Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (18)

16.

Дъг се прибра от Лос Анджелис в края на следващата седмица и още в мига, в който влезе в апартамента, Лора инстинктивно разбра, че бракът им е приключил.

Той беше весел и чаровен както винаги, но като че ли мислеше за нещо. Изглеждаше някак си далечен и чужд и й мина през ума, че може би го занимаваше нещо друго. Не за пръв път през последните няколко месеца тя отново се замисли дали в живота му не бе замесена жена. Това определено бе възможно и би обяснило промените, които ставаха с него.

Въпреки че и по-рано бе разсъждавала на тази тема, тя се разстрои. Затова се извини и остави Дъг в спалнята, където той разопаковаше багажа си. Отиде в кухнята, облегна се на плота и се загледа през прозореца към задния двор на отсрещната тухлена сграда с надеждата да се почувства по-добре.

Беше студена сива съботна вечер в края на февруари и светлината от прозорците на тухлената сграда се отразяваше в голите клони на едно дърво и градинската ограда. Картината беше мрачна, навяваше чувство за пустота. Пусто беше и в душата на Лора. Тя леко потрепери, обзе я дълбока тъга, гърлото й се сви. Чувствата напираха в нея. Силно стисна очи, за да възпре напиращите сълзи. Няма да плача, просто няма да заплача, каза си. Ще се държа като зряла жена.

Във всички разговори, които водиха по телефона с Дъг, докато цял месец беше в Лос Анджелис, тя усещаше, че той е раздвоен. Не проявяваше истински интерес към нея и работата й, бързаше да каже „довиждане“ и да прекъсне линията. Тя беше достатъчно умна, за да заподозре, че вероятно имаше някаква връзка. Замисли се дали да не го попита направо, но веднага реши да не го прави. Рано или късно, той щеше да й каже, беше сигурна в това, а точно в момента искаше да го остави на спокойствие.

Отвори вратата на хладилника, извади бутилка газирана вода и изпи една чаша, преди да се върне в спалнята. Седна на един стол и започна безцелен разговор с Дъг, докато той подреждаше нещата си.

Като прибра куфара в килера, Дъг й каза, че има няколко важни и неотложни разговора по служба, които трябвало да проведе. Извини се с лека усмивка и отиде в малкия кабинет в дъното на апартамента.

След като прекара един час на телефона, той най-после излезе от кабинета и я намери в хола — тя работеше на бюрото си. Лора вдигна очи, когато той се появи на вратата и се облегна на рамката й в безгрижно настроение, сякаш нямаше никакви житейски грижи.

— Запазих маса в „Льо Рефюж“ — обяви той и се усмихна самодоволно. — За девет часа. Ще отида да си взема душ и ще се преоблека.

Тя му се усмихна в отговор и кимна.

— Изненадвам се, че са ти дали маса, след като е събота вечер — отвърна тя. — Радвам се. Аз почти съм готова. Остава ми да си сложа червило и да се среша.

— Изглеждаш чудесно, Лора — каза той, обърна се и се отдалечи по коридора.

Лора го наблюдаваше, мислейки колко добре изглежда. Беше слаб и енергичен, лицето му беше загоряло, сякаш доста време бе прекарал на слънце. Е, нали беше в слънчева Калифорния? Явно, че не е стоял зад бюрото си през всичкото време, както често намекваше. Висок, тъмнокос и хубав… така се изрази Клер в Париж пред декември и това си беше истина. Точно това си бе помислила, когато го видя за пръв път.

 

 

Отидоха пеша до ресторанта. Той се намираше на Източна Осемдесет и втора улица, веднага след Лексингтън Авеню, недалеч от апартамента им на Осемдесета улица и Парк Авеню. Вечерта беше приятна, не много студена, луната грееше ярко от тъмното небе.

— Виж луната, Лора — каза Дъг, като вдигна очи нагоре. — Наистина има пълнолуние, идеално кръгла е! Можем да се обзаложим, че тази вечер всички луди са навън.

Лора не отговори. Вместо това, го хвана под ръка, опитвайки се да върви в крачка с него, но той винаги правеше широки крачки. Искаше да му каже, че се радва, че се е прибрал, но се възпря. Беше късно. Женската й интуиция й подсказваше, че е загубила Дъг или поне част от него. През пролетта бе започнал да се променя — почти цяла година бе изминала оттогава — сега беше станал доста по-различен мъж от онзи, за когото се бе омъжила преди шест години. Скоро щяха да станат седем, а й се струваше, че няма да отпразнуват годишнината. Обаче едно беше сигурно. Каквото и да се случеше с тях оттук нататък, винаги щяха да си останат добри приятели и тя винаги щеше да го обича.

 

 

„Льо Рефюж“ бе приятно малко френско бистро, любимото им заведение, и Лора бе доволна, че Дъг го е избрал. Докато той отваряше вратата и влизаха, ги лъхна топъл въздух и аромат на деликатесни ястия, усетиха тихото шумолене около масите и суетнята на келнерите, които бързаха насам-натам.

След като съблякоха палтата си, ги заведоха до уютна ъглова маса. Дъг се настани на стола и я погледна.

— Искаш ли шампанско? Кир Роял? Бяло вино? Какво ще искаш?

— Мисля чаша бяло вино, Дъг — отговори Лора и огледа ресторанта, преди да седне.

— И аз ще пия същото — каза той и направи знак на келнера. След като поръча, Дъг продължи: — Разкажи ми повече за новите си клиенти. Ти май ще станеш истински магнат в света на изкуството, така мисля аз.

— Знаеш за Оливия Гардънър в Палм Бийч, тъй като с нея подписахме договор през ноември. Сега наша клиентка стана тази прекрасна жена Сандра Нюсъм. Еркюл ще обзавежда къщата й в Саутхемптън. Вдовица е и въпреки че няма намерение да дава милиони за изкуство, ще ни бъде ценна, постоянна клиентка, това мога да ти кажа. Сигурно е приятно да се работи с нея, но най-важен, разбира се, е Сър Максимилиян Уест.

Дъг кимна.

— Знам. Много силно впечатление ми направи, когато ми каза, че искал да те наеме. Нае те, така ли?

— Вчера подписахме договора — отвърна Лора, осъзнавайки, че той наистина я беше слушал внимателно по телефона. — Ще прередя колекцията му в Лондон. Ще го освободя от някои картини, които не му трябват, ще купим други. Ще бъде интересно.

— Добре звучи. Алисън сигурно е на седмото небе.

— Вярно. Разбрахме се тя да работи повече в офиса и да се занимава с документацията заедно с Джони и Линдзи. Аз ще прекарвам повече време навън, ще се срещам с клиенти, ще търся подходящи картини и ще пътувам, когато е необходимо.

— Тони ще бъде щастлив, понеже не обича тя да пътува много. Предпочита да стои край него.

— Така е. Но аз пък съм доволна, Дъг. Нали знаеш, че много повече предпочитам да контактувам директно с клиентите. Най-важното е, че Алисън се радва, че така се споразумяхме, аз също.

— Разбирам. Еркюл наистина ти създава чудесни бизнес контакти, нали? Освен това е добър приятел.

— Точно така, той е прекрасен човек, мислещ и грижовен.

Келнерът постави чашите пред тях. След като се чукнаха, двамата отпиха и Лора продължи:

— Направо щях да падна, когато Еркюл ми каза, че ме е препоръчал на Сър Максим. Човек наистина може да се гордее с такъв клиент, добре е и за фирмата.

— И аз мисля така. — Дъг я погледна и отбеляза: Името му е много известно. Как изглежда?

— Приятен, практичен. А също и авторитетен, представителен. Любезен, очарователен, изглежда изключително добре. Висок, тъмнокос и хубав — също като теб, макар да е по-възрастен, някъде към шейсетте. Най-добре облеченият мъж, когото съм срещала. Безупречен.

— Чудесна характеристика му направи — каза Дъг и се засмя. — Той има страхотна репутация като бизнесмен, преговорите с него не са лесна работа, сключва много изгодни сделки. През седемдесетте и осемдесетте години оказваше много силен натиск върху корпорациите, и то с голям успех. Но според мен напоследък синът му ръководи компанията, не е ли така?

— Не точно. Еркюл ми каза, че Майкъл е много способен, но Сър Максим още не се е оттеглил от бизнеса. Мисля, че заедно управляват империята.

— Голям отбор са — промърмори Дъг и отпи от виното. Двамата получиха листите с менюто и Дъг попита: — Избра ли си вече?

Лора сви рамене и започна да чете внимателно.

Дъг я наблюдаваше, а зелените му очи грееха развеселено.

— Обзалагам се, че ще позная. Ще си поръчаш пастет по селски с двойна порция корнишони, след това морски език на скара, а най-накрая — крем карамел. Както обикновено.

— Точно така — отвърна тя и му се усмихна. — Винаги знаеш как ще постъпя.

— Винаги, що се отнася до ресторантите. — Сдържайки смеха си, Дъг направи знак на келнера и поръча вечерята, после поиска листата с вината. След като я прегледа внимателно, извика келнера, каза му кое вино предпочита, после пак се обърна към Лора. — Робин и Карън са се разделили, развалили са годежа — обяви той.

Лора се смая, изправи гръб и се взря в него. Изненадата се изписа на лицето й и тя възкликна:

— Боже мой! Кога е станало?

— Преди около седмица, но бях толкова потънал в делата на Ааронсън, че забравих да ти кажа. Излязло ми е от ума.

— Какво се е случило, Дъг? Мислех, че са много влюбени и щастливи заедно. Доста си подхождаха. Поне на мен така ми изглеждаше.

— Какво се е случило ли? — Дъг сви рамене и поклати глава. — Не знам, Лора. Робин ми позвъни в Лос Анджелис и ми каза, че годежът е развален, че Карън го напуснала. Казала му го на вечеря един ден, а на следващия му върнала годежния пръстен по специален пратеник. Можеш ли да повярваш, дори не му го върнала лично.

Лора все още беше поразена от новината за раздялата им и й бяха необходими няколко минути да се осъзнае. Най-накрая отбеляза:

— Предполагам, че не е искала да го вижда отново. Поне му е върнала пръстена, някои и това не правят.

— Така е — отвърна той и поклати глава. — Трябва да ти призная, Лора, че и аз самият бях смаян, както ти сега.

Лора помълча малко замислена. После изрече бавно:

— Щом Карън смята, че не бива да се женят, по-добре да се разделят сега. Поне по-късно няма да се развеждат.

Дъг я изгледа особено и понечи да каже нещо. Но точно в този момент им поднесоха ястията. Беше пропуснал момента.

Когато няколко часа по-късно се прибраха вкъщи, Дъг влезе в хола, наля коняк в две кристални чаши и подаде едната на Лора.

— Хайде да пийнем преди лягане.

Макар Лора да не пиеше много, не се поколеба, както би направила друг път.

— Добре — съгласи се и пое чашата. — Защо не? Не сме се виждали почти цял месец, имаме много да наваксваме.

— М-м-м-м — беше единственият отговор, преди очите му да зашарят из стаята. — Знаеш ли, наистина си направила чудеса с тази стая, Лора. Много е хубава. След отсъствието ми тя пак ми изглежда прекрасна.

Лора проследи погледа му, огледа всичко по-критично от обикновено — бледокремавите стени и кремавите копринени пердета, диваните и столовете в същия тон, мебелировката Арт Деко в черно и старинния килим на пода. Стая, в която човек да се отпусне. Съжаляваше единствено за това, че картините им не бяха по-добри. Хубави бяха, разбира се, и тя ги харесваше, но не бяха от любимите й френски импресионисти. Обаче само клиентите й, които разполагаха с милиони, можеха да си ги позволят.

Най-накрая Лора каза:

— Стаята изглежда добре, Дъг. Подредбата е класическа и затова никога не остарява. — Седна на кремавия диван и сложи чашата си на ниската масичка, но внимаваше да я постави върху хартия, а не направо върху дървото.

Облегна се назад на възглавниците и си помисли: „Моментът е подходящ да си поговорим“. Изведнъж реши да засегне проблемите, които я притесняваха. Много просто, налагаше се да се проясни атмосферата, да разбере какво е положението. Не можеше да продължават повече по този начин. Това действаше на нервите й, разстройваше я.

Дъг седна на стола до камината и като че ли бе прочел мислите й. Започна предпазливо:

— Има някои неща, за които бих искал да си поговорим, Лора. Трябваше да ти ги кажа по-рано, но по телефона винаги ми е трудно да говоря, а и бях претрупан с работа.

— Знам. Трябва да поговорим, Дъг. Чувствам, че доста си се отчуждил и не беше особено разговорлив. — Поклати глава, сви устни и добави: — Имах чувството, че ми се обаждаш само по задължение.

— Е, хайде, Лора, не говори така!

— Не съм глупава, Дъг. Винаги, когато ми се обаждаше през последните седмици, само чакаше момента да ми кажеш довиждане и да затвориш.

— Бях притеснен. Сливането на Ааронсън си остава много сложно. Още не е свършило.

— Значи пак трябва да се върнеш в Лос Анджелис, така ли? Това ли искаш да ми кажеш?

— Да, трябва да се върна обратно, за да довършим работата. — Вдигна чашата с коняка, помириса Курвоазието, отпи малка глътка, после се загледа в кехлибарената течност. Когато вдигна глава, той спря очите си върху Лора и каза: — Получих много сериозно предложение за работа в друга адвокатска фирма.

Макар че Лора се изненада, тя се усмихна и възкликна:

— Но това е чудесно, Дъг! Много се радвам за теб. Коя е фирмата?

Той се подвоуми малко и каза:

— Фирмата е в Лос Анджелис, Лора.

— О! — Тя се облегна назад и се взря в него. Значи все пак не е някаква връзка, помисли си. Мислел е за бизнес. Тя се смръщи и веднага попита: — Това означава ли, че трябва да се преместиш в Лос Анджелис? Или ще бъдеш в нюйоркския им офис? Ако имат такъв, разбира се.

— Имат офис тук, но ме искат в Лос Анджелис.

— Разбирам. Коя е фирмата?

— „Арнолд, Матюс и Маккол“ — много престижна фирма. Освен това ми предложиха да стана техен партньор. Това наистина е много важно предложение за мен.

Тя помълча малко, впери очи в него и каза:

— Приел си, нали?

Дъг не отговори веднага. Изгледа я пронизващо, както тя — него, и се прокашля няколко пъти. Най-накрая смотолеви:

— Не точно. Дадох им да разберат, че желая мястото, но всъщност още не съм приел, поне официално.

— О, Дъг… — започна Лора, но гласът й секна. Отпи от коняка и се взря в картината на отсрещната стена. С тежка въздишка продължи: — Разкъсваш се. Ясно ти е, че искаш тази работа и че ще я приемеш. Хайде, кажи си, всъщност става дума за мен.

Дъг прехапа долната си устна, като че ли се засрами, после се наведе към нея, пресегна се и я хвана за ръката.

— Смятам, че ме познаваш по-добре от всички, Лора.

Тя кимна.

— Така си мисля. Е, дотолкова, доколкото можеш да познаваш друг човек. — Като че малко се подвоуми, после изрече тихо: — Но напоследък не те познавам, Дъг. В някои отношения си като чужд човек.

Той кимна.

— Лора, трябва да ти призная, че аз самият също понякога не мога да се позная. Мисля, че в последните месеци доста съм се променил.

— През последната година — поправи го тя. — Всичко започна през пролетта.

Той пусна ръката й, облегна се назад на стола, после се наведе напред и с бързо движение взе чашата си с коняка. След като отпи голяма глътка, от която се разкашля, каза:

— Наистина ли започна тогава? Имам предвид промяната в мен.

— Така ми се струва, Дъг. Докато беше в Лос Анджелис, доста мислих по въпроса и ми се струва, че е оттогава. По-ясно се прояви около Коледа, дори баба Мегън го е забелязала и го сподели с мен.

— Така ли? — Той като че ли се изненада и изразът на лицето му стана загрижен.

— Ами да, трябва да знаеш, че тя не пропуска нищо. Каза, че сякаш не си бил с нас, че си бил разсеян, дори останала с впечатлението, че ти се искало да бъдеш другаде. — Лора се наведе към него и се взря в лицето на съпруга си. Остро попита: — Наистина ли искаше да си някъде другаде? С друг човек? С друга жена?

Той енергично поклати глава.

— Не съм искал да бъда другаде. Нито пък с другиго. Но аз самият вече не бях същият. По Коледа не бях доволен от самия себе си. Оттогава и досега. Това усещане не ме напуска. Само че бях много зает, за да разсъждавам дълго по този въпрос.

— Знаех си — изрече тя тихо. — Просто разбрах, че ти вече си друг, различен човек, не си същият.

Лора рязко се облегна на възглавниците и затвори очи. Когато ги отвори след малко, го изгледа напрегнато и попита:

— Напоследък бракът нещо ти пречи, а, Дъг?

Докато се взираше в яркосините й очи, толкова сини, че почти го заслепяваха, Дъг усети, че не му достига въздух. Гърлото му толкова се бе стегнало, че не можеше, поне за момента, да говори. Обичаше я, тя щеше да му липсва, но краят на техния брак наистина бе настъпил.

Той стана и отиде до дивана, прегърна я, сълзи замрежваха очите му. Като я притискаше към себе си, искаше да се съвземе. Беше разстроен, и то много повече, отколкото очакваше. Преди да се прибере, Дъг си бе представял, че още щом се върне, щяха да проведат този разговор с Лора и дори изпита неприятно чувство. Но не си беше давал сметка колко щеше да се разстрои.

Най-накрая се овладя, дръпна се полека от нея и още веднъж се взря в очите й.

— Обичам те, но не достатъчно, за да бъдем женени.

— Знам. Мисля, че още по Коледа го разбрах — отвърна Лора. — Предполагам, че просто не съм искала да го приема.

Дъг отново я прегърна и тя се притисна към него. До бузата му тя промълви:

— Бъди честен с мен, Дъг. Имаш ли някаква връзка? Друга жена ли има?

— Не, няма друга жена. Не те лъжа. В живота ми няма друга жена.

— Тогава какво стана с нас, с брака ни?

— Не знам.

— Защото нямахме деца ли?

— Боже мой, не! Разбира се, че не.

— Тогава защо?

— Просто не знам. Обичам те, Лора, наистина те обичам, но нещо вече липсва.

— Искрата вече я няма — прошепна тя, изведнъж разбра и въздъхна. — Обичаш ме, но не си влюбен в мен, така ли?

— Не знам.

— Аз пък знам. Признай си, няма да ти се сърдя. Дъг, тези неща се случват. Променил си се, това е. Хората се променят, съзнавам го.

— Сигурно си права — съгласи се той най-накрая. — Може би наистина искрата вече я няма.

Лора не отговори. Отново изпита познатата тежест, която смазваше раменете й. В душата си усещаше студ и празнота. Като смазана съм, помисли си. Съкрушена съм от дълго време. Също като вдовица скърбях по него, защото от месеци знаех, че завинаги си е отишъл от мен.

Дъг въздъхна, усещайки болката й. Не знаеше как да я утеши, всъщност нямаше начин. Затова мълчеше.

Двамата мълчаха. Никой от тях не смееше да продума, за да не нарани другия.

Най-накрая Лора намери сили да изрече думите, които се въртяха в главата й от седмици.

— Смятам, че трябва да се разведем, Дъг. — Ето, най-накрая изрече думите, от които се опасяваше. Те като че ли увисваха във въздуха.

След миг на пълна тишина той отговори тихо:

— Не, да се разделим пробно.

— Така само ще отложим неизбежното. Слушай, може би аз също съм се променила.

— Не си. Не, Лора, ти никога няма да се промениш. — Отдръпна се от нея и я изгледа внимателно. Сърцето го болеше, съжаляваше за много неща, но вече не можеше да промени нищо. Беше твърде късно. Зарът бе хвърлен. В известен смисъл беше хвърлен отдавна. С един пръст нежно докосна лицето й и го прокара по бузата й, както често бе правил в миналото, после се опита да й се усмихне, но не успя.

Този стар интимен жест като че ли й дойде много. Тя се взря в очите му, изхълца и се притисна към него.

Докато той я прегръщаше и притискаше към себе си, тя се разплака без никакви задръжки, сякаш сърцето й се късаше. Това донякъде бе вярно. Тя плачеше за провала на брака им, за децата, които бяха искали, но така и не създадоха, за бъдещето, което нямаше да преживеят заедно.

По едно време преодоля мъката си, отдръпна се от Дъг и бързо излезе от стаята разплакана. Изтича до спалнята, затвори вратата и се облегна на нея, притискайки очите си с ръце. Напипа кутията с кърпичките до леглото, взе една и издуха носа си. Щом се съвзе, се върна в хола.

Когато влезе, мина покрай масичката в ъгъла и там се спря, хвърли поглед на подредените върху нея снимки на семейството и приятелите. Сред тях изпъкваше една, на която бяха Дъг, тя, Карън и Робин. Бяха се снимали предишното лято в Мартас Вайнярд, където четиримата бяха на почивка.

Лора винаги бе смятала, че Робин и Карън идеално си подхождат — двама интелектуалци по душа, които обичаха театъра, музиката, изкуствата. В представата й бяха красива двойка, и двамата руси, синеоки и хубави. Карън бе слаба като вейка, стилно и шик облечена, модна дизайнерка, която имаше собствен бутик в Сохо. Робин — слаб, изискан и елегантен, се грижеше за облеклото си със старомоден педантизъм. Денем беше сдържан и точен банкер, мъж, който рядко се усмихваше, а вечер се превръщаше в истински бохем, отдаден на удоволствията.

Да, но все пак се оказа, че не са идеалната двойка, след като са развалили годежа си. Когато по-рано Дъг й съобщи, тя се смая, но сега, като премисли всичко внимателно, не беше чак толкова изненадана. Всяко нещо си идваше на мястото. Изведнъж й просветна за какво става дума, разбра кой стои между тях.

Дъг седеше на дивана, облегнал лакти на коленете си, хванал главата си с ръце.

— Добре ли си, Лора? — попита, когато тя се раздвижи из стаята, но не вдигна очи към нея.

Тя не отговори на въпроса му, а каза:

— Заради Робин, нали? Заради него е всичко. Робин е застанал между нас. Напускаш ме заради него.

Дъг не отговори.

Лора се приближи и седна пред него с гръб към камината. Тъй като той мълчеше, тя възкликна:

— Женени сме почти седем години, затова смятам, че трябва да ми кажеш истината. Поне това ми дължиш.

Той продължи да мълчи и това я вбеси. Извика:

— Знам, че отношенията ни са обтегнати, усещам, че се свиваш в черупката си, но в дъното на всичко стои Робин. Не се преструвай, че причината е друга, Дъг.

— Нямам намерение да се преструвам — каза Дъг и най-после вдигна глава. — Щях да ти кажа — продължи, но пак млъкна.

— Кога точно щеше да ми кажеш — попита тя. — Следващия месец или догодина?

— Не, разбира се, че не, не ставай глупава. Щях да ти кажа… — Поклати глава с огорчен израз на лицето. — Добре, преди малко нямах достатъчно смелост. Но щях да ти кажа, преди да тръгна за Лос Анджелис.

— Така ли? — попита тя тихо, с подозрение в гласа.

— Лора, аз все още те обичам, уважавам те, щях да ти обясня.

— Тогава защо не го направиш сега?

Той кимна.

— Винаги съм знаел…, че съм бисексуален. Докато бях в колежа, имаше един друг мъж, макар че излизах и с приятелки. Много исках да се оженя и да имам деца, но тогава не срещах жената, за която мечтаех. После срещнах теб. Ти ме покори и когато се влюбих в теб, помислих, че всичко ще бъде наред. Струваше ми се, че бракът ни е идеален. По-късно, всъщност, когато преди две години отидохме на почивка, срещнах Робин. Открих, че той много ме вълнува… емоционално и физически. Но нищо не се случи. Тогава сметнах, че само аз изпитвам това. Двамата с него станахме добри приятели, двете двойки много се разбирахме и толкоз. Лора, наистина се опитах да потисна чувствата си. Какво ли не направих, за да съсредоточа вниманието си върху теб, върху нас двамата, върху брака ни, но вътре в мен бушуваха други процеси. Чувствата ми към Робин се засилваха. Просто не можех да се откъсна от него. Миналото лято, в Мартас Вайнярд, един ден бяхме в лодката сами и тогава стана всичко. Просто се случи… вече бяхме заедно.

— Разбирам. — Лора седна на най-близкия стол, изумена от онова, което чу, и веднага попита: — По време на брака ни изневерявал ли си ми с друг?

— Не! — възкликна Дъг, гледайки я в очите. — Това е самата истина.

Тя кимна.

— Значи Робин също ще се премести в Лос Анджелис, така ли?

Сега Дъг кимна.

— Какво щеше да стане, ако имахме дете? Деца? — попита Лора. — Щяхме ли да останем женени?

Стреснат от въпроса й, Дъг седна на дивана и се замисли как да й отговори. Наистина как би постъпил? Би ли оставил съпругата и децата си, заради любовника си? Други мъже го правеха. Но за себе си не беше сигурен.

— Не знам, Лора, честна дума, не знам — отвърна.

— Като си спомня колко много се желаехме, когато се оженихме, после страстта сякаш постепенно намаляваше, а, Дъг?

— Да.

Тя замълча и се загледа в пространството. Изведнъж изпита усещане за поражение. Бракът й, който започна толкова добре, по едно време потръгна не както трябва, Дъг се влюби в друг, мъж или жена, нямаше значение, защото резултатът бе един и същ. Беше предпочел друг пред нея. Изпита дълбока тъга и откри, че нямаше какво повече да каже.

— Съжалявам, Лора — каза Дъг.

Тя го изгледа безпомощно. Стоеше безмълвна.

— Не исках да става така, но ето, че стана. Не мога да променя нещата, Лора, те просто… са такива.