Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (21)

19.

— Кога откри, че си болна? — попита Лора с тих загрижен глас. — През декември, когато бях в Париж ли? Еркюл казваше, че не изглеждаш добре и беше много разтревожен за теб.

— Тогава не се чувствах зле, но явно вече съм била — отговори Клер и се облегна назад на стола. Затвори очи за миг с желанието болката в гърба и кръста й да премине. През последните два часа тя не й даваше покой, с огромно усилие изправи гърба си, наведе се напред и взе чашата с чай, която Лора й бе донесла. Отпи с наслада. Чаят беше горещ, силен и сладък и й напомни детските години. Дядо Оуен винаги правеше такъв чай. „Миньорски чай“ — така го наричаше. Човек се пристрастяваш; към него.

Двете жени не останаха много дълго в градината, след като Клер съобщи тревожната новина на Лора. Избърсаха сълзите си и се поуспокоиха, доколкото успяха, после се върнаха в къщата и се настаниха в зимната градина. Щом Клер се оплака, че не й е добре и че костите я болят, Лора веднага отиде в кухнята. След малко се върна с таблетки тиленол и с две чаши димящ чай.

Лора попита нерешително:

— Искаш ли да си поговорим още?

— Добре, може, Лора, питай ме всичко, за което се сетиш.

— Как го откри? Напипа бучка на гърдата си ли?

Клер поклати глава.

— Не. Под мишницата ми е. Открих я миналата седмица. — Клер направи гримаса. — Странното е, че имах една много малка бучица под същата мишница миналия месец, но после изчезна. Помислих, че са запушени пори след използване на дезодорант. Дори и не се замислих особено, след като много скоро изчезна.

— А когато се появи отново, ти веднага отиде в Мемориъл Слоун-Кетъринг, така ли? — попита Лора.

— Не, първо се обадих на приятелката си Нанси Бринкър. Нали я помниш, Лора? Онази хубава жена от Тексас, с която те запознах в Париж преди няколко години.

Лора кимна.

— Разбира се, че помня Нанси. Трите обядвахме в хотел „Риц“. Сестра й Сюзън Комен почина от рак на гърдата и тя основа фондация, за да помага на болните.

— Точно така, основа фондация „Сюзън Комен“. Използвайки най-различни начини, Нанси събра милиони. Както и да е, тя е единственият човек с огромни познания в тази област, когото познавам. Затова още щом напипах бучката под мишницата си, незабавно й телефонирах в Далас. Точно Нанси уреди да ме прегледат в клиниката Мемориъл Слоун-Кетъринг.

— Веднага ли ти направиха изследвания?

— Да, много изследвания. Докторът беше много внимателен. Когато напипа бучката, той се опита да вкара игла в нея и да направи пункция. Първо сметна, че е киста. — Изведнъж Клер рязко млъкна и поклати глава. — Няма защо да ти разказвам всичко това, много потискащо е.

— Искам да ми разкажеш, Клер! Искам да знам всичко. Така ще разбера какво ти е и по-нататък ще мога да ти помагам.

Клер пое дълбоко дъх и продължи:

— След като не можа да аспирира бучката, докторът ме изпрати да ми направят мамограма и сонограма. Последва пункционна биопсия, снимки на костите, изследване на кръвта и черния дроб. След всичко това диагнозата беше напреднала форма на рак на гърдата с метастази. Аз съм в така наречения 4-ти стадий.

— Какво означава това?

— Има много малък шанс да оцелея. Всъщност около пет процента.

— Клер… — Лора се смая още повече, не можа да каже нито дума. Гърлото й се сви, усети как очите й се пълнят със сълзи. Но виждайки огромния кураж, който проявяваше Клер, тя се стегна и бързо изрече: — Много жени оздравяват след рак на гърдата.

— Вярно, ще ме подложат на интензивно лечение, но няма гаранция, че ще има подобрение. Резултатът може и да не бъде благоприятен.

— Лекарят препоръчва ли операция?

— Не. Химиотерапия. Лекарите в Слоун-Кетъринг искат да остана в Ню Йорк, за да ми правят няколко курса химиотерапия, но другата седмица се връщам в Париж, както бях планирала. В американската болница там ще проведат същото лечение. Слушай, не мога да остана тук, Лора, трябва да се върна в Париж — заради Наташа и заради работата ми в списанието.

— Не е ли по-добре да останеш в Ню Йорк заради лечението в Слоун-Кетъринг? В моя апартамент има достатъчно място, тази къща също е на разположение. Може да останеш тук, ако желаеш, само на няколко часа е от Ню Йорк. Наташа би могла да дойде. Ще ходи на училище в Манхатън и ще идва тук в края на седмицата. Или може да ходи на училище тук.

Клер поклати глава.

— Трябва да се върна. Благодаря ти, Лора, че ме подкрепяш.

— Моля те, помисли си. Остани в Ню Йорк за постоянно. За постоянно.

— Добре, обещавам.

— Другаде имаш ли болки, Клер?

— Не, само общата болка, за която ти казах. Усещането е както когато те хване грип. Болят ме костите.

— Дават ли ти нещо за болките?

— Само тиленол.

Двете жени млъкнаха, всяка потъна в своите мисли.

Клер се чудеше дали да продължи, да й каже ли всъщност колко тежко беше положението й, много по-тежко, отколкото го бе представила досега. Веднага реши да не го прави. Засега беше казала достатъчно. Не желаеше да товари Лора повече. По-късно, когато се върнеше във Франция, щеше да й разкаже останалото.

Лора се замисли за бъдещето. Главната й задача бе да помогне на Клер да се справи с болестта. Тя упорито се осланяше на надеждата, че химиотерапията ще спре развитието на рака. По-голямата сестра на Алисън, Даяна, се бе преборила и бе победила. С химиотерапия разрушиха метастазите й — доказателство, че на нея й е подействала. Лора потрепери, въпреки че в зимната градина бе топло. Едва сега, когато шокът започна да отминава малко по малко, изненадата и неочакваната новина на Клер, нейната страховитост, които я бяха смаяли, породиха у нея чувство за безпомощност. Но знаеше, че за да помогне, трябваше да бъде силна и смела.

Най-накрая Клер наруши мълчанието и прошепна:

— Както можеш да предположиш, още нищо не съм казала на Наташа. Трябва да бъда при нея, когато й го съобщавам, за да я успокоя и да й вдъхна кураж.

— Да, така е най-добре — отвърна Лора, мислейки си как щеше да се разстрои Наташа. Преди да успее да се спре, попита: — Ами на Филип? Кога ще му кажеш, че си болна?

— Няма да му казвам. Поне засега.

Лора само кимна, макар че се замисли върху отговора на Клер. След като размисли малко, попита тихо:

— Може ли да кажа на баба Мегън? Смятам, че трябва да знае.

Клер се поколеба, постоя нерешително, после поклати глава.

— За нея ще бъде такъв шок, много ще се разстрои, не мислиш ли?

— Знаеш, че тя е устойчив характер. Освен това, когато ме види, ще отгатне, че нещо не е наред. Клер, трудно се скриват тревога и загриженост.

— Тогава й кажи, добре, съгласна съм, че е по-добре да знае.

 

 

По-късно в стаята си Лора даде воля на чувствата си. Седна на дивана до прозореца и плака неудържимо за Клер. Беше силно шокирана, сърцето й се късаше от мъка, така че предположи какво изпитва Клер. Даде си сметка какви страдания чакат приятелката й — толкова много, че й стана непоносимо, когато се размисли. Сърцето й се сви, но си каза, че трябва да се овладее, за да помогне на Клер. Лора вече изпитваше силно усещане за загуба, дълбоко в душата си съзнаваше, че Клер можеше да не спечели тази битка. Няма гаранция, че лечението ще помогне, каза си.

Замисли се за Еркюл. Колко прав е бил през декември. Беше забелязал, че Клер не е добре, а на нея, както и на самата Клер, не й беше направило впечатление. Беше го споделил с Лора, след като бе наблюдавал Клер във фотографското студио — каза, че в един момент лицето й станало като смъртна маска. Тогава я побиха тръпки. Сега й се искаше да бе завела Клер на лекар. Въздъхна и изтри очите си, помъчи се да се стегне. Плачът нямаше да й помогне с нищо, нито пък на Клер. Трябва да бъде здрава и силна като скала, защото Клер щеше да има нужда от това.

Ще загубя моята най-мила и близка приятелка, помисли си Лора. Струваше й се невъзможно, че един ден вече нямаше да я има, че двете нямаше да споделят живота си, че няма да остареят заедно, както винаги си бяха казвали. Макар и да живееха в различни държави, те бяха запазили близостта си от детството, бяха почти като сестри.

Лора пое дъх, после се изправи и отиде в банята. Наплиска със студена вода обляното си в сълзи лице, среса косата си, сложи си малко червило, после и парфюм.

Няколко минути по-късно тръгна по коридора към стаята на баба Мегън.

Лора спря, когато стигна до края на коридора, загледа се през огромния прозорец, погледът й стигна чак до далечните планини. Те се извисяваха величествено към небето, притъмнели в светлината на късния следобед, а зад тях кристални лъчи сякаш посребряваха контурите им. Такава красота има на този свят, помисли си. Но и толкова болки и трагедии. Лора отново усети ледени тръпки по тялото си и неволно потрепери.

Обърна се, почука на вратата на баба си, долепи ухо и се заслуша. Тъкмо се готвеше отново да почука, когато чу гласа на Мегън:

— Влез, Фенис.

— Аз съм, бабо — каза Лора, когато отвори вратата и влезе вътре. — Фенис трябва ли ти за нещо?

— Не, скъпо момиче, не ми трябва. Но обеща да ми донесе „Ню Йорк Таймс“. Сутринта не успях да го прочета — отвърна Мегън и се облегна на възглавниците.

— След малко ще отида да го взема. Фенис сигурно е забравила или вероятно приготвя следобедния чай. Нали знаеш какво представление прави, когато си тук.

— Права си. — Мегън изгледа Лора и после потупа леглото до себе си. — Имаш вид, сякаш си дошла да ми кажеш нещо сериозно, Лора. Или нещо важно.

— Откъде разбра, бабо?

— Познавам този израз. Изглеждаш като че ли гемиите ти са потънали. Разтревожена си, Лора. Да, нещо те яде отвътре. Хайде, казвай. Няма да е чак толкова лошо.

— Боя се, че е много лошо — каза Лора, седна на леглото, взе набръчканата ръка на Мегън в своята.

Баба й се взря в нея, избелелите й сини очи се свиха замислено.

— Казвай направо. Така се съобщават новини.

— За теб ще бъде шок. Искам да те подготвя.

— Свикнала съм да изживявам какво ли не, Лора. Така е било цял живот и както виждаш, оцеляла съм. Хайде, кажи.

— Отнася се до Клер, бабо. Тя е много болна. Има рак на гърдата. Смята, че няма да доживее до есента.

Мегън ахна, лицето й изгуби цвета си. Отново се отпусна на възглавниците и почти конвулсивно стисна очи. Когато миг по-късно ги отвори, бяха насълзени.

— Боже мой, бедното дете! Толкова млада е, та тя е само на трийсет и шест години.

Лора кимна.

— Ужасно е, бабо.

— Разкажи ми всичко — настоя Мегън и не отдели очи от Лора.

След като предаде всички подробности около болестта на Клер, Лора каза:

— Опитах се да я накарам да се върне да живее постоянно в Ню Йорк, но тя не иска. Явно ще й направят химиотерапията в Американската болница в Париж.

— Чувала съм, че е добра болница — прошепна Мегън и се смръщи. — Съгласна съм с теб, много по-добре би било, ако дойде при нас. Всъщност в Париж си няма никого, нали?

— Еркюл.

— Е, да, разбира се. Той е чудесен човек, сигурна съм, че ще се опита да й помогне по най-добрия начин, но тук сме ние. Все пак ние сме единственото семейство, което Клер някога е имала.

— Пак ще се опитам да я убедя, бабо.

— Точно така, мила. Предполагам, че ще съобщи на Филип Лавилар и на Роза.

— Едва ли. Поне засега няма да им казва.

— Но тя е длъжна да им го съобщи! — настоя Мегън. — Те трябва да знаят заради Наташа. Може би ти трябва да им кажеш.

— Бабо! Не бъди глупава. Не мога да го направя, щом Клер не желае. Тя сама трябва да съобщи на Филип.

— Така е, права си. — Надигна се, понечи да стане и продължи: — Клер ще слезе ли за чая?

— Мисля, че да. Разбрахме се първо да ти съобщя, че болна. Да ти помогна ли да станеш, бабо?

— Да, този път имам нужда от твоята помощ, дете.

 

 

— Как го прие? — попита Клер, взирайки се в Лора. Лежеше в леглото под юргана.

— С обичайния си стоицизъм — отговори Лора и леко се усмихна. — Според мен баба е като стар боен кораб. Свикнала е вълните да я удрят оттук и оттам, но тя успява някак да запази равновесие. Естествено, че се разтревожи, тя е много силно загрижена за теб, Клер. Съгласна е с мен, смята, че трябва да дойдеш при нас. Да бъдеш със семейството си, така каза.

Клер се трогна и се просълзи. Потърка очите си с ръка, примигна няколко пъти и каза:

— Лора, какво щастие е, че ви има с баба Мегън. Така успокоявате човека, вдъхвате му кураж. Но засега смятам, че трябва да се върна и да видя какво става в Париж.

— Добре, но не забравяй, обеща да си помислиш да се прибереш вкъщи. Слушай, баба искаше да знае дали ще съобщиш на Филип, че си болна.

— Не съм сигурна… нали ти казах. — Клер отхвърли юргана и стана от леглото, седна до огъня, взря се в пламъците. След малко вдигна очи и каза: — Ела, седни при мен за минутка. Искам да поговорим за нещо друго.

Лора изпълни желанието на Клер, настани се на другия стол до камината и попита:

— Какво има? Нещо си неспокойна, Клер.

— Вярно, че се тревожа, Лора. Тревожа се за Наташа. За бъдещето й. През лятото ще стане на петнайсет години, всъщност още е малка, макар в някои отношения да се прави на голяма. — Клер отмести очи към Лора и попита: — Когато умра, ще вземеш ли Наташа? Ще отгледаш ли дъщеря ми вместо мен? Докато отрасне.

Лора се стресна за миг, после загледа Клер и възкликна:

— Разбира се. Ти знаеш, че обичам Наташа.

— Тя е добро момиче, Лора, няма да ти причинява неприятности, обещавам ти… — Клер не успя да изрече и дума повече. Примигна с очи и погледна настрани.

Лора, която също се развълнува, преглътна трудно, хвана ръката на Клер и я стисна. После стана и коленичи пред приятелката си, нежно докосна лицето й и я погледна в очите.

— Смяташе, че ще откажа ли?

— Не, разбира се, моя предана Лора. — Клер въздъхна тихо. — Трудно ми е, като знам… че няма да ме има… Няма да мога да я наблюдавам как расте, как завършва училище, как се омъжва… Никога няма да видя внучетата си… — Гласът й заглъхна.

— Клер, скъпа, моля те, дръж се. Трябва да се борим. Казах ти, толкова жени са се оправили.

— Аз няма да се оправя. — Гласът на Клер потрепери и тя отново спря, опитвайки се да се успокои. След малко пое на няколко пъти дълбоко дъх и успя да изрече: — Имам метастази на лимфните възли под мишниците. Двадесет и три лимфни възела са засегнати. Имам метастази в костите, в скелета. Скоро ще стигнат и до черния дроб… Казах ти, Лора, няма да мога да видя как ще опадат листата на дърветата… — Сълзи рукнаха от очите на Клер и потекоха по бузите й.

Объркана, отчаяна и изплашена за най-близката си приятелка, Лора също се разплака.

Клер протегна ръце към Лора и, както в градината, двете се прегърнаха и се държаха една друга, опитвайки се да се успокоят. Останаха така дълго — плачеха тихо. И тогава Лора най-после осъзна, че Клер е обречена.

Най-накрая тя отиде в банята и взе оттам кутия с хартиени кърпички, избърса очите и лицето си, после занесе кутията при Клер, която бе останала до огъня.

След известно време Клер успя да се съвземе и каза:

— Лора, моля те, постой малко при мен.

Лора кимна и седна на стола.

— Сега ми кажи какво още те тревожи, скъпа.

— Другата седмица, когато се върнем в Ню Йорк, искам да отидем при адвокат, който ще подготви документите да станеш официално настойница на Наташа.

— Щом искаш, разбира се.

— Искам го.

— Ами баща й?

— Той никога не й е бил баща и няма да пожелае да й бъде настойник. Повярвай ми.

— Но не е ли нужно разрешението му, за да стана аз официален настойник?

— Не. Родителските права за Наташа са присъдени изцяло на мен и посещенията му стават с мое разрешение. Във всеки случай, той няма да изрази негодувание. Не е такъв. Как може да гледа дъщеря си, когато е в Заир и половината от времето си прекарва в карантина? Освен това около него има много жени. Наташа ще наруши стила му на живот.

Лора не й отговори.

Клер продължи:

— Ти ще се грижиш за нея вместо мен, нали, Лора? Няма да умра спокойна, ако не се съгласиш.

— Клер, моля те, не говори така. Знаеш, че не става дума за това. Обещавам, че ще се грижа за Наташа, докато тя има нужда от мен, всъщност през целия й живот. Тя ще бъде като мое дете.

— Значи се разбрахме? — Клер впи зелените си очи в приятелката си.

— Разбрахме се — отговори твърдо Лора.

Клер се усмихна за пръв път от дни насам.