Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (3)

1.

Винаги когато пътуваше до Париж по работа и разполагаше с час-два свободни, Лора Валиънт неизменно отиваше до Мюзе Д’Орсе в седми район, на левия бряг на Сена.

Днес бе такъв ден. Щом свърши обядът с двама изтъкнати арт дилъри от Галери Теони, тя им благодари, обеща да им се обади за платното на Матис и се сбогува с тях.

След като излезе от Рьоле Плаза, Лора прекоси фоайето на хотел „Плаза-Атене“ и излезе на улица Монтен.

Отпред нямаше таксита, затова реши да повърви пеша. Беше студен декемврийски ден и леко ръмеше. Тя потръпна и се сгуши в палтото си.

Лора бе изцяло в черно — от палтото до изискания вълнен костюм и ботушите от мека кожа, стигащи до коляното. Черната й, късо подстригана коса подчертаваше светлото й лице и очите й — толкова сини, чак невероятни. Стройна и висока, тя изглеждаше много по-млада от своите трийсет и една години.

Лора правеше силно впечатление и докато бързаше, много мъже се обръщаха след нея. Но тя не забелязваше възхитените им погледи, защото се беше вглъбила в себе си.

В един миг вдигна глава и погледна към небето. Беше оловно сиво и слънцето се опитваше да пробие облаците без особен успех. Но времето нямаше значение. За Лора Париж бе град, изпълнен с носталгия и спомени, спомени щастливи и тъжни… Толкова много неща й се бяха случвали тук.

Първата любов — как го обичаше и доброволно отдаде девствеността си на осемнайсет години — и първото голямо разочарование, когато той каза, че всичко е свършило и я изостави така внезапно, че тя сякаш онемя. И ужасната ревност, когато след няколко дни отиде да го види и го завари в леглото с друго момиче. Но в ревността има много повече любов към самия себе си, е написал Ларошфуко отдавна. В онзи ужасен ден тя си спомни тези мъдри думи и се постара да ги следва през годините. Влюби се отново и то не само веднъж, макар тогава да си мислеше, че повече никога няма да може да обича. Истинско чудо бе, или поне така й се струваше, когато разбитото й сърце откри, че на този свят съществуват и други привлекателни мъже.

Майка й я заведе за първи път в Париж, когато бе на дванайсет години и тя остана очарована. На осемнайсет се върна отново, за да учи история на изкуствата и литература в Сорбоната. През двете години като студентка тя опозна Париж по-добре от Ню Йорк, където бе родена и израсла. В проливен пролетен дъжд, в непоносима лятна жега, когато едва се диша, или под снежна пелена, Париж си оставаше най-красивият град.

Град на светлината, град на влюбените, град на веселието, град на художниците… Независимо как го наричаха хората, Париж наистина бе вълшебно място. Когато отиваше там, очарованието му веднага я завладяваше.

Най-често Лора мислеше за Париж като за град на художниците. Та нали всички те, големите творци на деветнадесетия и двадесетия век, бяха работили и прекарали известно време от живота си тук! Независимо откъде и как са дошли, всички те бяха пренесли заедно с палитрите и четките си и големия си талант. Гоген, Ван Гог, Реноар, Мане, Моне, Матис, Сезан, Вилар, Дега, Сисли и Сьора. Макар и за кратко, художниците импресионисти и постимпресионисти, над чиито произведения тя работеше като експерт, бяха намерили в Париж своя дом.

Светът на изкуството бе и неин свят, и то откакто се помнеше. Беше наследила любовта към него от майка си Меги Валиънт — известна американска художничка, учила в Кралския колеж по изкуства в Лондон и в Екол де Бо Артс в Париж.

Но Лора първа призна, че няма таланта на майка си и въображението на художник и като ученичка за нея рисуването бе по-скоро развлечение, отколкото призвание. Въпреки всичко реши да се занимава с изкуство. След като се дипломира в Сорбоната, преди да се прибере в Щатите, тя работи с няколко галерии в Париж. Като се върна в Ню Йорк, отново се захвана с галериите, а след това бе четири години в Музея на изкуствата Метрополитън.

Един от шефовете й в музея, впечатлен от безпогрешното й око, превъзходен вкус и познания, я посъветва да стане арт консултант. Така преди три години, на двайсет и осем, тя и Алисън Мейнард, нейна колежка от Метрополитън, основаха своя собствена компания, наречена „Художествени придобивки“. Двете имаха огромен успех. Купуваха произведения на изкуството за редица богати клиенти и им помагаха да си съставят стойностни колекции. Лора харесваше кариерата си, тя бе най-значителното в живота й след съпруга й Дъг и рода Валиънт.

Бе пристигнала в Париж преди няколко дни с надеждата да намери картини за един от важните си клиенти, канадски вестникарски магнат. За съжаление досега не бе намерила нищо подходящо и по телефона се договориха с Алисън да остане още известно време. Имаше още няколко ангажимента и се надяваше, че през следващата седмица ще открие нещо интересно и ценно.

Лора ускори крачки, зави по Рю Бел, където се намираше Мюзе Д’Орсе — недалеч от Айфеловата кула. Стигна по-бързо, отколкото очакваше. Когато влезе вътре, пак изпита вълнение — щеше да види някои от любимите си произведения.

Музеят беше празен и Лора беше доволна. Тя не обичаше тълпи, когато гледа картини. Този следобед наистина бе мъртвило, толкова тихо, че муха да бръмне, ще се чуе. Единственият шум идваше от тракането на токчетата й — стъпките й кънтяха, докато вървеше към залата с картините на Реноар.

Стоя дълго пред „Голо тяло на слънчева светлина“. Реноар я бе създал през 1875 година, а изглеждаше като че я бе нарисувал вчера. Колко красива беше, никога нямаше да й омръзне да я гледа. Неравномерните перлени и розово-червени тонове на лицето на модела бяха невероятни. Положени до бледите, едва загатнати синкави сенки над раменете й, те сякаш отразяваха зеленината наоколо.

Реноар беше истински майстор. Картината излъчваше светлина — искряща светлина. Сякаш творецът бе потапял четката си направо в слънцето. Влюбен в живота, в жените, Реноар бе най-чувственият художник и това личеше от картините му, изпълнени с пулсираща жизненост.

Лора направи няколко крачки и спря, за да разгледа едно по-голямо платно. „Танци край воденицата дьо ла Галет“. Изобразяваше веселие и младежка любов. Толкова много неща можеха да се видят — лицата на танцьорите, щастливите млади мъже, прегърнали красиви девойки. Колко точно Реноар беше уловил радостта им от живота. Бе използвал великолепни багри: синьото и зеленото за дърветата, синьо, крем и розово по дрехите на момичетата, меко изчистено жълто за сламените шапки на мъжете и…

— Здравей, Лора.

Завладяна от усещането, че е насаме с Реноар, Лора подскочи, щом чу името си. Стреснато се обърна. По лицето й се изписа изненада, после замръзна.

Мъжът, който стоеше на няколко крачки от нея, продължи:

— Аз съм Филип, Лора, Филип Лавилар. — Той се усмихна и пристъпи напред.

Тя се сви в себе си. Не го харесваше и изпита яд.

Мъжът й подаде ръка и продължаваше да се усмихва.

Неохотно Лора докосна пръстите му и после отдръпна ръката си. Този мъж винаги носеше със себе си нещастие и неприятности. Не можеше да повярва, че така й се натрапи.

— Не си ли в Заир? — успя да изрече най-после, чудейки се как да се отърве от него. — Клер ми каза, че живееш в Африка.

— Вярно. Пристигнах в Париж преди няколко дни. Всъщност тръгнал съм за Щатите. Отивам да се срещна с шефа на ЦКЗ.

— ЦКЗ? — повтори озадачено тя.

— Център за контрол на заболяванията. Намира се в Атланта. Имам някои срещи там.

— Клер ми спомена, че работиш върху ебола в Заир.

— Както и върху други вируси.

Лора кимна и се опита да се отдръпне.

— Дълго ли ще останеш в Париж, Лора?

— Не.

— Как е знаменитият Дъг?

— Добре е, благодаря.

— Това е едно от любимите ми платна — започна Филип Лавилар, взирайки се в „Танци край воденицата дьо ла Галет“. — Харесвам го, защото носи положително излъчване. Кипи от живот, има много щастие, не мислиш ли? Толкова надежда и очакване са изписани на лицата им, настроение, дори невинност… — Внезапно той спря и се загледа надясно.

Лора проследи погледа му и видя, че една жена върви към тях. Когато се приближи, тя изведнъж позна майката на Филип — късокрака жена на средна възраст с лилава вълнена рокля и черно палто, преметнато през раменете. Под мишница стискаше бележник, в ръка държеше рекламна торбичка от „Галери Лафайет“. Вървеше с отмерени крачки.

След секунда Роза Лавилар стоеше вече до сина си и наблюдаваше Лора с неприкрито любопитство.

— Нали помниш Лора Валиънт, мамо? — рече Филип.

— Да, разбира се — отвърна хладно Роза Лавилар. — Добър ден. — Набръчканото лице на Роза беше безизразно, непроницаемо, бледите й очи гледаха смразяващо, в държането й се усещаше враждебност.

— Добър ден, госпожо Лавилар, отдавна не съм ви виждала — каза Лора и си спомни за последния път, когато я видя — беше на сватбата. В стремежа си да бъде любезна, добави: — Надявам се да сте добре.

— Да, благодаря. В отпуск ли сте? — попита Роза.

— Не, в командировка съм.

— Лора е арт консултант, мамо — обясни Филип и сведе очи. — Помага на хората да си избират и купуват картини.

— Разбирам. Значи харесвате Реноар? — тихо продума Роза.

— Много. Той е един от любимите ми художници и се старая да се отбивам тук винаги, когато съм в Париж — каза Лора.

— Каква красота — отбеляза Роза. — Всички тези творби на Реноар… те подхранват душата, успокояват сърцето. Вдъхват увереност… показват ни, че освен грозотия, има и нещо друго. Да, каква красота… Тя ни помага да преодолеем жестокостта. — Махна с ръка почти разсеяно, погледна Лора и попита: — Харесвате ли Ван Гог?

— О, да. И Дега, и Сезан, и Гоген — той е другият ми любимец.

— Неговият примитивизъм е измамен. Всичко изглежда просто, но съвсем не е така. Нещата са комплексни. Обича хората. — Роза поклати глава. — Явно, импресионистите ви допадат.

— Да, в тази сфера съм специалистка. Както и в постимпресионизма.

— И аз ги харесвам. Ако имах много пари, точно това щях да правя в живота си — щях да колекционирам картини от импресионистичната школа. Но съм само една бедна жена, затова се задоволявам да ходя по музеите.

— Както повечето хора, мамо — изтъкна й Филип внимателно.

— Така е — съгласи се Роза, извърна се и докато се отдалечаваше, подхвърли през рамо. — Радвайте се на Реноар.

— Непременно — каза Лора. — Довиждане, госпожо Лавилар.

Роза не отговори.

Филип наклони глава настрани, полуусмихна й се и изрече с неудобство:

— Би било чудесно да те видя отново, Лора. До скоро.

Тя кимна, без да отговори.

За миг той впери очи в нейните. Изгледа я с остър, пронизващ поглед, после последва майка си в съседната зала.

Лора стоеше и ги наблюдаваше как се отдалечават. Двамата Лавилар развалиха настроението й. Неочакваната им поява наруши усамотението й, събуди много спомени и повечето от тях — неприятни. Изведнъж се почувства нервна, неспокойна, не можеше да се съсредоточи върху Реноар. Но още не й се тръгваше от музея. Докато е в Париж, едва ли би й се удал друг подобен случай.

Огледа се и забеляза малка пейка до отсрещната стена. Седна, продължавайки да мисли за семейство Лавилар. Роза Лавилар беше странна жена. Изведнъж Лора се сети за някои неща, които Клер й беше разказала — например, че Роза е непредсказуема, нестабилна, била е за дълго по болнични заведения. Клер не беше ли споменала за клиника за душевно болни?

Доколкото си спомняше, животът на Роза е бил труден… Имала е тревожно детство във Франция по време на войната, изгубила бе семейството си при съюзническите бомбардировки. По-късно идва нещастният брак с Пиер Лавилар, после емиграцията в Щатите през 1950 г., където бе роден Филип. Единственото им дете. Докторът. Известният вирусолог, когото в медицинските среди смятаха за гений.

Веднъж в момент на яд Клер бе казала, че Роза е луда и трябва да я изпратят в лудница. Тогава тя много настояваше.

Лора затвори очи, мислите й се пренесоха към Клер Бенсън: най-добрата й приятелка и довереница, нещо като по-голяма сестра, достойна за подражание. От няколко години Клер живееше в Париж и една от причините Лора да идва тук, бе за да се вижда с нея.

Започна да се разхожда из дългата зала, като се опитваше решително да отхвърли всички мисли за майка и син Лавилар. След малко ги забрави и продължи да се възхищава на картините на Реноар. Скоро красотата на картините я омая и тя потъна в мисли за тях.

Обаче усети, че отново не бе сама. Неочаквано Клер застана до нея и я хвана за ръката.

— Какво правиш тук? — възкликна Лора учудена. Появата на приятелката й я обезпокои. Да не би Клер да се е сблъскала с майка и син Лавилар? Надяваше се не, те обикновено я разстройваха. Изгледа внимателно Клер, нямаше вид на разтревожена.

— Каза ми, че след обяд ще дойдеш в музея, затова реших и аз да намина. — Тя изгледа Лора. — Какво има? Гледаш ме странно.

— Няма нищо, добре съм — отговори Лора. — Просто ме изненада, това е. — Отдъхна си, понеже Клер бе спокойна, явно се бяха разминали със семейството. Но може би само за малко. Усмихна се и продължи: — Хайде тогава да вървим заедно.

Клер хвана Лора под ръка.

— Обичам да гледам картините през твоите очи. Когато съм с теб, изпитвам по-голямо удоволствие.

Двете тръгнаха. Любуваха се на шедьоврите по стените и известно време не разговаряха. След малко Лора се застоя пред платно с майка и дете и леко се смръщи.

Клер, която винаги разбираше приятелката си, каза:

— Защо гледаш толкова озадачено?

Лора поклати глава и отвърна:

— Напоследък често се питам дали някоя от тези творби не е открадната…

— Открадната ли! Какво искаш да кажеш? — прекъсна я Клер.

— Хиляди и хиляди картини са плячкосани от нацистите през войната и сега висят по стените на музеите в целия свят. Ограбени са били от най-големите колекционери — например Ротшилд, Кан, Пол Розенберг, който някога е притежавал една от най-престижните галерии в Париж.

— Напоследък четох нещо за това. Сигурно наследниците им трудно биха си върнали оригиналите, ако не разполагат с доказателства.

— Точно така. Толкова много документи са загубени по време на войната. Или са били унищожени по нареждане на нацистите. — Лора се намръщи. — В доста музеи са наясно за истинските собственици, защото на гърба на повечето платна има код. Всичко това вони. Не е морално. Но я се опитай да си вземеш обратно картината от някой музей. Просто няма да ти я дадат… Но напоследък някои започнаха да нервничат.

— Не могат ли собствениците на оригиналите да осъдят музеите? — попита Клер.

— Теоретично да — отвърна Лора. — Но само ако имат доказателства, че картината е тяхна. И успехът им пак е съмнителен.

Клер кимна.

— Сега си спомням, че Еркюл знае нещо. Неотдавна ми говори на тази тема. Негов клиент е наследник на картина, която нацистите са откраднали от семейството му през 1938 година.

— Така ли, кой е той?

— Не знам, не ми каза.

— Голяма част от похитените картини са в частни колекции и едва ли някога ще бъдат върнати, понеже за тях са платени милиони… През следващите години ще се вдигне голям шум, защото вече всичко излиза наяве.

— Същото ми каза и Еркюл. Вероятно трябва да поговориш с него.

— Ще се радвам.

— Може да се съберем в края на седмицата. Ти да не би да представляваш някого, чиято картина е била задигната? — попита Клер с любопитство.

— В момента не, но може да ми се наложи в близко бъдеще.

Продължиха да обикалят мълчаливо музея. Бяха доволни, че са заедно, както в детството. Лора, която винаги се тревожеше за приятелката си, я изгледа крадешком. Откакто живееше в Париж, Клер обичаше изискания френски шик. Този следобед беше с тъмночервено вълнено палто до прасците, пристегната в талията с колан, с панталон и поло. Пурпурното подчертаваше големите й зелени очи и кестенявите й къдрици. Кръглите златни обици и винената чанта през рамо бяха единствените допълнения. Изглеждаше стилно. Лора се възхищаваше на вродения й вкус.

Клер се спря и каза:

— Радвам се, че си в Париж. Липсваш ми, Лора.

— Ти на мен — също — бързо отвърна Лора.

Клер погледна часовника си и продължи:

— По-добре да се връщам във фотографското студио. Нали знаеш, че правя снимки за списанието. И Еркюл ще дойде по-късно — имам нужда от съвета му за някои неща.

— Вие двамата много се сприятелихте, нали? — отбеляза Лора.

— Да, но той не е най-добрият ми приятел. Това си ти, Лора Валиънт. Никой не може да заеме твоето място.

Лора стисна ръката на Клер.

— Нито пък твоето — каза.

 

 

През шума на водата в банята, Лора чу телефона да звъни и се пресегна за слушалката на стената.

— Ало?

— Здрасти, сладка.

— Дъг! Здравей, скъпи. — Тя седна на малкото столче до тоалетната масичка. Беше шест часът. Пладне в Ню Йорк.

— Звъних и по-рано, но те нямаше — каза съпругът й. — След няколко минути отивам на обяд с клиент и исках да ти се обадя, преди да си излязла отново.

— Чувам те, сякаш си в съседната стая — възкликна тя щастлива.

— Де да бях.

— Слушай, имам страхотна идея. Защо не дойдеш? Утре е петък — не можеш ли да си вземеш свободен ден и да долетиш? Би било чудесно, Дъг.

— И аз искам, но не мога — отговори той. Тонът му леко се промени, стана по-делови. — Утре заминавам на Западното крайбрежие. Трябва да се срещна с адвокатите на Ааронсън. Все пак ще има сливане.

— О, не е ли малко неочаквано?

— Сигурно, но какво да правя, като имат нужда от мен?

— Все пак щеше да е чудесно да дойдеш в Париж, макар и за няколко дни.

— Съжалявам, скъпа. Кога смяташ да се върнеш?

— Имам срещи в началото на седмицата, Дъг. Така че вероятно ще бъда в Ню Йорк в четвъртък или петък.

— Страхотно! Следващият уикенд ще бъдем заедно. Ще гледам да не се бавя в Ел Ей.

— Къде ще отседнеш?

— В „Пенинсула“ на Бевърли Хилс, както обикновено.

— Дъг?

— Да?

— Наистина ми липсваше тази седмица.

— И ти на мен, скъпа, но ще си наваксаме. Нали знаеш какво казват: „Раздялата размеква сърцето“.

Тя се усмихна.

— Сигурно. Вече го усещам. Иска ми се да беше тук… — чу се отново веселият й, заразителен смях.

Той избухна заедно с нея.

— Трябва да вървя, скъпа.

— Кога тръгваш утре?

— Полетът ми е в девет сутринта и щом си оставя багажа, веднага влизам в заседание. Ще ти се обадя.

— Довиждане, скъпи.

— Довиждане, Лора. Целувам те — каза Дъг, преди да затвори.

 

 

Лора лежа във ваната по-дълго от обикновено. Когато двете с Клер напуснаха музея, наблизо нямаше таксита и те извървяха пеша целия път до хотела.

Във ваната Лора се затопли и отпусна, наслаждава се известно време на пяната. Мислеше за Дъг. Омъжи се за Дъглас Касън, когато бе на двайсет и пет години, а той — на двайсет и седем. Бяха идеална двойка, разбираха се, подхождаха си във всичко. Но по-късно Дъг започна да работи твърде много. Тя се усмихна на себе си. Нали и той казваше същото за нея.

Според него и двамата бяха работохолици и това сякаш му допадаше. Дори да беше вярно, Лора не обичаше особено тази дума. Навяваше й вманиаченост, а беше сигурна, че никой от тях не беше такъв. Не беше точно.

Както и да е, Клер винаги казваше, че най-важното е да можеш да работиш усилено и продължително — тъкмо това отличавало жените от момичетата.

Обаче Лора смяташе и любовта за изключително важна. Нали някъде бе писано, че любовта и работата са единствените значими неща в живота. Вярваше, че е така. Но Клер вече не бе убедена — беше се опарила в любовта. „И при това получих трета степен изгаряния“, казваше. Много време й бе нужно, за да заздравеят раните й. „Сега съм изградила черупка около себе си и няма вече да горя. Черупката ме предпазва. Никой и нищо не може да ме засегне.“

Лора обичаше Клер. Изпитваше и дълбоко състрадание към нея заради всичко, което й се бе случило. Много добре съзнаваше, че в душата на Клер раната не бе напълно заздравяла. Но й се искаше приятелката й пак да се отвори за любов. Животът на жената става крайно скучен, ако в сърцето й няма любов, ако няма мъж, когото да боготвори.

Напоследък винаги, когато повдигаше този въпрос, Клер само я поглеждаше с празен поглед и отговаряше незабавно:

— Имам Наташа, за мен само тя е от значение. Сега тя е моят живот, не ми трябва мъж.

Но само едно четиринайсетгодишно момиче не стига, нали? — мислеше си Лора. Особено за такава нежна, пламенна и интелигентна жена като Клер.

Клер. Най-милата й и все още най-близката й приятелка, която обичаше силно, макар и сега да живееха толкова далеч една от друга. Приятелството им имаше дълга история, бяха неразделни още от малки.

Беше петгодишна, когато Клер и родителите й, Джак и Нанси Бенсън, дойдоха да живеят в апартамента срещу техния в прекрасната стара сграда на Парк Авеню и Осемдесет и шеста улица. Тя веднага се влюби в нея така, както малко момиче може да се влюби в много по-голямо. Още от самото начало боготвореше Клер, ревностно й подражаваше. След като двете семейства се запознаха, Клер взе Лора и Дилън под свое покровителство, грижеше се за тях, беше им като сестра и довереница.

Киси, гувернантката на семейство Валиънт, бе изцяло заета с Дилън — по това време само на две години и много непослушен. Така че Клер бе добре дошла за семейство Валиънт. Като единствено дете на нея й харесваше да бъде част от това голямо семейство, особено в присъствието на дядото и бабата на Лора — Оуен и Мегън Валиънт. Те й помогнаха да се чувства като привилегирован член на фамилията.

Тъй като Клер ходеше в училището на госпожица Хюит, Лора също я записаха там. Полека-лека петте години разлика във възрастта им престана да се забелязва. Като тийнейджърки те станаха още по-неразделни, отколкото като деца. Бяха ако не по кръв, то сестри по дух.

Клер се омъжи млада — на двайсет и една, а дъщеря й Наташа се роди след година. След още две заедно със съпруга и детето се преместиха в Париж. Но нищо — нито разстоянието, нито роднините — не можеше да застане между приятелството им. Много просто — те се обичаха и, както казваше Клер, щяха да си останат сестри, каквото и да се случеше.

Тъжното бе, че преди седем години животът на Клер тръгна ужасно накриво. Бракът й се разпадна и тя се разведе; за няколко седмици родителите й починаха един след друг; а малко след това кола блъсна и рани сериозно Наташа. Благодарение на грижите на Клер момичето се оправи удивително бързо.

Лора се надигна и излезе от ваната. Размисли се за миналото, а трябваше вече да е облечена.

Нямаше време да се разтакава.