Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (30)

28.

Мегън седеше и оглеждаше Наташа, мислейки си колко хубава изглежда тази вечер. Съвсем като голяма — с копринената винена рокля, бродирана на ръка, която Лора неотдавна й беше донесла от Лондон. Дългата й кестенява коса се спускаше около лицето й, подчертаваше нежните й черти, а големите й златисто кехлибарени очи изглеждаха по-одухотворени от обикновено. Тази година ще навърши шестнайсет, каза си Мегън, но в някои отношения изглежда по-голяма. Все пак това вероятно не беше лошо.

— Защо ме гледаш така, бабо Мегън? Да не би роклята да не ти харесва? — попита Наташа.

— Харесва ми, но те гледам, защото тази вечер си много очарователна, наистина си прекрасна, любимо момиче.

Лицето на Наташа светна.

— Благодаря ти. Много си харесвам роклята, красива е.

В този момент Роза се втурна откъм кухнята с голяма чиния в ръце и възкликна:

— Надявам се да е станало хубаво, дано да не съм го препекла — и сложи чинията върху странична масичка. Взе лъжица и вилица и започна да сервира парчета месо и зеленчуци в чиния, която после подаде на Мегън.

— Благодаря — каза Мегън. — Мисля, че не може да се препече задушено месо, нали, Роза? Освен това ти готвиш толкова добре, че нищо не можеш да развалиш.

Роза се засмя.

— Има дни, в които не му върви на човек.

— Съгласна съм с баба Мегън — каза Наташа и вдигна очи към Роза, която носеше нейната чиния. — Благодаря, бабо Роза. Ти си най-голямата готвачка на света, с изключение на мама.

— Започвай, Нати, преди да е изстинало — подкани я Роза и отиде да си сервира.

Беше първи май и както всеки петък, Мегън и Наташа вечеряха в апартамента на Роза Лавилар на Ийст Енд Авеню.

Винаги когато имаше възможност, Лора ги придружаваше, но тази вечер отиде на изложба в галерията на Елен Равенел на Медисън Авеню. След изложбата щеше да вечеря с Елен.

— Ще дойда да ви взема от баба Роза, така че ме чакайте — поръча Лора сутринта на Наташа, когато момичето тръгваше за училище. После добави: — Ако искаш, можеш да облечеш новата рокля.

Наташа я прегърна и каза:

— Какъв прекрасен ден — после изхвърча през вратата.

Почти година бе изминала от смъртта на Клер. Всички направиха огромни усилия да помогнат на Наташа в този труден период на скръб и печал. Благодарение на съчувствието, разбирането и любовта, която получаваше от Лора, Мегън и Роза, Наташа по-леко преодоля страданието си. Мъчно й беше за майка й, но тя беше достатъчно зряла, за да разбере, че трябва да продължи да живее, без да мисли постоянно за миналото.

Когато имаше проблем, най-често се обръщаше към Лора и към баща си, когато той беше в Ню Йорк. Иначе го търсеше в Атланта. Филип я посещаваше редовно — преспиваше в апартамента на Роза. Прекарваха чудесно заедно края на седмицата. Понякога бяха сами, но често и Лора излизаше с тях и когато тримата бяха заедно, много се забавляваха.

Сега Наташа си мислеше точно за това — за Лора и за баща си, за укрепващото им приятелство, и сама не разбра как неочаквано каза:

— Баща ми е глупав, Лора също.

Мегън толкова се стресна, че остави ножа и вилицата си и изгледа Наташа намръщено.

— Така ли ви учат в Чапин? Да обиждате големите? И то баща си, който се чуди как да ти угоди? И Лора, която прекарва всяка свободна минута с теб?

— Мегън е права — присъедини се към нея Роза и поклати глава неодобрително. — Защо говориш така?

— Не исках да проявя неуважение, мили мои баби — каза Наташа и изгледа Роза и Мегън. — Само се опитах да кажа какво мисля — нещо, на което Лора винаги ме учи.

— Добре, обясни ни защо са глупави — настоя Роза. — Не ни дръж в неведение.

— Може би „глупав“ не е точната дума. Те са наивни… — Чудеше се дали да продължи.

Избелелите сини очи на Мегън се спряха замислено върху Наташа, после бързо се отместиха към Роза. Двете по-възрастни жени си размениха многозначителни погледи. Мегън каза:

— Хайде, изплюй камъчето, дете. Какво имаш предвид? Какво искаш да кажеш?

— Ами струва ми се, че са влюбени един в друг. Сигурна съм — довери им Наташа със заговорнически тон.

— Ами това е чудесно! — възкликна Роза и очите й блеснаха.

— Склонна съм да се съглася — присъедини се и Мегън с широка усмивка.

— Щеше да бъде чудесно, ако го признаеха един на друг — продължи разгорещено Наташа. — Но те не го правят. Такива са едни несръчни, гледат се с изцъклени очи, когато са заедно. Изглеждат като замаяни. Не разбирате ли, че баща ми е… — Наташа поклати глава нетърпеливо. — Мили баби, за това има само една дума. Той е глупав, Лора също. Според мен тя трябва да му каже какво изпитва. В наше време жената може да го направи, нали?

Роза сдържа усмивката си и каза:

— Може да не е точно така, както ти се струва, Нати. Сигурна ли си, че са влюбени?

— Сигурна съм. И приятелката ми Кейти — също. И двете сме сигурни.

— Не се и съмнявам, като имам предвид огромния ви опит в сърдечните дела — каза рязко Мегън.

Наташа се изкикоти.

— Сигурно бих забелязала, ако имаше нещо — обади се Роза и изведнъж се замисли. — Но не съм, не си спомням.

— Нито пък аз — каза Мегън.

— Вероятно положението ще се изясни, когато Филип дойде да живее в Ню Йорк — заключи Роза сякаш мислеше на глас. — Много се радвам, че прие изследователската работа в Колумбийския университет. Когато баща ти най-после заживее в Ню Йорк, за него ще бъде добре, а също и за теб, Наташа.

— Няма да бъде зле и за Лора — подхвърли Наташа и отново се изкикоти.

— Твърдиш, че са влюбени, но по какво съдиш? Какво са направили, за да те накарат да мислиш така, Наташа? — настоя Мегън.

— Виждала съм как татко гледа Лора, без тя да знае. А също и как тя го гледа, когато той върши нещо — например, когато ми помага в кухнята на Ронда Фах. Винаги се смеят на едни и същи неща и ако той й направи комплимент, тя се изчервява. — Наташа отново изгледа Мегън и Роза и каза убедено: — Баби, трябва да ми повярвате, татко е влюбен в Лора и тя в него.

Двете жени отново се изгледаха многозначително и Роза каза:

— Иска ти се да бъде така, нали, Наташа?

Момичето кимна и се усмихна, очите му светеха от щастие.

— Вярно е, че ми се иска. Мечтая си да се оженят и тримата да живеем заедно.

— Нати, да не би да си го въобразяваш — попита Роза — понеже много ти се иска да бъде така?

— Не, в никакъв случай, бабо Роза, честна дума, не си въобразявам нищо. Приятелката ми Кейти също го забеляза. Поне да я беше целунал. Мислех, че ще я целуне, когато бяхме в Кънектикът, но не го направи. Стори ми се, че Лора също се надяваше, защото след това сякаш се разочарова.

— Кога беше това? — попита Мегън. — Аз съм била в Ронда Фах винаги, когато и вие сте идвали.

— Да, но тогава бяхме долу към реката — обясни Наташа. — Те вървяха напред, а ние с Кейти след тях. Първо гледаха към реката, после се обърнаха и се загледаха един в друг. Тогава Кейти ме хвана за ръката и каза, че той сигурно ще я целуне. Но не стана така.

Мегън погледна настрани и прикри усмивката си. След малко погледна Наташа в очите и попита:

— В такъв случай какво ще правим? Имаш ли някакви идеи?

— Не. — Наташа поклати глава. — А ти, бабо Мегън?

— Никакви — отвърна Мегън.

— А ти, бабо Роза?

Роза сви устни.

— Не мога да измисля нищо, поне не толкова бързо. Какво можем да направим? Не би трябвало да им се месим, двамата са големи хора.

Неочаквано Наташа възкликна:

— Трябва да им създадем подходяща обстановка! Точно така. Май се сещам кое ще е идеалното положение.

— Кое? — попита Роза.

— Лора има рожден ден в края на месеца. Може да организираме вечеря и да поканим татко. Сигурна съм, че тогава някак си ще стане.

Мегън кимна.

— Одобрявам идеята ти да подготвим вечеря за Лора, аз трябваше да се сетя за това. Хайде тогава да започнем да кроим планове.