Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (15)

13.

— Значи не съм разбрала погрешно.

Обърна се, изгледа Алисън и продължи:

— Когато каза бронзова статуетка на танцьорка, веднага си помислих за „Малката четиринайсет годишна танцьорка“ на Дега и бях права. Тя е от неномерирана серия от поне двайсет и пет статуетки, излети през 20-те години. В музея Шелбърн има една и ако не ме лъже паметта, миналата година е била продадена на търг от Сотбис — за единайсет милиона долара.

— Точно така. В момента си остава тайна кой е неин притежател — отбеляза Алисън, после добави: — Някой сериозен колекционер би я грабнал, какво мислиш? — Продължи да разглежда бронзовата статуетка на Дега, която й бяха изпратили от Калифорния. Тя беше поставена на централно място в галерията на Елен Равенел на Медисън Авеню, осветяваше я насочена от тавана лампа.

— Повторна отливка, направена след смъртта на Дега по оригиналната му восъчна фигура. Изработена е в леярната Ебрар от известния леяр Албино Палацоло под зоркото наблюдение на приятеля на Дега — скулпторът Албер Бартоломе — каза Лора по памет.

— Абсолютно точно. Сертификатът за произхода на статуетката пристигна с пощата тази сутрин. Оставих го върху бюрото ти. Можеш да го прегледаш по-късно. Е, какво мислиш?

— Невероятна е, Алисън, съвършена и красива. Погледни само как си личи колко мръсна и скъсана е рокличката й. Сигурна съм, че Марк ще пожелае да я купи. Макар че в момента нямаме реална причина да отвличаме вниманието му, смятам, че трябва да му я покажем.

Алисън се разсмя, светлосивите й очи грееха весело.

— И двете не сме ли идиотки, като си мислим, че въпреки предупрежденията ни, той ще се втурне към Гоген, затънал в проблеми. Достатъчно умен е да не го направи.

— Грешката е моя. Аз го казах. Излиза, че съм сгрешила.

— Знаем, че не е изявил желание да купи картината, но смяташ ли, че е казал на Норман Грант за Максимилиян Уест?

— Повече от вероятно е. Всъщност, сигурна съм. Обаче това няма значение, тъй като Сър Максимилиян е изпратил съобщение на Норман Грант в деня след срещата ни с Марк. С други думи, вече не е било тайна.

— Какво смяташ, че ще стане с картината на Гоген?

Лора сви рамене.

— Не знам. Вероятно ще се стигне до задънена улица. Всеки от двамата твърди, че „Таитянски мечти“ е негова.

— Това положение е ужасно, би могло да се проточи с години — смънка Алисън, после вниманието й отново бе приковано от статуетката на Дега. — Какво ще кажеш за Джон Уелс? Мислиш ли, че ще я хареса, ако Марк не я пожелае?

— Да, разбира се. Джон ще подскочи от радост. Не забравяй и новата ни клиентка Оливия Гарднър от Палм Бийч. Тази статуетка би подхождала идеално за антрето на новата й къща на Саут Оушън Булевард. Представям си я на стара красива кръгла масичка, разположена в средата на фоайето. Във всеки случай Елен ми каза, че проявява интерес самата тя да я купи, ако не я пласираме на нашите клиенти.

— Действително се интересувам — обади се Елен Равенел, приближавайки се към тях. — При това много.

Известно време трите жени стояха и разговаряха за скулптурата. После Лора погледна часовника си и каза:

— Закъснявам за обяда с Еркюл. Добре, че срещата ни е в „Карлайл“.

— Поздрави го от мен — каза Алисън, когато Лора тръгна с бързи крачки към вратата на галерията.

— Непременно. Ще се видим в офиса, Алисън. Елен, благодаря ти за всичко.

Галерията Равенел бе само на няколко пресечки от хотел „Карлайл“ и Лора забърза. Не след дълго зави по Източна Седемдесет и шеста улица, където бе входът на известния хотел.

След като даде палтото си на гардероб, тя влезе в ресторанта. Дидие, метр д’отелът, я поздрави с усмивка и я поведе към масата на Еркюл Жуно.

Еркюл веднага стана, посрещна я с усмивка, целуна я по двете бузи и й предложи да седне до него.

— Щастлив съм да те видя отново, Лора — каза той, все още усмихвайки се. — Радвам се, че успя да намериш време да обядваш с мен, макар че те предупредих толкова късно.

Лора също му се усмихна.

— Аз също се радвам. Беше прекрасна изненада, когато вчера ми се обади. Докога ще останеш?

— Тук ще съм най-много една седмица. Дойдох да се видя с една клиентка. Тя ме помоли да декорирам къщата й в Саутхемптън и в събота заминавам с кола при нея. Ще прекарам деня там, като разглеждам къщата. Лора, какво ще пиеш? Искаш ли чаша шампанско?

— Не, благодаря, Еркюл. Обикновено приемам, но ме чака много работа — трябва да свърша всичко днес. За мен, ако може, сок от грейпфрут.

След като поръча напитките, той продължи:

— Моята клиентка спомена, че иска да купи някои нови картини и си търси съветник по изкуствата. Веднага се сетих за теб, Лора.

— Благодаря ти, много мило от твоя страна, Еркюл.

— Докато седях и те чаках, ми хрумна една идея… В събота сутрин можеш да дойдеш заедно с мен в Лонг Айлънд. Ще тръгнем рано — около осем, ще се срещнем с госпожа Нюсъм, моята клиентка, и ще поговорим какви картини предпочита. Двамата с теб ще разгледам къщата.

Лора се подвоуми.

Еркюл веднага забеляза и бързо додаде:

— Да не би да си заета в събота, мила?

— Всъщност не. Обаче с Дъг практически се виждам само в края на седмицата, в работните дни сме много заети и…

— Но той може да дойде с нас — прекъсна я Еркюл. Домът на клиентката ми се намира на дюните и ако времето е хубаво, Дъг може да се разходи по брега, докато ние разглеждаме къщата и разговаряме с госпожа Нюсъм. Дума да не става, тя с радост ще ни покани на обяд. Няма проблеми, мила, никакви проблеми.

Лора продължи да се колебае, но най-накрая кимна и се усмихна широко на Еркюл.

— Сигурна съм, че Дъг ще поиска да дойде. Благодаря ти, че си се сетил за мен, Еркюл. Както знаеш, винаги се интересувам от срещи с перспективни клиенти.

— Алисън ще пожелае ли да пътува с нас?

— Не, в никакъв случай, убедена съм. Тя винаги прекарва края на седмицата с близначките си и не позволява нищо да я отдалечи от тях и от съпруга й Тони.

— Разбирам. А, ето и напитките — каза Еркюл, докато келнерът поставяше чашите пред тях. Той вдигна тост с шампанското: — За твое здраве, Лора.

— И за твое, Еркюл.

Поговориха малко за къщата на клиентката в Саутхемптън, заради която бе пристигнал. После той предложи да поръча обяда.

— Тъй като за теб е работен ден, Лора, сигурен съм, че не желаеш да се задържаш.

Лора му се усмихна, взе листа с менюто и му хвърли един поглед.

— Искам студени аспержи винегрет, а след това морски език на скара.

— Аз пък ще започна със стриди. Най-хубавите стриди са в Ню Йорк, а не в прекрасната Франция.

Много по-късно, когато привършваха обяда, Еркюл неочаквано каза заговорнически:

— Искам да ти предложа един проект, който би се оказал доста доходен за теб, ако решиш да участваш.

— Знаеш, че винаги се интересувам от бизнес, Еркюл. Какъв е проектът?

— Сър Максим Уест. — Еркюл се усмихна и разпери ръце. — Бих искал да те запозная с него. В понеделник пристига в Ню Йорк и може да се срещнем в кабинета му. Той иска да възстанови колекцията си в пълния и вид, Лора, и смятам, че ти най-добре ще можеш да му помогнеш. Познавам го отдавна, от дълги години, мой клиент е и го разбирам. Напоследък гледа да не бие на очи и около него да не се вдига шум. Смятам, че двамата с него ще си допаднете. Много ще си допаднете.

Макар и малко изненадана от предложението на Еркюл, Лора се въодушеви и възкликна:

— Еркюл, с най-голямо удоволствие ще се срещна с него! Чудесно от твоя страна. Алисън няма да си намери място от радост, когато й кажа, че може да имаме двама нови клиенти.

— Ще се радвам да ти помогна, мила, а твоите познания ще се отразят добре и на мен — отвърна той много доволен. — Сега, след като се разбрахме по този въпрос, кажи какво става с теб, Лора. — Усмихна й се топло и мило и се облегна назад.

— Няма много за казване — отвърна тя, поемайки последната хапка от морския език. После остави вилицата в чинията си и също се облегна. — Бизнесът върви добре, както снощи ти казах по телефона, други новини няма.

— Нали ти съобщих, че Сър Максим е уведомил Норман Грант за дългата история на „Таитянски мечти“, по-точно неговите адвокати са го направили. Сега остава само да чакаме и да видим какво ще стане. Ако ме питаш за моето мнение, ще ти кажа, че според мен нещата няма да вървят гладко. Много се съмнявам, че господин Грант ще отстъпи и ще предаде картината на Сър Максимилиян без никакви възражения. Защо ще го прави?

Лора кимна.

— От морална гледна точка би трябвало да го направи, естествено. Но съм съгласна с теб, че няма да бъде толкова просто. Напълно съм на страната на първоначалния й собственик, защото това произведение на изкуството му е било отнето. Независимо кой какво казва и какви доводи привежда, смятам, че не е правилно да се прикрива произходът на откраднати вещи, за да не бъдат разследвани. По право „Таитянски мечти“ трябва да бъде върната на притежателя й или, ако той е починал, на неговите наследници. — Лора млъкна, после довърши: — Ще се разгори битка. Винаги има изход от всичко, Еркюл, макар че в случая не виждам разрешение на тази дилема. Поне засега.

Той я изгледа продължително и замислено.

— Ако ти хрумне разрешение, моля те, съобщи ми го незабавно. Сигурен съм, че Сър Максим ще пожелае да го чуе.

 

 

— Дъг те търси — каза Алисън, излизайки от кабинета си в приемната, когато Лора се върна в „Художествени придобивки“. — Опита се да те намери в „Карлайл“, но ти тъкмо беше тръгнала. Пак позвъни тук да каже, че пътува към летище Тетърборо. Ще се обади от колата.

— Защо отива на летището? — Лора изгледа озадачено партньорката си.

— Изпращат го, има…

— Как така, в последната минута — прекъсна я Лора като още с влизането хвърли палтото и чантата си на един стол в кабинета си. — Каза ли още нещо? — попита тя през рамо със сърдит глас.

— Само, че имало нещо спешно. Каза да ти предам, че минал през вас, хвърлил няколко неща в една чанта и сега пътува към Ню Джърси. „Ааронсън Интернешънъл“ са изпратили самолета си да го отведе в Ел Ей.

— Разбирам. — Лора седна зад бюрото си и погледна Алисън, която се бе облегнала на рамката на вратата. — Спомена ли за колко време заминава?

Алисън поклати глава.

В този миг телефонът иззвъня и Лора грабна слушалката.

— „Художествени придобивки“.

— Здрасти, Лора, аз съм. Не успях да те намеря преди малко — каза Дъг.

— Алисън току-що ми предаде. Защо те пращат там без никакво предупреждение, Дъг? Какво толкова спешно има?

— Уил Лакстън беше там и се занимаваше с обединението на Ааронсън, но получил сърдечна криза. Затова ме изпращат.

— Боже, колко ужасно. Бедният Уил, той не е… — Лора млъкна, пое дълбоко дъх, но преди да продължи, Дъг довърши изречението й.

— Не, слава Богу, не е умрял. В интензивното отделение на болницата е. Ще се оправи. Няма да работи известно време, но казват, че бързо ще се възстанови.

— Радвам се да го чуя. За колко време заминаваш? Ще се върнеш ли до края на седмицата?

— Съмнявам се, Лора. Днес е четвъртък, така че само утре е работен ден. Като се заема в понеделник, сигурен съм, че ще се изниже цялата седмица. Има още много работа да се свърши.

— Защо трябваше да изпратят теб? Не можеше ли Питър Пикъринг да замести Уил?

— Пит също е там, мила, знаеш колко много сделки са това за една фирма. Пет-шест души вече ги подготвят. Пращат ме на мястото на Уил — да ръководя групата.

— Разбирам. Съжалявам, не исках да ти утежнявам още повече живота. Просто… — не довърши изречението си.

— Просто какво?

— Напоследък все се разминаваме, Дъг.

— Двамата работим усилено, затова. Хайде, Лора, радвай се за мен. Това, че ме изпращат на мястото на Уил, е голямо доверие. При обединението на Ааронсън се борави с милиарди долари.

— Радвам се за теб, Дъг — побърза да отговори тя и осъзна колко ревниво, дори детински, се държа преди малко.

— Ще ти се обадя довечера. Ще бъда в „Пенинеула“, както винаги — съобщи й той безгрижно, почти весело.

— Пожелавам ти приятен път и да свършиш успешно работата. Покажи им на какво си способен, Дъг.

— Непременно. Дочуване, скъпа — отвърна Дъг и затвори, преди тя да успее да каже още нещо.

Лора се взря в телефона, смръщи се, после стана и отиде да намери Алисън — тя се бе прибрала в своя кабинет, когато започна разговорът с Дъг.

Още от прага Лора каза на партньорката си:

— Мисля, че ще имаме още двама нови клиенти. Благодарение на Еркюл Жуно.

— Влез и ми разкажи всичко! — зарадва се Алисън.

 

 

Понеже нямаше належаща причина да бърза за вкъщи, Лора работи до късно. След като Алисън и двете секретарки Лин и Джони си тръгнаха, тя се задълбочи в книжата, натрупани върху бюрото й.

В осем часа най-после спря, остави уморено писалката и се облегна на стола, оглеждайки стаята. Също като кабинета на Алисън, нейният гледаше към малкия заден двор и бе подобен по големина, с висок таван. Лора го бе обзавела със стари английски мебели и бе окачила по стените репродукции на стари картини в изключително красиви рамки. Но докато стените при Алисън бяха бели, тя бе оцветила нейните в прекрасно жълто, което правеше стаята по-светла и весела.

Откакто дадоха под наем партерния етаж на къщата на Източна Шейсет и осма улица, Лора откри, че й беше приятно да работи в кабинета. Обаче тази вечер изведнъж усети, че й омръзва. От друга страна, мисълта да се върне в празния апартамент не й се нравеше, а беше доста късно, за да покани някоя приятелка на вечеря или да мине да види баба си.

Сандвич и чаша вино, това ще бъде менюто тази вечер, изрече на себе си Лора, докато загасеше лампите кабинета си. Излезе в приемната, за да вземе палтото си, неочаквано се уплаши, сама не разбра от какво.

Тогава си помисли: „Заради Дъг е. Някакси постепенно се отдалечава от мен и не мога да проумея защо.“