Клер Лоримър
Морийн (6)

Глава пета
1790

Сър Джон реши да преспят в странноприемницата на Джордж в село Кроли, за да си починат по средата на дългия шестдесет мили път до Алфристън. Той обичаше старата къща от времето на Тюдорите и често бе отсядал тук при пътуванията си до Брайтълмстоун. Тримата с Клариса и Жерар прекараха една приятна вечер, докато си похапваха пържени стриди, телешка глава, бекон и пудинг със сливи.

Легнаха си рано, за да станат призори на другата сутрин. Спираха на няколко пъти при приятели да се подкрепят и едва късно следобед продължиха пътя си към имението на мистър Глоувър. Бяха заръчали на едно от конярчетата в странноприемницата да яхне коня и да избърза да предупреди за пристигането им. Когато екипажът затрополи пред къщата, мистър Глоувър и Морийн изскочиха веднага да посрещнат гостите.

Морийн бе направо онемяла от вълнение. Досега многократно бе отрупвала учителя си с въпроси за своя щедър благодетел. В спомените й той живееше като най-красивия и най-милия човек, когото някога бе познавала, с изключение — както тя свенливо признаваше — на нейния многообичан учител. Тя се косеше, че никой не ги бе уведомил за посещението му поне малко по-рано, за да може да облече най-хубавата си неделна рокля. С помощта на мистър Глоувър и на добродушната готвачка тази грешка светкавично бе поправена. Изпраха набързо бялата й муселинена рокля, изсушиха я на прежурящото следобедно слънце и тя я облече, изгладена и прясно колосана, точно навреме, за да посрещне сър Джон.

На десет години Морийн изглеждаше така, както и на осем. Наистина фигурата й се бе лишила от детската си закръгленост, за да придобие онази грация, която предхожда напиращата в нея женственост, но будните й, пълни с въпроси зелени очи искряха от жизненост и любопитство. Не можеше да удържи тялото и ръцете си на едно място, а гъстата й коса с цвят на пчелен мед се спускаше на непослушни къдри над розовите й страни въпреки всичките й усилия да я среши. Тя цялата просто пращеше от здраве.

Ръчичката, хванала здраво пръстите на мистър Глоувър, потрепери от вълнение, когато Морийн видя сър Джон да скача от каретата и да помага на дамата, която тя сметна за негова съпруга, да слезе на земята от високото стъпало. В смущението си Морийн веднага направи реверанс и свела очи към земята, не забеляза, че от колата слиза и един млад мъж. Той се препъна и когато Морийн вдигна глава, го видя вече проснат на земята. Момъкът се изправи с разбито на пух и прах достойнство, но вложи толкова гордост и безразличие в погледа си, че Морийн забрави добрите си маниери и избухна в смях. Но веднага се опомни, пристъпи напред и с леко докосване поизтупа праха от зеления му редингот.

— Надявам се, че не сте се наранили, сър! — каза тя учтиво, сякаш се извиняваше.

Жерар с труд си пое въздух, изпъна се и се поклони сковано:

— Ни най-малко, мадмоазел — каза той със силен френски акцент. — Благодаря ви. Виконт Жерар дьо Вал на вашите услуги!

Официалният му отговор и неразгадаемият поглед на големите му тъмнокафяви очи я накараха да притихне. През целия си живот Морийн никога не бе виждала толкова красив младеж, но нямаше време да го огледа, защото сър Джон я вдигна високо над главата си и шеговито я попита дали скоро не е падала пак в някоя купчина тор. Той я целуна звучно по двете бузи, пусна я да стъпи на земята и едва след това я представи на своята „много добра приятелка“ госпожа Мантън. Морийн се озова в нейните топли прегръдки и най-сетне, когато всички бяха представени един на друг, мистър Глоувър поведе компанията към къщата. В библиотеката бе сервиран китайски чай и няколко подноса с черешови и джинджифилови сладкиши. Времето не бе стигнало, за да приготвят за гостите от Лондон някакви по-изтънчени лакомства.

Седнала изправена на канапето, Морийн се озова лице в лице с младия виконт. Макар да съжаляваше, че се бе изсмяла при падането му, тя все пак реши, че човек трябва да е напълно лишен от чувство за хумор, ако не може да се присмее сам на себе си. Или чужденците се държат по друг начин? Леденият му поглед и упоритото му мълчание я предизвикаха и тя му отправи дяволита усмивка, която според нея би трябвало да възвърне доброто му настроение. Той обаче остана непристъпен. Тогава Морийн му заговори на съсекски диалект, решена на всяка цена да го накара да си отвори устата:

— Той, гос’инът, сигур не е сварил да научи английския, нал’тъй? Що ша мълчи инак?

Сепнат, Жерар изостави недостъпната си поза и с гримаса на пълно объркване попита на френски:

— Простете, не ви разбрах, мадмоазел?

Морийн се престори, че не долавя изненадата му, усмихна се кокетно и побърза да прости небрежността му:

— Pas de quoi, monsieur.^[1]

Тя така ловко го бе въвлякла в разговор, че Жерар не можа да сдържи усмивката си, очарован от пъргавия й ум.

Въпреки простата си муселинена рокля, старите черни пантофки и грубите памучни чорапи девойката наистина изглеждаше прелестно. Косата й по странен начин му напомни за меда, който вадеха от кошерите в градините на замъка Буланкур.

„Протежето на сър Джон притежава не само красота, но и кураж“ — помисли си той. Малката не се бе оставила да я смути с нелюбезното си държание.

Обзет внезапно от любопитство да научи още нещо за нея, Жерар подхвана разговор и остана възхитен от нейната естественост и от неподправения възторг, с който му разказваше за своето най-обикновено всекидневие. Познанията й направо го зашеметиха. Макар и с четири години по-малка, тя изглежда знаеше повече от него за много от нещата, за които стана дума.

Докато възрастните обсъждаха неспособността на премиера Пит да оцени значението на френската революция, Жерар последва Морийн в градината, където можеха на спокойствие да продължат своя непринуден разговор.

Бяха се излегнали на тревата под сянката на гигантски бук и той слушаше, подпрял глава на ръката си, разказа й за живота във фермата Оулет и за милостивите фермери, които се грижели за нея след смъртта на майка й.

За своя изненада той прояви жив интерес към някой си Дикън, за когото тя говореше с неприкрита обич. Оказа се, че този Дикън бил най-добрият й приятел, неин другар в игрите, до които обикновено допускали само момчета. Дикън — разказваше тя — бил жива енциклопедия от знания за дивите животни, за историята на околността и за — това вече бе доверено шепнешком — пътищата на контрабандистите, и техните тайни скривалища.

Жерар бе очарован. От думите й излизаше, че едва ли не всички жители на Съсекс здраво са се заловили да надхитрят властите. По маршрутите на контрабандистите имало имения и къщи с огромни бъчви-скривалища. В избите и в специално издълбаните ходници можели да се поберат товари за цял кораб, докато чакат да бъдат изпратени в Лондон.

— Но защо толкова хора се занимават с контрабанда, след като е незаконна? — недоумяваше Жерар.

— Защото законът е глупав — отвърна със смях Морийн. — Никой не вярва в правото на краля да облага с данък хубавия алкохол. В името на тази правда хората се преструват, че не забелязват нито параграфите на закона, нито пък контрабандистите, ако случайно ги мернат през някоя тъмна нощ.

— Но само алкохол ли пренасят те?

Вместо отговор Морийн вдигна многозначително рамене, но после не се стърпя и се похвали:

— Дикън ми е казвал, че понякога твоите сънародници използват лодките на френските контрабандисти, за да избягат от страната и така да се спасят от враговете си. Миналата седмица например, преди да акостира в Къкмиър Хейвън, една рибарска лодка била обстреляна от митничарите и един от намиращите се на борда френски благородници бил ранен…

Тя видя, че в очите на Жерар проблесна жив интерес, и вярна на себе си, не го остави на мира, докато не научи всичко за него.

Беше му хрумнало как с мъничко късмет да осъществи една от неизпълнимите си мечти. В началото той се поколеба дали да я сподели с момичето. След това обаче съобрази, че хитрият му план надали би могъл да се увенчае с успех без помощта на новата му приятелка, и реши да й се довери. Пък и този план се бе зародил в главата му именно когато тя спомена за емигрантите.

Първо й разказа всичко за себе си — за положението във Франция, за раздялата с майка си, за пристигането в Англия и за живота си при сър Джон Дейнсфийлд, за имението и за пожара, унищожил замъка Буланкур. Накрая призна, че страшно се тревожи за майка си.

— Отдавна търся начин да се върна във Франция — каза той и в тъмните му очи се появи блясък, който издаваше силното му вълнение. — Но сър Джон не иска и да чуе за това. Обещал е на майка ми да се грижи за моята безопасност и аз напълно разбирам, че иска да сдържи дадената дума. Но оттогава, мадмоазел Морийн, обстоятелствата се промениха. Ще се съгласите, че трябва на всяка цена да се върна във Франция. Не мога да остана на сигурно място в Англия както заради майка ми, която може би се намира в смъртна опасност, така и заради паметта на баща ми. Освен това всеки миг Д’Артоа и Конде ще хвърлят армиите от емигранти срещу революцията, ако това вече не е станало. Бих искал да се бия за краля и за правата си!

Морийн въздъхна дълбоко. Думите му събудиха у нея съчувствие и естествената й жажда за приключения, но разумът надделя над въображението й и след кратко колебание тя зададе въпроса:

— Но не сте ли още прекалено млад, за да отидете на война?

Жерар я изгледа с упрек и заяви, сякаш това обясняваше всичко:

— Но аз съм вече на четиринадесет!

— Нима няма да завършите образованието си? — не отстъпваше Морийн.

— Пфу! Каква глупост! — възрази той разпалено. — Какво значение имат книгите, госпожице Морийн, ако свободата или дори животът на майка ми се намират в опасност?!

Морийн отново въздъхна. Тя взе присърце съдбата на младия виконт, но разбираше също така, че майка му го бе изпратила в Англия, загрижена повече за неговата сигурност, отколкото за своята. Навярно виконтесата обичаше много своя единствен син.

— Ще ми помогнете ли, мадмоазел?

Тя погледна в очите му и прочете в тях гореща молба.

— S’il vous plaît, mademoiselle, aidez moi!^[2]

Морийн усети, че я обзема странна слабост. В този миг сред люляковите храсти, около които жужаха пчели, сред окъпаната в слънчева светлина градина, в която свиреха щурци и листата на буковете тихо шумоляха над главите им, й се стори безкрайно важно да изпълни съкровеното желание на красивия млад французин.

— Какво точно искате да направя? — попита тихо тя.

Той сграбчи ръката й с признателност и обясни:

— Искам да помолите този… хм, мистър Дикън да ме заведе в някое от скривалищата на контрабандистите. С парите, които имам, бих могъл да платя прехвърлянето си във Франция. Много просто, мадмоазел! Ще бъда стока, която трябва да бъде вмъкната във Франция, а не изнесена оттам.

Морийн съобрази веднага, че планът му е изпълним, но от думите й пролича, че е по-предвидлива от своя събеседник.

— Но как ще се справите със смъртната опасност, която ви дебне на френска земя? Имате ли достатъчно френски пари, за да стигнете до Компиен? Ще са ви нужни за храна и коне…

— Ще се преоблека като селянин. Ако лодката ме остави в Булон, до дома са само осемдесет километра. Разчитам, че много хора ще ми помогнат, монаси, свещеници…

Планът се бе оформял в главата му месеци наред, но само до преди половин час не знаеше как да се справи с най-трудния въпрос. Сега Морийн му бе подсказала идеалното решение.

Внезапно Жерар помръкна. Като негов настойник сър Джон с право ще се разгневи, че не го е послушал. А и не само на него, но и на всеки, който би му помогнал да замине. Не бива да въвлича така неразумно тази английска девойка в плана си, последствията за нея, ако се разбере, че му е оказала съдействие и го е насърчила да бяга, могат да се окажат много тежки. Длъжен е на всяка цена да я предпази.

— Можем ли да имаме доверие на момчето?

— Бих поверила на Дикън и живота си! — каза Морийн толкова убедено, че Жерар нито за миг не се усъмни в думите й. — Да, той е невероятен! Дикън би направил всичко за мен — продължи простичко тя и това, че в гласа й нямаше кокетство и хвалба, силно впечатли Жерар. — Ако го помоля да ви помогне, той ще го стори, за да ми достави удоволствие.

— А ще го направите ли? — тихо, но пламенно попита Жерар.

— Само ако кажете „моля“ — подразни го Морийн, забравила сериозния си тон. — Ако не се сещате как е на английски, кажете го на френски: „S’il vous plaît!“

Той добре разбираше, че му се подиграва, но не можа да се сдържи и също се разсмя.

— Желаете ли да падна смирено на колене в прахта пред вас, мадмоазел?

Морийн се изправи на крака и наведе глава настрани, преструваше се, че обсъжда въпроса с подобаваща сериозност. В очите й играеха палави пламъчета.

— Вие така добре направихте това още в мига, в който се срещнахме за първи път, че не виждам защо да не го повторите. Признавам с готовност, че не всеки ден се случва в краката ми да се търкалят френски аристократи, и то с единствената цел да ме разсмеят.

При тези думи тя побягна като зайче към малката горичка в края на розовата градина. Жерар също скочи на крака и се спусна след нея, но тя изчезна от погледа му. Той застана неподвижно в сянката на дърветата, напрегнал слух да долови шумоленето на роклята й или звука от стъпките й. Всичко това му напомни за дните, когато с Жюл преследваха дивеч в горите на Компиен. Дълго време единственото, което чуваше, бе собственото си ускорено дишане, после изведнъж някъде отгоре долетя смехът на Морийн.

Той инстинктивно погледна към клоните на големия дъб, но всъщност не очакваше да я види скрита на едно толкова неподходящо за момиче място. Ала тя наистина надничаше между отрупаните с жълъди клони. И това пак го накара да си спомни с болка за родната гора, където на тринадесетия си рожден ден бе изненадал Жюл, като не стреля по малката сива катеричка.

— Какво има, мосю Жерар? — подвикна тя отгоре. — Защо ме зяпате така учудено?

Жерар въздъхна и потръпна въпреки горещината.

— О, нищо. Просто се сетих за една малка катеричка.

— Катеричка ли? — възкликна Морийн и се спусна по клоните на дървото с лекотата, с която се бе изкатерила по него. — Така ме нарича на галено Дикън — довери му тя. — Да си призная, не съм съвсем сигурна, че това ми харесва. Разбира се, някои хора наричат катеричките дървесни плъхове, но Дикън настоява, че ме е кръстил така, защото трупам знания в главата си, също както малкото животинче трупа зимнина.

Младият виконт погледна надолу към малката си приятелка, цялата изпоцапана с някакъв лишей, и усмивката отново озари лицето му.

— Аз бих казал също, че приличате на катеричка. Ще скъташ ли, катеричке, в скривалището си добър спомен за мене?

Необяснимо защо Морийн се изчерви и изведнъж виконтът видя пред себе си не палавото дете, а образа на жената, в която щеше да се превърне то.

— Никога няма да те забравя! — тихо каза той. — Щом свърша работата си във Франция, ще се върна, за да те видя, разбира се, ако и ти искаш това.

За миг Морийн отново се преобрази в малко момиченце, което с весел смях му припомни, че е твърде прибързано да говори за завръщането си от Франция, след като още не е заминал, а това можело да стане само ако каже „моля“!

След като изпълни желанието й, те изтичаха към къщата, където завариха сър Джон в отлично разположение на духа.

Мистър Глоувър се бе възползвал от отсъствието на Морийн, за да направи пълен с хвалебствия отчет за проявените от нея способности. Клариса също се бе изказала най-ласкаво за красотата на детето и за жизнерадостния му характер, докато мистър Глоувър кимаше със светнало от гордост лице. Както се случваше с всички мъже, той се чувстваше отлично в компанията на Клариса и мислено поздрави сър Джон, че си е намерил толкова приятна любовница. Всичките му скрупули, продиктувани от здравия морал, бяха вече забравени.

Той с радост прие предложението да вечерят заедно в „Звездата“. Макар и необщителен по природа, мистър Глоувър все пак не бе чак толкова стар, че да не може да оцени приятната компания. Към това се прибавяше и желанието му да се изтъкне като учител. Подобни празненства бяха нещо твърде необичайно за спокойния живот във фермата, а скромните обеди, поднасяни в имението в кратките паузи между уроците, бяха винаги сдържани, и Морийн получаваше строги забележки за всяко нарушение на етикета.

Тази вечер, докато я наблюдаваше през отрупаната с ястия маса, мистър Глоувър остана напълно доволен от нея. Въпреки че оживено разговаряше с младия френски виконт от лявата й страна и със сър Джон, който седеше от дясно, Морийн показа, че не е забравила нищо от онова, на което я бе учил. Щастието му бе пълно, когато забеляза, че сър Джон също одобрява държанието й, но бе помрачено по-сетне, когато благородникът спомена, че възнамерява да я вземе при себе си в Лондон веднага щом тя навърши тринадесет години. Оставаше му малко време, за да се опита да дооформи бързо развиващия се интелект на детето. Освен това у него веднага възникна опасение, че когато се озове в Лондон, захласната в лековатите развлечения, които предлага столицата, с още неукрепнало съзнание Морийн бързо ще забрави интереса си към знанията.

Тревожеше го също положението й в обществото. Мисис Мантън бе, разбира се, много приятна жена, но по отношение на морала тя отдавна се бе поставила извън установените от обществото рамки. Следователно такава участ заплашваше и малката Морийн. Сър Джон сякаш ни най-малко не се тревожеше от това. Явно никога не се бе замислял как ще реагира детето, когато се сблъска с всички ограничения, произтичащи неизбежно от обстоятелството, че е незаконородено.

Морийн всъщност почти нямаше реален шанс да се омъжи!

Клариса се бе нагласила специално за сър Джон с рокля на кремави и зелени райета, чийто корсаж, пристегнат с панделки, едва удържаше големите й гърди, поприкрити с тясно бяло шалче. Върху накъдрената й тъмна коса бе кацнала кокетна черна шапчица с жълта периферия. През цялото време тя ги забавляваше с новата си играчка — дървена марионетка, която никой не успя да разиграе с нейното умение.

Часовете минаваха неусетно. Сър Джон бе запазил стаи за себе си, Жерар и Клариса в странноприемницата, но все още не бяха решили дали Морийн да се върне във фермата, а мистър Глоувър да поеме пътя към имението. Решиха, че все пак е по-добре да тръгнат, и Жерар сам предложи да ги изпрати с каретата.

Стигнаха до имението без каквито и да било премеждия и след като оставиха мистър Глоувър, двамата с Морийн веднага се отправиха към дома на семейство Сейл. Сега Жерар изостави официалния тон, който бе поддържал, докато мистър Глоувър беше с тях.

— Надявам се, че приятелят ти Дикън още не си е легнал. Предполагам, вече си отгатнала, че ми се иска да говоря с него още тази вечер. Не искам да пропусна тази златна възможност да направя първата крачка към осъществяване на плановете си!

Морийн се отпусна назад на меката, тапицирана с коприна облегалка. Никога не се бе возила в такъв разкош, макар че според нея кочияшът приличаше на същински разбойник. Морийн също се надяваше Дикън да не си е легнал. Много й се искаше той да я види как пристига с такава луксозна карета.

Конете влязоха в двора малко след девет и Морийн с учудване видя, че прозорецът на кухнята все още свети. Когато почука и отвори вратата, съзря Дикън, който надигна глава от кухненската маса. Той сънено разтърка очи и се вторачи в тях.

— Мислехме, че отдавна си в леглото, Дикън! — извика тя и покани Жерар да влезе.

Дикън се изправи и с недоумение се взря в богато облечения благородник, който застана до Морийн.

— Че как мога да си легна, преди да съм видял с очите си, че си се прибрала здрава и читава? — възкликна той, без да сваля очи от елегантния придружител на Морийн.

Както винаги кухненската маса бе изтъркана до бяло. Пламъкът на единствената свещ, поставена в бронзов свещник, хвърляше странни сенки върху варосаните стени. Пред широката печка, на която къкреше гигантска тенджера, мъркаха две котки. От гредата на тавана висяха големи черпаци и други кухненски прибори. Тази добре позната на Морийн обстановка се допълваше от невероятно сладката миризма на втасващ хляб, която се разнасяше от нощвите.

Морийн се приближи до масата, грабна голямата груба ръка на Дикън и в израз на искрена обич я притисна към бузата си.

— Хич бива ли толкова да се тревожиш! — меко го укори тя.

Дикън добре знаеше, че Морийн разговаря с него на простоватия му диалект единствено за да го дразни. Той никога не й се сърдеше. Но понякога също имитираше нейния образован език, което я караше да избухва във весел смях? Тази вечер обаче той не посмя да отвърне на закачката й, притеснен от присъствието на другото момче: облеклото и държанието му показваха, че новодошлият е истински благородник.

Въпреки че мистър Глоувър предвидливо бе изпратил един от слугите си да предупреди, че Морийн няма да се върне вкъщи за вечеря, защото ще го придружи до Алфристън по покана на сър Джон Дейнсфийлд, Дикън се тревожеше за нея. Беше изтощен от цял ден работа на полето като останалите членове на семейството, които отдавна бяха в леглата, но просто сън не го ловеше. Все още добре помнеше деня, когато Морийн за първи път проплака при идването си на този свят и оттогава досега нямаше вечер, в която той да си легне, без преди това да се увери, че детето е заспало спокойно, топло завито в леглото си. Днес, когато тя не се върна навреме от вечерята със сър Джон в Алфристън, Дикън остана на поста си като вярно куче.

— Дикън! — Морийн разтърси рамото му, за да го разсъни. — Искам да те запозная с виконт Дьо Вал. Той е френски емигрант след онази злощастна революция и сър Джон Дейнсфийлд е негов настойник.

Жерар се поклони с обичайната си изисканост, а смутеният Дикън неловко приглади с ръка огненочервения си перчем.

— Дикън! Трябва да му помогнем, много е важно!

По интонацията й Дикън разбра, че наистина е така, и загрижено запита:

— И кво трябва да сторим?

Жерар пристъпи напред, разтревожен, че заради него Морийн проси услуги от някакво селянче. Той неспокойно се вгледа в момчето, облечено в късо палто и омалели панталони с кръпки на двете колена. С изненада срещна очите му, изпълнени с достойнство. Самият той се смути, но реши, че може да говори направо:

— Искам да се завърна във Франция! Мадмоазел Морийн ми каза, че знаеш как мога да се свържа с контрабандистите. Трябва да го направя на всяка цена, защото животът на майка ми може би е в опасност!

Дикън кимна така, сякаш да изпълни молбата на Жерар беше най-простото нещо на света. Той отмести очи към Морийн, след това твърдо погледна младия французин:

— Какво толкоз, ще ви заведа при тях, ала кой знае дали ще поискат да закарат Ваша светлост през морето.

Лицето на Жерар помръкна, но Морийн за втори път настойчиво подръпна Дикън за ръкава.

— Някой от рибарските лодки сигурно ще го вземе! Нали имат тайни пристани…

— Замълчи! — пресече я Дикън. За тези неща не биваше да се говори и той дори с радост би отказал на чужденеца, ако не се боеше, че ще наскърби Морийн. Щом си наумеше нещо, ставаше упорита като магаре на мост. Реши да помогне на французина само за да изпълни желанието й, но никак не му се искаше да се забърква в такава история. — Скоро ще пеят първи петли, а ти още не си си легнала! — укори той Морийн ни в клин, ни в ръкав.

Морийн първо се ядоса на нелепата му забележка, но после въпреки умората си от среднощния час схвана какво иска да й каже той. Повдигна се на пръсти и с усмивка го целуна по бузата.

— Благодаря ти, мили Дикън! Знаех си, че мога да разчитам на тебе!

След това тя направи реверанс пред Жерар и със запалена свещ в ръка се заизкачва по тесните стълби към стаята си. Момчетата щяха да обсъдят плана насаме.

— Нищо не мога да обещая, преди да е свършила жътвата! — предупреди веднага Дикън.

Жерар кимна с готовност, защото искаше на всяка цена да хвърли мост над пропастта, която ги делеше.

— Разбирам, аз също съм израснал на село, а и бездруго се нуждая от няколко седмици, за да се подготвя…

— Какво ще кажете за след двадесетина дни? — предложи Дикън. — Ще ви чакам пред „Кръста“ в Алфристън през първия пазарен ден от месеца. — Той огледа Жерар, облечен във втален жакет, панталони от фино сукно, пъстра жилетка и високи ботуши, и за първи път тази вечер лицето му се отпусна в широка, малко стеснителна усмивка. — Е, май ще трябва да ви пременя в един кат от мойте дрехи.

— Много любезно от твоя страна, Дикън. Но не се тревожи за това. Ще дойда подходящо облечен, бъди спокоен. Щом ще пътувам през нощта, по-добре ще е да нося тъмни дрехи.

Момчетата разговаряха с приглушен шепот, седнали един срещу друг с опрени на масата лакти.

— Освен това трябва да помислим за кобилата ми Коломб — довери му Жерар. — Може би ще е по-добре да я доведа тук, защото без нея няма как да се добера до брега. Пък и толкова я обичам, че не бих искал да я оставя в лоши ръце, като замина. Дали ти не би могъл, разбира се, срещу заплащане да…

— Хич не трябва да ми давате пари! — прекъсна го Дикън. — На фермата сено има колкото щеш, а кобилата може да я язди Морийн, като ходи да учи при мистър Глоувър. Язденето на нея й е в кръвта! Само че конят ви — добави той след кратко колебание — да не е твърде буен?

Жерар направи успокоителен жест. Планът му се уреждаше като по вода, но оставаше още една голяма тревога.

— Опасявам се, че в този случай ще се наложи да излъжа сър Джон. Нали разбираш, Дикън, не мога да му кажа, че отивам във Франция, защото той несъмнено ще тръгне да ме търси там. Наистина съжалявам, че ти и мадмоазел Морийн ще трябва да лъжете и да ме прикривате. Как мислиш, дали сър Джон може да разбере от някъде, че съм оставил Коломб при вас? Не бих искал да ви я оставям, ако това ще ви навлече гнева му.

— На мен ми се чини, че няма откъде да го научи — отвърна Дикън след кратък размисъл. — Сър Джон рядко има път към нашата ферма. Пък и да дойде… — Той дари Жерар с широката си простодушна усмивка и добави: — Двамата с Морийн вдън земя ще я скрием и пак няма да я намери. Ние в Съсекс можем всичко да скрием, не само контрабандата.

След като се увери, че кобилата му ще бъде на сигурно място, Жерар започна да разпитва за контрабандистите, но изведнъж англичанчето срещу него онемя. Дикън, разбира се, познаваше някои от тях, но не бе разкрил имена дори на Морийн, защото те не си поплюваха. Освен това миналата година срещу заплащане от половин гвинея той самият участва в пренасянето на забранена стока до Лондон, без Морийн изобщо да разбере, а майка му и баща му, макар да се досещаха, предпочетоха да не задават излишни въпроси. Дикън се подсмихна, като си спомни как седмица преди Великден дори пасторът се престори на болен за един ден, защото бяха напълнили църквата с товар, който трябваше да остане скрит за очите на невинното паство. Митничарите така и не разбраха, че престъпниците са осквернили Божия дом, а свещеникът получи добра награда за мълчанието си.

Макар че всички млади мъже в Алфристън нарушаваха закона, за Дикън участието в контрабандата означаваше нещо много повече. Рискът, на който се излагаше, му вдъхваше надеждата, че е намерил изход за себе си и за Морийн от блатото на живота. След като малката тръгна на уроци при мистър Глоувър, той веднага разбра, че тя никога вече няма да се върне към скромния живот във фермата. Той също реши, че няма да тръгне по стъпките на баща си, което всъщност се очакваше от него. Колкото и голяма да бе обичта му към земята и животните, копнежът му да види широкия свят беше по-силен от привързаността към семейството и към селския му корен. Той искаше да бъде колкото се може по-близо до Морийн. Ако тя си наумеше да отиде в Лондон, Дикън бе решен да я последва на всяка цена, а участието в контрабандата му осигуряваше необходимите средства.

— Е, значи се уговорихме! — прекъсна мислите му Жерар. — Толкова съм ти признателен, Дикън! Просто не намирам думи да изразя благодарността си.

— Не берете грижа, Ваша милост! — каза стеснително Дикън и пое протегнатата ръка на французина. — Пък и не бързайте толкова, че пилците се броят на есен.

Въпреки това предупреждение в мислите си Жерар вече се виждаше в Компиен.