сър Максимилиян някой му даде копие от списък, направен през юни 1966 година от жена на име Маргарита Греси, проявила се геройски по време на Съпротивата във Франция. Била е уредник и някак си успяла да тръгне по следите на много картини, откраднати в Париж от нацистите. Нейният списък потвърждава, че картината на Анри Матис с наименование „Мароканска девойка с червен кафтан, държаща мандолина“, притежание на Морис Дювал от „Дювал и Синове“, се намира у „Мадам Вакер-Бонди“. Което означава, че е била оставена на съхранение в склада, принадлежащ на компанията.

Роза седеше безмълвно, гледаше Лора и се опитваше да погълне всичко.

— Списъкът на мадам Греси е бил изпратен на Сър Максим от негов стар приятел — известен търговец, който работи в областта на френското изкуство — защото в него били вписани няколко картини на Реноар. Обаче, както се разбрало, те не били от колекцията на семейство Вестхайм. Но Сър Максим, който знаеше, че издирвам информация за „твоя“ Матис, ми го предаде.

— Сигурно това вече ти е било достатъчно?

— Оказа се, че не. В началото и аз така мислех. Въоръжена с копие от сертификата за произход на картината от госпожа Захер, копие от британския правителствен документ и копие от списъка на госпожа Греси, аз се върнах в музея във Виена и още веднъж се срещнах с уредника. Този път той не беше толкова заядлив, особено когато му показах документите. Всъщност дадох и на него копия от всичките. Също така го информирах, че ако не се споразумеем, скоро ще подам съдебен иск срещу музея за връщането на картината на Матис. Споменах му също, че имам намерение да дам пресконференция, на която да обявя какво съм открила и какви са по-нататъшните ми планове. Направи ми впечатление, че беше доста неотстъпчив. Само каза, че нищо не се било променило, затова аз си тръгнах. Може би съм възбудила страховете му, защото още същата вечер той ми се обади в хотела. Помоли ме да не предприемам нищо, докато не говори с борда на музея. След няколко дни — понеже не получих положителен отговор от негова страна, нито от ръководството на музея — аз си тръгнах. Върнах се обратно в Лондон, а след това заминах за Ню Йорк. Щом се прибрах, започнах да подготвям цялата документация. Най-неочаквано преди три дни уредникът ми се обади. Музеят ще уважи правото ти на собственост, Роза. Макар да твърдят, че са купили картината законно, без да знаят историята й, те ще ти я върнат.

Роза поклати глава.

— След като са я купили законно, защо ще ми я връщат ей така? Не мога да разбера.

— Уплашени са, Роза. Не искат да се вдига шум, който би им навредил. Ще е подобен на шума, който се вдига около Швейцария — за това, че държи скрити сметки и откраднато от евреите злато и по този начин мами жертвите на Холокоста. Всичко това може да причини световен скандал. Те се стараят да го избегнат, а ми се иска и да вярвам, че разбират моралното ти право след толкова години да получиш картината на Матис.

Роза не каза нищо. Не беше в състояние, чувстваше се дълбоко трогната. Тя пак поклати глава енергично, а после се разплака от покъртителната новина.

Лора седна до нея на дивана, взе ръката й в своята.

— Най-после малко справедливост и за теб, Роза — каза й.

Роза я изгледа през сълзи.

— Не мога да повярвам, че си направила всичко това за мен. Благодаря ти. Ти донесе мир на душата ми, Лора, възвърна част от духа на семейството ми. Ще ти бъда вечно благодарна и задължена.