Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (23)

21.

Лора бе свикнала магнати да я карат да чака и Норман Грант не беше изключение.

Тя седеше в огромната студена на вид чакалня на грамадните му офиси на Пето Авеню, недоумявайки защо бе позволил на архитекта да използва толкова много бял мрамор. Този материал бе крайно неподходящ за място с горещ климат и придаваше на чакалнята вид на мавзолей. Или може би на огромна тоалетна.

Докато безцелно прелистваше модно списание, тя се чудеше още колко ще трябва да го чака. Предишния път, когато идва, Грант я накара да чака почти половин час, докато я приеме.

Отвръщайки поглед от русата секретарка, която седеше зад бюро от стъкло и стомана, Лора се усмихна на себе си. Единственият човек, който не я караше да чака повече от няколко минути, беше Максимилиян Уест. Но пък той бе коренно различен от всички други бизнесмени, с които си имаше работа. Беше изключителен — джентълмен.

Като погледна часовника си, Лора забеляза, че седеше на този диван вече половин час. При други обстоятелства би си тръгнала, без да губи повече от ценното си време. Но днес не можеше да го направи. Стой спокойно, каза си. Днес трябва да победиш. Днес е последната ти възможност да успееш.

В момента, когато оставяше списанието на ниската масичка, секретарката на Норман Грант дойде да я посрещне. Без никакви извинения, поздрав или усмивка, след като веднъж вече беше идвала. Жената с мрачното лице просто каза:

— Той ще ви приеме сега — и я поведе по коридора към частните офиси чак в дъното.

Норман Грант — около шейсет годишен, с побеляла коса, с червендалесто лице, пълен, облечен с тъмносин костюм — се изправи иззад огромното си модерно бюро, когато тя влезе.

Кимна й и й посочи стола пред бюрото.

— Добро утро, госпожице Валиънт. Моля, седнете.

— Добро утро, господин Грант, благодаря — отвърна тя вежливо и седна.

— Не знам защо се съгласих да ви приема втори път, след като предишния път ви казах всичко, което имах за „Таитянски мечти“ — заяви той. Без никакво предисловие минаваше направо към темата.

— Смятам, че бих могла да отговоря вместо вас, господин Грант. Днес се съгласихте да ме приемете, защото искате на всяка цена да избегнете съдебен процес.

Норман Грант я изгледа.

— Купил съм творба на Гоген по напълно законен начин. Няма да има никакъв съдебен процес — изрече той и се засмя.

— Ще има, господин Грант. Сър Максимилиян Уест възнамерява в края на седмицата да подаде молба за съдебен иск. Неговите адвокати от месеци са готови да го направят.

— Делото няма да бъде прието в съда, защото няма да бъде законно — отвърна й Норман Грант.

— Законно е. На бял свят излизат подобни случаи за предмети на изкуството, ограбени от нацистите, и вече са подадени молби за няколко такива дела. Не само в Европа, но и тук, в Съединените Щати. Един американски музей притежава картина на Матис, открадната от нацистите от еврейско семейство във Франция, и е готов да я върне на семейството, от което е била отнета, ако то успее да докаже, че я е притежавало. Както ви казах, когато дойдох тук преди няколко седмици, Сър Максимилиян Уест е в състояние да докаже, че семейство Вестхайм е притежавало картината на Гоген. Той може да докаже произхода й, тъй като притежава каталога, който ви бе показан.

— Аз не съм музей. Освен това няма да му дам картината. Купил съм я и съм платил за нея. Тя е моя, госпожице Валиънт. Всеки разумен човек би се съгласил с мен.

— Наистина ли желаете да водите дълъг и досаден процес? Вие сте бизнесмен, господин Грант, това може да се окаже доста скъпо занимание. И губещо много време.

— Знам. Но както ви казах, на делото няма да бъде даден ход, защото не е законно.

— Аз смятам, че е. Същото мислят и адвокатите на Сър Максим, да не говорим за музейни експерти и съветници по изкуството. — Лора се облегна назад и кръстоса дългите си крака, гледайки Норман Грант.

Той най-накрая примигна, мислейки как да се отърве от тази необикновено красива жена в строг черен костюм, която го караше да се чувства неудобно. В нейно присъствие му беше неловко — да, трябваше да го признае — и се чувстваше по-посредствен.

— И двамата само си губим времето — изрече рязко той. — Направих грешка, като се съгласих отново да ви приема. Нямам какво повече да ви кажа. Няма да променя решението си. Така че не ме заплашвайте.

— Сър Максимилиян и аз обсъдихме този въпрос надълго и нашироко и той ме упълномощи да действам от негово име. Готова съм да ви направя едно предложение. Между другото, не ви заплашвам. Само искам да изтъкна, че той ще подаде молба за дело, ако ние, тоест вие и аз, не разрешим проблема днес.

— Какво е предложението?

— Ще ви дадем същата сума, която вие сте платили преди пет години, когато сте купили картината от Антея Марголис. Ще ви платим 6 милиона и 400 хиляди долара.

— Аз платих повече!

— Не и според госпожа Марголис. Аз се срещнах с нея в Бостън и тя ми показа документите.

Заловен в глупава лъжа, Норман Грант се изчерви.

— Няма да приема 6 милиона и 400 хиляди долара — отсече той и се облегна на въртящия се стол. Нито мускулче не трепна по лицето му.

— Известно ми е, че искате тройно повече, отколкото сте платили, че искате да получите деветнайсет или двайсет милиона долара. Марк Табарт ми съобщи. Но такава сума ние няма да платим. — Лора го изгледа твърдо и продължително и довърши: — Няма и откъде другаде да я получите. Според мен тази картина вече не може да се продаде. Тя е опетнена.

Без да обръща внимание на последната й забележка, той изрече с доверителен тон.

— Разбира се, че има пазар.

— И да има, в което се съмнявам, той скоро ще се стесни. Картината ще изгуби стойността си след моята пресконференция другата седмица.

— Пресконференция ли? Каква пресконференция?

— Другата седмица ще дам пресконференция от името на Сър Максимилиян Уест — обясни меко Лора. — Като негов съветник по изкуствата ще разкажа на света за колекцията „Вестхайм“ — как е било сложено началото й, как незаконно е била конфискувана, как нацистите са я откраднали през 1939-а година. Ще разкажа за „Таитянски мечти“, ще назова притежателите й един по един, ще обясня на журналистите как Фридрих Вестхайм е купил картината от Гоген през 1897-а, как генерал Йозеф Шилер от СС я е откраднал и незаконно я продал на галерията „Херман Зелцер“ във Виена. — Тя се усмихна и додаде: — От тази история ще стане страхотно четиво. Ще покажа и каталога, ще им разкажа как принцеса Ирина Трубецкой неотдавна го открила при букинист в Париж. Ще стане чудесно. На пресата ще й се хареса.

— По каква причина ще давате пресконференция? Звучи ми абсурдно — смънка Норман Грант и я изгледа злобно.

— Не съм съгласна с вас. Тази история ще заинтересува обществеността и съм сигурна, че много хора ще изпитат съчувствие към Сър Максим. Да не говорим, че ще се появят най-различни мнения. Картината на Гоген ще стане известна, но никой вече няма да иска да я купи.

— Кого го интересува Гоген, освен нас и другите колекционери? — Той й се изсмя. — Широката публика не се интересува от изкуство.

— Наистина ли смятате така? Защо тогава музеите са пълни с хора? Дали от липса на интерес от страна на публиката? — Лора се раздвижи леко, наведе се напред и продължи: — От морална гледна точка картината не ви принадлежи, господин Грант. Затова ще се наложи да вземете морално решение — не юридическо или финансово. Посочих на Сър Максим, че в известен смисъл вие също сте жертва и затова той прояви желание да плати за картината. Но ако имате съвест, вие не можете да искате печалба за произведение на изкуството, откраднато от неговите родители. Те са жертви на Холокоста и са загинали, защото са били евреи. Майка му е била измъчвана и бита до смърт в лагера Равенсбрук, а баща му хладнокръвно е бил застрелян в Аушвиц. — Лора млъкна. — Не, не можете да искате печалба от мъртвите, господин Грант.

— Няма да се споразумеем — каза той студено.

— Това не е разумна стъпка от ваша страна. Пресата ще ликува, особено когато научи, че сте евреин.

Лицето на Грант стана тъмночервено.

— Какво казахте? — изрече на пресекулки той.

— Че сте евреин, господин Грант. Може да посещавате обединената църква на Лексингтън Авеню, може и да сте променили името си… всъщност защо не? Няма причини да не го направите. Но вие сте роден като Норман Гратовски и сте израснали в Лоуър Ийст Сайд — като добро еврейско дете с родители евреи, които за щастие са избягали от Варшавското гето, преди да е станало късно.

Лора го изгледа предизвикателно и се облегна назад.

Грант мълчеше. Беше смаян.

— Как светът ще погледне на вас — евреинът, опитващ се да извлече печалба от произведение на изкуството, което нацистите са откраднали от семейство, убито в лагерите на смъртта по време на Холокоста? Нямам представа дали това ще навреди на бизнеса ви, вероятно не. — Тя сви леко рамене. — Но човек никога не знае.

Норман Грант мълчеше. Седеше на въртящия се стол с натъжен вид.

Лора се изправи.

— Купили сте открадната картина. Истинският й притежател си я иска. Готов е да плати цената, която вие сте платили… това не е ли справедливост във висша степен?

— Няма да се споразумеем — отново заяви Норман Грант.

 

 

В мига, в който чу външната врата да се затваря, Алисън излетя от офиса си и побърза да отиде в чакалнята.

— Какво стана? Имаше ли успех? — попита тя с очи, вперени в Лора.

Лора поклати глава.

— Още не.

— По дяволите — изпъшка Алисън и направи знак на Лора да я последва в кабинета й. Когато и двете се настаниха, Алисън продължи: — Според мен стратегията ти беше блестяща, затова вярвах, че той ще се хване. Сър Максим също беше сигурен. Цялата тежка работа и разследване на потеклото на Норман Грант… всичко отиде по дяволите.

— Не бих казала — смънка Лора и се размърда на стола. — Смятам, че ще спечелим. Нека да му дадем време да си помисли. На Норман Грант му предстои вътрешна борба, но имам чувството, че в края на краищата ще се съгласи.

— Не съм сигурна. Той е опасен човек и според мен няма да отстъпи. Иска да грабне много пари за Гоген. Явно, че ще има дело — изрече тихо Алисън с кисело изражение на лицето.

— Не, няма да има — отвърна бързо Лора. — Повярвай ми, Алисън. Първо той знае, че репутацията на картината вече е опетнена. Ако не си е давал сметка преди, сега вече го знае, защото аз му го изясних. Марк Табарт се отказа, понеже не желаеше да си има проблеми, и Грант не може да не го разбира. Никой няма да купи „Таитянски мечти“ за двайсет милиона долара или дори за 6 милиона и 400 хиляди долара след моята пресконференция другата седмица. Картината е изложена на риск. И още нещо — Норман Грант не желае да изпада в неловко положение, не иска светът да знае, че е евреин, при това безчувствен към жертвите на Холокоста, чиито произведения на изкуството нацистите са окрали.

Алисън поклати глава.

— Не съм съгласна с теб, Лора. Той е тъпанар и въобще не го интересува какво мислят хората за него.

— Ще поживеем, ще видим, Алисън. Да изчакаме спокойно.

— Няма ли да се обадиш на Сър Максим?

— Ще му се обадя след малко. От моя кабинет.