Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (24)

22.

Вместо камериерката, самата Мегън отвори външната врата на апартамента и Лора я изгледа изненадано.

— Къде е Лили? — попита, когато влезе в антрето и прегърна баба си.

— Тя има почивен ден — отвърна Мегън и после с предразполагаща усмивка добави: — Затова имам намерение да те заведа на вечеря.

— Ами! — възкликна Лора учудено и погледна баба си с любопитство. — Нали каза, че Лили приготвя любимата ми вечеря.

— Права си, така ти казах. Но, скъпо момиче, тази вечер няма да има пирог с риба и магданозен сос. — Мегън отново се усмихна подкупващо на Лора, после влезе бавно в хола и отбеляза: — Хайде да изпием по едно шери, преди да тръгнем. Още е малко рано.

— Нямам нищо против — отвърна Лора и я последва през хола в съседната стая — библиотека, като се питаше защо ли изведнъж изпита подозрение към Мегън. Тази вечер баба й се беше накиприла, беше облякла черна рокля и сако от копринен шантунг и си бе сложила три реда перли на врата и перлени обици. Но всъщност това не означаваше нищо специално, защото Мегън Валиънт винаги се обличаше изискано, когато излизаше. Като връстничката си Брук Астър, тя се славеше в Ню Йорк със своя стил и шик.

След като напълни две чаши със сухо шери, Лора подаде едната на баба си и седна на дивана до нея.

— Наздраве, бабо — каза тя и докосна кристалната чаша на Мегън.

— Наздраве, скъпо момиче. — Мегън изгледа Лора и проследи погледа й, който се беше спрял върху една картина. — А, да, на Чайлд Хасам. Подарих ти я за рождения ден, но ти така и не я взе. Искаш ли я?

— О, да, бабо, отново ти благодаря, много щедро от твоя страна, че ми я даде. Тя е прекрасен подарък. Но не мога да я взема, докато не намеря какво да закача на нейно място. Иначе стената над другия диван ще остане гола.

— Не се безпокой за това, там може да се сложи каквото и да е.

— Ще ти донеса някоя красива литография, бабо. Знам какво обичаш. Между другото, оценката на картините ще стане другата седмица. Джейсън е подготвил цена за всяка картина, така че можеш да продадеш една или всичките наведнъж — както предпочиташ. Или пък да не продадеш нито една. Твоя воля.

— Ще си помисля. Благодаря ти, че го доведе. Такъв приятен млад човек. — Обърна се към Лора. — Женен ли е?

— Не е, бабо, но не се опитвай да ме сватосваш. Той не ме интересува.

— Много жалко — каза Мегън и после продължи: — Впрочем какво става с майка ти? Отдавна не си ми казвала нищо за нея.

— Още е по островите. Рисува.

— Най-вероятно прави стенописи. Меги е толкова добра художничка, би трябвало да рисува картини, а не стени.

— Тя има нужда от пари, бабо.

— Знам. Баща ти не й остави много. Като стана дума за… искаш ли портрета ми, който е над камината? Нали знаеш, че съм го завещала на теб?

— Много се радвам, бабо, благодаря ти. Но засега предпочитам живата Мегън — тази от плът и кръв.

— Още нямам намерение да си отивам, дете. Но по-нататък, когато умра, ако не искаш портрета, винаги можеш да го продадеш.

— Мегън Валиънт, никога няма да направя подобна ужасна стъпка!

Мегън се усмихна и изрече тихо:

— Не знам дали някой друг би поискал портрета, освен тебе. — После попита: — Как е Дъг? Докъде стигна разводът? Напоследък нищо не си ми казвала за него.

— Дъг е добре, вчера говорих с него. Разводът ще приключи скоро. Що се отнася до работата му, справял се чудесно в адвокатската фирма в Лос Анджелис. Намерил е апартамент някъде в Сенчъри Сити, харесал му е и смята да го купи. Предполагам, че е доволен от сегашния си живот.

— И аз се надявам, нали затова се разведе с теб!

— Не беше точно така, бабо.

Без да обръща внимание на забележката на Лора, Мегън я подкани:

— По-добре да тръгваме на вечеря. Не искам да закъсняваме.

— Да се обадя ли за такси?

— Не, поръчала съм кола за вечерта. Лимузина.

— Охо. — Лора се смръщи. — Къде отиваме, бабо? В кой ресторант?

— Изненада. — Оставяйки празната си чаша върху старинната странична масичка, Мегън се изправи. — Само ще си взема чантата и можем да тръгваме.

Лора кимна, проследи с поглед баба си на излизане от библиотеката — изправена, елегантна, рядка жена. Чудеше се какво ли си беше наумила. Лора беше сигурна, че нещо се готвеше.

Приближи се до издадения навън прозорец и се загледа към Ийст Ривър. Беше чудесна вечер в средата на юни, по реката няколко лодки плуваха надолу към острова Манхатън. Каква красива гледка представляваха, а лятото тъкмо започваше.

— Готова съм, Лора — обади се Мегън от антрето, Лора се обърна и бързо излезе от хола.

Докато слизаха с асансьора, тя погледна Мегън и каза:

— Хайде, бабо, изплюй камъчето. Къде отиваме?

— Казах ти, че е изненада.

Лора въздъхна.

— Добре, изненада. Но не съм сигурна, че ти вярвам. Тази вечер си особена и не мога да преценя защо. Видът ти ми подсказва, че знаеш нещо, което аз не знам.

— Боже мой, мое момиче, наистина се надявам да знам повече от теб. Три пъти по-голяма съм и съм видяла доста повече.

Лора се засмя и я прихвана за лакътя, докато двете се приближаваха към колата, която ги чакаше отвън. Тя не беше виждала по-рано шофьора, но баба й като че ли го познаваше.

— Добър вечер, Питър — поздрави го Мегън и добави: — Това е внучката ми госпожица Лора Валиънт.

— Добър вечер, мадам — каза шофьорът, наклони глава учтиво и внимателно помогна на баба й да влезе в колата.

Лора реши да не задава повече въпроси, облегна се на седалката, загледа се през прозореца и се опита да не слуша баба си, която разговаряше с Питър за членовете на семейството му. Но забеляза, че се насочват към Първо Авеню и с известна изненада видя как шофьорът зави по Източна Петдесет и седма улица, а после продължи по Йорк Авеню. Нямаше представа къде отиват. Когато продължиха да се движат на изток и стигнаха до Ийст Енд Авеню, Лора вече предположи, че отиват някъде на гости.

Сърцето й замря при тази мисъл. Надяваше се баба й да не я сватосва отново, както направи преди няколко седмици. Боже опази, помисли си тя.

Лимузината най-после спря пред една голяма стара сграда отпреди войната на Ийст Енд Авеню и Източна Осемдесет и шеста улица. Питър, шофьорът, паркира, помогна на Мегън да излезе от колата, после Лора я хвана под ръка и я поведе към сградата.

Когато влязоха във фоайето, Лора попита с любопитство:

— Е, с кого ще вечеряме, бабо?

— С Роза Лавилар.

За миг Лора остана безмълвна, после възкликна:

— Защо направи това, бабо? Не мога да вечерям с нея.

— Защо?

— Клер би се ядосала. Знаеш, че не бива да я тревожа точно сега, когато тя се бори за живота си.

Мегън кимна със сериозен израз на лицето.

— Ясно ми е, тя проявява голям кураж. Но откъде ще разбере, че сме вечеряли тук, ако ти не й кажеш?

— Съзнавам го, обаче аз ще се чувствам подла.

— Известно ми е колко си й предана, скъпа Лора, но това е само една вечеря. Хайде да не стоим повече тук и да не правим представления.

— Бабо, наистина не мога…

— Лора — прекъсна я Мегън строго, — моля те, прояви разум и ме чуй за момент. Може да стане така, че много скоро да се наложи да гледаш Наташа. Всъщност бих казала, че това е по-вероятно и каквото и да си мислиш, тогава ще имаш нужда от помощ. Роза може да ти помага, както сигурно и Филип. Все пак аз няма да ти бъда от голяма полза. Ти си разведена жена, която живее сама, и ще имаш нужда от други хора, които да те подкрепят.

— Но Роза Лавилар… бабо, не знам…

— Аз пък знам. Тя е много прилична жена, добра, отзивчива и има голямо желание да опознае внучката си. Ти обожаваш Клер, също и аз, но се боя, че Клер ти е дала погрешна представа за Роза. Тя не й е враг, това да знаеш. Хайде, че закъсняваме. — С тези думи Мегън тръгна към асансьора с решителни стъпки и високо вдигната глава.

Лора нямаше друг избор, освен да последва баба си. Изкачиха се мълчаливо до шестия етаж и след секунди бяха пред апартамента на Роза. Тя им отвори.

— Добър вечер, Мегън… госпожице Валиънт — каза Роза и отвори вратата по-широко, после добави: — Моля, заповядайте.

— Съжалявам, че малко закъсняхме. Вината е моя — рече Мегън в антрето и подаде ръка на Роза.

— Добър вечер, госпожо Лавилар — каза Лора и също стисна ръката й.

— Моля, предпочитам да ме наричате Роза.

— И аз предпочитам да ме наричате Лора.

Роза ги въведе в обширен хол, който гледаше към Ийст Енд Авеню и Ийст Ривър. Високият таван, многото прозорци и цялата мебелировка внасяха в стаята усещане за традиция. Лора набързо се огледа, докато следваше Роза и баба си, и забеляза, че старите мебели бяха предимно френски. Стаята изглеждаше прекрасно, обзаведена бе предимно в бяло и светли пастелни тонове. Красиви порцеланови лампи с бели копринени абажури, китайски бюфет със стъклени вратички, пълен със стари порцеланови фигурки и две френски огледала в позлатени рамки, говореха за изискан вкус. Като цяло холът напомняше на Лора за стара Европа. По стените му бяха закачени интересни литографии, както и няколко добри платна.

— Какво ще желаете? — попита Роза, като ги погледна, а после отмести очи към подноса с питиета, поставен върху тъмен махагонов скрин.

— За мен, ако може шери, Роза — каза Мегън.

— Същото и за мен, благодаря. — Лора седна на стол до големия кремав диван, върху който баба й вече се бе настанила удобно и даже се бе облегнала на бродирани възглавници.

След малко Роза им поднесе по едно сухо шери и седна до Мегън на дивана. Мегън изрече тост и после започна да изразява мнението си за пиеса, която бе гледала наскоро. На Лора веднага й стана ясно, че двете жени се бяха виждали неотдавна, може би дори неведнъж. Между тях се усещаше близост, непринуденост, разбирателство, а това се появява между жени, които се харесват и са се сприятелили.

Когато в разговора се получи пауза, Лора се обади:

— Много пъти ли сте се виждали напоследък? — отправи въпроса си към Роза.

— Не много. С Мегън имаме общи интереси, особено към театъра. — Роза се поизправи на дивана. — Извинете ме за момент… — Побърза към кухнята, като подхвърли през рамо: — Трябва да проверя нещо във фурната.

— Значи имаш тайни от мен, а, бабо? — прошепна Лора и се наведе към Мегън, когато останаха сами.

Мегън изгледа внучката си продължително с пронизващите си избледнели сини очи и само се усмихна.

Лора реши да не настоява повече, но стигна до заключението, че двете жени бяха привързани една към друга. Беше съвсем сигурна, че именно баба й е направила първата крачка, след много години се е обадила на Роза. Беше напълно възможно Мегън да е постъпила така.

Лора се изправи и се разходи из стаята, застана пред маслено платно, което висеше на стената между два прозореца.

— Каква прекрасна Мари Лоренсан — каза на Мегън.

— Да, така е — отговори Роза, която тъкмо влизаше в стаята. — Купих я преди много, много години в Париж и винаги съм я обичала.

Лора се извърна към нея и каза:

— Обаче предпочитате Реноар.

— О, да, но не мога да си позволя оригинален Реноар. Само репродукции. Сега, ако искате, да се преместим в трапезарията, вечерята е готова.

 

 

Трапезарията бе обзаведена в различни нюанси на синьо — от бледосиньото на лятното небе до аквамарина и тюркоаза на тропическото море. Лора сякаш се намираше на Карибските острови, заобиколена от морска вода — тъй кристално бистра, че можеш да видиш дъното.

Ефектът беше невероятен, омагьосваше. Когато Роза отиде да донесе първото блюдо, Лора сподели това с баба си.

Мегън кимна в съгласие.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш. Наистина човек като че ли е сред морето. Може би защото таванът е огледален. Цветовете на стените сякаш изплуват нагоре, а после той ги отразява надолу, върху стъклената маса.

Лора се бе загледала в репродукциите на Реноар на отсрещната стена и не бе забелязала игрите на огледалото. Тя веднага вдигна очи към тавана и кимна.

— Огледалото отразява всички сини тонове… много е хитро, бабо.

— Тя е съобразителна жена, самостоятелна, сама се издържа. Нали знаеш, че има антикварен магазин за порцелан. Харесвам Роза. Направо й се възхищавам.

— Сама се издържа ли? — повтори Лора и въпросително вдигна вежди.

— Ами да. Струва ми се, че Роза е щастлива и сама. Като че ли няма нужда от никого.

— Дори от сина си? — попита пак Лора озадачена. — Мислех, че има собственическо отношение към него.

— Едва ли — отвърна Мегън и изгледа Лора особено. — Откъде ти дойде тази идея? А, да, сетих се. От Клер, нали?

— Признавам, тя не се изрази точно така, но само го загатна.

Мегън кимна, размърда се леко на стола и тъкмо се готвеше да каже нещо, когато вратата се отвори и Роза влезе откъм кухнята.

— Роза, супата мирише чудесно! — възкликна Мегън и се усмихна към вдигащата пара купичка с ароматна течност, която домакинята бе поставила пред нея. — Благодаря.

Лора позна, че Роза бе поласкана от похвалата на баба й. Въпреки че не отговори и не се усмихна, очите й блеснаха за миг и тя наклони глава, после бързо изчезна отново към кухнята.

— Опитвала съм тази супа и друг път — каза Мегън на Лора. — Бистра е и много вкусна. Ще ти хареса.

След малко Роза се върна и сложи купичка с пилешка супа на масата пред Лора.

— Благодаря — изрече тихо Лора.

— Веднага се връщам — каза Роза. — Моля ви, заповядайте.

Лора се взря в супата. Наистина беше съвсем бистра, златиста. Баба й беше права, миришеше великолепно и Лора усети как апетитът й се изостря.

— Моля, започвайте, Мегън… Лора — подкани ги Роза, когато най-после седна на масата. — Добър апетит — добави, взе лъжицата си и я потопи в супата.

Неочаквано Мегън обяви:

— Необходими са дванайсет пилета, за да се направи такава супа — после погледна към Роза и попита: — Не съм ли права, Роза?

— Права си, Мегън.

— Откъде знаеш, бабо?

— Знам много неща, които ти не знаеш — отвърна Мегън някакси загадъчно, после забеляза смущението на лицето на Лора и обясни: — По време на кариерата ми в театъра с дядо ти имахме един чудесен колега. Беше съпродуцент на много мюзикъли заедно с дядо ти. Казваше се Хърбърт Липсън, наричахме го Хърб, а майка му правеше най-хубавата пилешка супа на света — тя я наричаше еврейски пеницилин. Винаги когато отивахме във Филаделфия, тя ни канеше на вечеря и всеки път ни сервираше такава супа.

— Да, точно така, Лора, еврейски пеницилин. Защото като че ли лекува всичко — добави Роза.

Двете по-възрастни жени започнаха да обсъждат целебните свойства на специфичните за всеки народ храни, а Лора гребеше от супата и слушаше. От време на време вдигаше глава, за да изгледа Роза.

Още от мига, в който прекрачиха прага на апартамента, на Лора й направи впечатление приятното и гостоприемно държане на Роза. За последен път я беше видяла в музея в Париж, когато гледаше Реноар. Тогава Роза се държа хладно, враждебно, предпазливо и малко странно. Тази вечер тя беше съвършено друга жена. Вярно, че бе хранила резерви към нея, но Лора сега реши, че в момента вижда естественото й държане, нейната истинска същност. Освен това преди вечерята Роза много мило и с голямо внимание се въртеше около Мегън. Лора се трогна, стана й приятно, че Роза явно обича баба й.

Роза дори изглеждаше по-различно, по-добре — не толкова възрастна, както в Мюзе Д’Орсе, не толкова набита. Може би защото бе облечена в добре ушит изискан костюм от тъмночервена коприна, беше си сложила златни обици и златна брошка. Тази вечер тъмната коса на Роза бе стилно оформена и сивите кичури, които се забелязваха в Париж, вече не се виждаха. Бяха боядисани.

След като се вгледа в нея за миг, Лора реши, че лицето на Роза е много по-привлекателно, отколкото бе смятала. Имаше нужда само от малко грим, за да изпъкнат хубавите й скули, лъчезарността, излъчвана от големите й ясни сиви очи, наситеният кестеняв цвят на гъстата й коса. Но вероятно това не я интересува или й е все едно, помисли си Лора. Някои жени са доволни такива каквито са — без изкуствено разкрасяване.

Лора забеляза тази вечер, че две неща у Роза се набиват на очи — хубавите й крака и гласът й. Гласът й беше дрезгав, дори секси, а френският й акцент му добавяше специфично звучене.

Изведнъж й се прииска да знае повече за Роза Лавилар. Неочаквано изпита любопитство към нея. Знаеше само, че е еврейка, родена и израсла във Франция по време на войната. След като се омъжила, се бе преместила в Америка, където се родил синът й Филип. Лора направи сметка, че Филип е на четирийсет и една или две години, така че Роза вероятно бе на шейсет и няколко.

Съпругът й, Пиер Лавилар, бе починал преди няколко години, Лора с нейната удивителна памет веднага си го спомни. Беше се запознала с него на сватбата на Клер. Висок, изискан мъж, с европейски чар. Спомни си, че той беше експерт по френски антични предмети и порцелани от целия свят — майсенски, дрезденски, лиможки и най-прочутите английски порцелани от Роял Уърстър до Роял Краун Дарби. Когато Клер и Филип се ожениха, той притежаваше магазин на Лексингтън Авеню и продаваше старинните предмети там.

Лора се беше замислила и малко се стресна, когато Роза обяви:

— Ще донеса следващото. — Тя бутна назад стола си и се изправи, взе купичката от супата на Мегън и своята.

Лора се опита да стане.

— Нека да ви помогна.

— Не, няма нужда, аз ще се справя. По-добре сама да го свърша, аз съм много организирана — настоя Роза и изчезна, преди Лора да възрази.

„Следващото“ беше шаран, който тя сервира с домашно приготвен сос от хрян и прясно опечена бяла франзела, последвани от печено пиле, поднесено направо от фурната — с хрупкава златиста кожица, а отвътре сочно. Роза го сервира с пюре от картофи, сос, задушени грах и моркови.

Най-накрая Роза донесе десерта. Беше най-прекрасният ябълков щрудел, който Лора бе опитвала. Върху него имаше разбита сметана и вишнев сироп. Винаги злояда, в края на вечерята Лора установи, че бе унищожила всичко, при това с удоволствие.

Като цяло вечерята бе простичка, но всяко блюдо бе сготвено великолепно, а това бе тайната на съвършенството. Лора го сподели с Роза и добави:

— Това бе най-хубавата ми вечеря от много време насам. Благодаря. Наистина много ми хареса.

— Да, беше прекрасна — каза Мегън и добави своите благодарности.

Роза изглеждаше доволна.

— Радвам се — каза. — Обичам да готвя. Сега ще сервирам кафето.

 

 

След като поднесе кафето в хола, Роза каза:

— Поздравления, Лора.

Лора се обърна към нея.

— Благодаря. Предполагам, че имате предвид връщането на картината на Гоген на Сър Максимилиян Уест?

— Точно така. Четох за вашата пресконференция в „Ню Йорк Таймс“ и си помислих колко е хубаво, че успяхте да се споразумеете с господин Грант.

Роза Лавилар се усмихна за първи път тази вечер и продължи:

— За вас беше истински триумф и той ми дава голяма надежда, че и други хора ще направят тази почтена крачка… и ако знаят, че притежават крадени картини, ще ги върнат на наследниците на онези бедни души, от които са били откраднати по време на войната.

— Някои ще го направят, други не — отвърна Лора. — Според мен това е въпрос на морал. Естествено, има и такива, които не са съгласни и пресмятат всичко в цифри. Те няма да се откажат от картините, за които са платили пари. В началото така бе решил да постъпи и Норман Грант. Той искаше тройно по-голяма сума от онази, която бе платил за „Таитянски мечти“, за да спечели много пари от картината. Но най-после аз го убедих, успях да го накарам да приеме предложението на Сър Максим за 6 милиона и 400 хиляди долара. Ако си спомняте подробности от историята, които отпечатаха във вестника, точно такава сума преди пет години е платил господин Грант за нея.

Мегън се обади между две глътки кафе:

— Ако беше умен, той не биваше да приема парите, а да върне картината на Максимилиян Уест. Ако бе проявил разум да го направи, щеше да се превърне в герой. Сега остави впечатление на алчно нищожество.

— Сигурно Сър Максимилиян много се е развълнувал, когато е получил картината след толкова години — подметна Роза.

— Вярно — съгласи се Лора и се усмихна. — Аз също се радвам за него. Като си помисля, това, което извърших, е равносилно на истинско чудо. Роза, забелязвам, че и вие обичате изкуството. — Лора се огледа наоколо. — Явно, че обичате красотата във всичките й форми — личи си по всички прекрасни предмети, които сте събрали тук.

— Да, за мен красотата е много важно нещо. Светът е пълен с предостатъчно грозота и страдания. Както и с безкрайна жестокост. Красотата успокоява духа…

Лора не отговори. В ума й като ехо прозвучаха думите на Роза, които каза в Мюзе Д’Орсе в онзи студен декемврийски ден миналата година. Тогава в гласа й се таеше голяма тъга, която, прониза сърцето й.

Мегън изрече бавно:

— Бащата на Роза е бил известен галерист в Париж, Лора. От него тя е наследила любовта към картините и особено към великите импресионисти. Вие двете имате един и същи вкус.

— Галерия в Париж ли — започна Лора, — как се е казвала? Къде се е намирала?

— Наричала се е „Дювал и синове“. Баща ми е бил от „синове“-те, тоест синът. При това дядо ми също е бил синът в галерията — три поколения търговци на картини сме. Намирала се е на улица Ла Боети в осми район, който някои наричат френската Флоренция.

— Знам всичко за улица Ла Боети от времето на студентството ми в Сорбоната. Била е много известна, защото всички големи търговци на картини са имали галерии на тази улица — възкликна Лора.

— Точно така. Там са били братята Бернхайм-Жьон, които представяха вашия и мой любимец Реноар. Известният Пол Розенберг, Вилденщайн, Кайю, както и Йозеф Хесел. Тази улица е била център на изкуството през 20-те и 30-те години и, естествено, по време на окупацията натам се е насочил апетитът на Хитлер.

Лора кимна.

— Да, знам, че по време на войната нацистите са откраднали общо около двайсет хиляди картини, рисунки и скулптури от Франция и са ги пренесли в Германия.

— Подпечатани с печат „Притежание на Третия Райх“ — каза мрачно Роза.

— Искаш ли да разкажеш на Лора нещо от живота си, Роза? — попита тихо Мегън. — Или смяташ, че това ще те умори?

Роза поклати глава.

— Не, Мегън, няма да се уморя толкова. Ще й разкажа част от живота си… Смятам, че при сегашните обстоятелства може би тя би трябвало да знае нещо за онази Роза Дювал, каквато бях. — Роза погледна към Лора, прониза я с бледите си прозрачни очи и довърши: — Ако желаете да чуете нещо от живота ми.

— Да, бих искала — отговори Лора. — Но както баба ми току-що каза, само ако това няма много да ви умори.

— Не, не чак толкова, нищо няма да ми стане. Но мисля, че първо ще отида да си донеса чаша вода. Искате ли вода, Лора? А ти, Мегън?

— Студена вода ще ми се отрази добре — каза Мегън.

— Може би и още малко кафе. Благодаря, мила Роза.

— Аз също бих искала чаша вода, моля — рече Лора. — Нека да дойда да ви помогна.

Роза поклати глава.

— Сама ще се справя прекрасно. Идвам след малко.