Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огнени жени (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mavreen aka Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Niky
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Клер Лоримър. Морийн

ИК „Ирис“, София, 1994

ISBN: 954-445-012-7

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
1790

Сър Джон търпеше сприхавото настроение на жена си със зле прикрито раздразнение. „В редките случаи, когато няма повод да се оплаква, Друзила веднага си го измисля!“ — каза си с презрение той.

Един поглед към часовника го увери, че все още е твърде рано, за да посети любовницата си. Вчера Клариса го предупреди, че днес следобед ще ходи при шапкарката си и няма да се върне преди пет.

Отегчен и обзет от нетърпение, той обходи с поглед дневната. Както повечето помещения във високите къщи на „Пикадили“, тя бе просторна, с грамадни прозорци, които гледаха към Грийн Парк.

Обзавеждането й можеше да се нарече красиво, но той го намираше прекалено безцветно и потискащо. Пепелявосивото на килима преливаше в малко по-светлия тон на стените, по които в черни рамки бяха окачени картини на библейска тематика. И макар всички до един да бяха признати шедьоври на Рафаел и Веласкес, лицата на страдащите светци и мъченици едва ли бяха най-жизнерадостната гледка. Тук-там имаше саксии с високи тъмнозелени растения и строги като погребален венец бледи калии. Бяха направени от восък, защото жена му не понасяше цветния прашец. Едно платно, поставено над камината, изобразяваше двете им дъщери, които дори и най-благосклонният критик не би могъл да нарече привлекателни. „Досущ като в приемната на манастир!“ — помисли си злорадо сър Джон.

— Нали каза, че Жерар ще остане при нас не повече от един-два месеца, а вече мина почти година, откакто е в Англия — подхвана Друзила поредното си оплакване.

Сър Джон въздъхна тежко. Намираше, че повечето от приказките й са глупави, но нищо не можеше да се сравни с разсъжденията й за политиката. Той се вгледа в бледото й изпито лице и се зачуди как ли е могъл да спи с нея. Но това беше брак по сметка, в него никога не бе имало любов. Още по времето на баща му финансите на семейство Дейнсфийлд бяха преживели няколко твърде тежки удара и на Джон като на първороден син се падна участта да се ожени за богата невеста. Макар и само на седемнадесет години, Друзила Уилсън не можеше да бъде наречена красавица, но баща й, земевладелец от Ланкашир, бе натрупал немалко богатство от производството на платове веднага след като в текстилната промишленост се появи автоматичната совалка. Уилсън се бе оказал доста прозорлив и бе въвел това изобретение в тъкачниците си още през тридесетте години на века, защото бе оценил предимствата му — несравнимо по-голяма производителност и възможност да се тъкат по-широки платна.

„Старият дявол продължава да трупа пари!“ — с възхищение си помисли сър Джон. Този път той правеше удар с новите предачни машини и станове. Освен това бащата на Друзила бе въвел във фабриките си машини с парно задвижване и сигурно скоро щеше да стане милионер, ако вече не бе станал. А Друзила беше единствената му наследница.

Не за първи път сър Джон се запита как е възможно старият хитрец да даде живот на такова невзрачно същество. „Впрочем да не би аз да се справих по-добре от него?“ — каза си мрачно той.

— Скъпа — започна сър Джон учтиво както винаги, но с едва прикрито раздразнение, плод на безрадостните му мисли, — когато ти казах, че Жерар ще остане само няколко месеца, смятах, че момчето ще може да се върне при майка си във Франция веднага след като опасността премине. Но сега в никакъв случай не може да се твърди, че той ще е на сигурно място там. Както знаеш, замъкът Буланкур е изгорен до основи, земите са конфискувани, а от майка му няма никаква вест. Жерар е само на четиринадесет години. Как бих могъл като приятел на покойния му баща да му откажа гостоприемството на дома си в такъв момент?!

Друзила Дейнсфийлд остави настрана ръкоделието си и уплашено погледна съпруга си. На четиридесет и седем години той продължаваше да бъде изключително красив и мъжествен. Именно външността му, която толкова привличаше другите жени, я отблъскваше най-силно. Тя прекара моминските си години в манастирско училище, в което мъжете нямаха достъп. Майка й бе починала при раждането й, а баща й, който се интересуваше единствено от фабриките и търговията си, нямаше нито време, нито желание да се грижи за възпитанието на дъщеря си. И така, докато другите възпитанички на училището се връщаха вкъщи по празниците, Друзила най-често оставаше в манастира и постепенно започна да гледа на него като на свой истински дом. Уединеният живот, който водеше там, я задоволяваше напълно и тя съвсем естествено стигна до желанието да стане монахиня. Но не щеш ли, баща й настоя да я омъжи за благородник. Според него сър Джон Дейнсфийлд, една от най-добрите брачни партии във висшето общество, би бил идеалният съпруг за нея. Този брак щеше да отвори за семейство Уилсън вратите на най-аристократичните кръгове. На Друзила не бе дадена възможност да откаже. Възраженията й, че е решила да посвети живота си на Бога, бяха обявени за несериозни.

Друзила предпочиташе да не си спомня за първата си брачна нощ, нито пък за случаите, наистина редки, когато пращящият от здраве млад съпруг се бе възползвал от правата си. Той не беше груб или лишен от нежност и винаги бе проявявал внимание и ласка, но самото му желание я отвращаваше, защото тя го възприемаше като ужасяващо посегателство срещу вътрешния й мир. Слава Богу, бременността й със Селина поне временно сложи край на всякакви интимности.

По това време сър Джон намери първата от многобройните си любовници. С огромно облекчение Друзила Дейнсфийлд се видя спасена от тези свои съпружески задължения и можа да се посвети изцяло на грижите за домакинството, които й бяха несравнимо по-приятни. Така стигнаха до негласната уговорка да се срещат само толкова често, колкото изискваше приличието. В брака им се възцари относителна хармония, като всеки водеше свой личен живот.

Тя и дъщерите й живееха тихо и уединено в атмосфера, напомняща за манастира, в който бе минало детството й. Прюдънс и Селина бяха достигнали възрастта, когато баща им очакваше да си намерят съпрузи. От известно време той настояваше да излизат в обществото и все по-често изразяваше недоволството си от старомодните им дрехи и от малкото грижи, които полагаха, за да подобрят и без това не особено привлекателния си външен вид.

Дълбоко в себе си Друзила хранеше надежди дъщерите й никога да не се омъжат, но не възразяваше срещу желанията на съпруга си. Дори когато научи, че в дома им ще дойде да живее млад френски благородник, тя сметна, че от него би излязъл добър съпруг на петнадесетгодишната Прюдънс. Но Жерар дьо Вал я разочарова напълно. Мълчалив, сериозен, той прекарваше по цели часове сам в голямата си спалня, където непрекъснато учеше, пишеше безкрайни писма и — което Друзила никак не одобряваше — играеше на карти.

Момичетата, привлечени отначало от изключителната красота на младия виконт, видяха, че той не показва никакви признаци на дружелюбие, и постепенно загубиха интерес към него. Въпреки че езикът не беше пречка и за двете страни, липсата на общи интереси доведе до това, че те се виждаха само по време на хранене, а тогава срещите им не продължаваха по-дълго, отколкото изискваше добрият тон.

Жерар отиде да учи в Итън. През коледната ваканция бе поканен в дома на един свой съученик, Джеймс Петигрю, и прекара празниците в Бъкингамшир. За Великден замина със сър Джон да лови пъстърва в Девъншир. Всъщност за първи път сега, в началото на дългата лятна ваканция, Жерар се застоя по-дълго в Уайфолд Хаус на „Пикадили“.

За рождения ден сър Джон му подари снежнобяла чистокръвна кобила, която той нарече Коломб, тъй като цветът й му напомняше за гълъбите у дома, във Франция. Всяка сутрин Жерар излизаше на езда в Хайд Парк. Друзила не можеше да се оплаче, че момчето й досажда, но въпреки това присъствието му в къщата я дразнеше. Той се отнасяше към нея с безупречна учтивост, ала Друзила чувстваше, че сравнението с красивата, обожавана от него майка, изчезнала при трагични обстоятелства, не е в нейна полза. Дори може би беше по-добре, че сдържаната й природа не й позволяваше да проявява никакви чувства, защото момчето едва ли би отвърнато с взаимност.

— Ако ще излизаш по-късно, защо не вземеш Жерар със себе си? — предложи с надежда в гласа тя. Така поне момчето нямаше да прекара цялата вечер в стаята си, потънало в писането на поредното километрично писмо до Франция.

Сър Джон, който се стягаше за посещение при любовницата си, бе готов да откаже, но изведнъж му хрумна, че може би няма да е зле момчето да се поразходи и да разгледа Ричмънд. На четиринадесет години човек трябва да понаучи нещичко за светския живот, а и без това у Клариса би прекарал много по-добре, отколкото в тази гробница. След вечеря ще поиграят карти, Жерар направо е луд по картите. Разбира се, сър Джон бе научил за позора на бащата, но като негов приятел от детинство отказваше да повярва във вината на Антоан дьо Вал, независимо от всички доказателства. Той разбираше желанието на Жерар да възстанови честта на баща си, макар че не можеше да си представи как би могъл да постигне това.

Сър Джон огледа дневната в нарастващо нетърпение да се озове в къщата на Клариса. Помисли си с копнеж за гостоприемния уют на салона, който обичаше толкова много. Той винаги бе препълнен с цветя, дори по тавана бяха изрисувани ярки рози, чиито миниатюрни копия можеха да се видят върху поставения пред камината параван.

Той споделяше вкуса на Клариса и се чувстваше у дома си в малката, но изпипана като истинска скъпоценност къща, построена в началото на века. Градината с многобройните дървета, които скриваха къщата почти напълно, се спускаше надолу към реката.

Клариса Мантън бе закръглена, весела жена, чийто дух бе напълно сходен с неговия. Когато я срещна преди петнадесет години, тя бе едва двадесетгодишна. Съпругът й, някакъв лекар, бе починал съвсем наскоро. Клариса живееше на границата на мизерията и се опитваше безуспешно да изкарва прехраната си като шивачка. За сър Джон, който бе привлечен от закръглената й фигура, от големите, засмени сини очи и от вродената й, още неразцъфнала чувственост, не беше трудно да я съблазни. Връзката им задоволяваше и двамата, а интимното им общуване им носеше такава несравнима наслада, че не след дълго той реши да купи къщата в Ричмънд и да я настани там като своя любовница.

Възхитена от възможността да се отърве от грижите за насъщния, Клариса бързо свикна с новото си, не дотам почтено положение. Сър Джон бе страстен любовник, много весел и мил и тя скоро се влюби в него. Сключената сделка се превърна в нещо съвсем истинско. Той имаше зад гърба си безброй авантюри с жени, които му се отдаваха за час-два, но никога досега не се бе наслаждавал на приятелството на партньорките си. „Клариса — обясни той на Жерар, докато пътуваха с каретата към Оркид Хаус — е страшно забавна. Играе с приятелите ми на карти, свири ни на клавесин. Чудесна е!“

Момчето с нищо не показа, че е изненадано от незаконната връзка на сър Джон. Кимна кратко, за да покаже, че разбира положението. Още от самото начало Жерар бе доловил липсата на истинска любов между сър Джон и съпругата му. Освен това най-много от всичко му липсваше общуването с красивата му майка, болезнено жадуваше за топлината на прегръдката й и за нейната дълбока съпричастност към всяка негова мисъл и постъпка. Раздялата им беше непоносима, но той съзнаваше, че трябва да търпи заради нея. Измъчваше го постоянен страх, че може да е загинала по време на пожара, изпепелил замъка им, и ежедневно пишеше писмо на абата, на Жюл, на кмета на Компиен, на маркиз Дьо Жеридон и на всеки, който би могъл да му съобщи нещо за нея. Разкъсваше се между нетърпението да получи някакъв отговор за съдбата й, който, уви, все не идваше, и страха да не научи за смъртта й. В новините, които достигаха от Франция, носени от непрекъснато прииждащите в Лондон емигранти, се говореше за смъртта на много благородници. Между тях имаше и приятели на семейството им, но никой никъде не спомена името на майка му.

Жерар знаеше, че миналия месец Националното събрание в Париж е приело нов, светски закон за църквата, според който земите й се конфискуваха и се забраняваше подстригването на послушници. Дори кралят бе приел закона и се бе обърнал към папата с молба за утвърждаването му. Жерар не знаеше нищо за съдбата на приятеля на майка си, абата, но това, че писмата му до него оставаха без отговор, го караше да се страхува, че старецът отдавна не е между живите.

Понякога, макар и рядко, жизнеността и оптимизмът, толкова характерни за младостта, надделяваха и той забравяше тревогите си, за да се отдаде на радостите на живота. Престоят му в Бъкингамшир се бе оказал безкрайно приятен не само заради отличния лов, но и заради срещата му с чудесната сестра на Джеймс Петигрю. Ан беше една година по-малка от Джеймс. Със светлорусата си, почти бяла коса и виолетовите си очи тя напомняше на Жерар една от изящните порцеланови статуетки в салона на родния му дом. Въпреки че все още далеч не се бе превърнала в млада жена, тя с вродено кокетство флиртуваше с Жерар, но същевременно съвсем по детски заявяваше на всички, които обръщаха внимание на думите й, че един ден ще се омъжи за младия виконт, независимо от това, какво мисли самият той, защото, видите ли, вече била взела решение и за двамата.

Докато танцуваше менует с нея или докато се пързаляха с кънки по замръзналото езеро пред красивата къща на семейство Петигрю, Жерар също усети, че започва да се влюбва в Ан. Той за първи път виждаше как празнуват Коледа в Англия и се включи в празничното настроение с ентусиазъм, който несъмнено би учудил дамите от семейство Дейнсфийлд, свикнали да виждат младия си гост постоянно умислен и сериозен. Той погълна огромни количества от коледната пуйка и печената гъска, опита различните ястия от дивеч, баниците с плънка от месо на гълъб, пудинга със сини сливи. Налива се весело с вино и коняк, пренесен контрабандно през Ламанша, както му казаха домакините, и дори целуна хубавата малка Ан под клончето от имел сред радостните ръкопляскания и окуражителните подвиквания на околните.

Жерар разбра, че не всички англичани са студени и че понякога са склонни да се отдават на лекомислени развлечения. Той научи Джеймс и Ан на някои от игрите на карти, които знаеше — пикет, триумф, примеро, а те на свой ред му обясниха правилата на виста. Всички гости непрекъснато го караха да им показва фокуси с карти и той истински се радваше на своята популярност, още повече че досега в училището бе живял самотно. Невъзможността да общува на чуждия за него език и болезнената, всепоглъщаща носталгия през първия учебен срок го бяха отчуждили от останалите, въпреки усилията на Джеймс да го приобщи. Много му се искаше да може да покани Джеймс в замъка Буланкур, такъв, какъвто го помнеше още от преди заминаването си, но дори и през ум не му мина да помоли сър Джон за разрешение да доведе приятелите си в Уайфорд Хаус в Лондон.

Жерар се отнасяше към сър Джон със смесени чувства. Уважаваше го като приятел на покойния си баща и естествено бе благодарен за оказаното му гостоприемство. Подозираше, че изпратените от майка му пари са свършили още след края на първата година от престоя му и разбираше, че дължи много на своя домакин. Когато понякога яздеха заедно в Хайд Парк или по време на риболовната им експедиция в Девън и двамата се чувстваха добре, но нито единият, нито другият можеше да се отпусне напълно свободно.

Сър Джон умишлено не искаше да говори с Жерар за политическото положение във Франция, боеше се, че тази тема би могла да се окаже твърде болезнена за младия му гостенин. По същата причина той избягваше и всякакви разговори за пари, за да не би Жерар да изпита неудобство от бедността си. Не смееше да отвори дума за лов и други забавления, тъй като неизбежно стигаха до това, да сравняват всичко с Франция. Така той често изпадаше в неловко мълчание, защото сам си налагаше да не говори за нещата, които очевидно вълнуваха Жерар. Затова избра най-лесния начин и започна все по-често да избягва компанията на младия виконт. Жерар пък, без да разбира причините, се чувстваше нежелан.

Сега най-после сър Джон реши, че е намерил тема за разговор, която няма връзка с миналото на момчето, а напротив, може да се окаже твърде поучителна за неговото бъдеще — жените. Все по-словоохотливо започна да излага пред заинтригувания и развеселен Жерар своите възгледи за нежния пол.

— Ще помоля някоя вечер госпожа Мантън да покани някоя млада особа, с която да се позабавляваш, момчето ми — продължаваше той, докато каретата зави по една странична уличка и спря пред Оркид Хаус. — На твоите години с баща ти отдавна се бяхме простили с невинността си, а се обзалагам, че ти дори не си целувал момиче, прав ли съм?

Руменината, която се разля по страните на Жерар, накара сър Джон да зареве от смях.

— Виж го ти, цял бащичко! — тупна той силно Жерар по рамото. — От мене да го знаеш, момче! Баща ти имаше доста историйки преди да срещне майка ти, но след това загуби интерес към всички други жени…

Той рязко млъкна, усетил, че отново засяга опасна тема. Побърза да се измъкне от каретата и да освободи кочияша. Каза на Жерар, че на връщане към „Пикадили“ ще наемат друга карета от пиацата, както в добрите стари времена.

Жерар бе заинтригуван от предстоящото запознанство с любовницата на сър Джон и остана истински изненадан от нея, когато тя излезе на вратата да ги посрещне. Кой знае защо, бе очаквал да види ослепителна красавица, може би бивша актриса или поне с външния вид, облеклото и държанието на бивша актриса. Напротив, тя приличаше на почтена омъжена жена малко под четиридесетте. Позакръглена матрона, която далеч не изглеждаше млада. Черната й коса бе прошарена от сиви кичури, кожата на шията и деколтето й, което щедро разкриваше налетите й гърди, бе леко повяхнала. Засмяната й възголемичка уста бе започнала да се отпуска към забележимо очертаващата се двойна брадичка. Жерар я оприличи на някоя от огромните рози в градината на родния си замък — пищна, дъхава, леко приведена в лъчите на следобедното слънце под тежестта на меките си кадифени листенца.

В приповдигнато настроение сър Джон игриво залепи една целувка на бузата на любовницата си и се обърна, за да й представи Жерар.

Клариса бе успяла някак си да напъха налетите си форми в тясна раирана рокля с дълъг до земята шлейф, който се влачеше по пода зад нея. Жерар реши, че майка му никога не би облякла такова нещо пред хора, но не можеше да отрече, че все пак на Клариса дрехата й отиваше. Тя го поздрави с добре дошъл и му се усмихна топло и приятелски.

Младият виконт още не можеше да се пребори с представата, че англичаните са студени и неприветливи, но трябваше да признае, че тези определения не подхождаха никак нито на сър Джон, нито на любовницата му.

Тя го позадържа за миг на разстояние една протегната ръка, оглеждайки го със засмените си, сини като незабравки очи, и след това го притисна към едрите си гърди.

— Колко мило от твоя страна да дойдеш да ме посетиш, Жерар! — каза тя с топъл, мек глас. — Сър Джон ми е говорил за тебе и наистина се радвам, че сега можем да се запознаем!

След тези думи тя съвсем непринудено го целуна и по двете бузи.

Момчето усети сълзи да напират в очите му. Откакто се бе лишил от прегръдките на майка си — сякаш преди цяла вечност, — за първи път усети топлината и утехата на майчинска ласка. Този простичък жест покори сърцето му и запали в него нежна обич към Клариса. Нито той, нито тя можеха да знаят, че той ще запази тази обич през целия си живот, че ще я търси по-нататък подсъзнателно у всяка жена, с която се срещне, ще копнее за неподправена топлота и искреност.

В къщата на Клариса имаше четирима слуги — готвачка, камериерка, икономка и лакей. Той именно им сервира чудесната вечеря, състояща се от студено говеждо, желирано свинско с вкусна плънка и ябълков сос. Насладиха се на вечерята в столовата до големия салон, чиито високи френски прозорци бяха отворени към малка градина с разкошно магнолиево дърво. След вечерята Клариса ги поведе да им го покаже.

Като видя колко много се радва Жерар на белите цветове, Клариса започна да го разпитва с жив интерес, както впрочем правеше с всеки, който й се нравеше. Когато чу за гардениите в замъка Буланкур, любимите цветя на майка му, тя веднага откъсна една пъпка и я забоде в бутониерата му. След това привлече момчето до себе си на малката бяла пейка от ковано желязо и го накара да й разкаже повече за своя дом.

В това време сър Джон продължаваше да седи на масата и да пуши след ситата вечеря, отпивайки час по час от чашата си с бренди. Той поразхлаби колосаната си батистена вратовръзка, тъй като вечерта бе топла. През отворения прозорец до него достигаха гласовете на Клариса и на виконта, погълнати в оживен разговор. Колкото и да е странно, той за първи път виждаше Клариса в компанията на млад мъж, почти момче, и едва сега си даде сметка, че тя притежава някакво скрито майчинско чувство. Това го забавляваше и интригуваше едновременно. Очевидно тя бе намерила път към душата на момчето и то се отнасяше към нея с пълно доверие. Откритието го изненада приятно. Започна да крои планове. От известно време доста често си мислеше за своята непозната малка дъщеричка в Съсекс, за това, че най-много след година ще трябва да се поразмърда и да вземе някакво решение за нея. Не можеше да я оставя повече погребана сред пустошта на Съсекс. Ето че решението идваше само. Ще я доведе да живее при Клариса.

 

 

Само преди седмица той бе получил дълго писмо от Артър Глоувър. Вместо отчет за нейното развитие писмото превъзнасяше до небесата забележителния интелект на дъщеря му. Можела вече да говори три езика, да свири на пиано и клавесин. Знанията й по история, политика и естествени науки били повече от задоволителни, изгризвала като същинска мишка книгите от кора до кора. Очевидно не без удоволствие Артър Глоувър прилагаше и едно писмо, съчинено и написано от самата Морийн, което — надявал се — щяло да достави на сър Джон голямо удоволствие. Изразяваше съжаления, че не може да му изпрати неин портрет, какъвто за жалост нямал, но според думите му била „толкова прекрасна за гледане, колкото е упорита в уроците“.

Сър Джон трябваше да признае, че няколкото съвсем официални редчета, написани от дъщеря му, наистина му доставиха голямо удоволствие.

 

 

„Скъпи мой благодетелю,

Трудно ми е да намеря думи, за да ви благодаря достатъчно за огромната радост и удоволствие, които изпитвам от предоставената от Вас щедра възможност да продължа обучението си. Всячески се старая да се покажа достойна за Вашата доброта и бих се радвала, ако посрещнете с одобрение оценката, дадена ми от господин Глоувър.

Често си спомням за онзи прекрасен и пълен с важни събития за мене ден, в който имах щастието да се запозная с Вас. Всеки път, когато отивам в Алфристън, се отбивам при собственика на «Звездата» и неговата достопочтена съпруга, за да си спомним заедно чудесната вечер, която прекарах там във Вашата компания.

Мистър и мисис Сейл и, разбира се, децата ме помолиха да Ви предам техните искрени пожелания за дълго здраве и благополучие. Тук бих могла да прибавя, уважаеми сър, че фермата Оулет вече процъфтява, и то единствено поради проявената от Вас щедрост.

Моля Бога час по-скоро да Ви видя отново, за да изразя благодарността си лично.

Ваша покорна слугиня

М. Ашуърт“

 

 

Сър Джон се зачуди дали старият учен не й е помогнал да го напише, но когато го показа на Клариса тя реши, че писмото наистина е съчинено от момичето. Дори и да не беше така, то събуди у получателя му желание веднага да тръгне за Съсекс, за да види дъщеря си и сам да се увери в нейните успехи.

Докато си сипваше още една чаша бренди, сър Джон си помисли, че напоследък животът му бе взел неочакван обрат. За две години той си бе намерил две протежета и това го караше да се чувства малко остарял. Бурните му години бяха минало, вече нямаше тревоги за пари и всичките му амбиции се свеждаха до това, да се радва на благополучното си всекидневие. Беше на четиридесет и седем и бе преживял истински прелом — авантюристичният му дух бе отстъпил място на стремежа към мир и спокойствие. Дори бе мислил да се оттегли с Клариса някъде извън Лондон и да се отдаде на тихия живот на селски благородник.

Преди това обаче трябваше да намери съпрузи на дъщерите си, тъй като те, уви, бяха напълно неспособни да привлекат каквито и да било кандидати. Беше достатъчно заможен, за да им даде богата зестра, добра примамка за всички безпарични зестрогонци. Те щяха да долетят като мухи на мед — знаеше това от личен опит, нали навремето се бе полакомил за парите на нещастната Друзила. Произходът на Клариса бе съвсем малко по-долен от този на съпругата му и той със съжаление си помисли, че ако бе имал свое собствено богатство, спокойно би могъл да се ожени за Клари.

От устните му се отрони тежка въздишка. Много скоро младият Жерар щеше да бъде принуден също да се ожени за пари. Вече стана ясно, че тези проклети френски революционери са заграбили богатствата и именията на много благороднически семейства и вероятността те да бъдат върната на собствениците им изглеждаше твърде съмнителна. Освен, разбира се, ако дюк Д’Артоа, незаконният брат на краля, и принц Дьо Конде не успееха да свалят новия режим. Вече две години принцът се опитваше да сформира армия и според слуховете бе събрал под знамената си във Вормс и Колмар значителни сили, готови да нахлуят във Франция през Рейн. Щабът на дука се намираше в Кобленц, но за всички бе ясно, че кралят, твърде безпомощен и нерешителен, не оказва пълна подкрепа на емигрантите.

Бъдещето на Жерар нямаше да е розово. Сър Джон реши, че може би ще е най-добре да внуши постепенно на младия виконт идеята за брак по сметка, ако не след една, то поне след две години. Слава Богу, момчето бе изключително красиво. Сър Джон вече бе забелязал с какво обожание гледат прислужничките младия виконт. Жерар бе истински аристократ, строен, с тънки, изящни кости, но същевременно доста мъжествен. Обличаше се добре, без да е конте, а както по-късно сполучливо забеляза Клариса, сянката на тъга и меланхолия, която понякога преминаваше по лицето му, му придаваше романтичен вид и го правеше още по-интересен за жените. Според самия сър Джон Жерар щеше да привлича жените така, както самият той навремето.

После той се замисли за другото си протеже. Бракът на Морийн щеше да е къде-къде по-трудна работа. Произходът й не му позволяваше да я представи в обществото. Макар Уелският принц да се бе оженил за момиче от простолюдието, беше малко вероятно млад мъж от добро семейство да получи разрешение да поиска ръката на бедната му незаконна дъщеря.

За първи път си помисли, че прибързаното му, импулсивно взето решение да се погрижи за момичето може в края на краищата да се окаже погрешно. Дали нямаше да й спести много горчиви разочарования, ако я беше оставил в онази простовата среда, в която тя щеше да се омъжи за някой фермер или мелничар и щеше да му народи куп деца?

Сър Джон бързо отхвърли тази мисъл. Когато преди две години видя за пръв път Морийн, макар неизмита, чорлава и облечена в дрипи, тя пак му се бе сторила като цветенце, случайно израснало сред бурени. А след като се бе запознал с нея, вече никога не можа да я забрави. Пък и досега тя всячески доказваше, че е достойна за вниманието му.

Да, щом Морийн порасне достатъчно, ще я доведе в Лондон, в Оркид Хаус. Клариса сигурно горещо би насърчила плана му. Самата тя никога не бе имала деца, но ето че тази вечер се държеше с Жерар като най-нежна майка. Той знаеше, че безплодието на връзката им е единственото разочарование на Клариса. От друга страна обаче, тя не би могла да направлява възпитанието на дъщеря му и тъй като сър Джон не искаше да вмъква и гувернантка в своето ричмъндско убежище, реши да остави Морийн там, където си беше, докато не порасне.

Здрачи се. В градината захладня и цветовете на магнолията свиха листенцата си, за да посрещнат нощта. Все още с ръка на рамото на момчето, Клариса стана от пейката и двамата тръгнаха към къщата. Въпреки едрата си фигура тя се движеше с неосъзната грация, която толкова привличаше сър Джон. Това не бе проява на фалшива скромност. Тя никога не си бе давала сметка, че именно потрепването на гърдите и бедрата й събужда у сър Джон тази страст, която нито времето, нито навикът успяваха да притъпят.

Той изпразни чашата си. Най-добре да изпрати Жерар вкъщи с файтона на Клариса, за да могат те двамата да останат насаме за час-два. А утре щеше да се подготви за пътуването до Съсекс. Защо да не вземе и Жерар за компания? Ако ще вървят с каретата, и Клариса може да дойде с тях. Така те ще се запознаят с дъщеря му и ще му кажат какво мислят за нея.