Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (2)

Пролог
Лятото на 1972-а

Момичето беше високо за седемгодишно, тъмнокосо, с живи сини очи на будното интелигентно лице. Крехко, почти кльощаво, то имаше момчешки вид — вероятно поради слабичкото си тяло, късо подстриганата коса, неизтощимата енергия и дрехите, които носеше. „Любимата униформа“, както се изразяваше баба му — сини джинси, бяла тениска и бели гуменки. Единствената суета, която проявяваше, беше към гуменките и тениската. Те задължително трябваше да бъдат снежнобели, затова или постоянно бяха в пералната машина, или ги подменяха с нови.

Седемгодишното момиче се казваше Лора Валиънт и бе в обичайното си облекло, когато тази сутрин излезе от кацналата на хълма бяла къща в колониален стил и се спусна по моравата към реката. Тя се виеше през обширна зелена долина, заобиколена от високи хълмове близо до Кент — малко провинциално градче в северозападната част на Кънектикът. Дядо й и баба й се бяха преселили в Америка от Уелс много отдавна — още през 1920-а година и след като бяха купили тази прекрасна цъфтяща долина, й бяха дали уелско име — Ронда Фах… или малката Ронда.

Подминавайки реката, Лора продължи към каменния зид в горичката с големи дъбове и кленове. Отдавна, когато баща й е бил още момче, той и приятелите му си построили къщичка сред клоните на огромен дъб. Тя беше съвсем запазена и сега бе любимото място на Лора, а преди нея — и на други деца от рода Валиънт.

Лора бе силна за възрастта си — спортен тип, подвижна и изпълнена с бликаща енергия. За секунди се покатери по въжената стълба, която се спускаше от къщичката.

Изпълзя вътре, настани се удобно в пълната с листа бърлога и се загледа в ранното утринно небе. Бе шест часът. В този светъл и слънчев юлски ден в къщата още никой не беше станал — нито дядо й и баба й, нито най-добрата й приятелка Клер, която често й правеше компания при посещенията във фермата. Лора обичаше всичко в Ронда Фах, предпочиташе това място много повече пред Ню Йорк, където живееше с родителите си и брат си Дилън.

При мисълта за родителите й, детското й лице постепенно се промени. Баща й Ричард беше известен композитор и диригент, непрекъснато пътуваше с някой симфоничен оркестър, а майка й неизменно го придружаваше. „Неразделни са“ казваше баба й, но така изсумтяваше, че човек долавяше критични нотки в гласа й. Поне Лора така ги възприемаше. Всъщност те наистина рядко се задържаха вкъщи. Когато майка й Меги не пътуваше, рисуваше в ателието в Уест Сайд прочутите си картини с цветя. „Тя получава добри пари за тях“ — обясняваше дядо й Оуен, мъчейки се да намери извинение за дъщеря си, защото той бе добър към всички.

Така че Лора и брат й Дилън — три години по-малък от нея — често оставаха на грижите на дядо и баба.

Тя обичаше да им гостува, беше привързана към тях. Обичаше и родителите си, дори бе много близка с баща си, когато той си беше у дома. Но майка й през повечето време се държеше с нея по-хладно и резервирано.

Лора се сети за въжената стълба и се пресегна с намерението да я издърпа, но после промени решението си. Никой нямаше да нахлуе в тайната й бърлога. Четиригодишният Дилън все още беше твърде малък и можеше да изкачи само първите едно-две стъпала, а Клер се страхуваше да не падне. Действително човек изпитва несигурност, докато се катери по въжена стълба, Лора го знаеше.

Клер се боеше и от други неща, въпреки че бе на дванайсет години — много по-голяма от Лора. Тя беше дребна, изящна, крехка и много хубава, с дълбоки зелени очи и червена коса. „Дрезденска кукла“ я наричаше баба й Мегън и това бе най-точното определение.

Лора обичаше Клер. Тя беше най-добрата й приятелка, макар да бяха коренно различни. „Никак не си приличат“, обичаше да казва дядо Оуен. Той запали Лора да поддържа спортна форма, той й повлия да си създаде вкус към приключенията. Научи я да язди кон и да плува, водеше я на излети и й вдъхваше увереност в самата себе си. Той я приучи да не се страхува. „Винаги трябва да си смела, Лора, и да имаш кураж и да държиш главата си гордо изправена.“

А Клер изобщо не беше спортен тип и избягваше всякакви физически упражнения. Обаче имаше дарба да разказва, бе находчива, притежаваше въображение, непрекъснато съчиняваше какви ли не случки, приказки за духове и други фантастични истории. Момичетата играеха на шарада, пишеха пиески и ги изпълняваха, и двете обичаха филми, музика и дрехи. За някои неща Лора боготвореше Клер. Все пак тя беше пет години по-голяма от нея и знаеше толкова много. Дилън изобщо нищо не знаеше и според Лора бе изключително разглезен.

Лора бръкна в мрежата над главата си и напипа бутилката с портокалов сок, която Фенис, икономката, й оставяше всяка сутрин. Отпи една-две глътки, остави шишето на малка поличка, извади дневника си от скривалището и започна да записва съкровените си мисли. Правеше го всеки ден.

Не след дълго в къщичката на дървото стана топло и на няколко пъти очите на Лора се притваряха, най-накрая тя бутна настрани дневника и писалката и облегна глава на стената. Колкото и да не й се искаше, задряма.

Лора нямате представа колко дълго бе спала, но изведнъж стреснато отвори очи. Миг преди това до ушите й бе долетял далечен писък. Дали не бе сънувала?

Тогава го чу отново. Беше слаб писък от още по-слаб глас:

— Помощ! Помощ!

Значи не беше сън, някой бе в беда. Лора изпълзя колкото се може по-бързо, заднишком излезе от къщичката на дървото, увисна над ръба, докато с крака си напипа стъпалото на въжената стълба, и заслиза надолу. Беше свикнала да се смъква така и скоро стигна до земята.

Виковете заглъхваха и най-накрая съвсем спряха. Но Лора осъзна, че идваха от онази част, където реката се разширяваше и бе най-дълбоко — до зида, близо до полянката с всякакви видове диви цветя. Гласът бе на Клер и Лора се втурна през глава натам — дългите й крака се понесоха по тревата. Сигурно приятелката й потъваше, а наоколо нямаше никого.

Закова се на място, щом видя кошничката с цветя. Изу гуменките и джинсите си и докато слизаше по калния бряг, бледото лице на Клер се появи на повърхността на водата.

— Тук съм, Клер! — извика Лора, гмурна се и заплува към нея.

Главата на Клер отново потъна, Лора си пое дълбоко дъх и пак се гмурна. Тогава забеляза как Клер се носеше под водата.

Лора доплува до нея, хвана я под мишниците и се помъчи да се издигне на повърхността. Тя беше висока и силна, а Клер бе по-дребна и по-лека от нея, така че се справи. Обаче, когато заплува към брега, Клер, която се бе вкопчила в нея, започна да я дърпа назад.

— Кракът ми — успя да промълви Клер. — Заклещил се е в нещо. — На бялото й като тебешир лице се бе изписал ужас, а очите й се бяха изцъклили от паника.

Лора само кимна. Огледа се като обезумяла, без да знае какво да прави. Трябваше да освободи крака на Клер от това, в което се бе заплел. Но в същото време не можеше да се отдели от нея, защото тя щеше да потъне. Лора забеляза клона на едно дърво, надвесен близо до тях. Беше голям, наполовина се простираше над брега, наполовина — във водата и тя съобрази, че ще й бъде много трудно да го повдигне. Обаче реши да се опита да извие тази част, която беше откъм тях. Ако успееше, Клер можеше да се държи за него.

С очи, вперени в приятелката си, Лора каза:

— Клер, трябва да те пусна, така че…

— Не, недей! Страх ме е! — едва й отвърна Клер.

— Трябва. Искам да дръпна този клон, за да можеш да се хванеш за него. Тогава ще освободя крака ти. Щом те оставя, почни да пляскаш с ръце във водата и движи свободния си крак. Бъди спокойна, всичко ще е наред.

Клер нямаше сили да отговори. Беше изпаднала в пълен стрес.

Лора се отдалечи и извика:

— Пляскай с ръце! Ритай с крака си!

Щом Клер започна, тя заплува по течението. Клонът докосваше водата. След като го дърпа известно време, той поддаде. Неочаквано обаче другият му край се отдели от брега и цопна в реката, вдигайки пръски. Лора улови покритата му с листа част, придърпа я няколко пъти, докато дървото започна да се носи по водата успоредно с нея. Придържайки го с една ръка, тя се насочи към Клер.

През това време Клер продължаваше да движи ръцете и единия си крак във водата и се държеше на повърхността. Когато приятелката й приближи клона, тя го сграбчи и го стисна здраво.

Същото направи и Лора, за да успокои дишането си и да си почине няколко минути. Щом се съвзе, се гмурна във водата, стигна до дъното на реката и после бавно изплува нагоре.

Изплаши се, като видя, че кракът на Клер се бе заплел в руло телена мрежа с развит край. Лора се опита да освободи стъпалото, но не успя да свали гуменката, въпреки всичките си старания. Изскочи на повърхността, пое си дълбоко въздух на няколко пъти и отпусна ръце върху клона.

Взирайки се в изплашеното лице на Клер, каза:

— Трябва да доведа Том да ми помогне.

— Не ме оставяй — прошепна Клер с разтреперан глас:

— Няма как. Само не се пускай от клона — нареди й Лора и заплува към брега.

След като излезе от водата, момичето навлече джинсите и гуменките си и побягна по поляната. Изтича към двора зад сградите, озъртайки се за Том. Не го откри, а нямаше време за губене. Втурна се към бараката с инструментите, намери градинарски ножици и отново се спусна към реката. Клер продължаваше да се държи за клона и се оглеждаше уплашено.

Лора показа на Клер градинските ножици и й обясни:

— Не видях Том. Ще се опитам да отрежа гуменката ти.

Клер кимна. Трепереше, цялото й тяло бе настръхнало от дългото стоене в студената вода. Лора отново се гмурна, но отначало й беше много трудно да стигне до крака на Клер и пробва различни варианти. Най-накрая провря дясната си ръка с ножиците под мрежата. Първо се опита да среже връзките на заклещената гуменка. Успя, но кракът на Клер не можеше да излезе от обувката. След още няколко секунди й се наложи да се издигне на повърхността, за да си поеме дъх.

После отново се гмурна. Този път сряза гуменката от двете страни, издърпа глезена на Клер и най-накрая освободи крака й. Изпълнена с облекчение, Лора се появи над водата, хвана се за клона, отпусна се и си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам — прошепна Клер. — Добре ли си, Лора?

Кимайки, Лора се възстановяваше още минута-две. После хвана Клер за ръката, поведе я към брега и я изкара на тревата.

Двете момичета трепереха от студ, от тях се стичаше вода. Макар че Лора бе изморена, тя побърза да нахлузи бързо джинсите и гуменките си. Като се подкрепяха една друга, те тръгнаха обратно към къщата.

Щом стигнаха до задната врата, която водеше към кухнята, Лора спря и изгледа напрегнато Клер.

— Преди да влезем, кажи ми какво стана. Как се озова в реката?

Клер оправи назад мократа си коса. Луничките изпъкваха като черни точици на побелялото й лице.

— Берях диви цветя и съм се приближила до брега, Лора. Неочаквано се подхлъзнах, изтърколих се по брега и паднах във водата. Изплаших се много, паникьосах се, кракът ми се заплете. Нямам представа как съм стигнала до средата на реката.

— Баба казва, че там реката е опасна, защото има течение. Хайде да влизаме, че трепериш.

— Ти също — отбеляза Клер, а зъбите й тракаха.

Фенис бе първата, която ги видя, щом пристъпиха в кухнята.

Икономката — висока, червенокоса и колоритна с бялата си австрийска блуза и сукмана на цветя — се извърна от печката, когато влязоха. Ахна, когато ги видя.

— Боже мой! Какво е станало с вас? — извика тя и се втурна към тях. — Приличате на мокри мишки! — Забеляза, че са измръзнали и треперят, особено Клер. Придърпа я към голямата кухненска печка, на която приготвяше закуската. Оглеждайки Лора, Фенис добави: — Моля те, иди до скрина в коридора и извади големи кърпи. Боя се, че Клер е по-зле от теб.

— Да, знам — каза Лора и побърза да изпълни поръката на Фенис. Върна се с няколко големи кърпи.

— Хайде, Клер, увий се и се качи горе. Лора, ти също. И двете незабавно трябва да си вземете горещ душ.

— Какво се е случило? Какво става тук? — попита Мегън Валиънт от прага на трапезарията, от която се влизаше направо в кухнята.

— Клер береше цветя и падна в дълбокото на реката при поляната — обясни бързо Лора.

— Щях да се удавя, ако Лора не ми беше помогнала — обади се Клер. — Съжалявам, бабо Мегън, че ви създавам неприятности.

Мегън Морган Валиънт замълча, припомняйки си… Спомни си за друго дете — нейният внук… Марвин, който се бе удавил в езерото в Ню Престън. Усети как я полазват студени тръпки. Но тя побърза да пропъди спомените и се взря в Клер. Озадачи я извинението на момичето и това, че се притискаше до Лора, сякаш търсеше закрила.

Мегън бързо се приближи към момичетата, свити до печката, огледа ги и заяви решително:

— И двете изглеждате ужасно, по-добре се качете и си вземете душ, както предложи Фенис. И, Фенис, моля те, сложи чайника, смятам, че момичетата трябва да изпият нещо топло. Миньорският чай на дядо Оуен ще им помогне да се съвземат.

— Речено — сторено, госпожо Валиънт — Фенис взе чайника, напълни го с вода от чешмата и го сложи на печката.

— Хайде, Клер — каза Лора и изведе приятелката си от кухнята.

Мегън последва двете момичета, все още размишлявайки върху поведението на Клер. Нищо чудно, че е уплашена, помисли си тя, изживяла е голям страх. Сигурно е ужасно да паднеш в реката, без да умееш да плуваш. На Мегън й хрумна, че Клер сигурно е преживяла шок и се замисли дали да не повика лекар. Или пък да я заведат да я прегледат. Лора също беше бледа, тя също трепереше, но иначе внучката й не изглеждаше толкова зле.

Качвайки се по стълбата след тях, Мегън отбеляза:

— Виждам, че си си загубила гуменката, Клер.

— Тя остана в реката, бабо — поясни Лора и я погледна през рамо.

— Ясно. Няма значение, по-късно ще отидем до Кент и ще ти купим друг чифт, Клер.

— Няма нужда — отвърна веднага Клер. — Нося си и сандали.

— Гуменките са удобни на село, ще ти бъдат подарък от мен — каза й Мегън, когато стигнаха до площадката в края на стълбата. — Хайде, момичета, и двете под душа.

Клер забърза към стаята в синьо и бяло, в която винаги я настаняваха, а Лора се насочи към своята.

Мегън последва внучката си, затвори вратата след себе си и рече:

— Веднага си свали мокрите дрехи, Лора, и влизай в банята. По-късно ще ми обясниш какво точно се е случило.

— Но нали вече ти казах, бабо.

— Клер сигурно е изживяла шок — каза Мегън. — Смятам да ви заведа при доктор Томкинс.

— И двете сме добре — възрази Лора.

— Ще надникна в стаята на Клер. Искам да разбера как е тя.

— Добре, бабо — отвърна Лора и се запъти към банята.

 

 

Мегън почука на вратата на Клер и след като не последва отговор, влезе. От банята се чуваше шум на вода. Когато се изви, видя отражението си в огледалото над старинния френски скрин.

Как беше пребледняло лицето й! Но това не я изненада. Злополуката много я бе разстроила, макар да не се издаде пред момичетата. Лора още не й бе разказала подробности за станалото, но явно са били в критично състояние. А Лора бе изложила самата себе си на риск, за да спаси Клер. В широката си част реката беше опасна и изходът би могъл да бъде съвсем различен. Мегън усети, че я полазват ледени тръпки, когато си даде сметка колко ужасни биха могли да бъдат последиците. Малкият Марвин… той просто не бе имал този късмет, когато падна в езерото…

Тя прекоси стаята и се загледа известно време през прозореца, очаквайки Клер да се появи. На шейсет и осем години Мегън Моргън Валиънт беше красива жена. Висока и слаба, тя вървеше изправена, по стойка и поведение си оставаше голямата музикална звезда от Бродуей. Макар буйната й кестенява коса вече да се нуждаеше от боядисване, все още беше гъста и лъскава, лицето й бе със сравнително малко бръчки и си беше останало младежко. Очите й бяха поразителни. Наситено тъмносини, големи, раздалечени. Внучката й ги бе наследила. Подвижна и изпълнена с енергия, Мегън бе жена с младежки дух. Беше прекратила кариерата си в театъра по свое собствено желание, но популярността й на звезда никога не бе помръквала.

— Ти ли си, бабо Мегън — каза Клер изненадано, когато влезе в стаята, загърната с хавлиена кърпа. — Чувствам се по-добре след душа. Стоплих се.

Мегън кимна.

— Може би трябва да отидем в Кент да те види лекар…

— Не, не, нямам нужда от лекар — прекъсна я Клер. — Добре съм, честна дума.

— Какво стана? Клер, мила, защо си отишла в реката, след като не знаеш да плуваш?

— Не съм. Просто паднах. Берях цветя и се подхлъзнах. Изтърколих се надолу по брега. И аз не знам как съм стигнала до средата, в дълбокото.

— Там има някакво особено течение — обясни й Мегън. — Много е опасно. Ние го знаем от години. Имала си късмет, че Лора е била с теб.

— Ама тя не беше с мен! Аз бях сама. Сигурно ме е чула да викам за помощ. Гмурна се, но не можа да ме извади от водата. Кракът ми се бе заклещил в телена мрежа. Наложи се тя да пререже гуменката ми.

— Боже мой, че то било по-лошо, отколкото смятах! Наистина си имала късмет!

— Вярно. Отивам да си изсуша косата — Клер се обърна и тръгна към банята. Тогава кърпата се свлече надолу и откри част от тялото й.

— Клер, какво ти е на гърба? — възкликна Мегън, като се вглеждаше в жълтите петна под плешките й.

— Сигурно съм се ударила в реката — смънка Клер и веднага вдигна кърпата.

— Клер, това са стари белези — каза меко Мегън. Гласът й звучеше загрижено.

— Паднах от колелото в Сентръл Парк — отвърна Клер и изчезна в банята.

 

 

Няколко минути по-късно Мегън завари съпруга си в трапезарията, където закусваше варени яйца, тънка препечена филийка с масло и неговия прочут миньорски чай, който бе много силен и сладък.

— Вече чух всичко — каза Оуен, когато Мегън се втурна в стаята. — Фенис ми разказа и от думите й разбрах, че и двете са добре, нали, Мегън?

— Така е, но можеше да бъде фатално за Клер — отвърна тя и му обясни какво точно се бе случило.

— Лора е смело момиче, силна е за възрастта си — отбеляза Оуен. — Слава Богу, че е проявила присъствие на духа и е скочила във водата, за да помогне на Клер, вместо да тича обратно тук за мен или Том. Ти спомена, че кракът на Клер се заплел в телена мрежа. Един господ знае откъде е дошла в реката. По-късно ще кажа на Том да я извади оттам. — Оуен изгледа Мегън многозначително и добави: — Боя се, че сега вече ще настоявам Клер да се научи да плува. Лора и аз ще й даваме уроци в басейна.

— Чудесна идея… — Мегън замълча, отпусна се на облегалката на стола и се загледа в пространството.

Оуен, който я наблюдаваше внимателно, изрече бавно:

— Знам, скъпа, това произшествие ти е навяло спомени, мислиш си за горкия малък Марвин.

— Така е — отвърна Мегън тихо. Тя се надигна и се опита да се усмихне. — И аз ще изпия един чай. Имам нужда след всичко това. — Докато говореше, взе чайника и си напълни чашата.

— Радвам се, че помогнах на Лора да стане атлетична. Това й дойде добре, а ще й трябва и в бъдеще — каза Оуен.

— Лора винаги е била смела, Оуен, още от малка. А и е доста находчива.

— Тя обожава Клер — отбеляза съпругът й, разсъждавайки на глас. — Винаги ще се стреми да й помогне, независимо от обстоятелствата.

— Знам. — Мегън въздъхна и погледна Оуен в очите.

— Какво има? — попита той смръщен. — Изглеждаш разтревожена.

— По гърба на Клер има стари синини.

— Какво? — Беше изумен.

— Видях ги, когато излезе от банята. Обясни ми, че била паднала от колелото в парка — уточни Мегън.

— Ама ти не й вярваш, нали?

— Не знам дали да й вярвам.

— Винаги съм смятал, че семейство Бенсън е малко странно — рече Оуен и вдигна ръка към устата си. Потърка я замислено и присви тъмните си очи. — Може и да е паднала, знаеш ли.

— Така е… — Мегън замълча и най-накрая каза: — Оуен, надявам се да поживеем по-дълго, за да помагаме на Лора и Клер, когато изпаднат в нужда.

Той сложи ръка върху нейната и й се усмихна с обич.

— И аз на това се надявам. Но запомни… те двете винаги ще се грижат една за друга.