Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (16)

14.

Беше ветровито и жестоко студено. Но на безоблачното небе грееше ярко слънце. Затова Лора, примамена от ясния ден, навлече червеното си пухено палто и излезе на двора.

Докато вървеше по павираната пътека, която водеше към дюните, тя забеляза колко безжизнена изглеждаше местността. Листата бяха опадали от стволовете на дърветата и те се очертаваха като тъмни скелети на фона на лазурното небе. Моравата бе сиво-кафява, тук-там осеяна с парчета стар замръзнал сняг. Запустелите градини през зимата, където и да се намираха, я депресираха, натъжаваха я безкрайно. Градината на госпожа Нюсъм в Саутхемптън, Лонг Айлънд, не правеше изключение.

Лора ускори крачки, искаше да излезе по-бързо от изоставеното място. След секунди пристъпи върху дюните. Сви се в палтото, пъхна ръце в джобовете му и тръгна по наклона към морския бряг.

Макар тази февруарска сутрин да бе сковаващ студ, Лора се радваше, че е на океана, вдъхваше острия мирис на сол и водорасли, а свежият въздух я ободряваше.

Атлантическият океан беше бурен, пенести вълни връхлитаха една върху друга. Но на нея й се стори красив като през летните месеци, когато обикновено бе много по-спокоен. Близостта до водата й се отрази успокоително, след минути се почувства по-добре. Част от напрежението, което се бе трупало в продължение на седмица, сякаш започна да се изпарява. За нейно голямо облекчение. Лъчезарна по природа, тя мразеше дните, когато се чувстваше унила.

Нямаше определена причина да бъде заедно с Еркюл в Саутхемптън, макар Сандра Нюсъм да й беше станала клиентка след срещата в събота. Но когато Еркюл я покани да го придружи дори само заради разходката край брега, така каза той, тя прие без никакво колебание. Нямаше какво друго да прави, а не й се искаше да прекара целия ден сама. Освен това така й се удаваше възможност отново да огледа прекрасната стара къща.

Сандра Нюсъм се впечатли от препоръчителните писма на Лора и след като я посети в сряда в нюйоркския й офис, нае „Художествени придобивки“ да купуват картини за нея.

— Няма да стана най-важната ви клиентка — каза тя на двете с Алисън, — защото не разполагам с милиони за харчене. Но бих желала да колекционирам действително добри картини и вашите съвети ще бъдат безценни за мен. След като намерим нещо за къщата край брега, ще започнем да търсим картини за нюйоркския ми апартамент. Много се запалих. Дали няма да открием някой нов голям талант?

Двете с Алисън харесаха Сандра Нюсъм и веднага забелязаха, че е пряма, земна, у нея нямаше и следа от претенциозност.

— Слава Богу, че не е като госпожа Джойс — каза Алисън, след като Сандра Нюсъм си тръгна. Имаше предвид клиентка, на която се наложи да откажат по-нататъшните си услуги, защото беше пълна противоположност на Сандра. Лора направи гримаса, спомняйки си госпожа Джойс, претенциите й за превъзходство, заядливия й характер и остър език.

Докато се разхождаше покрай брега, Лора продължаваше да мисли за работата си. Двете с Алисън напредваха изключително бързо, дори по-бързо, отколкото очакваха. С всеки изминал ден бизнесът им ставаше все по-успешен. Двете си даваха сметка, че биха могли да наемат още един специалист — изкуствовед — да работи заедно с тях, макар и на непълен работен ден. Спечелиха повече клиенти, отколкото бяха мечтали, задоволяваха желанията им, но намирането на точно определен предмет на изкуството можеше да се превърне в проблем.

— Хайде още няколко месеца да се въздържим от наемането на нов човек — беше казала Лора на Алисън предишната вечер. — Мога да работя допълнително, така че не се тревожи — аз ще оставам вечер до по-късно и ще пътувам. С удоволствие ще го направя.

Алисън й беше благодарна, защото обичаше да прекарва колкото се може повече време с близначките, особено в края на седмицата. Освен това вече не й се искаше да прехвърча от самолет на самолет, да обикаля света, за да се срещне с някой клиент или да му търси картина. Тони много мърмореше, когато тя заминаваше, затова Алисън винаги пътуваше загрижена и с обременено съзнание. Лора смяташе, че това би могло да се отрази зле на бизнеса им.

В замяна Алисън предложи да поеме основните дейности в офиса и по-голямата част от писмената работа, която, обясни тя на Лора, може, ако се наложи, да се върши и през почивните дни вкъщи.

Лора не бе сигурна какво щеше да каже Дъг, когато откриеше, че се е съгласила само тя да пътува служебно. Мислите й веднага се насочиха към съпруга й и тя усети как някаква голяма тежест я притиска и почти я смазва. Опитваше се да я отхвърли, но напразно.

Вече десет дни той беше в Лос Анджелис и щеше да остане поне още седмица. Като си помисли за това, й стана още по-тъжно. Преди няколко дни я бе помолил да му изпрати още дрехи, тъй като бе взел много малко неща на тръгване през януари. Тя приготви куфара, портиерът дойде да го вземе, за да го предаде на адвокат от Ааронсън. Младият мъж бе повикан от Дъг да подсили екипа, който работеше по обединението на фирмата.

Дъг й се обаждаше всеки ден, но нямаше какво особено да каже. Не споделяше много за работата си, а това бе необичайно за него. Сега й се струваше, че дежурните му реплики бяха „Здрасти, мила! Как си? Бързам. Дочуване.“

Странно, мислеше си Лора сега, но през последните няколко месеца той значително се промени. Това се усещаше дори в разговор по телефона. Той обикновено ми разказваше толкова дребни забавни неща, споделяше това-онова, доверяваше ми се, а сега си служи само с банални изрази и, разбира се, прекъсва разговора колкото може по-бързо.

Изведнъж всичко й се проясни и тя замръзна на място, защото осъзна точно какво се беше случило. Дъг се обаждаше всеки ден по задължение, защото искаше всичко между тях да е мирно и тихо или поне така да изглежда.

Няколко пъти, докато той беше в Лос Анджелис, тя се опитваше да го накара да поговорят за съвместния им живот, за пътя, по който бе поел, за проблемите им. Но той бързо приключваше, казваше й, че няма какво да обсъждат, че всичко между тях е наред. И затваряше, преди тя да успее да му възрази. Но между тях не всичко беше наред. Той може да не го знаеше, но тя го усещаше.

Веднъж да се прибере вкъщи, тя щеше да го принуди да я изслуша, да го накара да разкрие мислите и чувствата си. Вероятно тогава той би споделил онова, което толкова го тревожеше. Каквото и да бе, то забиваше клин в отношенията им.

Дъг имаше грижи. Дори баба й го бе забелязала на Коледа, но Лора си спомняше, че това бе започнало не през декември, а по-рано, всъщност миналата година още през пролетта.

Баба Мегън го бе забелязала, не само защото беше умна стара хрътка, на която не й убягваше нищо, но също и понеже обикновено Дъг бе весел и безгрижен мъж, който винаги можеше да те развесели. Каквито и грижи да имаше, заличаваше ги само с едно намигване и весел смях и продължаваше напред.

— Животът трябва да се изживява пълно, човек да се радва на всеки миг. Защото никой от нас не знае колко ще остане на тази земя — обичаше да казва той и повтаряше това толкова често, че се бе превърнало в негово мото. Такъв си бе по природа, беше такъв, още когато се запознаха.

Лора въздъхна, направи един кръг и тръгна по брега обратно към къщата на семейство Нюсъм. Макар да не й се искаше да го признае, Дъг се бе превърнал в загадка за нея. Едно време смяташе, че го познава до дъното на душата му, но се оказа, че не е вярно. Изобщо не го познаваше. Всъщност до каква степен можем да познаваме друг човек? — замисли се тя и си каза, че практически е невъзможно. Повечето хора представляват загадка за околните, а често дори и за себе си.

Когато се върна в къщата, намери Еркюл в библиотеката да разговаря по телефона. Искаше да го остави сам, понечи да тръгне, но той й направи жест да остане. Лора се усмихна, кимна и седна пред огъня на огромния, отрупан с възглавнички диван. Взе едно списание и разсеяно започна да го разгръща.

След малко Еркюл отиде при нея до камината. Седна на стол наблизо и обясни:

— Попитах в хотела дали няма съобщения за мен и открих едно от Сър Максимилиян Уест. Тъкмо разговарях с него, когато ти влезе. След неочаквано забавяне най-после е пристигнал в Ню Йорк. Кани ни утре на обяд. Ще можеш ли да дойдеш, Лора? Или си заета, мила?

— Не, не съм заета и както знаеш, с нетърпение очаквам да се срещна с него.

— Ще ми се обади утре сутринта в девет часа, а той винаги е много точен. След като се чуя с него, ще ти кажа къде ще се срещнем.

— Добре, Еркюл. Каза ми, че се познавате отдавна, но всъщност от колко години?

— Да, имаш право да знаеш. С Максим се запознах преди около трийсет години. Представи ме моята приятелка и клиентка Марго Деревенко. Дъщеря й Анастасия беше омъжена за него. По-късно те се разведоха, а когато през 1990 година отново се ожениха, всички се зарадвахме.

— Всеки обича нещата да свършват добре — каза тихо Лора и се загледа в огъня, а на лицето й се изписа болка.

Еркюл, който винаги бе много наблюдателен, забеляза мимолетното страдание, което се изписа на лицето й, и се замисли за нея. На няколко пъти се видя с Лора през тези десет дни и тя му изглеждаше тъжна и разсеяна. Трябваше да остане по-дълго, отколкото възнамеряваше, за да уговори със Сандра Нюсъм обзавеждането на къщата, затова Лора го бе взела под крилото си. Заведе го на вечеря при баба си, ходиха на кино, обядваха няколко пъти заедно.

Нямаше как да не забележи колко е самотна — липсваше й съпругът й, който бе по сделки в Лос Анджелис. Сега си зададе въпроса дали бе само това. Дали нещо друго не я тревожеше? Надяваше се да не е така. Тя беше толкова прекрасна млада жена, толкова хубава и умна, а и изключително находчива в бизнеса. Освен това тя бе една от най-начетените консултанти по изкуствата, които бе срещал. Макар да смяташе себе си за ценител на импресионизма и постимпресионизма, осъзнаваше, че до известна степен това бе суета от негова страна. Макар да я превъзхождаше в познанията си за творбите на Гоген, тя бе много по-осведомена от него за други художници от този период, а паметта й бе изумителна. Можеше да изрови факти и цифри, без много да се замисля, или поне на него му се струваше така. Освен това тя имаше набито око и изискан вкус по отношение на картините. Притежаваше съвършен вкус.

Еркюл знаеше, че Лора и партньорката й жънат все по-големи успехи в света на изкуството. Какво му беше казала Клер неотдавна? А, да, че на Лора „акълът й много щрака“. Необичаен израз, но му хареса.

Сега, докато седеше облегнат на стола и я изучаваше внимателно, той искрено се надяваше бракът й да върви така добре, както бизнесът й. Жалко, през годините беше забелязал, че жените, които жънеха успехи в работата си, невинаги бяха щастливи в личния си живот.

Лора се обърна към Еркюл и забеляза загрижения му поглед. Усмихна му се чаровно.

— Чакам Клер да дойде другия месец — каза. — Опитвам се да я убедя да остане една седмица, след като приключи снимките за списанието.

— Да, една почивка ще й се отрази добре — съгласи се Еркюл. — Тя работи много и е много напрегната. Но такава си е по характер. С каквото се захване Клер, тя му отдава всичките си сили, сърце и душа.

Не се е променила, Еркюл, такава си беше от малка. Изключително съсредоточена.

Той й се усмихна, поклати глава и неочаквано се развесели.

— Лора, мила, и двете сте такива.

— Разбрах, че ако не си съсредоточен, нищо не можеш да свършиш. — Лора се изправи и огледа стаята. — Между другото, какво стана с Ив? — попита за помощника на Еркюл, който в началото на седмицата пристигна от Париж, за да му помага.

— Горе е, измерва прозорците, а Сандра отиде на обяд. Смятам, че и ние трябва да направим същото, когато Ив свърши. Не си ли гладна, Лора?

— Гладна съм. Разходката край брега изостри апетита ми.

В този момент Ив Патон влезе в библиотеката с жълта папка с щипка. Обърна се към Еркюл на английски:

— Готвачката иска да знае дали ще обядваме, мосю.

— Ще бъде по-просто, ако отидем до града. Хайде, Ив, облечи се, и ти, Лора, и да тръгваме. Умирам от глад. На излизане ще разменя някоя и друга дума с готвачката, за да не се обиди.