Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (8)

6.

Лора винаги се бе смятала за съзерцател. Обичаше да седи и да гледа, не говореше много, предпочиташе да слуша. Имаше какво да види и чуе, независимо дали наблюдаваше размирния си брат Дилън, баща си — композитора и диригента, или майка си — художничката.

Вглеждаше се и в баба си Мегън — някогашната звезда на музикалната сцена, и в дядо си Оуен — театрален мениджър и заклет поклонник на Уелс. И в Клер Бенсън — нейната героиня, образец за подражание и най-добра приятелка.

Всеки от тях представляваше индивидуалност, сложна личност и следователно бе достоен за изучаване.

Най-много се забавляваше да наблюдава старците. Те имаха огромно влияние върху живота й, а тъй като много ги обичаше, Лора ги приемаше безкритично. До голяма степен разбиранията й за живота се дължаха на дядо й и баба й, включително представата й за романтична любов.

Дядо й Оуен обичаше да се хвали:

— Една от най-големите любовни истории, които изобщо са се случвали някога, е нашата. Влюбих се в Мегън, когато за пръв път я чух да пее в катедралата на Порт Толбът и оттогава я обичам.

Винаги, когато го казваше, а това се случваше честичко, баба й се изчервяваше като момиче и се усмихваше на Оуен с обожание.

— Вярно е, Лора. Сякаш ангели ме целунаха в мига, в който видях очите на дядо ти. Денят на срещата ни бе най-щастливият в живота ми.

Като малка Лора съзнаваше, че родителите й също се обичат. Обаче, за разлика от Оуен и Мегън, които никога не се караха, Ричард и Маргарет често се заплитаха в бурни разправии.

Родителите ти изпадат в крайности — обичаше да казва баба й. — Или се прегръщат и целуват, или се хващат за гушите. За Бога, никога не съм виждала други хора като тях.

Баща й и майка й имаха навика след всяка редовна разгорещена караница да заминат нанякъде за седмица-две.

— Пак са на меден месец — заявяваше Клер и поемаше ролята на майка — нейна, и на Дилън. Подпомагаха я Мей — икономката, бавачка на Дилън, и баба Мегън, която още с пристигането се заемаше с пълна сила да командва домакинството.

Клер също бе упражнила важно влияние върху живота й, тя гледаше най-близката си приятелка с любящи очи и почти не откриваше недостатък у нея.

— Лора, ти си вечният наблюдател — казваше често прекрасната й баба, после продължаваше с предсказанията си, че някой ден любимата й внучка ще стане писателка. Лора не стана писателка, разбира се, но продължи да се държи като съзерцател, гледаше какво става и си правеше заключенията.

Точно това правеше и сега, докато седеше на стол в кухнята, където Клер и Наташа приготвяха вечерята. Като местеше поглед от майката към дъщерята, тя усети огромната обич и приятелство между двете. Тази хармония правеше Лора щастлива. Никога нито тя, нито Клер, не са били толкова близки със своите майки — факт, който често натъжаваше Лора. Но от друга страна имаше баба Мегън, а и Клер. Те пък имаха нея.

Всичко, което Клер беше казала за Наташа в началото на седмицата, бе вярно. Лора не бе виждала кръщелницата си почти пет месеца, а през това време тя бе загубила детинските си черти и се бе източила. Също като майка си, Наташа имаше кестенява коса. Само че нейната бе дълга и бухнала, докато Клер бе късо подстригана. Блестящите й къдрици й придаваха вид на момиче, сякаш излязло от ренесансова картина. Големите й очи бяха с особен златистокафяв цвят — по-скоро кехлибарен — и на Лора винаги й се е виждало странно, тесният й нос бе обсипан с лунички. Кремавата й кожа бе безупречна.

Наташа имаше къс торс и дълги крака. Както Клер бе споменала, бе станала по-висока от тях двете, макар и само на четиринайсет. Ще бъде истинска красавица, помисли си Лора, после загледа Клер.

Противно на мнението на Еркюл, Лора бе напълно убедена, че приятелката й не беше болна. Тази вечер тя преливаше от обичайната си енергия, лицето й бе зачервено, очите й блестяха, а късите кестеняви къдрици бяха като ореол около хубавото й лице. Не, наистина нищо й няма, реши Лора и изведнъж изпита голямо облекчение. Най-близката й приятелка бе олицетворение на доброто здраве.

Клер беше с червена вълнена туника, смееше се весело, докато умело приготвяше агнешко рагу със зеленчуци. Заедно с това довършваше друг свой специалитет — ягоди Романоф.

Клер готвеше прекрасно. Това бе единственото, за което Лора й завиждаше, понеже самата тя нямаше никакъв талант в тази област. Макар че в други отношения Клер упражняваше огромно влияние върху нея, Лора така и не успя да възприеме поне част от готварските й умения.

От друга страна Клер й беше показала толкова важни неща — как да полага грима си, да скубе веждите си и да лакира ноктите на краката си. От Клер научи елегантната походка с високи токове — още беше прекалено млада и най-важното: как да флиртува с момчетата.

Да флиртува с момчетата. Лора се усмихна вътрешно като си помисли, че не след дълго и Наташа вече щеше да го прави. Едва не се засмя на глас, напълно бе възможно тя вече да се занася с момчета.

— Дайте ми да правя нещо. — Лора погледна към Клер и Наташа. — Чувствам се излишна.

Клер се засмя.

— Всичко е под контрол, уверявам те. Така че си стой спокойно и ни прави компания, преди да е дошъл Еркюл — после можеш да го забавляваш, докато ние приключим.

— Добре. Но нали ще ми кажете, ако трябва да се обели някой картоф, да се нареже нещо или да се свърши каквото и да е.

— Това вече сме го свършили с мама — отбеляза Наташа и я погледна развеселена. После продължи да подрежда шоколадовия сладкиш.

— Наистина мирише много хубаво, Клер — похвали я Лора. — Обичам твоето агнешко рагу повече, отколкото известните специалитети на Дина Цукърбърг.

При тези думи Клер избухна в смях, Лора също, и гласовете им отекнаха в кухнята.

Озадачена от неочакваната им веселост, Наташа попита:

— Коя е Зина Дукърбърг?

— Не Зина Дукърбърг, а Дина Цукърбърг — поправи я Лора. — Живеехме в същата сграда в Ню Йорк като малки и тя винаги ни канеше на вечеря, ако майка й отсъстваше.

— Неизменно „готвеше“ едно и също — пица от „Рейс Пица“ и готов крем ванилия — обади се Клер, започна отново да се смее, а след нея и Лора.

Наташа поклати глава, усмихна се снизходително на двете жени, които се държаха като луди, и побърза да смени темата:

— Лора, ще ти намеря работа. Иди и попитай Дъг дали има нужда от още лед.

— Чудесно — каза Лора и стана. Намери мъжа си на дивана пред камината с чаша в ръка.

— Трябва ли ти още лед, Дъг?

— Не, скъпа, в кофичката се намира достатъчно.

Лора се огледа и отново се възхити на стаята. Клер я бе подредила с много усет и явно леко подпомогната от Еркюл. Лора веднага познаваше неговата намеса тук-там, например при пердетата от тафта на прозорците. Наричаше ги „танцуващи рокли“, защото най-горе бяха стеснени, а се разперваха като пола, преди да стигнат пода. Големите копринени абажури, вазичките с клонки и листа също издаваха характерния почерк на Еркюл.

Стаята беше старовремска, в стила на традицията, разкриваше простор, или по-скоро изключително чувство за мярка. Дървеният под хармонираше с чисто белите стени, с полиците с книги, които стигаха до тавана на дългата стена срещу камината.

Пo останалите стени бяха закачени големи постери в рамки. Всичките — цветни репродукции на танцуващите кан-кан момичета в „Мулен Руж“ от Тулуз Лотрек. Кремав килим с червени, черни и зелени шарки покриваше част от тъмния дървен под, имаше и два големи дивана в кремаво кадифе, както и няколко кресла, умело аранжирани така, че да образуват кът за седене.

От дълги години Клер събираше френски стари мебели и дървото им блестеше на меката светлина, внасяйки елегантност и топлина. Беше подредила красиви порцеланови фигурки върху някои от старинните шкафове и масички, а отстрани — много фотографии в сребърни рамки. Лора се вгледа отново в познатите снимки на семейство Валиънт, на които беше и тя. Наташа, Клер и родителите й също бяха уловени в различни пози.

Въздухът благоухаеше от аромата на свежите цветя, подпурите^[1] и свещите Риго, „запазена марка“ на Клер. Стаята беше прекрасна по всяко време, но особено вечер, когато горяха свещите, абажурите сякаш излъчваха възторжен пламък, а огънят стопляше сърцето. Топлина и силна доза любов се усещаха тук.

Лора се приближи до един от високите прозорци, загледа се в площад дьо Фюрстемберг, който според нея бе едно от най-колоритните малки площадчета в Париж. Навън беше студено. Мастиленосиньото небе бе ясно, безоблачно, само с няколко звезди. Сърпът на луната хвърляше сребърна светлина върху тъмния квадрат.

Точно под прозорците на апартамента се издигаше самотен стар електрически стълб с пет глобуса, който единствен озаряваше площадчето, освен отблясъците от прозорците на съседните апартаменти. Лора винаги го оприличаваше на очарователен малък часовой, застанал вярно до старото китайско дърво.

Тя познаваше района много добре, особено това очарователно площадче със старовремска атмосфера. Преди седем години тъкмо тя беше намерила апартамента на Клер — малко след развода й. Той принадлежеше на мадам Соланж Пюи, баба на старата й приятелка от Сорбоната Мари-Луиз Пюи.

Мари-Луиз бе наследила жилището си и тъкмо се канеше да го предложи за продан. За късмет, точно по това време Лора беше в Париж и веднага каза на Мари-Луиз, че Клер сигурно ще иска да го купи.

Трите се срещнаха в апартамента и Клер веднага се влюби в него. След няколко месеца всички формалности бяха уредени и най-после семейната собственост принадлежеше на Клер. Щом получи нотариалния акт, тя веднага започна с подредбата. Както винаги, Еркюл даваше съвети и идеи и двамата създадоха това, което Клер наричаше „първият ми истински дом, откакто съм пораснала“. Лора най-напред призна, че наистина е красив.

В деня, когато приятелката й я покани да й покаже апартамента, Лора се зарадва, като видя Клер така щастлива. Възбудата около новия й дом поне за известно време бе заличила яда и болката.

— Лора.

При гласа на Наташа тя се извърна.

— Да?

— Червилото ти… Мисля, че цветът му не е много подходящ. Донесох ти едно от моите. Ще ти стои доста по-добре. — Наташа се приближи.

Лора механично го взе, както винаги смутена от прямотата на момичето. То беше трогателно искрено, дори малко прекаляваше — като всички четиринадесетгодишни.

— Какво му е на моето? — попита Лора след малко.

— Много е силно за теб. Яркочервеното вече не е модерно. Погледни това. Пак е червено, но малко кафеникаво и даже розовее, сега това се носи. Питай мама. Сега тя използва едно от моите — кафяво. Червеният цвят определено е неприемлив.

— Много ти благодаря, скъпа. Едно време майка ти ми даваше съвети, сега ти.

— Нали не ми се сърдиш, Лора?

— Разбира се, че не — отвърна тя и се засмя, леко развеселена от сериозността на момичето и от загрижеността му за нейното червило.

На вратата се позвъни.

— Еркюл, той винаги е точен! — извика Наташа. Погледна към часовника над камината. — Седем и две минути само — каза и се втурна към входната врата.

Лора я последва бавно.

Дъг се изправи пъргаво и опъна сакото си.

Наташа отвори.

— Еркюл, ние… — Не довърши изречението си. Стоеше като замръзнала и се взираше в спътника на Еркюл. Беше Филип Лавилар.

Лора също се закова на място, втренчи очи във Филип като безмълвната Наташа.

Филип гледаше ту едната, ту другата, после пристъпи към прага. Явно искаше да каже нещо, понечи да заговори, но после се отказа. Думите му останаха недоизказани.

Кухненската врата широко се отвори с трясък и Клер засмяно се втурна в хола.

— Еркюл, ето те и теб, точен… — Щом видя Филип Лавилар, и тя прекъсна изречението наполовина. — Какво, по дяволите, правиш тук? — попита, но все едно че изръмжа.

— Срещнахме се долу на вратата — започна Еркюл, усетил неловкостта на момента. Искаше нещата да се развият цивилизовано, макар да знаеше, че е невъзможно — Клер и Филип бяха враждебно настроени един към друг. — Качихме се заедно — довърши той някак неубедително и сви рамене.

Клер се взря в стария си приятел, без да промълви и дума, после примигна няколко пъти, сякаш изведнъж бе получила нервен тик. Очите й се спряха върху Филип.

— Какво искаш? — запита с писклив глас.

Лора забеляза, че Клер си търси повод за разправия и се замисли как да я предотврати. Обърна се към Дъг, той я изгледа многозначително.

— Знаеш какво — тихо отвърна Филип на Клер.

— Това, което искаш, и онова, което ще получиш, са две съвсем различни неща. Не може просто да се появиш тук най-неочаквано и да ми излагаш претенциите си. Знаеш го много добре — сряза го тя, измервайки го с леден поглед.

— Имам право да видя Наташа.

— Така ли? Наташа изобщо не те интересува. Ако не беше вярно, нямаше да се заровиш в дълбините на Африка, за да се грижиш за туземци и да ги лекуваш от чума и всичките им ужасни болести. Щеше да си останеш в Париж, щеше да бъдеш близо до дъщеря си, винаги когато тя има нужда от теб. Вместо това, ти си на хиляди километри, повечето време човек не може да влезе във връзка с теб поради смъртоносните ти вируси. Безполезен си и за нея, и за мен, в случай че спешно ни потрябва подкрепа.

— Знаеш, че ако се случи нещо, ще дойда възможно най-бързо, щом ме повикаш. Освен това имам право да видя дъщеря си — отвърна той с хладен тон.

— Отказа се от тези права, още когато ни напусна!

— Не съм избягал, Клер, знаеш. Освен това не забравяй, че имам право на посещения.

— Ти не забравяй, че на мен е присъдено попечителството и контролът над посещенията ти. Както аз реша, така ще бъде. Така каза съдията. Ти прие уговорката и тогава не каза и дума.

— Не искам да се караме, Клер — отвърна той. Въздъхна леко, сдържа гнева си. Беше наясно, че нямаше никакъв смисъл да спори с нея. Яростта й винаги се превръщаше в ужасно словесно насилие и това го плашеше, защото не знаеше докъде би я довело. Той повтори отново: — Искам да видя Наташа за малко.

— Но тя не иска. Нали, Наташа? — Клер се обърна и изгледа напрегнато дъщеря си.

Момичето не отговори веднага, но след малко рече тихо:

— Не, мамо.

— Виждаш ли? — извика победоносно Клер и се усмихна самодоволно. — Настроил си срещу себе си дори собствената си дъщеря, не че те познава като баща. Всъщност тя никога не е имала баща. Тебе винаги те нямаше, непрекъснато пътуваше, все беше някъде. За нея ти си непознат.

— Не е вярно — отвърна веднага Филип. Изпитваше желание да се махне по-далеч от нея. — Няма защо да въвличаме миналото — продължи той с твърди нотки. — Исках да прекарам известно време с Наташа, да бъдем само двамата. Тук съм за няколко дни.

— Сега? Веднага? Защо идваш точно сега? Няма да те поканя на вечеря, ако това е намерението ти.

— Аз и не желая да остана. Искам да видя дъщеря си.

— Не може. В момента не може. Трябваше да се обадиш по телефона. Така трябваше да направиш.

— Знаех, че ще ми откажеш или ще затвориш.

— Сега ти го затварям. Тук не си добре дошъл. Моля те, иди си.

— Клер, прояви разум — помоли се той с тон, с който сякаш я увещаваше. — Моля те, съгласи се да…

— В никакъв случай — прекъсна го тя рязко. Омразата й към него се четеше в погледа й, по лицето й. Той я усети и трепна.

— Нека да се видим утре, Клер — рече той. — За малко, ще я заведа на обяд, какво ще кажеш?

— Не.

— Тогава сутринта някъде на кафе? Или тук в апартамента. Може и навън. Както кажеш.

— Моля те, върви си, не те искам в моята къща — почти извика Клер и тропна с крак.

Лора не само се изуми, а и се обезпокои много. Никога по-рано не беше виждала Клер да се държи по този начин.

Еркюл се обади:

— Може би е по-добре да проведете този разговор вътре. — Направи голяма крачка и внимателно затвори външната врата. В същото време леко побутна Филип към стаята. После съблече палтото си и го окачи на закачалката.

Филип започна да я увещава:

— Позволи ми да прекарам утре един час с Наташа. Друго не искам.

Наведнъж събра смелост и се приближи към бившата си жена.

Клер отстъпи.

Двамата се взираха един в друг.

Взаимната им неприязън се изливаше на вълни и изпълваше стаята.

Това е чиста омраза, помисли си Лора. Изпитват само ненавист един към друг. Колко ужасно, че завършиха така. Едно време толкова се обичаха, имаха общи стремежи и мечти, градяха планове за бъдещето чак до края на живота си. Сега не могат да се гледат.

Наташа също усети колко враждебно се държат родителите й. Както винаги, това я озадачи и разтревожи, но успя да смекчи положението:

— Добре, мамо. Утре ще излезем на кафе.

— Не! — извика Клер. — Наташа, не искам да го правиш, само за да му угодиш.

Наташа отиде до майка си и я прегърна през раменете — Клер изглеждаше много дребна пред нея — притисна я така, сякаш се мъчеше да я защити. Не можеше да понесе, че майка й приема нещата толкова болезнено. Това късаше сърцето й.

— Мамо, нямам нищо против, честна дума, така е по-добре.

Клер не отговори, само се опря на дъщеря си, успокои се от допира с нея, от топлината й и любовта, която излъчваше.

Като се обърна към баща си, Наташа продължи:

— В десет часа ще съм готова. Може да отидем в кафенето на ъгъла.

Филип кимна и неочаквана усмивка се разля по сериозното му лице.

— Чудесно, благодаря ти, Наташа. — Погледна Клер.

— Съгласна ли си? Утре няма да има проблеми, нали?

— Всичко ще бъде наред — отговори бързо Наташа, която като че ли изведнъж пое нещата в свои ръце. — Обещавам ти.

Филип малко се отпусна. За момент спря погледа си върху Лора.

— Радвам се, че се видяхме онзи ден — изрече тихо и после кимна на Еркюл. Тъй като знаеше, че е препоръчително да изчезне, преди Клер наистина да е намерила повод да забрани срещата с дъщеря му, той си отиде без повече шум.

В мига, в който си тръгна, Клер се отскубна от Наташа и се извърна към Лора. Намръщи се и попита озадачено:

— Значи си го видяла онзи ден?

— Срещнахме се случайно в Мюзе Д’Орсе, малко преди ти да дойдеш. Той гледаше картините на Реноар.

— Но ти не ми каза, не ми спомена, че е в Париж. Защо?

— Скъпа Клер, канех се да го направя, но после размислих. Разбрах, че си в неведение за престоя му тук, иначе щеше да споделиш. Честна дума, не исках да те разстройвам. Когато спомена името му пред теб, все едно че развявам червена мантия пред бик и просто… Е добре, чаках ти да ми кажеш, че той ти се е обадил по телефона. Но след като не сподели нищо подобно, реших, че е по-добре да не знаеш.

— Спестяването на истината е лъжа — заяви Клер и се нацупи. — Не мога да го повярвам — добави тихо.

— Клер, не приемай изключенията по този начин — възкликна Лора. — Не съм те излъгала, като съм спестила истината. — Прокашля се. — Е, не съвсем — искаше й се да каже, но си спомни, че преди две вечери самата тя беше стигнала до същото заключение. — Разбираш ли ме, Клер?

Обаче Клер не отговори.

— Не исках да споменавам Филип — продължи Лора, — да ти казвам, че съм го срещнала неочаквано. Щях ли да постигна нещо добро с това? Още повече щеше да се разстроиш от това, че е в Париж, а не ти се обажда и не проявява желание да види Наташа.

— Добре, сега се разстроих.

— Мамо, не си го изкарвай на Лора. Тя не е виновна за нищо — каза внимателно Наташа.

— Напълно права си, мила — съгласи се Еркюл. — Не знам как е с вас, но на мен ми се допи. — Пристъпи навътре и погледна Лора. — Имам нужда от едно, а вие?

— Чудесна идея, Еркюл. Ела, седни тук, аз ще ти налея — Лора отиде до бара. — Скоч и сода, както винаги ли?

— Да, благодаря.

— За теб какво, Клер? — попита тя, докато слагаше лед в две чаши. — На себе си наливам водка — за разнообразие.

— Не желая нищо, благодаря — отвърна Клер, вече с нормален тон. — По-добре да отида да видя какво става с вечерята.

— Идвам с теб — избърза Наташа и се втурна след майка си.

— А ти, Дъг? Искаш ли нещо за пиене? — попита Лора.

— В момента не, благодаря. Довършвам си бялото вино.

Лора отнесе чашите до дивана пред камината, подаде скоча на Еркюл и седна на отсрещния стол.

— Наздраве — каза и вдигна чаша. Дъг взе своята и й се усмихна.

— Наздраве — отвърна Еркюл и отпи глътка. Облегна се назад на дивана, тапициран с кремаво кадифе, и за миг се взря в огъня. Имаше отнесен вид.

Лора седеше и го наблюдаваше. Остави го на спокойствие няколко минути, за да събере мислите си и да се отпусне.

Най-накрая изрече тихо и загрижено:

— Никога не съм виждала Клер да се държи по този начин, макар че толкова години я познавам.

— Ужасна сцена — съгласи се Еркюл и поклати голямата си лъвска глава. — Аз също не съм бил свидетел на подобно нещо. Лора, трябва да ти кажа обаче, че тя изпитва неистова омраза към Филип.

— Така и не мога да разбера защо, Еркюл. Много бракове се разтрогват и хората се развеждат, но рядко стигат до подобна ожесточеност.

— Права си, почти не съм присъствал на случайни срещи между Клер и Филип, но Наташа ми каза, че винаги се карат и Клер постоянно се нахвърля върху Филип. — На лицето му се четеше объркване. — С годините тя сякаш го намразва все повече. Много странно.

Лора не отвърна, просто не можеше да намери думи. Обаче дълбоко в душата си знаеше, че Еркюл е прав. Изведнъж се смути, стомахът й се сви и тя изрече бавно:

— Надявам се това да не развали вечерта. Клер беше толкова весела, преди Филип да се появи. Макар че… — Замълча и отпи от водката.

— Какво? — Еркюл я изгледа въпросително. — Какво?

— Щом Филип Лавилар се появи, винаги стават неприятности, ето защо никога не ми е бил симпатичен.

— Лора, според мен той съвсем не е лош човек — намеси се Дъг.

Еркюл й се усмихна.

— Вероятно го гледаш през очите на Клер, а не през своите, мила.

— Може би — с готовност се съгласи Лора.

Еркюл се разсмя, загледа се в огъня, после лицето му отново стана замислено.

— Какво има? Защо се смееш?

— Контролираме много неща в собствения си живот, но не можем да контролираме онова, което казват и правят другите около нас. Техните действия и думи ни се отразяват ужасно. Затова, Лора, от нас зависи по-малко, отколкото ни се иска.

— Да, вярно е — рече Лора.

— Повтори го — настоя Дъг.