Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (12)

10.

Лора излезе от офиса си на Шейсет и осма улица и закрачи бързо по Медисън Авеню. Едно от най-ценните й качества бе умението й да се съсредоточава. Освен това имаше способността и да разграничава по важност проблемите, за да може да се справи с най-наболелия в момента. Тази й дарба да фокусира вниманието си върху едно нещо, като изключва всичко останало, да вижда само онова, което се намираше право пред погледа й, бе сред най-силните й отличителни черти. Докато бързаше за срещата си, съзнанието й бе обременено с трудното положение, в което бе сигурна, че щеше да изпадне.

Лора мислеше за Марк Табарт — един от най-интелигентните и преуспели американски финансисти. Принадлежеше към новите мегабогаташи, хиените в големия бизнес, живеещи на широка нога. През последните две години й беше клиент и въпреки че бе неумолим, безочлив, прекалено самоуверен и властен, до този момент двамата се радваха на добри отношения, основаващи се на разбирателство и взаимно уважение към способностите на другия. В повечето случаи той приемаше съветите й и се прекланяше пред по-добрата й преценка, но тя имаше неприятното усещане, че това няма да е за дълго.

Лора и Алисън минаваха за едни от най-добрите в бизнеса — самоуверени, със сериозни познания за импресионистичното изкуство и международния пазар. С тяхна помощ си бяха създали колекции от картини изтъкнати бизнесмени и изявени личности, които държаха да вложат парите си в изкуство. Всички те изслушваха внимателно Алисън и Лора и приемаха препоръките им, доверявайки се на тяхната професионална преценка, компетентност и опит. В края на 90-те години репутацията им бе безупречна на художествения пазар, и това им доставяше огромно удоволствие.

Когато Лора за пръв път бе представено на Марк Табарт от други свои клиенти, той я попита защо изобщо се налага да използва подобни услуги — нейните, или на друг специалист.

— Нали и аз имам очи, знам дали харесвам една картина и мога да прочета името на художника върху платното. Тогава за какво ми е нужен експерт?

Лора му отговори с въпрос.

— Вие бихте ли подписали юридически документ, обвързващ две страни на стойност милиони долари, без преди това да се обърнете за съвет към адвокат? Дълбоко се съмнявам.

— Права сте, не бих го направил — отвърна той. Окуражена от неговата откритост, Лора продължи и повдигна друг въпрос.

— Значи сте съгласен, че е глупаво да се купува скъпа картина, без да послушате съвета на човек, който знае много повече за изкуството и за състоянието на пазара в момента?

— Съгласен съм — приключи Табарт и още същия ден стана неин клиент.

През следващите години Лора помогна на бизнесмена да си създаде изискана колекция. Тя му намери творби на големите френски импресионисти и постимпресионисти — включително Сезан и Матис; на такива американски художници като Джон Сингър Сарджънт и Франк Бенсън; както и две платна на мадам Лора Найт — британска постимпресионистка.

Досега не бе успяла да задоволи желанието му да притежава Гоген. Най-неочаквано той сам си бе намерил негова картина, предложена за продажба.

Лора научи за това преди четири дни, когато Табарт й се обади от Аспен, задавен от щастие заради изключителния си късмет. Уговориха се да се срещнат днес. Във фоайето на сградата, където се помещаваха службите на Табарт, тя си помисли, че сигурно ще се наложи да спори с него. Докато асансьорът се издигаше към четиридесетия етаж, Лора пое дълбоко дъх и се стегна.

 

 

Марк Табарт я караше да го чака вече двадесет минути, но на Лора й бе известно, че това не означаваше нищо специално или неблагоприятно. Във всеки случай нямаше никаква връзка с нея. Той бе изключително зает човек, времето му бе запълнено до последната секунда. Не за пръв път висеше на рецепцията, докато той довършва нещо делово.

В момента, в който вадеше клетъчния си телефон, за да позвъни на Дъг в службата, изненадващо откъм специалния вход се появи помощникът на Марк — Алек Фулъм. Тя веднага прибра телефона в чантата си и се изправи.

Алек притича и започна да се извинява:

— Съжалявам за закъснението. Марк водеше много сложен разговор. Току-що приключи.

— Няма нищо — отвърна Лора. Мълчаливо го последва по коридора към кабинета.

Когато влязоха, Марк Табарт стоеше прав и гледаше през прозореца. Беше нисък, слаб, жилест, с младежко лице и оредяваща коса, не особено привлекателен на вид. Но бе изключително добър бизнесмен и колегите му го смятаха за финансов гений. Беше се съблякъл по риза — както обикновено, докато работеше на бюрото, тъмното му сако бе преметнато на облегалката на стола.

Той се извърна и живо тръгна към нея по дебелия килим, за да я поздрави. Изразът на лицето му моментално се промени — стана сърдечен, обаче топлата усмивка не рефлектира в светлосивите му очи, които гледаха студено и преценяващо.

След като я целуна по двете бузи и си размениха любезности, Марк отиде до бюрото си, взе няколко фотографии и започна:

— Искам да видиш тези снимки на…

— „Таитянски мечти“ — довърши Лора вместо него. Прекъсна го в желанието си да получи предимство, за да му докаже познанията си. — Нарисувана от Пол Гоген през 1896 година. Представлява портрет на таитянка в звездна нощ на фона на мастиленосиньо небе и едри бели звезди. Жената се е облегнала на дърво, до нея има купа с плодове, виждат се неясните очертания на кон под едно дърво, а отдясно таитянец я наблюдава. Великолепните свежи багри на Гоген са повече от показателни — наситеното червено на ветрилото в ръцете й, топлите коралови тонове, които той често използва за земята, различните тъмнозелени нюанси за дърветата зад нея, синьото на небето… Жената е гола, парче жълта коприна покрива бедрата й. Тя много прилича на жената от картината на Гоген „Вайрумати“, която се намира в Мюзе Д’Орсе в Париж, но обстановката напомня на неговата „Те Арии Вахине“, изложена в Пушкинския музей в Москва. Между другото, Гоген е нарисувал „Таитянски мечти“ при второто си пътуване до островите.

Марк Табарт замълча. Просто стоеше и се взираше в нея.

Без да мигне, Лора отвърна на погледа му. Знаеше, че има предимство, защото в момента познанията й го бяха впечатлили. След като той не промълви и дума, тя попита:

— Правилно описах картината, нали? — и вдигна вежди въпросително.

Той кимна почти рязко.

— Явно, че я познаваш, добре — отбеляза най-накрая кисело, а бледите му прозрачни очи я гледаха напрегнато.

— Вярно е.

— В такъв случай трябва да ти е известен и собственикът й.

— Да. Норман Грант притежава „Таитянски мечти“.

— Норман ми каза, че картината е на пазара от около три месеца. Ти знаеше ли, че „Таитянски мечти“ се продава?

— Да, Марк, много хора от света на изкуството го знаят.

— Тогава защо не си ми казала? Защо не ми я препоръча? — попита той озадачено.

— Прецених, че картината не е за теб — изрече Лора тихо.

— Защо да не е? Знаеш колко много желая да имам Гоген и че от години търся негова картина.

— Около тази има проблеми. На никого не бих я препоръчала.

Марк се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с „проблеми“? Не е копие нали?

— Не е — отвърна тя бързо и поклати глава. — Нямах предвид нещо подобно. Според мен тя е една от най-хубавите творби на Гоген и бих дала всичко, за да можех да ти я препоръчам. Но не смея. Моля те, забрави картината, тя не е за теб.

Март Табарт я изгледа втренчено, после сведе студените си сиви очи и се вторачи във фотографиите. Не обичаше да осуетяват плановете му и неочаквано извика с хладен тон:

— Искам я, Лора! Имам намерение да предложа цена на Норман Грант.

— Според мен не би трябвало да го правиш. Моля те, не искам да имаш нищо общо с тази картина, тя ще ти донесе само проблеми.

Марк хвърли двете снимки на бюрото си, заобиколи го и се отпусна тежко на стола, без да сваля очи от нея.

Тя продължаваше да стои в средата на стаята.

— Лора, седни срещу мен и ми разкажи всичко.

Тя кимна.

— Хайде сега, моля те да ми обясниш. Кажи ми защо да не я купя. — Неочаквано се ухили. — Не е открадната, нали?

Лора се подвоуми, после отговори решително.

— Открадната е.

Усмивката изчезна от лицето му, той се наведе напред.

— Не говориш сериозно, нали?

— Боя се, че е съвсем сериозно.

— Но Норман Грант е човек с добро име, с положение. Няма да ми предложи открадната картина.

— Точно това е направил, Марк. Преди четири дни, за да бъдем точни.

— Но това е чудовищно и аз…

Лора го прекъсна:

— Искаш ли да ти обясня, за да разбереш?

Марк Табарт пак се облегна на стола и я изгледа с нетърпение.

— Моля те — изрече рязко той.

— „Таитянски мечти“ е в опасност и в близко бъдеще очаквам около нея да се вдигне голям шум. Затова се опитвам да те накарам да се откажеш.

— Кой от кого я е откраднал? — запита Марк. — Откъде знаеш?

— Аз съм професионален съветник в областта на изкуствата, Марк, работата ми е да знам тези неща. Всеки ден на бюрото ми пристига куп информация от целия свят. Неотдавна картината привлече вниманието ми. „Таитянски мечти“ има странна история и между другото собствениците й тихомълком са се сменяли няколко пъти.

— Знам. Норман Грант ми разказа за произхода й — изтъкна той раздразнено.

— Предполагам. Норман Грант я е купил преди пет години от жена на име Антея Марголис от Бостън. Тя от своя страна я е купила петнайсет години преди това от някого. От някой си Джошуа Лестър от Ню Йорк или по-точно от вдовицата на господин Лестър. Семейство Лестър притежавали картината около осемнайсет години, преди да я продадат на госпожа Марголис. Господин Лестър пък купил картината от Артър Мариът, който живеел в Лондон и я имал от…

— 1950-а година! — изтърси Марк, вече ядосано. — Слушай, знам всичко това. Погледна листовете в ръката си и ги размаха пред очите й. — Тук са записани всички години.

— Тогава, Марк, моля те продължи да четеш и ми кажи от кого Артър Мариът е купил картината през 1950-а — отвърна Лора, размърда се на стола си и кръстоса елегантно дългите си крака.

— Не пише. Пише само, че е собственик от посочената година. И какво от това? Сега е януари 1997-а. Минали са четиридесет и седем години. Какво повече искаш?

— Четиридесет и седем години не са кой знае колко, след като знаеш, че Гоген я е нарисувал през 1896-а. Точно преди сто и една. Къде смяташ, че е била в продължение на петдесет и четири години преди това? Преди да отиде при този господин Артър Мариът?

— Нямам представа — отвърна студено Марк. — Какво значение има?

— Има за теб, щом като смяташ да я купиш.

— Според справката, която Норман Грант ми даде, мисля, че е достатъчно добра за мен — отвърна той и отново я изгледа.

— Позволи ми да ти предоставя още малко информация — тя отвърна на студения му поглед. Той още не бе успял да я сплаши. — Артър Мариът е бил търговец на картини в Лондон и е купил творбата от виенската галерия „Херман Зелцер“ — продължи Лора. — Галерията я получила година преди това — тоест през 1949-а — от някой си Йозеф Шилер. Той бил генерал от СС, нацист, от висшия ешелон на Хитлер. Всъщност лейтенантите на Шилер конфискували платното от колекцията на Зигмунд и Урсула Вестхайм. Зигмунд произхождал от богато еврейско семейство от Берлин. Банката „Вестхайм“ — частна търговска банка — била известна, не по-малко известна била и колекцията с картини на семейство Вестхайм. Началото положил дядото на Зигмунд, Фридрих, в края на деветнадесети век — непосредствено след историческата първа изложба на импресионистите в Париж през 1874-а година. Фридрих Вестхайм жадно събирал картини и така се добрал до изключителни образци на изкуството. Купил произведения на Реноар, Матис, Мане, Вуилар, Ван Гог, Сисли, Сьора, Моне и Дега, както и скулптури от Дега и Роден. Той упорито колекционирал и примитивистичните картини на Гоген. Именно Фридрих Вестхайм купил „Таитянски мечти“ малко след като била представена в Париж през 1897-а година или горе-долу по това време. Във всеки случай, скоро след като Гоген я докарал с кораб от Таити заедно с други свои картини. Фридрих станал близък приятел с Клод Моне, често посещавал художника и от него се снабдил със забележителни картини. Може и да не си чувал, но в средите на художниците колекцията „Вестхайм“ е много прочута. Тя е била най-голямата сбирка на импресионисти и постимпресионисти, която някога е съществувала. Няма друга такава — нито в частни ръце, нито в музей. Изчезнала напълно между 1938 и 1939 година.

Лора замълча, изгледа внимателно Марк и завърши:

— Била е конфискувана от нацистите. Разбира се, конфискувана е синоним на открадната.

— Ясно. — Табарт кимна разбиращо. — Значи затова Гоген на Норман Грант е в опасност.

— Точно така. Не знам дали ти е известно, но Комисията за издирване на художествени ценности към Световния еврейски конгрес е твърдо решена да си възвърне предметите на изкуството, които нацистите са откраднали от собствениците евреи. Независимо къде и при какви обстоятелства ще ги открият и кой претендира да ги притежава.

— И за „Таитянски мечти“ има претендент! — възкликна Марк. — Разбира се. Точно така. Ще се появи наследник на Вестхайм, който ще докаже, че картината е принадлежала на семейство Вестхайм. Прав съм, нали?

— Да. На бял свят излязоха нови документи, според които не остава никакво съмнение за това.

— При това развитие на нещата какво ще стане с Норман Грант?

— Норман Грант ще се изправи пред проблем. Възможно е да загуби платното…

— Според мен той е невинен участник.

— Вероятно. От друга страна, картината е била открадната и следователно принадлежи на истинския си собственик — на човека, от когото е била отнета.

— Хей, Лора — каза Марк раздразнено, — следите се губят през 1938 или 1939-та, тоест преди петдесет и девет години. Имаш ли ум.

Тя енергично поклати глава.

— Не бива да се разсъждава по този начин. Чуй ме. Ако дойда в твоята къща и открадна нещо — независимо дали е ценност или дреболия — и после го продам на друг, то си остава твоя собственост. Ти не си го продал. Аз съм го продала… крадецът го е продал. Права ли съм?

— Да. Но това не важи в случая. Тук има смекчаващи вината обстоятелства, Лора.

— Според мен няма. Нацистите незаконно са отнели картината, следователно по право тя принадлежи на наследника на семейство Вестхайм. Същото се отнася и за останалите картини и предмети на изкуството от колекцията Вестхайм. Както ти казах, от тях няма и следа.

— Не знам… — Марк започна и млъкна. Изражението му се промени и стана нерешителен. Вече не изглеждаше така самоуверен, както в началото. — Половината свят ще се хване за гушата, ако наследникът на Вестхайм реши да заведе дело — промърмори той. — Ще се отвори кутията на Пандора, нали?

— Може би. Но аз твърдо вярвам, че е престъпно да криеш произхода на откраднат предмет, за да не бъде извършено щателно разследване. А точно това се е случило през всичките тези години. Проблемът ни връща към Артър Мариът, който е трябвало да разпита, не, да изиска от галерия „Херман Зелцер“ данни за истинския произход на картината, когато през 1950-та година е купил „Таитянски мечти“.

— Ти какво мислиш — дали собственикът на галерията би му ги предоставил? — попита Марк скептично.

— Не знам, но смятам, че генерал Йозеф Шилер сигурно е разполагал с много фалшиви документи, за да докаже, че по законен път се е сдобил с произведението. Вероятно галерията няма вина в това отношение. Но съществува нещо, в което съм абсолютно убедена и то е, че наследникът на Зигмунд и Урсула Вестхайм е истинският собственик и че картината трябва да се върне на семейството независимо у кого е в момента.

Марк се замисли за миг и потърка брадичката си с ръка. После я изгледа с присвити очи и каза:

— Вероятно си представяш поредица от съдебни дела, нали?

— Изобщо не знам какво ще се случи. Но положението може да стане опасно.

— Ще се осмеля да направя предположение — изрече замислено той. — Норман Грант ще трябва да съди жената, от която е купил „Таитянски мечти“, тя ще трябва да направи същото и така нататък и така нататък. Сега разбирам защо не ми препоръчваш да взема картината.

— Радвам се, Марк.

— Норман Грант знае ли за наследника на Вестхайм?

— Нямам представа. Но слухът вече се разпространява — поне в средите на художниците. Стигнал е до мои познати. Но не смятам, че вече са предприети някакви официални стъпки. Имам предвид наследника на Вестхайм. Чух, че прави издирвания, проучвания, опитва се да проследи дългия път на картината през годините. Затова съм сигурна, че му е известно, че неин притежател в момента е Норман Грант.

— Откъде знаеш толкова много за случая?

— Както ти обясних преди малко, при мен идват много материали, работата ми е да ги изчитам всичките. Освен това, един приятел от света на изкуството ми разказа доста неща и ме запозна с цялата история на тази картина. Той знае колко обичам творчеството на Гоген. Искаше да ми даде сигнал.

— Съмнявам се, че Норман Грант знае нещо. Не трябва ли да го предупредим?

— Аз не бих могла да го направя. Както и ти. Стой настрана, Марк.

— Знаеш ли, Лора, във всичко това има нещо сбъркано. — Марк се настани удобно на стола. — Толкова години картината се е смятала за изгубена. Наследникът на Вестхайм би трябвало да се е примирил, а не да търси компенсация или да иска да си върне творбата. Има и друго. Не забравяй, че Норман Грант напълно законно е платил доста пари за нея, а сега ще го съдят, би могъл и да загуби картината, която му е коствала милиони. Той самият не е направил нищо нередно.

— „Таитянски мечти“ е присвоена от нацистки генерал, член на СС. Не е морално да се каже, че тя принадлежи на Грант. Той е купил открадната картина и сега истинският й собственик си я иска обратно.

— Но Грант не знае, не е знаел, че е била открадната — възрази Марк, отново ставайки нетърпелив.

— Доколкото ми е известно, не — отвърна с леден глас Лора.

— Обзалагам се, че Норман няма да се откаже толкова лесно — обяви той и се изсмя сухо. — Не го познавам, но ми изглежда много решителен, а наследникът ще трябва да го съди, ако иска да получи „своя“ Гоген. Трябва да ти призная, че до известна степен съчувствам на Норман. Никой не желае да го изиграят с милиони долари.

— Преди малко останах с впечатлението, че сме на едно и също мнение — изрече бавно Лора, — но явно, така ми се е сторило. — Наведе се напред към бюрото му и се смръщи. Не мислиш ли, че да придобиеш предмети на изкуството от осъдените да загинат в лагерите на смъртта, без да платиш — нито на тях, нито поне на семействата им — е неприемлив начин да си създадеш колекция?

— Казано по този начин, да, съгласен съм с теб. Но слушай, положението се е създало още от 1950-а в онази галерия във Виена. Галерията е продала картината на невинен човек, който не е знаел нищо за произхода й.

— Не бъди чак толкова сигурен, Марк. По онова време хората, живеещи в света на изкуството, са знаели какво е съдържала колекцията „Вестхайм“ преди войната. Говорим само за дванайсет години по-късно — от 1938 до 1950. И не забравяй, че онзи, който е купил произведението от галерията „Зелцер“, е бил търговец на картини.

— Разбирам те, но говорим за настоящето. Между другото, само от любопитство, кой е наследникът на Вестхайм?

— Сър Максимилиян Уест.

— Британският индустриалец?

— Да.

— Променил е името си — отбеляза Марк.

— Не, направил го е да звучи по английски. Заминал е в Англия като дете, израснал там и след Втората световна война станал британски гражданин.

— Ясно.

Двамата помълчаха известно време, Марк Табарт заговори пръв.

— Как така досега нищо не е направил за картината?

— Според моята информация съвсем неотдавна е открил у кого е „Таитянски мечти“. Освен това, явно също неотдавна, е изнамерил семейни документи, които напълно потвърждават правото му на притежание.

— Разбирам.

— Да се обадя ли на Норман и да му кажа, че се отказваш от Гоген?

Марк я изгледа накриво с крайчеца на окото си, хвърли поглед и на снимките и отговори, без да мигне:

— Не, аз сам ще говоря с него.

— Като твой консултант нямам нищо против аз да свърша това.

— Казах, че сам ще се оправя — сряза я Табарт и се надигна. Многозначително погледна часовника си. — Извинявай, Лора, но сега ме чака друга среща.