Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (33)

31.

— Честит рожден ден, Лора! — извикаха всички, вдигайки чаши с шампанско „Дом Периньон“ и после отпиха.

Лора се усмихна и каза:

— Благодаря на всички ви. Благодаря ти, бабо Мегън, за прекрасната вечеря. Всичко беше прекрасно.

— Много се радвам — каза Мегън, бутна назад стола си и продължи: — Хайде да се преместим в хола. Време е да отвориш подаръците си, мила Лора.

— Да, хайде! — извика Наташа и скочи на крака. — Хайде, Лора, ела, татко.

Тъй като не желаеше да остава близо до Филип, Лора стана веднага и побърза да отиде в хола с Наташа. От момента, в който Филип дойде в апартамента на баба й, стомахът й се сви, чувстваше се без сили. Появата му беше изненада. Наистина не очакваше, че ще пристигне със самолет от Атланта за рождения й ден. От една страна бе доволна, че бе направил това усилие, дори се трогна, но здравият й разум й подсказа да не се радва прекалено. Все пак какво толкова? Беше петък, той често пристигаше в Ню Йорк, за да прекара края на седмицата с Наташа.

Наташа изтича до нея, хвана я за ръката и когато влизаха в хола, каза:

— Седни на дивана, Лора. Аз ще седна до теб и ще ти подавам подаръците.

— Добре — съгласи се Лора.

Мегън и Роза дойдоха след малко, съпровождани от Филип. След като всички седнаха, той застана до камината. Надяваше се Лора да хареса неговия подарък, който откри в един антикварен магазин предишния уикенд в Ню Йорк. Тогава бе съвсем сигурен, че ще я зарадва. В момента вече не беше толкова уверен. Но как му се искаше да стане точно така!

Без да иска, тя привлече погледа му както винаги, когато се намираха в една стая. За него тя беше най-красивата жена не само като външност, но и като характер и душа. Лора беше рядко създание, цялостна личност, проявяваща разбиране и съчувствие. На света нямаше много като нея.

Той обичаше Лора Валиънт. Обичаше я от много месеци, вероятно и от много по-рано, ако трябваше да бъде честен към себе си. Искаше му се срещата им в Мюзе Д’Орсе да беше продължила по-дълго в онзи студен декемврийски ден преди почти две години. Но появата на майка му я бе прекъснала. Тогава той тръгна след Роза, мислейки си кога ли отново щеше да види Лора. Сега разсъждаваше как да промени отношенията им в друга посока. Може през уикенда да се опита. Ако не, трябваше да изчака, докато се премести за постоянно в Ню Йорк. Нямаше търпение да живее в един град с Лора…

— Благодаря ти, Роза — възкликна Лора. — Албумът на Реноар е прекрасен. — Изправи се, отиде и целуна Роза, после пак се върна на дивана.

— Това е от баба Мегън — обяви Наташа, подавайки малко пакетче на Лора.

След като разкъса хартията, Лора видя стара кожена кутийка за скъпоценности. Вътре блестеше нежен пръстен, обсипан с диамантчета. Извади го от кутийката и го сложи на малкия си пръст.

— Колко е красив, бабо, благодаря ти! — Лора отиде и прегърна Мегън.

— Дядо ти ми го подари преди много години — каза Мегън, — бях сигурна, че ще ти стане.

— Това е от мен. — Наташа й поднесе дълга тясна кутия. Лора вдигна очи към Наташа, която бе седнала на ръкохватката на дивана и се усмихна. От картонената кутия извади шал от бял шифон, изрисуван ръчно с розови божури. — Ама той е прекрасен — каза Лора и се обърна към Наташа.

Наташа се наведе и двете се прегърнаха.

— Аз го нарисувах. Избрах божури, защото много ги обичаш. Ето и последният ти подарък. От татко.

Лора стрелна с очи Филип, застанал до камината. Той се усмихна слабо и кимна.

— Надявам се да ти хареса — смънка той, изведнъж му стана неудобно и малко се смути.

— Сигурна съм, че ще ми хареса — отвърна Лора, внимателно свали панделката и разви хартията. Вътре имаше също стара кожена кутия за скъпоценности и с внезапно вълнение Лора вдигна капака. В кутийката лежеше една от най-красивите брошки камео, които бе виждала. — Изключителна е, Филип — извика, стана и с бавни стъпки стигна до камината. Целуна го леко по бузата, отстъпи бързо и каза: — Много ти благодаря.

— Знаех си, че нещо липсва. Музика. Ей сега идвам — каза Наташа. Изхвърча от хола, като си тананикаше.

Мегън се обади:

— Понякога е като фурия, но като си помисля, май че и аз бях такава на нейната възраст. Лора, дай да видя подаръка от Филип.

Лора стана, отиде при баба си и й го показа, после на Роза. Двете възклицаваха, а Лора отново повтори:

— Много е красива, Филип.

Той само й се усмихна.

Звуците на музика изпълниха стаята. Наташа се върна и каза:

— Е, така е по-добре, а, бабо Мегън? Нали каза, че тази вечер искаш музика?

— Точно така, детето ми, чудесно.

Както стоеше до баща си близо до камината, Наташа прошепна:

— Татко, защо не поканиш Лора на танц, все пак има рожден ден.

Филип погледна Наташа и попита тихо:

— Къде да танцуваме?

— Там, в антрето, до трапезарията.

Филип проследи погледа й и кимна. После се подвоуми и не мръдна, докато Наташа не стисна ръката му и не го подкани:

— Хайде, татко.

Филип отиде до дивана, сведе очи към Лора и й се усмихна.

— Музиката свири специално за теб, Лора, за рождения ти ден, искаш ли да танцуваш с мен?

— С най-голямо удоволствие — отвърна тя. Двамата тръгнаха към антрето.

Филип хвана едната й ръка, прегърна я. После бавно се раздвижиха по мраморния под, без да продумат.

Вътрешно Лора трепереше. Едва имаше сили да диша.

Филип беше напрегнат като нея, но успя да го замаскира, докато танцуваха. Когато музиката свърши, каза:

— Не беше толкова зле, нали? — Свали ръката си и отстъпи назад.

— Не, не беше — отвърна Лора.

Върнаха се в хола, но там нямаше никого. Чуха гласове и смях откъм библиотеката и двамата се изгледаха озадачено. Тъкмо тогава засвири друга мелодия, в апартамента се разнесоха звуците на романтична балада.

Филип сведе очи към Лора и каза:

— Не мислиш ли, че сме жертви на заговор?

— Не се чувствам жертва — отвърна Лора. — Ти да не би да се чувстваш?

— Съвсем не — отвърна Филип, хвана я за ръка и я изведе от стаята. Отидоха отново в антрето, където по чудо лампите бяха загасени.

Стояха по средата на мраморния под, взирайки се един в друг. Гледаха се продължително. Нито един от двамата не отклони очи. Тогава, преди да успее да се въздържи, Филип направи крачка към Лора и я взе в обятията си. Устните им се срещнаха. Той я целуна страстно, тя му отвърна пламенно. Когато най-после се откъснаха един от друг, Филип каза тихо:

— Мога ли да се надявам, че изпитваш онова, което и аз, Лора Валиънт?

— Така смятам. Но какво изпитваш ти? — попита тя, без да откъсва очи от него.

— Обичам те лудо — отговори той.

— Тогава изпитваме едно и също — каза тя и отново потъна в обятията му. — Така ще бъде до края на живота ми.

— До края на живота ни — изрече той тихо.