Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (20)

18.

Колко е хубаво, че съм тук, помисли си Клер и отново огледа стаята. Винаги бе обичала тази стая, още откакто се помнеше.

Когато дойде в Ронда Фах малко преди обяд, тя се почувства безсилна. Беше направо изтощена след завършването на по-голямата част от снимките за списанието в Ню Йорк. Задачата беше трудна. Всичко, което можеше да се случи, за да й попречи, се случи, обаче тя някак си успя да заснеме двата апартамента на филм. Сигурна беше, че щеше да стане хубаво фолио на списанието. Но на каква цена? — зададе си въпроса тя, загърна кашмирената жилетка плътно около себе си, изправи се и отиде до огъня.

Все пак, след като прекара няколко часа тук с Мегън и Лора, които обичаше, в тази къща, която също обичаше, се почувства по-добре. Винаги когато идваше на това прекрасно място, имаше усещането, че то й помага да възстанови силите си по-бързо. Тук гостуваше от десет годишна възраст, а тази стая бе известна като „стаята на Клер“. Тя наистина я смяташе за своя, тъй като през всичките тези години главно тя спеше в нея, макар от време на време да идваха и други хора.

След като събу обувките си, Клер отиде до балдахиненото легло, застлано със синьо-бели чаршафи, легна на него и пъхна крака под пухения юрган. Облегна се на купчината възглавници в снежнобели старовремски калъфки и огледа спокойно стаята. Оценяваше със задоволство всеки детайл.

Тук нямаше нищо ново, всеки предмет й бе познат и обичан. Имаше чувството, че се е върнала у дома. Погледът й се спря за кратко върху прекрасния стар шкаф от черешово дърво, върху хубавия френски скрин с дърворезба, където едно време Фенис подреждаше пуловерите и бельото й. После отклони очи към колекцията от рисунки върху стъкло. Всички представяха китайски сцени, бяха много стари — така й каза веднъж баба Мегън. Рисувани бяха от руски художници. Дядо Оуен ги беше купил преди около четиридесет години на Шепърдс Маркет в Лондонския квартал Мейфеър.

Нейният принос към стаята бяха тапетите в синьо и бяло. Мегън й разреши да ги избере, когато ремонтираше някои спални преди около двайсетина години. Тапетите представляваха привличаща погледа рисунка на китайски бурканчета, букетчета портокалови цветчета, мъже, теглещи рикши, китайски дами в кимона, които държаха в ръцете си лютни. Всички тези фигури бяха оцветени в яркосиньо на чисто бял фон.

Когато за пръв път видя модела, баба Мегън заяви, че изглеждал много претрупан, и неохотно поръча ролките. Но след като го налепиха по стените, тя се съгласи, че е очарователен и ефектен, както Клер по-рано бе твърдяла. И й благодари, че го е избрала, каза й, че има око на познавач.

Въпреки студената комбинация от синьо и бяло, тапетите придаваха известен уют в стаята. Фенис вече бе запалила сините порцеланови лампи с бели копринени абажури и камината. Огънят все още гореше весело в огнището и огряваше стаята със златиста светлина.

Докато гледаше горящите дърва, които съскаха и пламтяха зад решетката, й се доспа и Клер затвори очи, отпусна умореното си тяло, радвайки се на уюта и топлината на тази много скъпа за нея позната обстановка.

Унасяше се, когато се замисли за Дъг. Веднага след пристигането й Лора й съобщи, че са се разделили. Клер не повярва на ушите си, сметна, че това е не само печално, но и доста озадачаващо. Сега се зачуди защо си е помислила, че е озадачаващо. Нищо, което се случва между мъж и жена, не би трябвало да я изненадва, и то тъкмо нея. Въздъхна. Ако мъжете са глупави, жените пък несъмнено са малоумни. Така че как можеха да направят нещо като хората?

Въпреки всичко, Клер изпита тъга, защото вярваше, че техният брак ще издържи. Лора й каза, че нямала обяснение за срива, но вероятно Дъг имаше. В края на краищата Дъг губеше, Клер бе убедена в това. Лора щеше да спечели, защото беше позитивно настроена и оптимистка по природа, тя винаги щеше да се оправи. Според нея Лора имаше много по-голям шанс да намери щастие с някой друг, отколкото Дъг, макар и да не бе сигурна защо така й се струваше. Но така си мислеше. Дъг беше прекалено… претенциозен. Да, тази дума точно му подхождаше.

Докато се наместваше под юргана, Клер се мъчеше да намери удобна поза. Този ден я боляха костите — така обикновено се чувстваше при настинка, но знаеше, че не е от това. Да стои по цели дни на крак, без почивка, е истинско изтезание — затова тя се радваше, че няма да има повече снимки. Поне такива, които тя да режисира. Жизел Кравен щеше да надзирава останалите два сеанса, тя щеше да се погрижи за това.

През следващите пет дни щеше да остане в Ронда Фах, беше сигурна, че тук ще си почине чудесно… нямаше да върши нищо, само щеше да чете, да слуша музика, да се грее на огъня и да се радва на общуването с Лора и баба Мегън. Кратката почивка щеше да бъде повече от почерпка, направо лукс за нея.

Изведнъж се замисли кога да съобщи на Лора новината. Дали следобед по време на чая, който беше като ритуал за баба Мегън? Или да почака до по-късно? След като размисли малко, Клер реши: „Ще импровизирам, така е най-добре.“

Мислите на Клер я отведоха няколко седмици напред, започна наум да си прави списък какво й предстоеше да свърши. Това й беше стар задължителен навик, особено когато бе претоварена както сега. Имаше толкова неща да свърши преди лятото. Не беше сигурна дали ще успее. Но трябваше. Нямаше избор.

Плъзна се по-надолу под юргана, после се обърна настрани и престана да се бори със сънливостта, която бавно я овладя. След минути вече спеше дълбоко.

 

 

Дългата зелена долина бе обградена от тревисти хълмове, издигащи се към небето — половината от тях бяха покрити с шотландски бор, дъб и ясен. Цялата долина, заедно с нагънатите хълмове, заемаше около петстотин акра, които Оуен Валиънт бе купил преди около шейсет години — в средата на 30-те.

Двамата с Мегън се бяха влюбили в тази прекрасна плодородна долина в северозападната планинска част на Кънектикът. Бяха я нарекли Ронда Фах, което на уелски означаваше малката Ронда, кръстили я бяха на най-красивата и известна уелска долина, от която бяха дошли.

Къщата нарекоха Ронда Фах Фарм, но тя престана да бъде истинска действаща ферма от деня, в който дядо Оуен я купи. Той винаги се хвалеше, че бил джентълмен — фермер и го правеше с горда усмивка.

Както беше джентълмен — фермер, той създаде овощни и зеленчукови градини, където растеше всичко — тиквички и картофи, пащърнак и моркови, ябълки и круши. Имаше и една нива с царевица, големи площи бяха отделени за свежи цветя през пролетта и лятото. Всичко продължаваше да цъфти и да дава изобилие от зеленчуци, плодове и уханни растения. Пазачът Том Флин им отглеждаше пилета и се грижеше за оранжериите на баба Мегън, където растяха всякакви видове орхидеи. „Том добре се справя с кокошките, наистина имаме много яйца — обичаше да казва баба Мегън и веднага добавяше: — Но е гений по отношение на моите орхидеи. Има златни ръце.“

Старата бяла къща с черни капаци на прозорците и черен покрив е била малка, когато са я построили през 1790 година. През следващите десетилетия тя се бе сдобила с няколко крила и пристройки, които се разпростираха във всички посоки. Обаче къщата притежаваше прекрасна симетрия и грациозност, които подсилваха очарованието й.

Беше сгушена сред зелените хълмове, а точно отзад имаше горичка с тъмнозелени борове, които ярко контрастираха с белотата й.

Пред задната тераса гладка подстригана морава се спускаше към градините и рекичката, която криволичеше през имота. На другия й бряг се простираха тучни ливади — там през лятото растяха диви цветя, а зад тях имаше гори, където под покритите с мъх дървета наред с диви зюмбюли, иглики и маргарити се срещаха и гъби.

От дясната страна на къщата бе разположен малък комплекс от сгради, сред които къщичката за Том, конюшнята и няколко хамбара. Наблизо блестеше голямо изкуствено езеро — дядо Оуен беше поръчал да го направят още когато купи долината, и в продължение на години то даваше убежище на всякакви диви животни. В него се събираха канадски гъски, патици и други птици, понякога някоя синя чапла се разхождаше по бреговете му. Двойка бухали бяха свили гнездо сред дърветата недалече от езерото, а през лятото бледорозови водни лилии плуваха по повърхността му.

За Клер долината беше спокойно и красиво убежище, широка открита земя с огромно небе над нея, където нищо друго не се виждаше. На някои вероятно би се сторило самотно, но за нея беше спасение.

Като дете бе обикнала това място и по-късно нищо не бе променило отношението й към него. Сега, докато вървеше към реката и плачущите върби, тя се надяваше през август Наташа също да усети очарованието му — както майка й преди много години. Имението заемаше специално място в сърцето й, за нея беше пълно със спомени… спомени от детството и ранната й младост, от трудния пубертет, спомени, свързани с Лора, Мегън и семейството, което й беше дало толкова много обич. Истинско чудо бе, че я бяха приобщили към себе си, бяха я накарали да се почувства желана, в известен смисъл като истинска Валиънт. Искаше й се Наташа да изпита същата привързаност на семейство Валиънт.

Клер вдигна очи към следобедното небе. Беше ясно, яркосиньо, по него плуваха пухкави бели облачета, слънцето все още грееше силно. Какъв прекрасен мартенски ден, по-скоро приличаше на май — беше необикновено меко и топло за това време на годината. Но на обед Лора й беше казала, че очаквали на другия ден времето да се промени коренно.

— Ще застудее — предупреди я. — Ще има и скреж. Том вече спомена, че се тревожи за нарцисите и другите ранни цветя. — Лора също като Том обръщаше голямо внимание на времето.

Клер направи кръг по моравата, тръгна към къщата, но спря. Беше стигнала до групата дървета на края на горичката, където старият зид се спускаше към реката. И където някога тя за малко не се удави.

Забеляза старата пейка на Оуен, седна на нея и се загледа в едно врабче на дървото. То веднага се скри сред по-горните клони и тя се усмихна вътрешно, спомняйки си за катеричките, които преди години идваха на задната веранда. Те моментално изчезваха, щом се появеше човешко същество. Въпреки всичко една от тях безстрашно се приближаваше и чакаше да й дадат орехи или други ядки.

След известно време Клер се изправи и се приближи до зида. Остана загледана в потока, претрупаното й с мисли съзнание най-после се успокои — поне за малко.

— Ехо-о-о! Ехо-о-о!

Усмихна се, защото знаеше, че това е Лора. Клер се извърна и й махна с ръка, после седна на стената, изчаквайки най-близката си приятелка.

След малко Лора долетя зачервена и запъхтяна.

— Къде ли не те търсих, Кларабел — извика прякора й от детинство. — Не може да те открие човек. Фенис ми каза, че те е видяла към хамбарите, Мегън — че си тръгнала към хълмовете, а аз те намирам до любимата горичка. — Поклати глава и се засмя.

— Тръгнах нататък, всъщност исках да стигна до езерото. Но после реших да се поразходя тук. Тук е толкова спокойно и предразполагащо. — Млъкна, поклати глава. На лицето й се появи слаба усмивка, щом продължи:

— Старите навици не умират. Не си ли спомняш, когато бяхме малки, винаги идвахме тук да мислим, тук решавахме проблемите си.

— Как ще забравя? Колко пъти си ме намирала разплакана тук.

— Ти мен пък ме откри. Последният път така ме успокои, Лора, като че ли ми вля сили.

— Това беше когато ти се върна от Париж малко след раздялата ви с Филип. — Лора седна на стената до Клер. — Беше нещастна.

— Помня. Според теб жените не са ли глупави?

— Понякога. — Лора се взря в лицето на Клер и добави: — Ние двете май нямахме голям късмет. С мъжете, имам предвид. И двете не успяхме в брака, но ти поне имаш Наташа.

— Да. — Клер изгледа продължително Лора и стисна ръката й. — През всичките тези години ти ми беше такава прекрасна приятелка. Не знам как бих живяла без теб, нито пък как да ти благодаря.

— Няма защо да ми благодариш, Клер. — Лора се усмихна с обич, после вдигна лице към небето. — Много се радвам, че дойде тук още днес, вместо да чакаш до утре. Времето е направо чудесно.

— Прекрасен ден — съгласи се Клер. Тя също погледна небето с насълзени очи. След малко се съвзе и беше благодарна на Лора, че не е забелязала. Обърна се към приятелката си, взря се в наситено сините й очи и изрече тихо с равен глас: — Искам да ти кажа нещо.

Лора се смръщи, изгледа Клер напрегнато.

— Какво има? Много странно звучиш — отбеляза озадачено.

— Онзи ден се оплака, че не сме се видели в Ню Йорк, понеже съм била много заета със снимките и не съм намерила време дори за едно кафе. Спомняш си, нали?

Лора кимна.

— Ако по телефона ми беше казала за Дъг, щях да намеря някоя свободна минута, за да се видим, Лора. Но ти не ми каза, а аз трябваше да свърша нещо жизненоважно. Нещо друго, освен снимките.

— С какво толкова си била заета? — попита Лора, все още намръщена. Изразът на лицето й беше объркан.

— Правиха ми изследвания.

— Какво ти има? — запита Лора и я изгледа с разширени очи. — Да не си болна, Клер?

— Боя се, че да. — След малко промълви: — Аз умирам.

Лора се дръпна, изправи гърба си и примигна. Седеше като зашеметена, по тялото си усети леденостудени тръпки. Слънцето все още светеше ярко, небето продължаваше да е ясно и чисто, но светлината на деня като че ли угасна.

— Не разбирам… Как така умираш? Какво ти има? — попита разтревожено.

— Имам рак на гърдата. — Клер отговори тихо и спокойно, доколкото можеше. Стараеше се да не изпадне в истерия, както вече няколко пъти й се случваше през последните дни, когато беше сама в хотелската стая.

Лора я зяпна. Не можеше да повярва, не бе в състояние да поеме страшните думи на Клер.

— Боже мой, Клер! Не е възможно, не може да умреш… — възкликна, но се спря по средата на изречението, задави се и не можа да продължи. Лицето й пребледня и стана пепеляво сиво, а в сините й очи се четеше страх.

Клер кимна.

— Обаче е вярно. През последните няколко дни ми правиха изследвания в онкологичния център Мемориъл Слоун-Кетъринг.

— И ти казаха, че умираш? — прошепна Лора, мъчейки се да не заплаче. Вътрешно трепереше.

— Е, не точно така — отговори Клер. — Те никога не казват направо, разбира се. Докторите искат да оставят надежда на пациента или поне да го накарат да се надява. Но знам, че няма да изкарам до края на лятото. Сигурно няма да бъда жива, когато… — огледа се и довърши едва чуто: — когато листата започнат да падат.

— О, Клер. — Лора поклати глава. Очите й се насълзиха. — Просто не мога да повярвам.

— Трябва. Ще имам нужда от теб — да ми даваш сила, Лора. Важно е за всички ни.

— Ще бъда до теб, можеш да разчиташ на мен — отвърна Лора, сълзите се стичаха по страните й. Наклони се към Клер, прегърна я и я притисна към себе си.

Най-накрая отчаянието и тревогата надвиха Клер и тя изгуби всякакъв контрол. Разплака се, притискайки се към Лора, защото имаше нужда от обичта и приятелството й повече, отколкото през всичките години, откакто се познаваха.