Клер Лоримър
Морийн (3)

Глава втора
1788

Ако сър Джон бе имал все пак някакви колебания дали да вземе детето при себе си, те се разсеяха още през време на вечерята, на която я покани по едно случайно хрумване.

След банята, така настойчиво препоръчана от него, Морийн се оказа наистина прекрасна. Тя направи реверанс, като очевидно очакваше да чуе колко възхитен е той от неделната й муселинена рокля с избродирани по нея лавандулови цветчета. Изглеждаше свежа като утринно цвете с белите си дълги чорапи, обувките с големи токи и лъскавата си, току-що измита коса, привързана със светлолилава панделка.

Незнайно защо изисканият поклон на сър Джон я накара да се разсмее неудържимо и нослето й се набръчка очарователно над розовите й устни. Сър Джон изпи на един дъх останалия в грубата глинена кана домашен сайдер и я подаде обратно на фермера Сейл. Главата на семейството беше огромен, приличен на вол мъжага с яркочервена коса, наследена и от петте му деца. Сър Джон забеляза, че за разлика от неговата самоуверена дъщеря те го зяпат мълчаливо с широко отворени очи, обзети от страхопочитание пред едрата му фигура, която изпълваше скромната им кухничка.

Вечерта, прекарана в компанията на Морийн, в никакъв случай не можеше да се нарече скучна. Докато седеше на седлото зад него и се притискаше към гърба му в напразен опит да обхване кръста му с ръце, тя чуруликаше неуморно по целия път до Алфристън. Не го остави на мира нито за секунда — ту му сочеше разни интересни неща, покрай които минаваха, ту го засипваше с въпроси. Това ли е най-бързият тръст на Рейвън? А може ли да препуска по-бързо, да речем, с дванадесет мили в час? Дали яде същия фураж като Беси? А Негова светлост на колко години е? В Лондон ли живее? Има ли жена? А деца? Има! А на колко години са?

Малката мълча единствено докато се хранеше. Отпуснал се доволно назад след обилната вечеря, сър Джон с удоволствие гледаше как новоизлюпената светска дама се тъпче до премала. Направи му приятно впечатление, че въпреки здравия си апетит тя се хранеше изискано и въобще имаше добро държание, очевидно възпитано у нея от майка й още в най-ранни години.

Начинът, по който в речта й от време на време се промъкваха изрази на съсекски диалект, го забавляваше много. Очевидно невинаги успяваше точно да предаде това, което искаше да каже, с научените по-рано изискани думи.

На няколко пъти сър Джон се стресна от приликата с мъртвата й майка. Летиша му бе спестила бремето на своя позор и сега за първи път той остро почувства угризения за това, което й бе сторил, но както обикновено бързо ги потисна и се успокои с мисълта, че ще направи за детето всичко, което е по силите му.

Той предпазливо разпита Морийн и разбра, че тя не знае нищо за връзката му с Летиша. Според нея татко й бил флотски офицер и потънал в морето заедно с кораба си. Сър Джон реши, че някой ден, когато порасне и научи повече за живота на този грешен свят, ще й разкрие истината за баща й. Засега обаче беше по-добре да бъде в неведение. Измисляйки си този свой несъществуващ съпруг, Летиша му бе направила една последна услуга.

Сър Джон откри, че Морийн горещо обича починалата си майка. Въпреки че от смъртта й бе изминала цяла година, детето строго се придържаше към нейните наставления. Мама настоявала тя винаги да говори, както я е учила, сподели Морийн със сериозно и малко тъжно лице, да се държи прилично, да чете полезни книги, непрекъснато да подобрява правописа си, да бъде спретната и чиста като изискана госпожица, нищо че е от скромен произход.

Морийн се разсмя, когато при последните й думи сър Джон вдигна вежди, но веднага стана сериозна и каза с въздишка:

— Зная не по-зле от вас, сър, че когато ме видяхте за първи път, не бях нито спретната, нито чиста… За мое голямо съжаление май намирам за най-трудно да изпълнявам именно това желание на милата ми майчица. Опасявам се, че мисис Сейл има всички основания постоянно да се оплаква от мене. Тя смята, че аз се цапам много повече от Пати и Ан, макар те да са по-малки.

Сериозният й, откровен тон искрено забавляваше сър Джон. Когато Морийн видя, че той няма намерение да я упреква за недостатъците й, му довери, че според нея Всевишният е сторил голяма грешка, като я е направил момиче.

— Напълно съм съгласен с тези думи — каза той повече на себе си, отколкото на нея, — но все пак не разбирам защо самата ти мислиш така.

Дъщеря му отметна глава като истинска малка женичка и се намръщи разочаровано.

— Всички приключения са само за момчетата — обясни тя. — Момичетата не могат да станат войници или моряци, да не говорим за контрабандисти. Забранено им е да носят панталони, винаги трябва да яздят странично… — тук гласчето й потрепери от мъка, — а това може би е най-досадно от всичко. Длъжни са да гледат само домакинската работа, а когато се омъжат, трябва да се подчиняват на съпрузите си и само да изпълняват техните нареждания. През целия си живот или са бременни, или кърмят, или се грижат за децата си. — Тя замълча умислено и после обобщи: — Въобще момичетата не са свободни като момчетата.

— Да молим Създателя да поправи стореното, е празна работа — каза сър Джон. — Кой знае, може би в решението му да те направи момиче има някаква скрита цел, която ще разбереш едва когато станеш жена!

Очите на детето се разшириха от учудване.

— Наистина ли мислите, че може да е така, сър?

С тези думи той бе искал само да я утеши, но блесналият в очите й интерес разпали въображението му и го накара да продължи:

— Не виждам основание да се съмняваш в това. Отсега мога да те уверя, че ще станеш извънредно красива. Само че най-великите дами, оставили имената си в историята, са притежавали доста повече от едно хубавко личице. Знаели са много за света и са били достатъчно мъдри, за да използват знанията си както трябва. — Сър Джон виждаше, че тя не разбира напълно думите му, но постепенно в главата му започна да се оформя една, както му се стори, чудесна идея.

— Ще ти помогна да получиш същото образование, каквото бих дал на сина си, ако Господ беше пожелал да ме дари с момче. Точно така! Освен всичко друго, ще учиш политика, математика и… ами да, защо пък не — стрелба с лък и огнестрелно оръжие, всичко, стига само да проявиш желание. Това ще ти позволи да разговаряш като равна с всеки джентълмен и да не му отстъпваш по нищо в познанията си. Е, детето ми, съгласна ли си?

Морийн наистина не схващаше изцяло значението на току-що чутото, но едно поне беше ясно — пред нея се отваряха вратите на истинския свят, милиони пъти по-голям от фермата Оулет.

— Вие, сър, сте първият джентълмен, с когото ми се удава възможност да разговарям, и ако другите са също толкова изискани, за мене няма да има нищо по-приятно.

Сър Джон остана доволен от отговора й, от естествената й дарба да се харесва и да бъде любезна. Това предвещаваше бляскав светски успех, когато дойдеше време да направи своя дебют в обществото.

— Кажи ми, Морийн, кой предмет би ти допаднал най-много?

Тя помисли за момент и отговори:

— Струва ми се, че от всичко най-много бих искала да се науча да свиря на някакъв инструмент. Два-три пъти съм слушала как Роб, синът на ковача, свири на цигулката си, а веднъж дори свири специално за мене и аз танцувах.

— О, значи можеш и да танцуваш! — възкликна сър Джон и обзет от внезапно хрумване, плесна с ръце, за да привлече вниманието на гостилничаря. — Знаеш ли къде да намериш Роб, сина на ковача, който умеел да свири на цигулка, добри ми човече?

Червендалестият стопанин на кръчмата закима енергично.

— Разбира се, сър, на вашите услуги! Ковачницата е съвсем наблизо и ако това ще ви достави удоволствие, мога веднага да пратя момчето да го извика.

— Прати го!

Морийн слушаше мълчаливо. За първи път вкусваше усещането за власт, което дава богатството. Достатъчна бе една дума на сър Джон и всички се втурваха да изпълнят желанието му. Приличаше й на магьосник, който може да постигне каквото си поиска само с едно мръдване на пръста. Сърцето й заби по-силно при мисълта, че викат Роб да свири само за да може тя да потанцува.

След няколко минути синът на гостилничаря се върна с Роб. Той беше висок като върлина непохватен момък с коси, подобни на кълчища, но сякаш се преобрази в мига, в който нагласи цигулката под брадичката си и изтегли лъка по струните. Очевидно бе надарен с добър слух, защото свиреше вярно и мелодично, а мисълта за сребърната монета, която щеше да получи като награда за труда си, удвои ентусиазма му.

Без ни най-малко да се смути, Морийн разпери полите на светлолилавата си рокля, изрита настрана обувките си и затанцува в ритъма на музиката. Понякога бъркаше стъпките, но иначе движенията й бяха изпълнени с прелестна грация. Сър Джон внимателно наблюдаваше съсредоточеното й, зачервено от напрежение лице.

Изведнъж тя се спъна и се просна на пода. Роб свали цигулката и се втурна да я вдигне, но сър Джон го изпревари и взе детето в прегръдките си. Стори му се, че вижда как на края на дългите й мигли трепкат две сълзички.

— Не трябваше да падам! — ожесточено прошепна тя, очевидно вбесена от себе си.

Той се разсмя, пусна я да стъпи на пода и я погали по бузата.

— Справи се чудесно, сладка моя. Животът е пълен с такива коварни препъвания. Колкото по-бързо се научиш да ги посрещаш хладнокръвно, толкова повече разочарования ще си спестиш!

Той подхвърли на Роб една монета и момчето побърза да се оттегли, възхитено от толкова леко спечеленото възнаграждение. Докато Морийн си отдъхваше и възстановяваше самочувствието си след падането, сър Джон повика съдържателя, който се навърташе около тях, и попита дали в Алфристън или някъде наблизо живее някой учен човек.

Доволен, че може да услужи на височайшия си гост, гостилничарят радостно закима с глава и на лицето му се разля угодническа усмивка.

— По една случайност имаме тъдява един много учен човек. Като по-млад беше адвокат. Викат му мистър Глоувър. Твърде странен старец, милорд, направо особняк.

Сър Джон прекъсна словоохотливия си домакин с въпроса, къде живее ученият възрастен господин.

— Между Симсън и Алфристън, милорд, няма и шест мили оттук!

— По-близо е, отколкото от тук до фермата — намеси се Морийн. — Ходила съм веднъж с Дикън. Веднага щом се спуснеш по хълма.

— Тогава, стопанино, донеси ми още едно бренди, та да отпразнуваме този щастлив случай — доволно рече сър Джон, — а за детето чаша ябълков сок! — Той погледна навън и лицето му помръкна. — Хайде, скъпа моя, ако искаме да се върнем във фермата, преди да се е стъмнило, май ще трябва да се размърдаме.

— Дано да чуем славеите! — отвърна Морийн, доволна от днешния ден и от света, който той обещаваше да разкрие пред нея. Освен това с нетърпение очакваше отново да поязди Рейвън по пътя към дома. Молеше се само да не заспи, защото усещаше, че клепачите й натежават застрашително. Като всички други фермери членовете на семейство Сейл излизаха на полето в четири сутринта и затова си лягаха веднага след залез слънце. Дългият ден беше изпълнен с толкова нови вълнения, че тя едва успяваше да държи очите си отворени.

Сър Джон сведе поглед към мъничката фигурка, която се бе облегнала на него, свита като цветенце, което очаква първите слънчеви лъчи, и усети внезапен прилив на нежност — едно съвсем ново чувство за него. Като страстен привърженик на хазарта и човек на действието, той винаги бе презирал проявите на слабост. Въпреки многобройните си авантюри с жени досега всячески бе избягвал любовта и оставаше поне формално верен на Друзила и на двете си дъщери, макар че никоя от тях не събуждаше в сърцето му трепета, който го изпълваше сега при вида на незаконороденото му дете.

Той я сложи на скута си и остави главичката й да падне на рамото му. Само след секунда детето заспа. Изпитваше неудържимо изкушение да го вземе със себе си в Лондон, но здравият разум надделя и когато съдържателят предложи да преместят малката в една от стаите за гости, той с готовност се съгласи. Сър Джон също имаше зад гърба си един уморителен ден, а обилната вечеря и няколкото чаши от най-доброто бренди на гостилничаря правеха съвсем непривлекателна мисълта да язди дълго в непрогледната тъмнина. Освен това околността бе пълна с разбойници, които бяха готови да прережат гърлото на всеки закъснял пътник, без да им мигне окото.

Дали фермерите Сейл щяха да се разтревожат, че не е върнал детето? Не, би било глупаво от тяхна страна, нали знаеха, че то е под неговите грижи. Когато жената на съдържателя притисна Морийн към налетите си гърди, за да я отнесе в леглото, тя продължаваше да спи, без дори да подозира, че за нея започва нов живот.

 

 

Разстоянието между Сейлмстън и Алфристън не беше повече от миля и наистина се оказа, че имението на Артър Глоувър се намира точно на половината път. От фермата Оулет го деляха около три мили. Всяка сутрин, в студ или пек, Морийн изминаваше това разстояние пеша, за да се върне късно следобед, уморена, но изпълнена с огромно задоволство. Най-после намери това, от което изпитваше такава голяма нужда — човек, способен да отговори на всичките й въпроси.

Артър Глоувър, който наближаваше седемдесетте, беше мъж с необятна ерудиция. Висок, прегърбен, с няколко редки сиви кичура на плешивата си яйцевидна глава, с напукани, покрити с кафяви петна ръце и избледнели воднистосини очи, отначало той се стори на Морийн като магьосник, излязъл от някоя приказка. Но по-късно тя разбра, че той е истински мъдрец, а трупаните в продължение на повече от шестдесет години знания бяха все още свежи в непокътнатата му памет.

Първото и най-важно нещо, на което я научи той, охлаждайки прекаления й ентусиазъм, бе, че колкото и да иска, никога няма да може да научи всичко.

Тя помисли, че учителят поставя под съмнение възможностите й да учи, но той побърза да я увери, че само необятността на познанието е причина на думите му.

— И хиляда живота не биха ти стигнали, за да научиш всичко — каза той. — Но въпреки това ще направя каквото е по силите ми, за да ти помогна. Ще ти преподавам латински, гръцки, еврейски, риторика, логика, философия на природата и математика — започна да изрежда той, като наблюдаваше със скрито задоволство как детето движи устни, опитвайки се да повтаря след него сложните непознати думи. — Освен това при мене ще учиш астрономия, космография, хералдика, история, френски, немски, испански, а ако желаеш, и руски. Това достатъчно ли е?

Смръщеното й от напрежение да запомни всичко това личице се отпусна в широка усмивка и тя отвърна през смях:

— Като начало не е лошо, сър!

Възрастният джентълмен бе очарован и възхитен от ученичката си. Вече бе подочул нещичко за странните обстоятелства около раждането й и нейните родители, знаеше какъв е животът й във фермата, но нищо от това не подсказваше, че пред него ще застане дете с такива необикновени умствени способности. Макар да бе още съвсем малка и в началото доста неука, само след няколко дни мистър Глоувър разбра, че тя притежава заложбите да стане истински учен. Той също съжаляваше като самата Морийн, а след това и като баща й, че Бог е дарил такъв интелект на момиче, а не на момче. Много скоро обаче забрави своите предразсъдъци и започна неуморно да налива в главата й толкова знания, колкото тя бе в състояние да възприеме.

Дарбата й за езици бе направо изумителна. Окуражен от това, той съобрази, че такава дарба предполага и наличие на музикален слух и започна да й дава първите уроци по пиано. В началото й свиреше творби от Йохан Себастиан Бах, Хендел, Хайдн и ранния Моцарт. Морийн остана очарована от тях и по нейна молба уроците по пиано бяха включени в и бездруго натоварената й учебна програма.

Освен това в нея някак неусетно влезе и текущата политика, защото Морийн непрекъснато задаваше въпроси, като например как се правят законите в Парламента, защо парижани гладуват, вярно ли е наистина, че кралят е болен. Чула на пазара хората да говорят, че тази година реколтата във Франция била катастрофално лоша и това станало причина в Париж тълпата да разкъса на парчета двама души. Защо е станало така?

Мистър Глоувър търпеливо отговаряше на лавината от въпроси. Да, кралят бил болен, а Парламентът обсъждал дали въобще е годен да управлява, или е време на негово място да застане Уелският принц. Той показа на Морийн един брой на „Морнинг поуст“, в който се описваше убийството на Фуйон и Бертие, и обясни, че били обвинени от тълпата за недостига на храна в Париж, защото мосю Бертие бил висш чиновник в кметството.

Жаждата на Морийн за знания беше неутолима и когато след лятото неусетно дойде есента, възрастният човек започна искрено да съжалява, че поради кратките дни трябва да прекарва по-малко часове с нея.

Преди сър Джон да се обърне към него, Артър Глоувър никога не се бе надявал, че ще може да предаде някому съкровищницата си от знания, натрупани с цената на толкова много усилия, и дори се беше примирил, че тя ще бъде погребана заедно с него. Освен това той изпитваше огромно удовлетворение и наслада, като виждаше как интелектът на детето се развива под негово ръководство. Способностите й го ентусиазираха и в това любознателно дете той разпознаваше самия себе си, когато бе на нейните години.

През целия си дълъг живот мистър Глоувър никога не се бе чувствал самотен, но сега всеки път, когато Морийн посегнеше към бонето и пелерината си, преди да му пожелае лека нощ в края на дългия ден, той се натъжаваше. Първата му работа, след като се събудеше в ранни зори, бе да се увери, че небето е ясно и следователно времето няма да попречи на малката да измине пътя до дома му. Колкото и дълъг да бе той, все пак за Морийн беше по-здравословно да се връща вечер във фермата, защото по време на уроците тя бе в състояние на постоянно пренапрежение. На деветгодишна възраст тя безусловно се нуждаеше от почивка, още повече че взимаше от учителя си максималното и попиваше жадно всяка негова дума, както изсъхналата земя попива капките благотворен дъжд.

Разбира се, докато беше във фермата, умът й също работеше непрекъснато, освен когато спеше, а тя слава Богу, се радваше на здрав сън. Тя се упражняваше дори и в неделя след църква с новоизмислената си игра, в която изпълняваше ролята на наставника си. Под всеобщото одобрение на членовете на фермерското семейство тя, покачена на един стол насред кухнята, както подобава на истинска учителка, ги образоваше и им предаваше малка част от получените знания. С помощта на перото, мастилото и хартията, осигурени й от мистър Глоувър, тя старателно изписваше буквите, за да ги научи да пишат. Четеше им разни простички истории от книгите на възрастния джентълмен и много скоро за своя неописуема радост вторият й баща установи, че когато продава стока на пазара, може да се подписва в счетоводните книги на търговците, вместо да поставя кръстче срещу името си. Оставените от сър Джон пари значително подобриха положението на семейството. Наеха ратай с надница от девет шилинга седмично и купиха много инструменти — голяма вила за тор, мотика, метална брана, мотика за окопаване на ряпата, калъпи за сирене, железен плуг и ламаринена кофа. Всички тези придобивки заедно със заплатената за тях цена бяха прилежно записани в счетоводната книга на фермата, водена от Морийн.

Единствено като че ли Дикън не бе доволен от това ново развитие на нещата. С наближаването на зимата той все по-ясно виждаше, че Морийн се отчуждава от него. Вече нямаше и помен от дългите часове на задушевна близост, не оставаше време да й съобщи, че е открил нова дупка на язовец или е зърнал ястреб-врабче. Тя прекарваше дните си в имението Глоувър и се допитваше за всичко до стария джентълмен, а на Дикън толкова му липсваха зададените й с тънко любопитно гласче въпроси.

Дикън я обичаше истински и се опитваше да си наложи да бъде доволен, защото виждаше колко й допада новият й живот. Но често, изпълнен с тъга по нейното някога толкова весело присъствие, си мислеше колко по-хубаво би било сър Джон да не се бе появявал през онзи летен ден. По-доброто положение на семейството беше крайно недостатъчна утеха за загубата на малката му приятелка. Единствената му радост бе да вижда сутрин как Морийн тръгва по дългия път към имението Глоувър с грейнало от щастие лице и вечер да я зърне как се задава уморена, но доволна от себе си.

Ала уроците не бяха единствената радост на Морийн. Тя с удоволствие изминаваше пътя до къщата на учителя си и обратно, тъй като изкуството и науката никак не пречеха на вроденото й влечение към природата. По време на тези дълги разходки тя никога не се чувстваше самотна, защото дори и през зимата имаше птици, които разговаряха с нея. Един бухал като че ли нарочно винаги я причакваше да се появи на последния завой по пътя към фермата в спускащия се здрач, за да я поздрави с приглушено бухане, сякаш й пожелаваше лека нощ.

Дикън я бе научил с помощта на стрък трева между пръстите и свитите като фуния ръце пред устата да имитира почти неразличимо гласа на бухалите.

— Скоро ще бъдеш добра колкото Човекът Птица! — бе я насърчил той.

Макар хората да го виждаха рядко, Човекът Птица бе добре известен в цялата околност. Той живееше в буковата гора, ловеше с примки зайци за храна и всички казваха, че не е съвсем с всичкия си. Въпреки това Морийн често мечтаеше да го срещне, защото се говореше, че можел съвършено да имитира песента на много птици.

Когато един следобед към края на ноември видя неясна човешка фигура да излиза иззад бука, в чиито клони се криеше нейният бухал, тя не изпита никакъв страх, а само любопитство. Беше отшелникът, облечен в нещо като монашеско расо от груб плат, пристегнато на кръста с конопено въже, в което беше затъкнат нож с късо острие. Той се плъзна безшумно и спря пред нея, гледайки я с плах интерес. Морийн забеляза, че под сплъстения перчем едното му око е кривогледо. Лицето му се изкриви в усмивка и той отвори уста, сякаш искаше да я заговори, но вместо това от устните му се изтръгна толкова сполучлива имитация на гласа на бухал, че Морийн не се сдържа и плесна с ръце.

— Значи вие сте Човекът Птица! И аз го мога, но не така сполучливо!

Той не отвърна и продължи да я гледа безмълвно, препречвайки с тялото си пътеката. За момент тя се зачуди дали не е глухоням като онова бедно момче в Алфристън, но веднага съобрази, че ако беше така, нямаше да може да имитира гласовете на птиците.

— Казвам се Морийн и живея във фермата Оулет — представи се тя и направи крачка към него. Отблизо забеляза отдавна немитото му набръчкано лице, сплъстената брада и изпочупените мръсни нокти, които подръпваха въжето на кръста му.

С внезапно движение той вдигна дрехата си нагоре. Морийн недоумяваше. Защо този човек искаше да й покаже голото си тяло? Гротескната гледка я накара да потрепери от страх и отвращение. Усмивката на мъжа се превърна в зловещо хилене.

Той се приближи и едва сега Морийн разбра, че се намира в опасност. Страхът й премина в паника. Тя се втурна в напразен опит да го заобиколи, но ръката му се стрелна и я сграбчи през кръста. Тя започна да се мята като хванато в капан животно, но това само го накара да стегне хватката си.

— Пусни ме! Пусни ме! — изкрещя в лицето му Морийн.

С невероятна сила мъжът я вдигна пред себе си с изпъната напред ръка. Унизителното му надмощие я накара да побеснее и дори да забрави страха си. Тя събра сетни сили и замахна силно с крак. Преди да разбере дали го е уцелила, падна тежко на земята. Човекът Птица се превиваше с притиснати към слабините си ръце.

Загубила ума и дума, Морийн се затича към фермата и не спря, докато не се озова в двора.

— Боже мили, какво ти се е случило! — завайка се мисис Сейл, когато я видя, останала без дъх, да се подпира на кухненската врата.

За първи път в живота си Морийн се поколеба дали да каже истината. Без да знае точно защо, се чувстваше унизена и омърсена от ръцете на Човека Птица. Ставаше й лошо само като си припомнеше допира им. Тя никак не можеше да си обясни защо бе искал да види голотата му и така странно бе отхвърлил нейните най-приятелски опити да се запознаят. След като се поуспокои, реши, че човекът наистина е луд и надали може да отговаря за постъпките си като всички останали.

Въпреки че стигна до този извод, тя просто не можеше да говори за случилото се и съчини някаква история, че уж била видяла призрак. Мисис Сейл я притисна към пълните си меки гърди, утеши я и обеща за в бъдеще Дикън да я посреща, за да не ходи сама из гората.

Услугите на Дикън се оказаха излишни, защото зимата на 1788 година се оказа много дълга и сурова. Преспи сняг почти затрупаха къщата и хамбарите, а бушуващите в откритото поле снежни бури направо заслепяваха пътниците.

В такова време Морийн не можеше да посещава учителя си, но той, изглежда, бе предвидил това, защото й бе дал много книги за вкъщи. С тяхна помощ тя продължаваше да учи в топлата кухня, без да се смущава от бодрото тананикане на мисис Сейл, която сякаш никога не спираше да готви, да пече сладкиши и да глади, или от виковете на играещите на пода деца. Сгушена до кухненската печка, която излъчваше приятна топлина, Морийн седеше пред дългата маса от рендосани груби дъски. Упорито четеше един учебник по история на Англия, изучаваше картата на света и правеше дълги списъци на непознати думи, за значението на които щеше да попита любезния си учител веднага щом времето й позволеше отново да измине пътя до неговото имение.

Всяка сутрин тя нетърпеливо оглеждаше небето с надежда, че ще види облаците да се разсейват, и сигурно би останала много изненадана, ако узнаеше, че и мистър Глоувър прави същото. Той разбираше от метеорология и имаше всички основания да се опасява, че студената зима няма да отстъпи скоро. Често се питаше дали Морийн чете дадените й от него книги и се тревожеше, че останала без надзор, лесно би могла да се отдаде на по-малко сериозни занимания.

Сър Джон му бе доверил под най-строга тайна, че тя е негова дъщеря. Мистър Глоувър познаваше Дейнсфийлдови като истински благородници, чието потекло можеше да бъде проследено чак до времето на Вилхелм Завоевателя, но за майката на Морийн така и не научи нищо. По мълчанието на сър Джон заключи, че трябва да е била някакво незначително провинциално девойче, но сега му се струваше, че е избързал с това предположение. Макар Морийн да пращеше от здраве и да имаше румените бузи на най-обикновено селско момиче, фините й кости, хубавата кожа, изящните глезени и тънкият прав нос говореха за благородническия й произход. Външно тя никак не приличаше на сър Джон, но проявяваше неговата решителност.

Възрастният човек въздъхна. Сър Джон бе споменал, че ще вземе Морийн в Лондон, щом тя навърши дванадесет-тринадесетгодишна възраст. Тогава той щеше да е на повече от седемдесет и надали щеше да доживее, за да я види като млада жена. Тази мисъл го ядосваше и го натъжаваше. Макар и възрастен, той бе не по-малко любопитен от Морийн и наистина много му се искаше да бъде жив, за да види в каква ли дама ще се превърне тя.