Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (10)

8.

На Лора й се струваше, че последните й дни в Париж направо отлитат, преди да се усети. Така и не разбра кога стана петък и до последната минута бързаше да свърши някои неща.

Докато стигне до „Бар дез Театр“ срещу „Плаза-Атене“, стана един и петнайсет, вече бе закъсняла за обяда с Клер.

Но когато започна да й се извинява, Клер само се усмихна и рече мило:

— Няма значение, знам какво е, когато не ти стига времето. Хайде, скъпа Лора, съблечи си палтото и сядай.

Лора се съгласи да изпие чаша шампанско, после се облегна на стола. Пое дълбоко дъх и каза:

— Всичко ми се струпа наведнъж, но е за добро! Най-накрая тази сутрин се оформиха много неща.

— Значи престоят ти е бил успешен? — попита Клер и вдигна въпросително кестенявите си вежди.

— Много даже. Нашият канадски клиент се съгласи да купи предложеното от Матис и Сезан, а после един мой познат, частен галерист, ми показа картина на Бонар. Това е направо прекрасно. Сигурна съм, че същият канадец ще купи и нея. А друг клиент от Ню Йорк ще вземе „онзи“ Реноар, на графинята.

— Чудесно! Еркюл ще се зарадва, и графинята също. Явно парите й трябват за ремонт на замъка на Лоара — каза Клер. — Макар че не съм сигурна защо й е този замък. Еркюл твърди, че бил огромен. Според мен трябва да го продаде.

— На мен ми каза още нещо. Замъкът принадлежал на семейството от стотици години, освен това синът на графинята е наследил титлата и имението. Сигурна съм, че къщата е част от него. Това е тяхно наследство, всъщност негово.

— Сигурно — съгласи се Клер. Неочаквано се разсмя. — Майка ми обичаше да казва, че една къща е същински крадец — поглъща всичките ти пари. Не го забравяй.

— Как бих могла! Когато баба Мегън ми подари дома в Кънектикът, страшно се зарадвах. Но едва по-късно разбрах, че изсмуква страшно много средства. Като имаш предвид, че много неща Дъг прави сам. Нали знаеш колко добре си служи с всякакви инструменти.

— Предай поздрави на знаменития Дъг. Много се зарадвах, че дойде за края на седмицата.

— Непременно. — Лора отпи от шампанското, което току-що й донесоха. Смръщи се и попита: — Защо всички го наричат знаменития Дъг?

— Не знаех. Мислех, че само аз му казвам така — отвърна Клер, после изгледа Лора с любопитство.

— Ами Филип изрече същото онзи ден… — Лора млъкна, мислейки си дали не направи гаф.

— Филип ти е казал „Предай поздрави на знаменития Дъг“, когато си го видяла в музея? — промълви Клер озадачена.

— Не, не точно. Попита как е знаменитият Дъг? Въпросът ми е защо и двамата го наричате така.

— Мисля, че аз първа започнах. Когато се запознахте, ти толкова много говореше за Дъг — как изглеждал, колко умен бил, какви мускули имал. — Клер се разсмя. — Беше луда по него, описваше го като филмова звезда — оттам и „знаменитият“. Той наистина е много хубав — висок, тъмнокос, има вид на герой, нали?

Лора се разсмя заедно със старата си приятелка.

— Едно време направо ми беше завъртял главата. Според мен бе най-прекрасното същество на два крака, което съм виждала. Всъщност още е.

— Е, поздрави го.

— Сигурна съм, че и той храни същите чувства към теб. Винаги си била неговата любимка.

Клер изглеждаше доволна от чутото, но не каза нищо повече. След малко попита:

— Какво искаш? Аз ще ям омлет с подправки и зелена салата.

— И аз същото, Клер, не съм много гладна.

След като поръча обяда, Клер каза:

— Много се радвам, че беше тук, Лора. Ще ми липсваш, на Наташа също. Нали знаеш, че тя има само теб на света. След мен, разбира се.

— А нейният… — Лора се закашля и покри устата си с ръка. След като се успокои, довърши: — Има Еркюл… — Даваше си сметка колко глупаво щеше да прозвучи, ако кажеше, че Наташа си има баща.

— Готвеше се да кажеш, че си има баща, нали? — попита Клер.

Лора усети как се изчервява. След малко кимна.

Клер продължи веднага:

— Но тя никога не го е имала. Той никога не е бил добър родител. Нито пък добър съпруг. Работата и другите жени неизменно са били на първо място за него. Беше прекалено независим, правеше каквото пожелае. Освен това беше голям егоист. Не обръщаше внимание нито на мен, нито на Наташа.

Изведнъж се оказа, че водят разговор на тема, която Лора нямаше намерение да повдига. Всъщност желаеше да я избегне на всяка цена. Замисли се какво да отговори, боеше се да не разстрои Клер с някоя неволно изтървана дума. Затова в края на краищата не каза нищо.

Клер се взря в тревожното лице на Лора.

— Ужасно съжалявам за онази вечер. Да не беше се случвало. Държах се гадно и това, което направих, бе грозно и съвсем ненужно. Но и Филип не биваше да идва, без да се е обадил предварително. Знае, че ме разстройва, когато го прави. Винаги успява да създаде проблеми.

— Знам колко обидена и ядосана беше и че още не ти е минало, Клер — призна Лора съчувствено. — Иска ми се да можеше да не мислиш за тези неща и да му обърнеш гръб. Филип вече не е част от живота ти, освен че вижда Наташа от време на време. Когато се ядосваш, това още повече действа на нервите ти, скъпа.

Клер въздъхна.

— Бих го направила, Лора, но не мога да забравя какви ужасни неща ми е причинявал. Сигурно съм огорчена.

Келнерът пристигна с храната и спаси Лора от необходимостта да отговори. Отдъхна си, защото и без това не знаеше какво да каже. Лора беше наясно колко опасно е да таиш озлобление — в края на краищата то поражда още по-силна болка. Но как да накара Клер да разбере? Дори беше безполезно да опитва.

Лора сметна, че е по-разумно да не реагира, взе вилицата си и опита салатата, после си отряза от омлета.

Известно време се хранеха мълчаливо. Най-после Клер наруши тишината:

— Странно, за някои неща се чувствам раздвоена по отношение на Филип. Искам да се виждат с Наташа, да се държи като баща, а от друга страна ми се ще изобщо да не се връща в Париж и да не се опитва да се среща с нея. Тогава на всеки от нас ще му е ясно кой къде е. Вероятно би трябвало да му го кажа. Ти какво мислиш?

— Още ли е тук? — попита тихо Лора.

— Не знам. Когато се видят с Наташа, не споделя много за себе си. Какво ти каза в музея?

— Само че минавал през Париж на път за Атланта, за да се срещне с ръководителя на Центъра за контрол на болестите.

Клер кимна.

— Ясно. Както винаги на първо място стои великият учен.

Лора искаше да напомни на Клер, че Филип Лавилар е извършил колосална работа и е направил значителни открития в своята област, но предпочете да замълчи. Вместо това рече:

— Слушай, Клер, през последните дни мислих за нещо и искам да го споделя сега с теб. Защо не дойдете за Коледа в Ню Йорк? По-точно в Кънектикът. Ти и Наташа, даже и Еркюл, ако ще му бъде приятно. Ще прекараме чудесно… — Замълча, после се разсмя. — Ще бъде както едно време. Мама също ще дойде, ще доведе баба Мегън. Приятелят на Дъг Робин Нокс ще пристигне с годеницата си Карън. Домашна атмосфера, топло и весело. Всички ще са щастливи. Какво ще кажеш?

Лицето на Клер грейна и Лора разбра, че идеята й е харесала. Но после приятелката й поклати глава.

— Точно сега не мога да се откъсна, освен това обещах на Еркюл, че ще му помагам като домакиня на неговото новогодишно празненство.

— Но дотогава можеш да се върнеш. Днес е едва тринадесети декември.

— Петък тринадесето число — прекъсна я Клер и направи гримаса.

— И какво? — възкликна Лора пренебрежително. — Ако тръгнеш следващия уикенд — това е събота, двадесет и първи, или неделя, двадесет и втори — можеш да останеш една седмица, дори осем дни, и да се върнеш за празненството на Еркюл на тридесет и първи. Опитай, Клер! Само си помисли колко ще й е приятно на Наташа. Да не говорим за мен. Всички ще се радваме да дойдете.

— Ще си помисля — каза Клер и си взе от салатата. — Исках да те попитам нещо, Лора. — Клер се подвоуми, после продължи: — Може ли с Наташа да прекараме лятото в къщата? Просто не знам какво да правя с нея тогава — във Франция имат много дълга ваканция. Обикновено Еркюл ни води в Бретан и там му гостуваме, но само за няколко седмици. Какво ще кажеш?

— Страхотна идея! Разбира се, че ще дойдете. Но не искам да пропускате и Коледа. Обещай, че ще говориш с Еркюл.

— Добре, ще видя какво ще измисля. Естествено, че ще му предам поканата ти. — Клер поклати глава. — Само че имам толкова много работа — довърши тя загрижено.

— Разбирам те, аз също съм претрупана. Макар че трябва да замина за Палм Бийч, за да видя къщата на една клиентка и да преценя какви предмети на изкуството ще отговарят на обстановката, май няма да успея преди Коледа — обясни Лора. — Ще отида през януари.

— Предполагам, че баба Мегън все още притежава онази хубава къщичка на Айлънд Драйв в Палм Бийч?

Лора кимна.

— Мама обича да прекарва в нея януари и февруари. Твърди, че рисувала добре там. Но баба вече не ходи, не е стъпвала от години. Нямам обяснение. Според мен топлото време би й се отразило добре.

— Права си, но нали я знаеш. Никой не може да нареди на баба Мегън какво да прави.

Лора се усмихна.

— Знам само, че е чудесна.

Разговориха се за Мегън Валиънт, която и двете обичаха. После си припомниха годините в Ню Йорк и в къщата в Кънектикът като по-големи момичета. Спомените им бяха изпълнени с обич, топлота и голяма доза носталгия.

Никак не им се искаше да се разделят, толкова дълбоко бяха свързани една с друга. В желанието си да останат по-дълго заедно, изпиха и по едно кафе. Най-накрая Клер сложи точка на обяда, като заяви, че трябва да се върне на работа.

Двете жени пресякоха улица „Монтен“ увлечени в разговор, постояха пред хотела няколко минути. Най-накрая се прегърнаха.

— Моля те, опитай се да дойдеш за Коледа — каза Лора и стисна ръката на Клер.

— Непременно, Лора, обещавам — отвърна Клер, после се усмихна малко вяло и тръгна бързо по улицата, без да се обръща назад.

Наистина ужасно ще ми липсва, помисли си Лора, гледайки как Клер се отдалечава. Обърна се, влезе в хотела, качи се на асансьора и стигна до стаята си. Беше време да подреди багажа и да довърши някои делови неща.