Клер Лоримър
Морийн (2)

Глава първа
1788

Юнското слънце напичаше безмилостно през отворената врата на плевнята и лъчите му очертаваха подобен на златен килим квадрат върху напластеното сено. На него като на меко дъхаво легло се бе излегнало малко момиче, облечено в рокличка от грубо платно, запретната над коленете му. То бе изцяло погълнато от пеперудата, кацнала с прибрани крилца върху голото му, почерняло от слънцето краче.

Морийн знаеше, че ще й е много по-прохладно под шарените сенки на отрупаните с плодове ябълкови дървета в градината, където пасяха гъските и козите, но се криеше от мисис Сейл, стопанката, която, стига да я зърнеше, веднага щеше да я повика от къщата, за да помага в гладенето. Чугунената ютия беше твърде тежка за тъничките й ръце и макар да харесваше влажния аромат на току-що изпраното бельо, никой не би могъл да каже, че домакинската работа е любимото занимание на малката Морийн Ашуърт.

Пеперудата трепна с крилца и се издигна нагоре сред позлатените от слънчевите лъчи прашинки, които плаваха във въздуха.

Морийн въздъхна. За момент й се прииска и тя да е пеперуда или дори лястовичка. И този път както всяка година красивите птички бяха свили гнездата си под покрива на плевника и се стрелкаха изящно насам-натам в търсене на храна за своите малки. По-късно, в края на лятото, птиченцата щяха да са укрепнали достатъчно, за да полетят заедно с другите далеч от Англия към други земи. Морийн много искаше да разбере къде отиват те, но Дикън, дванадесетгодишният по-голям син на фермера, от когото можеше да научи всичко за животните, птиците и насекомите, за съжаление не знаеше нищо за чуждите страни.

„Ако бях лястовичка — мислеше си Морийн, — щях да отлетя, за да опозная света. Щях да отида на току-що открития от капитан Кук необятен континент, наречен Австралия.“ Дикън й бе казал, че един ден ще стане моряк, за да пътешества, и тя бе твърдо решена да тръгне с него. Но той я разочарова — момичетата не ставали за пътешественици.

Морийн се надигна и издърпа няколко сламки от тъмнорусата си, с цвят на пчелен мед коса. Въздъхна още веднъж, сбърчи тънките си прави вежди над лешниковите очи и сви неодобрително червените си като череши устнички. Несъмнено Бог бе допуснал голяма грешка, като я бе направил момиче. Искаше й се да бъде момче дори повече, отколкото да е пеперуда или лястовица. Момичетата бяха длъжни да работят в мандрата, да се грижат за птиците на двора, да перат, да метат, да приготвят зимнина, да пекат хляб, да готвят и на всичкото отгоре да мият съдовете. Беше им забранено да носят панталони, а тя не обичаше роклите с влачещи се поли и фусти, които само се мотаят из краката ти. И дума не можеше да става за езда и катерене по дърветата, да не говорим за въдици и ходене на лов.

На лицето й се появи палава усмивка. Тя се справяше отлично с всички тези момчешки занимания. Откакто се помнеше, а сега бе вече на цели осем години, като сянка следваше Дикън навсякъде. Щом се озовяха извън фермата, далеч от погледа на стопанина и стопанката, тя запретваше поли и забравяше, че е момиче. Дикън съвсем не одобряваше това, но бе достатъчно само да му се примоли и той изпълняваше всичките й желания и прищевки, защото я обичаше много, а и тя му отвръщаше със същото.

Тя чувстваше, че той съобразява по-бавно от нея, по-трудно възприема новите неща, а и езикът му е по-муден от нейния, но способността му да не забравя веднъж наученото компенсираше тези недостатъци. На него винаги можеше да се разчита, той никога не подвеждаше приятелите си, а последователността му сполучливо уравновесяваше присъщите на едно малко момиче капризи. Беше предпазлив и не й позволяваше да върши необмислени неща.

Като чу тропот на копита на бясно препускащ кон по каменните плочи на двора, Морийн застана на колене и погледна надолу. Любопитството да разбере кой идва я накара да забрави всичко друго. Старата впрегатна кобила Беси бе с фермера на полето с ряпа, а освен това тя пристъпваше бавно и тежко.

Посетителите във фермата Оулет бяха истинска рядкост и Морийн се наведе напред, като изви врата си така, че да огледа двора отвъд стените на хамбара. Точно под нея се виждаше купчината конски тор, който съвсем наскоро Дикън бе изгребал от конюшнята на Беси.

След малко чу гласове. Долови ясно познатия мек съсекски говор на Дикън, който обясняваше, че баща му събира ряпа на полето, а майка му сигурно е в къщата и той е готов да извика някой от двамата, стига Негова светлост да му нареди. Другият глас, дълбок и звучен, заповяда властно:

— Стой тук, момче, и наглеждай коня ми, но не го докосвай, защото е много недоверчив и лош с непознати.

В стремежа си да види кой е дошъл, Морийн се наведе още по-напред, но загуби равновесие и падна право в купчината тор. Леко зашеметена, но, слава Богу, невредима, тя остана да лежи неподвижно, докато отмина бученето в главата й. Свести се напълно едва когато Дикън я вдигна на ръце от камарата мръсна слама и избърса лицето й с грубия ръкав на ризата си.

— Кво си направила пак, катеричке! — уж строго й се скара той, но на луничавото лице под сплъстената му като шапка червеникава коса се четеше смес от тревога и укор.

— Ами изтърсих се отгоре! — простичко обясни положението си Морийн. — Опитвах се да видя кой е дошъл, Дикън.

— Нали знаеш поговорката: „Любопитството затри главата на котката“? — наставнически каза Дикън.

— Ама който го няма, завинаги ще си остане глупав! — натърти Морийн. — Кажи ми, Дикън, кой е този посетител? Поиска ли да се срещне с мама? Защо е тук?

Момчето отдавна бе свикнало със задаваните един след друг въпроси на Морийн. Обикновено я изчакваше да свърши и едва тогава започваше да отговаря на всеки един поотделно. Сега обаче се тревожеше за поверения му голям черен жребец, затова, след като още веднъж огледа Морийн и се увери, че не си е счупила нищо, я хвана за ръка и я поведе през двора. Когато завиха зад ъгъла на плевнята, тя видя коня, който бе вързан за дъбовия стълб на двукрилата порта.

Морийн зяпна от учудване и съвсем забрави премеждието си. Не бе виждала такова разкошно животно дори и в Алфристън. Гърбът му се извисяваше най-малко на седемнадесет длани от земята и всяка линия на изящния му силует говореше, че наистина е чистокръвно.

Малкото момиченце пристъпи напред, отблъсквайки възпиращата ръка на Дикън, и като се повдигна на пръсти, поднесе дланта си към меката като кадифе муцуна на коня.

— Колко си ми хубавичък! — напевно започна да му шепне тя.

Жребецът наостри уши при звука на непознатия глас и очите му проблеснаха неспокойно от лекия допир на ръката й. Оголи заплашително големите си жълти зъби и Дикън замръзна на място, без да смее да продума, уплашен, че конят ще ухапе Морийн или ще се изправи на задните си крака, за да я стъпче с копита. Морийн не показа никакъв страх и продължи да го гали и да му шепне нежни думи, докато той се поуспокои, макар все още да беше нащрек.

— Ей сега ще го яхна! — извика тя и обърна към Дикън изцапаното си личице, на което грееше усмивка.

— Няма да правиш нищо такова! — забрани Дикън, но напразно. Морийн вече се катереше по напречните греди на оградата, без да престава да говори на коня.

Момчето все още не смееше да помръдне, за да не стресне само привидно спокойното животно, и със свито от страх сърце гледаше как тя запретва изцапаните си с тор поли и се прехвърля от оградата на гърба на коня.

С прилепени към главата уши жребецът заудря с копита по каменните плочи и взе да се дърпа, като опъваше до скъсване юздата, с която бе вързан. Морийн се държеше здраво на седлото и през цялото време се заливаше от смях.

— Я стой мирен, глупчо такъв! Това съм аз, няма от какво да се плашиш! Нищо няма да ти направя. Е, хайде де, укроти се!

Той като че ли я прие и застана неподвижно. Дикън и тя съвсем бяха забравили за собственика на коня, който внезапно се показа на алеята откъм къщата, следван по петите от смутената й зачервена от притеснение мисис Сейл. Дикън веднага съобрази, че вече е късно да се опитва да свали Морийн от седлото, той несъмнено я бе видял.

На лицето на сър Джон бе изписан едва сдържан гняв. Слънцето печеше безмилостно, а той бе уморен и отегчен от това, както се оказа, безплодно пътуване. На всичкото отгоре някакво ратайче си позволяваше да се катери по коня му. Очите му потъмняха и той заудря с бича по конча на ботуша си, сякаш вече предчувстваше как ще напердаши това дръзко селянче за това, че се е осмелило да яхне неговия скъпоценен Рейвън.

Когато се приближи и видя, че това не е момче, а момиче, гневът му отстъпи място на изненада. Беше някакво изпоцапано от глава до пети диваче, но трябваше да признае, че бе наистина очарователно с разветите си руси къдрици и засмените си, закачливи очи. Детето ни най-малко не се смути от своята дързост и продължи да се смее право в лицето му.

—Мога ли да попитам кой ти разреши да се качваш на коня ми, малка госпожичке? — Високомерният тон и строгото изражение на аристократичното му лице хвърлиха в ужас мисис Сейл и Дикьн, но Морийн, която въобще не разбираше, че върши нещо непозволено, се усмихна още по-широко и отвърна весело, докато потупваше шията на коня:

— Как кой! Самият той ми позволи! Нали не се сърдиш, мило конче?

Сър Джон не можа да сдържи учудването си. Правилният говор на детето го открояваше като бяла врана сред другите обитатели на тази затънтена ферма. Изведнъж разбра всичко. Обърна се към стопанката с въпросително вдигнати вежди и попита направо:

— Това ли е детето?

Тя кимна безмълвно.

Една закачлива усмивка, в която всеки внимателен наблюдател би познал усмивката на малката лудетина, смекчи суровите черти на лицето му и то стана почти красиво.

— Значи сте станали приятели с Рейвън, така ли? — обърна се отново той към Морийн. — Имай предвид, че е много лош по характер, същински звяр е. Веднъж направи на пихтия един от слугите ми само защото се осмели да сложи крак на стремето му. Просто недоумявам как досега не те е хвърлил обратно в купчината тор, от която излизаш!

Както винаги, Дикън побърза да защити Морийн и каза, надмогвайки страха си:

— Тя не смърди винаги тъй, сър. Падна от плевнята, додето заничаше да види кой сте.

За огромно облекчение на Дикън сър Джон избухна в смях и отвърна добродушно, докато любопитно оглеждаше детето, което също не сваляше очи от него:

— Наистина се радвам да чуя това! — После се обърна към нея: — Обичаш ли коне?

Морийн кимна утвърдително с широко отворени сериозни очи:

— Един ден, когато порасна, ще си имам, ама съвсем същия кон, и то само за мене.

Сър Джон отвърна с усмивка:

— Гледай ти, дявол да го вземе! Жребец като Рейвън струва доста пари, но ти сигурно си богата млада дама?

Морийн сериозно се замисли над думите му, без да разбира, че той се шегува.

— И на мене ми се струва доста скъпичък! — съгласи се тя. — Аз не съм богата, съвсем не, сър, но… — Внезапно лицето й разцъфна в усмивка. — Но ще се омъжа за някой богаташ, който ще ми купи кон като Рейвън! Ами да, ще се омъжа за Уелския принц, защо не?

— Морийн! — напразно се опита да я спре ужасената мисис Сейл. Тя се уплаши, че благородният господин ей сега ще ги обвини в непочтително отношение към член от кралското семейство. Вместо това сър Джон се разсмя гръмогласно и се поклони с шеговита почтителност.

— Никак не се съмнявам, че ще се омъжиш за когото си пожелаеш!

Той, който винаги гледаше жените с очите на познавач, веднага забеляза, че ако детето бъде изкъпано и сресано, ще се превърне в истинска красавица. То притежаваше онова неуловимо вродено очарование, което толкова жени напразно се опитват да постигнат през целия си живот. Да, след време тя наистина би могла да завърти главата на когото й хрумне.

Сър Джон винаги много бе искал да има син не само за да си осигури наследник, но и защото имаше нужда от приятел, с когото да се отдава на любимите си занимания. Сега, докато стоеше посред калния двор под палещите лъчи на слънцето, той си спомни за писмото в джоба на жакета си. Именно то го бе накарало да препуска без почивка от Лондон до тук с напразната надежда да намери сина си, когото толкова искрено желаеше.

Той намери писаното преди повече от година писмо след завръщането си от Индия. Бе заминал за там през пролетта на 1787 година уж само за няколко месеца, но почти веднага необятната тайнствена страна го изненада с някаква непозната треска, която едва не покоси живота му. Оцеля, но възстановяването беше бавно и мъчително. Именно заради болестта можа да отпътува обратно към дома едва в началото на лятото на 1788 година и когато се върна, намери този плик, изскочил изневиделица от дълбините на миналото. Видя с облекчение, че восъчният печат стои непокътнат, а това означаваше, че жена му не е разбрала нищо за миналите му похождения.

Писмото бе писано през 1787 година от една млада жена, която той едва си спомняше — Летиша Ашуърт, бивша гувернантка на дъщерите му. Както можеше да се очаква, почеркът й бе равен и четлив.

 

 

… След като напуснах Уайфолд Хаус така ненадейно, че без съмнение съм предизвикала учудването на двама ви с лейди Друзила, аз се отправих към бащиния си дом в Дерби. Надявах се там да намеря убежище, защото бях изпаднала в най-голямата за една жена беда, а не исках да Ви бъда в тежест или пък да Ви причиня каквито и да било неприятности с моето нещастие.

Уви, баща ми се отвърна от мене и се видях принудена да продължа още на юг, като по пътя се прехранвах със случайна работа. Ще Ви спестя всички подробности от това пътуване, защото и без това едва ми стигат силите да държа перото.

Разболях се недалеч от град Люс и щях да намеря смъртта си, ако небето не ми бе пратило мистър и мисис Сейл, семейство местни фермери, които ме взеха под своя закрила. Детето ми се роди преждевременно и сигурно щеше да загине още при раждането, ако не бяха грижите на мисис Сейл. Благодарение на Бога и на нея аз и малкото оживяхме.

Не бих се осмелила да Ви пиша, ако не знаех, че съм прихванала болест, от която няма спасение. В деня, в който държите това писмо в ръцете си, мене сигурно вече няма да ме има на този свят, мой дълг е да Ви уведомя, че детето ми остава сираче. Съпрузите Сейл са милостиви и добри хора, но не са длъжни да поемат отговорността за него, защото то все пак не е тяхна плът и кръв. Ще склопя спокойно очи, ако зная, че то ще може да разчита на Вашата, разбира се, дискретна и незабележима помощ.

Ваша покорна слугиня: Летиша Ашуърт

 

 

Писмото го смая. Естествено, когато тя си замина така внезапно, той беше допуснал, че е била бременна, но тъй като през следващите няколко месеца не получи никаква молба за парична помощ, окончателно отхвърли мисълта, че тя може да носи дете, заченато от него.

След изненадата дойде надеждата. От писмото не се разбираше какъв е полът на детето. Ако по някаква благословена случайност Летиша бе родила момче, той трябваше да го признае. Въодушевен от мисълта да открие сина си, сър Джон едва зачака заключението на лекарите, че здравословното му състояние позволява да язди, и пришпори коня си по пътя за Алфристън, без да губи нито час.

Срещата с младия Дикън във фермата Оулет поохлади ентусиазма му. Досега не се бе замислял върху това, че евентуалният му наследник, отгледан в такова забутано място, може да прилича повече на недодялан селяндур, отколкото на джентълмен. Забравил за момент, че момчето му не може да е на повече от осем години, сър Джон напрегнато се взря в широкото луничаво лице на Дикън под надвисналата рошава червеникава коса. Почти бе готов да обърне коня си по обратния път към Лондон и да забрави цялата история, но все пак никога не се бе отказвал лесно от нещо и след като Дикън го упъти, реши да поговори със стопанката.

Разочарованието дойде, когато пълничката мисис Сейл му съобщи, че Летиша е родила момиче. Изпита огромно облекчение, като разбра, че то не е в къщата, защото нямаше никакво намерение да се среща с него. Независимо от това той на дълго и на широко обясни на добрата стопанка, че е далечен роднина на починалата млада жена, и остави кесия със суверени, възлизащи на доста голяма сума.

Успокояваше съвестта си с мисълта, че детето щеше да се чувства добре във фермата, защото никога нямаше да вкуси от истинския живот на аристократите.

Сега обаче сър Джон се чувстваше объркан, защото, след като не намери сина, когото търсеше, се изправи очи в очи с една малка фигурка, която, макар да беше изпоцапана от горе до долу, приличаше на порцеланова статуетка. Изящните й крайници издаваха добрия й произход, а мелодичният й глас би бил украшение за всеки от модните светски салони в Лондон. Бе очаквал по-скоро да види някое простовато селско момиче, а ето че съзираше в това дете интелигентността и решителността, присъща на самия него.

Той повдигна малкото момиче от гърба на коня, като намръщи нос заради отвратителната воня на тор. Когато я пусна на земята, се оказа, че тя едва стига до кръста му. Детето веднага протегна ръка и попипа края на дрехата му.

— Хубав плат — констатира то, — харесва ми!

Ето че притежава и добър вкус, помисли си сър Джон и каза:

— Хубав е, разбира се, платил съм доста добра цена за него! Кажи ми, моето момиче, къде си се научила да говориш така правилно?

Лицето на Морийн помръкна от събудената в нея тъга.

— Мама ме научи, но после умря и оттогава питам Дикън за всичко, което не разбирам.

Мисис Сейл най-после си възвърна способността да говори и побърза да се намеси:

— Майка й я научи не само да чете, да пише и да брои, но и на толкова други чудесии, че просто няма да повярвате, милорд. Тя си беше образована жена, дума да няма. Само дето Морийн нещо е позабравила да бродира, не че много й е било по сърце някога, да си кажем правичката… То мистър Сейл все вика, че ще е по-добре да се беше родила момче. Хич не обича къщната работа, не е като майка си.

— Морийн е къде-къде по-умна от другите момичета на нейните години — не се сдържа Дикън, почервенял като рак от вълнение. — Всички ни научи да четем, даже и тате. Той сега всяка вечер си чете Библията сам, без никой да му помага…

Дикън рядко произнасяше толкова дълги речи пред непознати, а и сега не би го направил, ако не чувстваше инстинктивно, че Морийн трябва на всяка цена да се хареса на госта.

Сър Джон развеселено изгледа момчето. Макар и малка, дъщеря му вече си имаше верен рицар.

— Иди да доведеш баща си! — каза той на Дикън, после се обърна към мисис Сейл: — А докато се върнат, стопанке, вкарай това улично коте в корито с гореща вода и го изтъркай хубавичко! Като се поизмие, тя ще бъде много по-подходяща компания за един джентълмен! — Той хвърли поглед към засмените очи на Морийн и на свой ред се усмихна. — Облечи си най-хубавата рокля и ако бъдеш и наполовина толкова красива, колкото предугаждам, ще те взема в Алфристън, за да вечеряме в „Звездата“. Искаш ли?

Морийн прехапа устни с малките си бели зъбки и се ококори от възторг.

— Значи ще се кача на Рейвън заедно с вас, сър?!

Сър Джон се разсмя гръмогласно и каза с престорена строгост:

— Мислех, че ще се зарадваш повече на вечерята, а не на ездата! Хайде сега, марш в банята, защото иначе няма да получиш нито едното, нито другото.

Морийн го стрелна с очи, наклони глава на една страна и заприлича на птиче, което се кани да клъвне зрънце. Въпросът й го изненада:

— А тази дума, сър? Която изрекохте преди малко… пред… преднагаждам… Какво означава тя?

— Ще ти обясня, докато вечеряме — обеща той, изцяло запленен от чара й. Това чудесно дете непрекъснато му поднасяше приятни изненади. Е, не беше синът, за когото толкова бе мечтал, но, дявол да го вземе, не би могъл да желае по-приятна компания.

Той се усмихна под мустак. До сватба с Уелския принц надали щеше да се стигне, но кой знае, някой ден малката госпожичка можеше да стане негова фаворитка. Сър Джон имаше нужда от влияние в двореца, а слабостта на младия принц към красивите жени бе пословична.

Усети, че се е поувлякъл. Както много пъти досега въображението му летеше далеч напред. Та тя беше само на осем години! По-добре засега да остане тук, но преди да замине за Лондон, той трябва непременно да се погрижи за образованието й. Ще се искат и други неща освен елементарните умения да чете и да пише, ако реши да я вземе при себе си в града. Тя трябва да знае история и география, а ще са й нужни и няколко урока по светско държание. В околността все ще се намери някой пастор, който да се заеме с детето, доволен от възможността да припечели малко пари.

Животът в Лондон имаше своите предимства. Сър Джон прекарваше в къщата на Клариса Мантън, сегашната си любовница, почти толкова време, колкото и в собствения си дом. В града бяха всичките му приятели, да не говорим за клубовете и игралните салони. Влечението му към хазарта можеше да се сравни единствено с ловната му страст. Сега обаче спокойният пасторален пейзаж, толкова различен от мръсните и вонящи градски улици, по които се блъскаха просяци и безкрайни върволици от хора, карети и каруци, отново събуди у него любовта към живота сред природата. Дъщеря му наистина ще се чувства добре във фермата. Тук ще е свободна, ще диша чист въздух и ще лудува на воля. Далеч от всички условности на светския живот, тя ще може да се развива естествено и да стане някой ден мила и хубава като клетата си майка, която също бе отраснала в провинциален пасторски дом.

Сър Джон знаеше, че постъпва правилно, като оставя детето тук за още няколко години. Съжаляваше само за това, че трябва да се завърне в Лондон без нея. Без да го съзнава, той вече бе станал пленник на очарованието й, също както Дикън, когото преди малко шеговито бе нарекъл в мислите си верен рицар на малката чаровница.