Клер Лоримър
Морийн (8)

Глава седма
1793 — 1795

Клариса и Морийн позволиха на Жерар да им разкаже всичко едва след като върху тлеещата жарава в камината бе разпален весел огън и Хана му поднесе блюдо със студено месо и греяно вино с подправки. Докато той се подкрепяше, Морийн седеше свита до камината в краката на Клариса и мълчаливо наблюдаваше седемнадесетгодишния младеж, заел мястото на момчето, с което се бе шегувала преди три години в Съсекс.

За тези години той бе пораснал много повече, отколкото можеше да се очаква от онова дете. Висок над метър и осемдесет, с широки рамене и тесни хълбоци, Жерар изглеждаше наистина по-голям от годините си. В ъглите на устните му се очертаваха бръчки, под очите му имаше тъмни сенки. Движеше се припряно и нервно, сякаш постоянно беше нащрек в очакване да долови знак за приближаваща опасност. Приличаше на преследван от кучетата елен, едновременно горд и неспокоен.

Морийн го намираше красив, вълнуващ и някак страшен, но когато възстанови силите си след обилната вечеря в приятно затоплената стая, той се поотпусна и се усмихна доволно на Морийн и Клариса с такава благодарност, че Морийн отново почувства предишния му чар.

— Пристигнах в Англия миналата нощ — започна разказа си Жерар. За голямо удоволствие на Морийн той извади от джоба на опръсканото си с кал палто малка кутия за енфие и поднесе последователно към двете си ноздри по щипка от белия прашец. Морийн наблюдаваше ръцете му — изящни и чудесно оформени, но не изнежени като на аристократ, никога не помирисвал физически труд. — Върнах се по същия начин, по който заминах, пак с рибарска лодка. Като пристигнахме в Къкмиър Хейвън, един състрадателен човек, чието име няма да назова, ми услужи с коня си, за да стигна до Алфристън.

При споменаването на града очите на Морийн радостно блеснаха.

— Значи си бил в Алфристън и си видял Дикън? А как са другите членове на семейството? Видя ли ги? Кобилата наистина ли е родила?

Жерар се разсмя и й хвърли нежен поглед, от който тя поруменя.

— Господ ми е свидетел, че никак не сте се променили, мадмоазел Морийн! Готов съм да се обзаложа, че през тези три години не сте престанали нито за миг да задавате въпроси! — пошегува се той.

— И ще спечелите облога! — отвърна Морийн, възвърнала самообладанието си.

Въпреки подигравателната забележка Жерар продължи да я наблюдава. В тялото й бе настъпила промяна и той не можеше да каже, че не харесва онова, което виждаше. Малката пъпка се бе разтворила, за да се превърне в прекрасен цвят. Детската й фигурка се бе закръглила и поналяла — масленозелената, дълга до земята пола и тесният корсаж й стояха чудесно. Носеше черни пантофки с нисък ток по последна мода, косата й бе навита на меки букли като на най-известните светски дами в Лондон. Той добре помнеше, че когато я видя за последен път, се бе опитвал да си представи жената, в която ще се превърне това мило дете. Сега намираше, че съвсем скоро тя ще бъде онова, което той бе прозрял тогава.

„Да се нарече красива, е твърде слабо казано!“ — помисли си той и от този момент нататък трябваше да полага усилия, за да се съсредоточи в разказа си.

Да, срещнал се със семейство Сейл, да, Коломб имала конче и за негова огромна радост му се сторило, че го познала… Научил лондонския адрес на Морийн от Дикън, защото го бил загубил, разбира се. Пристигнал без всякакви средства — това беше казано с тъжен глас, — бил съвсем отчаян, не знаел дали сър Джон Дейнсфийлд ще го приеме, след като веднъж вече така грубо отхвърлил неговото гостоприемство. Затова се обърнал към единствения си познат в Англия, който би могъл да му помогне, Джеймс Петигрю. Стигнал чак до къщата им в Челси и там научил, че цялото семейство е отпътувало за Бъкингамшир. Нямал избор: или трябвало да спи на улицата, или да прибегне към гостоприемството на мисис Мантън, надявайки се, че тя, която все пак имал честта да познава, макар и твърде бегло за съжаление, ще си спомни, че негов настойник е сър Джон…

— Всъщност, мадам — завърши тирадата си той, — много ще се радвам, ако ме осведомите за чувствата на сър Джон към мене?

Клариса напълни отново тумбестата му чаша и го погали по рамото.

— Убедена съм, че сър Джон никога няма да затвори вратата си за тебе, Жерар — каза тя за голямо облекчение на Морийн. — Твоето заминаване, при това без дължимото обяснение, признавам, доста го смути. — В гласа й за миг се появи нотка на упрек, преди да продължи с обичайната си сърдечност. — Макар да подозираше, че си заминал за Франция, не можеше да си представи как си се добрал дотам. След като първият му гняв премина, сам призна, че би постъпил по същия начин на твоята възраст и в твоето положение. Реши, че си тръгнал да търсиш милата си майчица, както наистина си направил, нали?

На лицето на Жерар се изписа горчиво разочарование и той отвърна с натежал от мъка глас:

— Напразно! Всичките ми усилия се оказаха безуспешни. Замъкът е в развалини, по-голямата част от него е пострадала толкова лошо от пожара, че се съмнявам дали изобщо ще може да бъде възстановена някога. Всички слуги, дори и Жюл, са се разбягали, не успях да намеря никой, който да ми каже нещо за майка ми. Остава ми поне надеждата, че е още жива, просто защото не срещнах човек, който да ми съобщи за смъртта й. Моля се на Бога Жюл да е успял да я отведе при роднините й в Италия. На писмото си до тях не получих отговор, но е възможно то изобщо да не е стигнало дотам. Както знаете, в моята бедна страна цари хаос.

— Преживял си огромно нещастие — съчувствено каза Клариса.

На лицето на виконта бе изписано такова страдание, че и двете с Морийн изпитаха желание да го прегърнат и утешат.

— Поне взех участие в битката! — гордо вдигна глава Жерар. — Бях със защитниците на Тюйлери при нападението срещу него миналото лято… — Думите му замряха при спомена за ужасното клане, устроено след поражението на поддръжниците на крал Луи. Жерар бил един от малцината щастливци, успели да се спасят и да достигнат до границата живи. След това отново се присъединил към армията на херцог Дьо Прованс, но атаката при Валми се превърнала в пълен неуспех. Там Жерар се разболял от толкова тежка форма на дизентерия, че ако не го били приютили милостивите монахини от близкия манастир, обграждайки го с най-нежни грижи, сигурно щял да умре.

Екзекутирането на краля и обявяването на войната срещу Англия засилили у Жерар желанието да се завърне в страната, в която бил намерил вече веднъж убежище. Разчитал да възстанови тук здравето си и да участва в набирането на доброволци за армията от емигранти, към която сам горещо желаел да се присъедини.

— Трябва да продължа да се бия не само заради майка си, замъка Буланкур и всичко, което ми се полага по право — заяви той с непоклатима решимост, — а и заради самата Франция. Сега там се разпореждат истински касапи, няма как да не сте чули за това.

Морийн с радост би отрупала Жерар с нови въпроси, но Клариса забеляза колко бледо е лицето на младежа и каква страхотна умора измъчва тялото му. Хана веднага получи нареждане да приготви легло за виконта в една от спалните за гости, а самата Клариса постави в грейка малко жарава от огъня, даде му една от нощните ризи на сър Джон и го изпрати да си легне.

— Утре ще можем да се наприказваме до насита! — успокоително каза Клариса, като видя разочарованието по лицето на Морийн. — А сега марш в леглото, мадмоазел! Страх ме е да си помисля кое време стана, сигурно скоро ще съмне.

Морийн послушно се оттегли в спалнята си, но не можа да заспи. Макар и съвсем кратък, разказът на Жерар за преживените от него приключения след последната им среща събуди любопитството й и — нека признаем — завистта й. Колко незначителен бе нейният живот досега! От друга страна, много й се искаше Жерар да бе имал повече успех — участието му в битките бе завършило с горчиво поражение, а и нямаше никаква вест от обичната си майка.

„И аз ще се помоля за нея!“ — благочестиво реши тя, макар да не вярваше много, че Бог обръща някакво внимание на молитвите й. Колко пъти смирено го бе молила да доведе Дикън в Лондон, а той не си бе помръднал пръста, за да изпълни дори едно толкова обикновено желание.

Мислите й се върнаха към младия виконт, който без съмнение вече спеше в съседната стая. Искаше й се той да може да остане по-дълго с тях в Лондон. Едва сега разбра колко много й бе липсвала компанията на някой неин връстник.

Докато Морийн заспиваше щастлива, кроейки планове как ще се забавляват на другия ден, Клариса изпрати един прислужник да съобщи на сър Джон за пристигането на виконта. И когато на сутринта Морийн се събуди, сър Джон вече бе пристигнал в Оркид Хаус с намерението да отведе младия виконт в къщата на „Пикадили“.

— В никакъв случай не бива да остава тук, скъпа! — извини се той на Клариса. — Ще тръгнат слухове. Сама разбираш, че момчето трябва да пази репутацията си, а да живее под един покрив с тебе…

— Не казвай нито дума повече, Джон! — вдигна ръка да спре думите му Клариса. Макар да съзнаваше добре, че за съжаление условностите на обществото са безвъзвратно нарушени, тя не показа с нищо, че е засегната, и дори го похвали за мъдрото решение: — Много благородно от твоя страна да посрещнеш така Жерар въпреки бягството му. Но дали жена ти ще му окаже такъв радушен прием?

Сър Джон силно се съмняваше в това и сложи край на разискванията по този въпрос, като се намръщи и отсече:

— Изобщо няма да искам съгласието й, Клари!

Затова, когато Морийн се спусна на долния етаж, облечена в най-хубавата си, дълбоко деколтирана бяла рокля, която разкриваше малките й твърди гърди и бе пристегната в талията с широка светлосиня копринена панделка, завари Жерар вече на вратата. Тя спря на най-долното стъпало, притисна затвореното ветрило към устните си и се вгледа в него с недоумяващи очи.

— Нима тръгвате толкова скоро? — попита тя, без да успее да скрие разочарованието в гласа си.

— Сър Джон бе така добър да ме покани да се върна с него в дома му — отвърна Жерар и се приближи към нея с приятелска усмивка. — Толкова съм благодарен на вас и на мисис Мантън за онова, което сторихте за мене снощи! Няма да го забравя, докато съм жив.

— Но имаме още толкова много да говорим! Не научих почти нищо за Дикън, за фермата, за контрабандистите, дори…

— Искрено се надявам, че съвсем скоро ще мога да отговоря на всичките ви въпроси — каза тихо Жерар, наведе се и леко докосна с устни ръката й. — Решено е да остана в Лондон поне няколко седмици, защото сър Джон смята да изпрати писмо до свои приятели в Италия, за да пита не знаят ли нещо за моята майка. Няма да мръдна оттук, докато не се получи отговор. Ще бъда щастлив, ако имате добрината да ме приемете отново.

— Можеш да посещаваш Морийн и мисис Клариса когато пожелаеш, Жерар — каза сър Джон, докато пътуваха с каретата към „Пикадили“. — Надявам се обаче, че ще го правиш съвсем дискретно. Надявам се, добре разбираш как гледа обществото на мисис Мантън, а за съжаление и Морийн се намира в същото положение. За да не възникнат някакви недоразумения по този въпрос, ще ти се доверя, като разчитам на думата ти на благородник, че всичко ще остане в тайна: Морийн е моя незаконна дъщеря.

Жерар положи огромно усилие да скрие изненадата си. Сърцето му се сви от съжаление към Морийн. Твърде добре разбираше, че произходът неумолимо определя съдбата на човека за цял живот.

— Тя знае ли това, което току-що ми казахте? — попита след дълго мълчание той.

Сър Джон поклати отрицателно глава.

— Морийн е все още дете и се намира в блажено неведение за огромното значение на тези неща. Решил съм да не й казвам нищо поне още известно време.

Пред очите на Жерар се мярна щастливото жизнерадостно лице на девойката и справедливата му душа се разбунтува срещу удара, който тя неизбежно трябваше да понесе някой ден. Тя беше чиста и дори наивна, но все пак изглеждаше странно, че едно толкова умно и проницателно момиче като нея може да живее в къщата на мадам Мантън, без да се досети за връзката й със сър Джон. Най-вероятно беше наистина да не подозира нищо и за произхода си, за това, че е дъщеря на сър Джон.

Жерар пропъди тези мисли от главата си, защото бе изправен пред много по-сериозни трудности. Както разбра от думите на сър Джон, не на последно място сред тези грижи бе и нуждата от пари.

— Ще ти осигурявам достатъчно средства за ежедневните ти разходи, момчето ми — щедро обеща сър Джон. — Но тъй като засега не можем да храним надежда, че ще успееш да си върнеш загубеното във Франция богатство, длъжен съм да те посъветвам да потърсиш изгодна партия за брак.

— Брак ли? — повтори с недоумение Жерар, убеден, че не е чул правилно. — Но аз съм едва на седемнадесет години, сър! И нямам никакво намерение да се женя!

Сър Джон прекъсна с жест възраженията му и настоя:

— Желанията са едно, а нуждата — съвсем друго, момчето ми. Една богата съпруга, при това тук, в Англия, ще бъде безценна придобивка за тебе. Не притежаваш никакви средства, за да се издържаш, а с твоя произход би било срамно да работиш. Предполагам, не забравяш нито за миг, че си се заклел да възстановиш честта на името Дьо Вал?

— Как можете да допуснете, че ще забравя, сър! — възмути се Жерар.

— Е, тогава запомни, момчето ми. За да постигнеш успех в този живот, са ти нужни две неща: пари и влияние. Една богата съпруга може да ти ги донесе много по-лесно, отколкото ако се опитваш сам да се сдобиеш с тях. Аз естествено ще направя за тебе всичко, което е по силите ми. Ето например моите две дъщери. Ако не успея да им намеря съпрузи, те скоро въобще няма да могат да се омъжат. Разбира се, с готовност бих ти дал ръката на една от тях, но въпреки че имат добра зестра, те не са подходящи за тебе. Нужна ти е съпруга, която да блести в обществото, която ще може да подшушне тук и там по някоя добра дума във важни за тебе моменти, да те въведе в двора дори. Ето такава съпруга трябва да ти намерим — цялата огън и пламък, с жив ум, блестяща, истинска виконтеса като майка ти.

Жерар замълча. Просто не можеше да си представи, че такава жена съществува. Няколкото богаташки дъщери, с които се бе запознал досега, бяха съвсем обикновени и приличаха на дъщерите на сър Джон. Момичетата с истински живец в тях и с пъргав ум обикновено не разполагаха със средства или, както изведнъж се сети, нямаха подходящ произход като бедната Морийн. Без съмнение само след година-две Морийн щеше да се превърне в съществото, описано от сър Джон. Пък и самият Жерар, ако трябваше да се жени, не би приел никоя друга. Осъзна с тъга, че му се налагаше да мисли за брак точно когато научи, че единственото момиче, което би могъл да си представи като своя съпруга, е завинаги загубено за него.

 

 

Морийн бързо забрави разочарованието си от внезапното заминаване на Жерар, улисана в подготовката за утрешната вечер. Поканени бяха десет джентълмени, отдавна минали четиридесетте или дори петдесетте като самия сър Джон. Всички те бяха богати и уважавани люде, двама от тях бяха придворни на Уелския принц. Морийн бе приятно възбудена от мисълта, че ще вечеря на една маса с толкова известни хора.

Както обикновено тя задаваше въпрос след въпрос. Наистина ли са приятели на Уелския принц? Клариса не се ли чувства поласкана, че приема в къщата си такива гости?

Клари се разсмя и обясни, че те всъщност не идват на посещение при нея, а да се насладят на вкусната храна, на отбраните напитки и най-вече на играта на карти. Всички те, и особено лорд Бар, били запалени картоиграчи.

— А защо? — продължаваше неумолимата Морийн. — Той толкова ли е богат?

Клариса кимна:

— Да, повече, отколкото можеш да си представиш. Освен това няма нито семейство, нито деца, за които да се грижи. Само някакъв далечен братовчед, който се надява да наследи всичко. Но съм чувала, че лорд Бар никак не го обича. Често е казвал, че след като не може да му попречи да наследи титлата, щял поне да се погрижи да не му остави и богатството. Заради това именно прави огромни залози.

Морийн се усмихна и си помисли, че сигурно ще хареса този ексцентричен приятел на сър Джон.

Така и не можа да се запознае с него, както впрочем не успя да се види и с Жерар дьо Вал. Привечер тя се оплака, че й е студено, разтресе я неудържимо, въпреки запаления в стаята огън. Гореше цялата, непрекъснато искаше да пие, а по-късно почувства силна болка в гърлото. До сутринта по шията и по гърдите й се появи обрив, който към обед се разпростря по цялото й тяло.

Клариса извика доктора, макар че като вдовица на лекар много добре знаеше какво означават тези симптоми. Никак не се изненада, когато научи, че Морийн е болна от скарлатина. Срещу тази болест нямаше лек и докторът предписа само няколко прахчета поташ, за да облекчи болките в зачервеното гърло, а и компреси, които да успокоят обрива.

Морийн лежа тежко болна повече от две седмици. Гореше в огън така, че сърцето й биеше като на птиче, често бълнуваше. Клариса самоотвержено се грижеше за нея през цялото време и най-после треската и обривът започнаха да отстъпват. Сър Джон идваше всеки ден да проверява как е.

— Толкова е бледа и отслабнала, Джон, че не знам дали ще може да се възстанови напълно. Започвам дори да мисля, че лондонският климат не е най-подходящ за нея. Тя е родена и израснала на село и може би чистият въздух сред природата ще й се отрази добре. Тази сутрин говорих с лекаря и той е на същото мнение.

— Ако е така, трябва незабавно да я заведеш в Брайтълмстоун! — без колебание откликна сър Джон, ала Клари му направи знак да не бърза и да я изслуша.

— Не, скъпи, струва ми се, че би трябвало да я изпратим в Алфристън. Докато лежеше в несвяст, непрекъснато бълнуваше за фермата и за семейството си. Слава Богу, времето е хубаво, а и мисис Сейл ще се грижи превъзходно за нея. Мисля, че Морийн ще се чувства отлично там.

Сър Джон замислено погледна Клариса. Само до преди няколко дни и той като нея се бе страхувал, че Морийн умира. Чувстваше се съсипан, отчаян от безсилието си да направи нещо наистина полезно за нея, а не само да изпраща всеки ден плодове и цветя. Клари, която бдеше над леглото на детето ден и нощ, имаше тъмни кръгове под очите и явно също се нуждаеше от почивка. Не би било зле, докато Морийн е във фермата, Клариса и сър Джон да отидат за малко в Брайтълмстоун.

И така, решението бе взето, но едва след две седмици лекарят прецени, че Морийн вече може да предприеме пътуването с карета до Съсекс.

Във фермата я посрещнаха с искрена радост. Мисис Сейл обикаляше около нея като квачка около пиленцето си, а Дикън измайстори лежащ стол и го постави в овощната градина, където Морийн щеше да си почива на слънце или да спи, ако иска, по цял ден.

Младостта и жизнеността й надделяха. Само след няколко седмици силите й започнаха да се възвръщат. Скоро Морийн бе в състояние да хвърля зърно на пилетата, да събира яйцата или да нарежда в щайга плодовете, които Дикън береше и й подаваше от дървото.

В отношенията между двамата бе настъпила неуловима промяна. Тя се отнасяше мило с него, всичко беше почти както по-рано, но макар и кратък, престоят в Лондон я бе отчуждил от него. Беше придобила държанието, речта и външния вид на високопоставена млада дама. Тя пак тичаше боса през полето с разпуснатите си буйни коси и се смееше весело и безгрижно, но Дикън не можеше да преодолее разстоянието помежду им.

Той бе навършил седемнадесет години и се бе превърнал в истински мъж Висок, силен, макар и малко грубоват, Дикън бе привлекателен младеж. Когато отиваше на пазара, много девойки го заглеждаха. Момичето, което работеше в кухнята на „Звездата“, никога не пропускаше да му се усмихне, колчем се случеше той да мине под прозорците й, а ратайкинчето от съседната мандра се изчервяваше до уши, когато Дикън го заговореше. Той обаче пазеше в душата си място единствено за Морийн. В своето чистосърдечие продължаваше да обича само нея и смяташе, че това ще трае цял живот.

През тези летни месеци Дикън успя някак си да свикне с мисълта, че любовта му ще остане завинаги несподелена. Колкото и да е странно, той изпитваше едва ли не облекчение от това, защото в обожанието му имаше голяма доза страхопочитание и боязън. Стигаше му да е близо до Морийн, да я пази и да се отзовава начаса, щом тя го повикаше с ясния си звънлив глас. Радваше се и на това скромно щастие.

Морийн също беше щастлива. Животът в Лондон бе вълнуващ и тя знаеше, че един ден ще се върне към него с удоволствие, но сега се радваше на нацъфтелите като розови облаци храсти и на дивните полски цветя. С нетърпение чакаше да узреят боровинките и къпините. Какви чудни сладка правеше мисис Сейл! Тук Морийн се чувстваше у дома си. Само веднъж съжали, че не е в Лондон: когато видя Коломб и жребчето й да пасат на ливадата и си спомни за младия виконт.

Мистър Глоувър я попита дали умът й се възстановява така добре, както и тялото й, и когато Морийн отговори утвърдително, той веднага поиска да узнае защо тогава го оставя да бездейства. Нима е забравила колко много знания има на този свят? Нима иска да пропусне широката крачка на човешката история, докато си седи в градината и мързелува по цели дни? Какво знае за договора, сключен между кралете на Англия и Сардиния? А за ужасното положение на католиците в Шотландия? А за прокарания от сър Джон Синклер закон за селското стопанство и за отражението му върху съдбата на семейството, което я е отгледало?

Той успя да разбуди благотворно ума й, както слънцето беше възвърнало жизнеността на тялото й. И някак от само себе си, без някой от двамата да обели дума за това, те се споразумяха да подновят уроците.

Когато лятото превали и настъпи есента, сър Джон дойде да я навести, отклонявайки се от пътя си на връщане от Брайтълмстоун. Разказа й, че в момента Клариса боядисва къщата и сменя цялата й наредба. Той искаше Морийн да се върне в Лондон веднага щом всичко бъде готово, стига здравето й да позволява това. Нямаше никакво съмнение, че тя се е възстановила напълно, но мистър Глоувър настоя сър Джон да остави засега Морийн при тях.

— Тук тя се чувства още дете! — каза той. — И колкото по-дълго трае това, толкова по-добре за нея, сър Джон. Уверявам ви, че няма да изостане с уроците си по пиано. А в столичния живот, така както тя ми го описа, освен музиката малко неща могат да се нарекат полезни за нея, въпреки че той доста й се е понравил, не може да се отрече.

Сър Джон се подвоумя. Макар да знаеше, че Клари трудно понася раздялата с Морийн, той виждаше мъдростта в предложението на мистър Глоувър. Самият сър Джон бе твърде зает да урежда сватбите на двете си дъщери. Селина и Прюдънс, вече на 18 и 20 години, все още нямаха нито един кандидат, а майка им не полагаше никакви усилия да им намери съпрузи. Сега сър Джон смяташе за свое задължение да прекарва повече време вкъщи, за да посреща специално подбраните гости, както и да придружава дъщерите си на многобройните балове. При това положение, дори и Морийн да беше в Лондон, той трудно би могъл да й отделя нужното внимание, да не говорим, че нейното присъствие все пак пречеше донякъде на живота му с Клари.

Той се остави на мистър Глоувър да го убеди, че за Морийн ще бъде по-добре да остане във фермата, докато навърши петнадесет години. Тогава вече тя наистина трябваше да се прости с детството си.

Морийн не се натъжи особено, когато й съобщи това решение. Разбира се, липсваха й нейната стая и красивите мебели и украшения в къщата в Ричмънд, но нямаше нищо друго, което да я тегли към Лондон. Без тя да го съзнава, природата искаше своето и сложният процес на превръщането й от момиче в жена я караше инстинктивно да търси спокойствие. Покоят, необходим за нейното съзряване, бавно и неумолимо надделяваше над буйната й природа и притъпяваше дори нейната ненаситна любознателност.

Когато през 1795 година Морийн навърши петнадесет години, у нея не бе останала и следа от предишното момиченце, освен може би открития ясен поглед и безрезервната доверчивост, с която се отнасяше към всичко наоколо. Морийн беше височка, но окото на познавача би преценило, че фигурата й все още е прекалено слабовата, за да принадлежи на една наистина зряла жена. Стегнатите й гърди обаче бяха чудесно оформени, изящният овал на лицето й се подчертаваше от изпъкналите скули, а сочните й устни говореха за неосъзната чувственост. Движенията й, които винаги се бяха отличавали с особена грациозност, сега станаха по-плавни, а гласът й — по-мелодичен. Тя цялата трептеше от жизнерадост, отлично здраве и завидно самочувствие.

В деня на сбогуването с мистър Глоувър, малко преди да замине за Лондон, той сложи ръце на раменете й и каза:

— Ти се превърна в истинска красавица, дете. Много мъже ще бъдат привлечени от хубостта ти, така че понякога ще ти бъде трудно да разбереш кой от тях харесва не само нея, но и тебе самата. Казвам това, за да те предпазя от опасностите, с които ще се сблъскаш. Красотата е истински дар за една жена, но мнимото обожание и ласкателството, които тя извиква, никога няма да задоволят сърцето ти. Зная, че е така, познавам те по-добре, отколкото ти се познаваш. Ти си личност, Морийн, човешко същество, призвано да се стреми към нещо повече от празни комплименти. Ти търсиш истината, честността и справедливостта, а повярвай ми, никак не е лесно за една жена да ги намери. Ще срещаш съпротива всеки път, когато се разбунтуваш срещу неравенството. Един съпруг, който наистина те разбира, ще ти помогне да се опознаеш сама. Но ако се омъжиш за някой, който ще те държи като красиво цвете или скъпо украшение, той само ще поощрява твоите капризи и ще ти доставя удоволствия, но никога няма да задоволи глада на душата ти…

Дългите речи не бяха нещо обичайно за стария учител и въпреки че слушаше съсредоточено както винаги, Морийн почти нищо не разбра.

— Какво желаете да сторя, сър? — попита тя.

Той въздъхна. Знаеше, че тя е твърде млада и неопитна, за да види капаните, заложени пред нея.

— Единственото, което искам, е да останеш вярна на себе си, скъпа. Никога не приемай нещо, ако то не е най-доброто, към което се стремиш, ако не си сигурна, че го искаш или ако вече е притежание на другиго. Това се отнася преди всичко за любовта. Добре, а сега тръгвай, момичето ми, и не забравяй обещанието си да ми пишеш!

Сбогуването с Дикън беше още по-тежко. Морийн можеше да прочете ужасната мъка в очите му. Тя приемаше обичта му като нещо естествено, което я съпровождаше в живота й, откакто се помнеше. Вярно, че напоследък в тази обич бе настъпила някаква промяна. Той вече не й разрешаваше да се хвърля в прегръдките му и да го целува, не отговаряше на закачките й и държанието му бе някак сковано. Постепенно Морийн прие това и потискаше желанието си да се отнася с него като с любим по-голям брат. Днес обаче толкова много й се искаше да прогони тъгата от очите му, че го прегърна по детски и обеща:

— Скоро ще се видим пак, миличък Дикън! Ще ги помоля да те вземат в Лондон. Всички благородници имат цял куп прислужници, бързо ще си намериш работа. На всяка цена ще говоря за тебе с мисис Мантън и със сър Джон, тогава ще можем да се виждаме често.

Това обещание, което Морийн бе твърдо решена да изпълни, изглежда, бе съвсем достатъчно за Дикън и когато изпратената от сър Джон карета напускаше фермата, той вече махаше за сбогом с усмивка на лице. Морийн стискаше в ръчичката си букета от изтравничета и незабравки, който той й бе подарил на раздяла.