Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (28)

26.

— Направо изключителна история, Лора — заяви Еркюл Жуно и се замисли. — Роза Лавилар е в същото положение като Максим… наследница е на колекция от известни картини, която не може да намери.

— Точно така. Но може аз да открия някоя — отвърна Лора. — Или по-скоро случайно да попадна на нейна картина. Нали знаеш, че всеки ден от седмицата през бюрото ми минават огромно количество материали. Роза трябва само да ми даде точна информация, за да знам какво да търся — имената на художници, названията на картини.

— Сигурен съм, че с удоволствие ще се заеме.

— Вярно. Направила е копие на инвентарната книга. Надявам се утре или в неделя да ми донесе всичко. Баба Мегън иска да я покани на обед някой от тези дни. Аз пък…

— Но какво ще каже Клер, мила? Няма ли да й стане неприятно? — Той си позволи да я прекъсне. — Нали знаеш, че Роза Лавилар не й е любимка.

— Знам. Следобед имам намерение да си поговоря с Клер за Роза, стига да не е уморена.

— Много добре. Наистина ще бъде чудесно, ако се сдобрят. Мразя хората да са в подобни обтегнати отношения. Боже мой, Лора! Нали ще бъде чудесно Наташа да види баба си?

— Ами да. Особено при дадените обстоятелства.

Еркюл я изгледа загрижено и веднага попита:

— Какви обстоятелства? Моля те, кажи ми истината.

— Еркюл, никога няма да те излъжа, сигурно вече си се уверил в това. Клер е в същото състояние. Практически няма подобрение, но поне не е по-зле. Приключи с химиотерапията и няколко месеца няма да посещава болницата Слоун-Кетъринг. Но това, което ме радва, е, че откакто дойде в Ронда Фах, е много по-добре.

— Хубаво е да го знам — смънка Еркюл.

— Моля се да прескочи трапа, Еркюл.

— Аз също. — Той въздъхна, зарея поглед някъде надалеч и закри с ръка очите си от слънцето. След малко отново се обърна към Лора и продължи тихо: — Ако съжалявам за нещо в живота си, то е, че не казах на Клер какво изпитвам към нея и че не й предложих да се оженим. Какъв глупак излязох. Колко години пропиляхме. През това време можех да я направя щастлива. Сигурно бих могъл да облекча страданията й, бих могъл да й помогна да се отърси от това нейно ужасно огорчение. Просто щях да бъда щастлив, ако можех да направя така, че да превъзмогне душевната болка.

— Ами кажи й го сега — предложи Лора и леко се наведе към него под чадъра за слънце. Стисна ръката му с обич и му се усмихна. — Кажи й, че винаги си я обичал. Няма нужда да й правиш предложение, но се опитай да я накараш да разбере колко я обичаш. Мисля, че това ще й се отрази благотворно. Освен това и ти ще се почувстваш по-добре, Еркюл. Гарантирам ти, че няма да се разсърди. Клер е променена. Е, донякъде. Поне част от гнева й вече го няма. Кажи й.

— Наистина ли смяташ, че трябва да го направя, Лора? — попита Еркюл и очите му светнаха. — Непременно ще говоря с нея, но само ако си сигурна, че няма да я разстроя.

— Естествено, че няма да я разстроиш. Всяка жена би се зарадвала да чуе признание в любов от мъж като теб. Това може да й даде надежда, че ще се оправи, че ще прекарва известно време с теб.

— Смяташ ли, че ще пожелае да е с мен?

— Вероятно да. Знам, че тя много държи на теб. Казвала ми го е.

Той се усмихна широко.

— В състояние съм да й осигуря спокоен живот. Бихме могли да пътуваме, да правим всичко, каквото тя пожелае. Не очаквам, че ще се омъжи за мен, но за мен има значение само да сме заедно.

— Тогава й го кажи.

Еркюл кимна, без да каже нищо повече. Седеше и се взираше в пространството, беше втренчил очи във върбите на брега на рекичката в дъното на градината.

Двамата с Лора седяха на терасата и взимаха аперитива си преди обяда в петък. Той беше пристигнал в Ронда Фах предишната вечер и остана доволен като видя, че Клер изглеждаше спокойна и много по-жизнена и енергична, отколкото очакваше.

Известно време мисли върху съвета на Лора, после изостави темата за Клер и каза:

— Цяло предизвикателство ще бъде за теб да търсиш картините на Роза.

— Не мога да ги търся просто ей така… Човек трябва да знае откъде да започне. Но ако случайно някоя от тях се появи на пазара, ще съм готова да тръгна по следите й.

Еркюл кимна.

— Искам да го направя заради Роза — каза Лора, — но също така и заради Наташа. Тя някога ще наследи тази колекция.

 

 

— Обядът изглежда прекрасен, Фенис — отбеляза Мегън, оглеждайки бюфета, който бе подреден в края на трапезарията. — Направо си се престарала.

— Благодаря, госпожо Валиънт, но аз направих само кифличките. Наташа приготви всичко останало — салатата, пая, крем—карамела и малините за десерта. Момичето е истинска фурия в кухнята, същинска малка готвачка. Свалям й шапка.

— Благодаря, Фенис — каза Наташа, влизайки в трапезарията с бутилка розе. След като остави виното в кофичката с лед, обърна се към Мегън и каза: — Може ли да седна до теб, бабо Мегън?

— Разбира се, Наташа — отвърна Мегън и й се усмихна. — Поздравявам те за прекрасния обяд.

— Мама ме научи да готвя. Тя е много по-добра от мен, а аз се старая да достигна нейното ниво.

— Ще я стигнеш, а имам чувството, че вече си го сторила. Къде е майка ти, Наташа?

— Връщат се с Еркюл от градината, тя поседя малко навън. Лора отиде да се преоблече. А, ето ги. Мама и Еркюл идват.

Еркюл и Клер влязоха в трапезарията заедно, Клер беше елегантно облечена и изглеждаше добре в свободна памучна рокля, щампирана в кехлибарено и червено.

Мегън я попита:

— Къде искаш да седнеш, мила?

— Ето там, с гръб към прозореца, за да не ми блести слънцето — отвърна Клер и се остави покорно Еркюл да я отведе до стола.

Лора най-после слезе, облечена в широка бяла туника над тесен черен панталон. Носеше спортни слънчеви очила с тъмни рамки.

— В градината е жега, бабо. Добре, че остана вкъщи.

— Права е, за мен беше прекалено горещо — обади се Клер.

— Тук ще се разхладиш, Клер — увери я Мегън и продължи: — Научила си Наташа да готви много добре. Тя е приготвила този прекрасен обяд.

— Без кифличките — побърза да поясни Наташа. — Тях Фенис ги направи.

Всички се засмяха на уточнението й. После всеки си сервира. С изключение на Клер — Наташа приготви нейната чиния. Еркюл обиколи масата, за да налее виното, а Лора напълни чашите със студена вода.

Посред обяда Клер каза:

— Много съм щастлива, че сме заедно днес. Всички хора, които обичам, са около мен… — Млъкна и им се усмихна.

— Ние всички те обичаме, Клер — каза Мегън, пресегна се и потупа ръката й с обич.

— Искам да благодаря на всички за подкрепата. За това, че ми помагате да се справям с рака. Благодаря ви, че ми давате кураж да продължавам да се боря.

 

 

В късния следобед Клер вървеше бавно по коридора, стигна до стаята на Лора, почука и влезе.

— Каза, че ще работиш. Надявам се да не те прекъсвам — рече Клер и се облегна на рамката на вратата.

— Съвсем не, преглеждах каталози, които пристигнаха в офиса през седмицата. Не е нещо срочно.

— Много ти благодаря, че прекарваш толкова време с мен, Лора. Тревожа се да не си изоставила работата си.

— Знаеш много добре, че през юли и август няма много работа. Всички са по отпуски. Не се безпокой, Алисън няма да пропусне да нададе вик, ако имат нужда от мен.

Клер затвори вратата зад себе си и се намести на дивана с лице към Лора, която седеше зад своето старо френско бюро.

Клер вдигна крака на дивана, изгледа Лора продължително и каза:

— Дала си съвет на Еркюл да дойде и да ми каже, че ме обича.

— Така беше. Тази мисъл не му дава покой отдавна — от декември, а може би и отпреди това. Сметнах, че така ще се почувства по-добре, ти също, Клер. Хубаво е да знаеш, че един чудесен мъж те обича, нали?

— Така е. Но за нас няма бъдеще.

— Ти това ли му каза?

— Е, не точно така. Нещо го извъртях. Не исках да го разочаровам.

— Какво искаш да кажеш?

— Лора, мен няма да ме бъде. Тогава какво бъдеще можем да имаме с Еркюл?

— Но ти си много по-добре! — възкликна Лора. — Не си ли? Да не би да се преструваш?

— Не, не се преструвам. Отдавна не съм се чувствала толкова силна. Но дните ми са преброени — все едно дали са седмици, месеци или дори година — затова не мога да предложа на никого живот с мен. Нямам живот, който да споделя с някого.

— Веднъж Дъг ми каза, че ние всички умираме, че всеки ден умираме по малко.

— Търсиш под вола теле, Лора, знаеш го.

Без да обръща внимание на забележката й, Лора попита:

— Ти обичаш ли го?

— Да, много добре знаеш, че го обичам, но като приятел. Винаги се е държал чудесно с мен, но не съм влюбена в него. Не го обичам така, както той мен. Все пак, ако не бях толкова болна, може би бих опитала да живея с него, да видим какво ще се получи.

— Каза ли му го? — попита Лора.

— Казах му, че го обичам, но може би по-различно от него. И още, че ако бях по-добре, за мен би било чест, бих била поласкана да бъда негова постоянна приятелка.

Лора не отвърна нищо. Облегна се на стола, очите й обиколиха стаята. Стените в бледо ябълковозелено представляваха изискан, свеж фон за тежките бели памучни пердета на червени рози, старите френски мебели, за голямото бяло легло и за тъмнозеления килим.

— Прекрасна стая — каза Клер, следвайки погледа на приятелката си. — Винаги съм я харесвала. Всъщност, откакто се помня.

— През по-голямата част от твоя и моя живот — прошепна Лора и преглътна сълзите, които напираха в очите й.

— Лора?

— Да, Клер?

— Има нещо, което никога не съм ти казвала — започна Клер, после изведнъж млъкна. Взираше се в Лора, най-близкия й човек, освен дъщеря й, и се подвоуми как да продължи.

— Какво е то?

— Трябваше да ти го кажа много отдавна. Ако го бях направила, животът ми сигурно щеше да бъде много по-различен.

— Много сериозно звучи — отбеляза Лора и също изгледа напрегнато Клер. — Какво искаш да кажеш с това „животът ми щеше да бъде по-различен“?

— Може би нямаше да бъда толкова затворена, толкова сърдита на света, толкова огорчена и враждебно настроена…

Лора я изгледа объркано.

— Не те разбирам.

— Помниш ли, че понякога ме намираше тук, в твоята стая, да рева като разпрана, на същото това легло, прегърнала възглавница?

Лора кимна.

— Така и не ми каза какво има.

— Плачех, защото сърцето ми се късаше. Стисках възглавницата, сякаш те прегръщах. Моята Лора. В живота ми единствено ти беше добра и се отнасяше нормално с мен.

— Кажи ми какво ставаше тогава с теб, Клер.

— Баща ми… — Клер пак млъкна. Взираше се в Лора. Лицето й беше станало тебеширено бяло, тя не бе в състояние да продължи.

Лора се изправи иззад бюрото, отиде и седна до Клер на дивана. Хвана я за ръката и я стисна.

— Баща ти те е наранявал? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Клер успя само да кимне.

— Скъпа моя, защо никога не си ми казвала? Можех да ти помогна! — възкликна Лора.

Клер поклати глава и промълви:

— Как щеше да ми помогнеш? Ти беше малка, по-малка от мен. Собствената ми майка не можеше да ми помогне.

— Тя знаеше ли? — попита Лора ужасено.

— Какво ли не опитваше, за да го спре! — извика Клер гневно. Направи усилие да потисне възмущението си и продължи по-спокойно: — Мама се мъчеше да ме предпази, да го спре. Но той я пребиваше от бой и тогава почваше с мен. Започна, когато бях на седем години — тогава ме биеше, пускаше ми ръце, целуваше ме. Съпротивлявах се, доколкото можех, но той ставаше все по-настоятелен и аз най-после се предадох. Нямаше как. Това бе единственият начин да престане да бие мама. По-лесно беше просто да си лежа и да мълча, отколкото и тя да се намесва, и да гледам как жестоко я бие. Понякога го отблъсквах, но след това си го изкарваше на мен двойно. Биеше ме дотогава, докато не можех да помръдна.

— Боже мой, какъв ужас само! Тогава сигурно си била изплашена до смърт.

— Така беше. Той беше ужасен, отвратителен. Мразех го. — Клер се разплака. — Но когато в края на краищата се примирих, той престана да бие майка ми.

В желанието си да я успокои, Лора прегърна Клер и я привлече към себе си.

— Ако тогава се беше доверила на мен и на баба, ние щяхме да направим нещо, сигурна съм.

— Боях се да ти кажа. — Клер хълцаше посред риданията. — Притеснявах се. Срам ме беше. Беше толкова долно. Понякога си мисля да не би вината да е била моя. Вътрешно се разкъсвах. Не знаех какво да правя. Затова се криех, мъчех се да не мисля, все едно че нищо не се е случило. — Клер се разхълца силно, тялото й се разтресе, когато най-после изля потисканите си чувства.

Лора я притисна още по-силно, галеше я по раменете, шепнеше й с обич нежни и съчувствени думи. Най-накрая Клер успя да се съвземе, постепенно престана да плаче. Седна, бръкна за кърпичка в джоба на широката си рокля и избърса очите си, опитвайки се да се овладее.

— Баща ти… — започна Лора. — Баба Мегън веднъж каза, че баща ти бил женкар и затова майка ти пиела. Но не е била права, нали? Той е бил прелъстител и грубиян.

— Бил е и женкар, и прелъстител, Лора. Моля те, повярвай ми, той непрекъснато тичаше подир жени. Това провали брака им. Разби и сърцето на мама, казвам ти. Тя намираше избавление в бутилката.

— Много съжалявам — прошепна Лора. — Ужасно съжалявам, че е трябвало да преживееш това сама, Клер, и то когато си била съвсем малка. Сърцето ми се къса.

— В известен смисъл не бях сама, понеже имах теб и баба Мегън. И дядо Оуен. Вие бяхте моето спасение. Както и това място. За мен Ронда Фах винаги е било райско кътче. Винаги когато съм била заедно с всички ви тук, съм се чувствала сигурна, в безопасност и обичана.

— А кога… престана?

— Когато станах на петнайсет години, го заплаших, че ще кажа на дядо ти и ще помоля баба Мегън да ме заведе на преглед при лекар. За да я уверя, че казвам истината. Той се уплаши да не би семейство Валиънт да го разобличи. Жалко, че не се бях сетила години по-рано, защото щях да го използвам като оръжие.

— Права си, иска ми се да не беше ставало така. Не мога да повярвам, че тогава не съм подушила, че нещо не е наред. Виждах те, че плачеше много, но смятах, че си нещастна и ти е мъчно, понеже майка ти пие толкова водка.

— Бях добра актриса, нали?

— Наистина.

— Заради баща си намразих мъжете, нямах им доверие. Той ме плашеше и съсипа живота ми. Сигурна съм, че щях да бъда съвсем различна, ако той не ме беше насилвал. Лора, бях само на седем години, когато той започна… — Гласът на Клер заглъхна и тя изчака малко, после пак продължи: — Сигурна съм, че ако баща ми не беше правил така, щях да имам по-голямо доверие на Филип, щях да бъда по-добра съпруга.

Лора кимна.

— Съгласна съм с теб.

— Когато се налагаше Филип да замине някъде в командировка, да прави изследвания или да остане под карантина заради работата си, аз винаги мислех, че той е с друга жена. Защото баща ми така правеше. Баща ми беше женкар в пълния смисъл на думата. Непрекъснато подозирах Филип. Освен това винаги бях сърдита и огорчена, направих много грешки с моя съпруг. — Клер въздъхна дълбоко и тъжно поклати глава. — Смятам, че в много отношения се отнасях несправедливо към Филип. Той не е лош.

— Затова ли даде съгласието си да дойде и да те види в неделя? Защото разбираш, че си правила грешки в брака и че Филип невинаги е заслужавал обвиненията ти?

— Отчасти. Но и защото Наташа много настоява той да дойде и да ме види. Тя мечтае да ни види в приятелски отношения. Напоследък разбрах, че тя обича баща си.

— Знам, Клер. Тя ми го каза и на мен. — Лора гледаше Клер продължително и внимателно. — Още ли вярваш, че Филип е имал много жени, докато е бил женен за теб?

Клер прехапа устната си и изведнъж като че се обърка.

— Кой знае, може би не. През последните няколко седмици преосмислих доста неща в живота си и установих, че съм дълбоко увредена като човек. Как бих могла да мисля нормално — след това, което ми се случи?

— Баща ти се е отнесъл чудовищно към теб! Той е виновен за душевните страдания, които си изживяла още в детска възраст — изрече пламенно Лора.

— Вярно. Той е виновен и за това, че имам рак. — Клер изпъна гърба си и изгледа Лора право в живите й сини очи. — Наистина мисля така.

— Знам, и съм съгласна с теб. Смяташ, че много години си била потискана и затова сега те е хванал рак.

— За действията му няма извинение. Единственият начин, по който можех да продължа да живея, бе да заровя всичко дълбоко в себе си. Въпреки това, то ме гнетеше, изяждаше ме отвътре, превръщаше ме в гневна недоверчива жена. Бях вътрешно опустошена от огорчението, не можех да се освободя от него. По едно време спомените едва не ме съсипаха. Но някак си успях да се закрепя. Смятах, че когато той умре, ще се почувствам по-различно, ще ми стане по-добре, но това не се случи. А спомените просто ме ядяха отвътре… също като рак.

— Медицината е доказала, че умствен или емоционален стрес плюс потискане на силна душевна болка могат да причинят всякакви заболявания у хората. Ние сме на едно мнение с теб, Клер.

— Най-после чак сега, след като ти разказах всичко, изпитвам някакво облекчение. Може би раните ми ще зараснат… в много отношения.

— Надявам се. Никога ли не си казвала на никого за баща си? А на Филип?

Клер потрепери.

— Боже мой, не. Как можех да го кажа на друг, освен на теб? Ти си ми най-близкият човек, а виж колко време ми трябваше, за да го споделя с теб.

— Трябвало е по-рано да ми кажеш.

— Трябвало е.

— Изглеждаш изтощена — каза Лора. — Искаш ли чаша чай?

— Благодаря, чудесна идея — отвърна Клер и едва-едва й се усмихна.

 

 

Вярно, чувстваше се много уморена, в момента нямаше никакви сили. Затова Клер се настани върху купчината бели възглавници в леглото на Лора. Колко често го бе правила като дете. Чакаше Лора, както я чакаше и сега, усещаше мириса на шампоана й, уханието на парфюма й. „Ма Гриф“. Лора го използваше от години — имаше мирис на свежа зеленина, така й се струваше на Клер.

Винаги бе желала да бъде част от това чудесно семейство Валиънт и да приема цялата любов, която те излъчваха. За щастие те я приеха като своя и като с магическа пръчица я караха да забрави баща си. И онова, което правеше той с нея, когато си беше вкъщи. За известно време, докато бе с тях, тя все едно беше различен човек. Лора я накара да се чувства отново чиста, защото самата Лора беше такава. Чиста. Невинна. Неопетнена. Добро момиче.

Клер се сви на кълбо в средата на леглото и затвори за малко очи. Мислите препускаха в съзнанието й, но тя успя да ги обуздае и да се овладее. Не биваше да мисли само за миналото. Трябваше да се концентрира върху настоящето и бъдещето. Ясно й беше, че не й оставаше още дълго да живее. Умираше.

Пред другите се държеше, съгласяваше се с Лора и с останалите, че състоянието й се е подобрило. Вярно, че се оживи, откакто беше в Ронда Фах, стана по-енергична. Но здравето й не се подобряваше. Химиотерапията не й бе помогнала. Лекарите бяха й го казали, бяха потвърдили онова, което тя дълбоко в себе си подозираше.

Беше свършила всичко, което трябваше да направи.

Оставаше единствено да се продаде апартаментът в Париж. Но Еркюл щеше да има грижата за това и после да прехвърли парите на Лора — тя щеше да ги вложи в сметката, която бе открила за Наташа. Замисли се за дъщеря си. Чудото в живота й. Радостта й. Клер се усмихна, изпитваше вътрешна топлина, когато мислеше за Наташа. Тя беше излязла на разходка с Мегън и Фенис. Всъщност бяха отишли да пазаруват. Наташа имаше намерение да приготви специална вечеря.

Клер пое дълбоко дъх и изведнъж усети замайване. Отново затвори очи. След малко си представи лицето на дъщеря си — толкова свежо, младо, красиво момиче, за което животът предстои. Клер бе благодарна, че занапред Лора ще направлява Наташа и ще се грижи за нея. „Мога да умра спокойно, защото тук е преданата Лора.“

Досега Наташа се показа много смела и решителна. Когато Клер й съобщи, че е направила Лора нейна законна настойница, тя веднага го прие. Каза, че разбирала. Но по-късно от думите й Клер осъзна, че съществува много здрава връзка между баща и дъщеря. Затова най-накрая се съгласи Филип да я посети. Той щеше да пристигне вдругиден. Някакси трябва да издържа дотогава, помисли си.

Еркюл й беше споменал, че Роза Лавилар също искала да я види. За да се извини, така й обясни той.

Според Еркюл било важно Наташа да познава баба си и Клер се замисли дали не беше прав. В края на краищата всичко зависеше от тактичността на Лора. Тя щеше да контролира положението. Стана точно както исках — каза си Клер и се надигна, когато Лора влезе в стаята с поднос с чай.

— Две чаши от известния миньорски чай на дядо Оуен — обяви Лора. — Горещ, силен и сладък. Шоколадов кейк, който дължим на Наташа. Направи го сутринта за теб.

— Много го обичам — призна усмихната Клер.

Докато говореше, се опита да стане от леглото.

— Стой така, Клер — нареди й Лора и се приближи към нея с бързи крачки. Сложи чашата с чая на нощната масичка заедно с чинийка с кейк, после подреди възглавниците зад гърба й. — Ето, нали така е по-удобно?

— Да, благодаря, скъпа. — Клер отпи от чая и продължи: — Еркюл ми предаде молбата на Роза. Защо иска да ме види?

— Много тежко изживява болестта ти, иска да дойде тук и да ти каже колко съжалява, че не е била добра свекърва.

— Значи Еркюл е бил прав. Аз не му повярвах, Лора. Значи идва да се извини, така ли?

— Да. Еркюл просто е повторил онова, което му казах.

— Не може ли да дойде заедно с Филип в неделя? Бих искала да минат и двамата наведнъж, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Разбирам. Добре, щом си съгласна, ще го уредя за неделя.

— Съгласна съм.

— Тогава по-късно ще накарам баба Мегън да позвъни на Роза.

— Той може да я докара — изрече тихо Клер, — така ще бъде най-добре.

Лора я изгледа.

— Ти май с готовност се съгласи да се срещнеш с тях.

Клер кимна.

— Изведнъж промених решението си. — Усмихна й се слабо. — Правя го заради Наташа, а и заради теб, Лора. Ако не оздравея, ще ти е по-лесно да си в добри отношения с тях. И Наташа, разбира се. Те ще ви оказват подкрепа.

— Същото ми каза и баба.

— Тя е умна жена и знае как върви светът. Знае всеки колко пари струва и затова вярвам в теорията й за Дъг.

— Не знаех, че има теория — възкликна Лора изненадано.

— Каза, че я е споделила с теб.

— Не е. Кога ми е казала?

— Твърди, че ти е споменала нещо, още когато сте се разделили. Изразила съмнение, да не би да има друга жена и затова да прави толкова отстъпки, свързани с апартамента и финансовите дела.

— Вярно, че ми го каза — промълви Лора, като си припомни, и седна на края на леглото. — Има друг в живота на Дъг, Клер. Поне съм сигурна в това.

— Каза ли ти най-накрая?

— Не, но аз познах.

— Коя е?

— Всъщност е „той“ — Робин Нокс.

Клер замълча за миг, замисли се, после попита:

— Сигурна ли си?

— Всичко говори за това. Годеницата на Робин развали годежа с него… — Лора млъкна. — Във всеки случай, вече не сме женени и Дъг може да прави каквото пожелае. Когато се разделихме, му дадох благословията си и той знае, че винаги може да разчита на мен. Както и аз на него. Такива са отношенията ни, Клер. Останахме си добри приятели.

— Знам, че сте приятели — каза Клер. — По-добре, че се случи сега и че се разведохте. Ти си още достатъчно млада, за да започнеш живота си отново с друг мъж.

— Не съм мислила по въпроса — изрече тихо Лора.

— Така ще стане, Лора, повярвай ми, и то в недалечно бъдеще.

Лора я изгледа особено, но не отговори.