Клер Лоримър
Морийн (25)

Глава двадесет и четвърта
1798 — 1799

Навръх Коледа, през декември 1798 година, Дикън измина пътя до фермата Оулет въпреки проливния дъжд, за да докара майка си. Бе дошло време Морийн да ражда и болките, които получи през деня, ставаха все по-чести и все по-силни.

Ако питаха нея, Морийн би изчакала до сутринта, преди да повика мисис Сейл, но Клариса настоя Дикън да тръгне незабавно. Въпреки че от първите родилни болки до раждането можеха да изминат много часове, тя заяви, че не е в състояние сама да посрещне бебето и се нуждае от опитна помощничка.

Клариса и Дикън бяха направили всичко възможно да убедят Морийн, че трябва да се върне и да роди в Лондон. В Бар Хаус можеше да разчита на първокласна лекарска помощ.

Но тя твърдо отказа детето й да види бял свят другаде, освен в имението, и то само с акушерската помощ на „нейната майка“ мисис Сейл. Аргументите й бяха, че мисис Сейл не само е родила пет деца, но е бабувала на много жени в околността и е помагала при израждането на десетки животни.

Споменаването на последното хвърли Клариса в истински ужас.

— Природата не прави разлика между животните и хората, поне що се отнася до раждането на децата им — изтъкна Морийн. — Освен това възнамерявам сама да кърмя бебето си, а не като някои дами от висшето общество да наемам дойка.

Всъщност Клариса бе по-уплашената от двете. Морийн се остави в ръцете на майка Сейл. Но раждането, което в началото обещаваше да бъде лесно, се проточи с часове. Клариса започна да се опасява, че няма да свърши благополучно. Мисис Сейл й обясни, че детето е тръгнало с краката напред, и й описа всички произтичащи от това усложнения. Вместо да я слуша, Клариса изпадна в паника и заяви, че ако се наложи, бебето трябва да бъде жертвано, за да се спаси живота на майката.

В голямата спалня бе запален огън, който пропъждаше влагата на хладната нощ. Морийн лежеше на огромното легло с обляно в пот лице и молеше мисис Сейл да спаси детето, дори и с цената на собствения й живот.

Мисис Сейл се уплаши, че Морийн ще се откаже от тази непосилна борба, и й се скара:

— От ни една жена не съм чувала таквиз глупости! Хайде, Морийн!

С тези думи мисис Сейл пощипна бузата на Морийн, избърса с кърпа челото й и продължи работата си.

Детето се роди рано сутринта на Коледа. Беше момиченце с гъста тъмна косичка и светли очи. Когато мисис Сейл го постави в отмалелите ръце на Морийн, тя веднага позна в него дъщерята на Жерар, чертите бяха умалено копие на неговите.

През дългите месеци на бременността Морийн бе копняла да роди син и горещо се бе молила желанието й да се изпълни. Но сега, докато се взираше в мъничкото сбръчкано личице, което й напомняше за Жерар — особено когато бе ядосан, — тя се усмихна блажено и миг след това заспа.

След трудното раждане Морийн се чувстваше много слаба. Бебето се развиваше добре, но самата тя се възстановяваше бавно. Часове наред лежеше неподвижно, оживяваше се само когато кърмеше малката, за голяма радост и облекчение на Клари. Наистина, силите й се възвръщаха с всеки изминал ден, но Морийн оставаше все така апатична.

Сър Джон настояваше Клариса да се върне в Лондон. Посети ги два пъти в имението, но не прояви особен интерес към детето на Джилбърт — както смяташе той, — защото не беше момче. През по-голямата част от престоя си на дълго и на широко обясняваше на Морийн, че се е превърнала в изключително богата млада жена. Дъщеря й нямала право да носи титлата, нито да наследи семейното богатство, но все пак щяла да бъде истинска лейди и поради това било крайно време да й изберат подходящо име.

Единствено Клариса знаеше защо детето все още нямаше име. Морийн искаше да кръсти малката Жералдин, макар сама да знаеше, че това е неразумно и дори невъзможно. И въпреки всевъзможните предложения на Клариса Морийн не се съгласяваше с никое друго име. Накрая, пренебрегвайки енергичните възражения на сър Джон, тя реши да даде на първородната му внучка името Тамариск, название на вид дива роза. Той би предпочел нещо по-обикновено, да речем, Шарлот или Огъста, като единствената дъщеря на Уелския принц, или пък Елизабет, София, Амелия, както се казваха трите принцеси…

Морийн остана непреклонна. Дъщеричката й, родена извън законите, макар че обстоятелствата й позволяваха да не страда от това, трябваше да носи името на рядкото диво цвете!

— Съгласи се, татко — каза тя с едва доловима усмивка, — че малката наистина прилича на дива роза с тези румени бузки.

Морийн не искаше да се върне в Лондон дори и заради Клариса, въпреки че в Оркид Хаус имаше достатъчно място за нея, детето и Роуз, която бе провъзгласена за негова бавачка. Ако някой на този свят обичаше малката Тамариск повече от Морийн и Клариса, това беше Роуз. Тя дори призна свенливо пред Дикън, че си мечтае за свое детенце. Съгласи се да се омъжи за него веднага щом господарката й свикне с новото си положение, нали му беше обещала още в деня, когато той се върна от Съсекс, след като бе попаднал на следите на Жерар.

Дикън също беше много привързан към тъмнокосото мургаво момиченце. Макар да се правеше на безразличен, Роуз разбираше, че той просто крие чувствата си и го обичаше още повече заради това.

Докато гледаше как Роуз опакова нещата на Клариса, Морийн изведнъж разбра колко много ще й липсва тя. Дори и родната й майка не би могла да прояви повече топлота и разбиране.

— Скоро ще ти дойда на гости! — обеща Морийн. — А щом Тамариск порасне достатъчно, за да може да пътува, ще се пренесем да живеем при тебе!

Клариса пое дълбоко дъх, за да спре напиращите сълзи. Въпреки че по време на дългата раздяла със сър Джон бе чувствала остро липсата му, времето в имението течеше неусетно, а сега раздялата с Морийн и бебето щеше да остави в живота й празнота, която дори скъпият Джон не би могъл да запълни. Към това се прибавяше и тревогата за състоянието на Морийн.

Сър Джон им донесе новини за лорд Нелсън. След блестящата победа над френската флота адмиралът, получил баронска титла, се бе оттеглил в Неапол като гост на британския посланик сър Уилиам Хамилтън. Ако Джордж Кинг беше все още при него, Морийн можеше да очаква сър Питър Паркър да получи най-сетне един доста позакъснял отговор на своето запитване. Ан Петигрю й бе писала, за да я поздрави за раждането на дъщеря й, и съобщаваше в послепис, че не е получавала вести от сър Питър. Сега вече можеха да се надяват на някакви новини. През дългите вечери преди раждането на детето Клариса и Морийн обсъждаха до безкрайност какво ли може да се е случило с Жерар. Може би беше мъртъв. Възможно бе този Джордж Кинг, когото са качили на борда, след като уж загубил паметта си, да е някой друг. Ами ако контрабандистите са го убили и са го заровили някъде? Ами ако онзи човек нарочно се преструва, че не помни нищо, за да заблуди някакви свои преследвачи? Допускаха, че може да е загинал в морето или по време на битката. Не бе изключено, след като е бил взет на борда на „Вангард“, да е пожелал да го оставят на някое средиземноморско пристанище. Ами ако е възвърнал паметта си и е заминал при майка си във Франция?…

Предположенията нямаха край и Клариса знаеше, че те непрестанно измъчват Морийн. Всъщност можеха да бъдат сигурни само в две неща — Жерар не се бе появявал в Лондон и Мерседес де Фаенца бе обявила решението си да се омъжи за един английски благородник.

— Поне това би трябвало да те радва! — опита се да я ободри Клариса, но Морийн само тъжно поклати глава.

— Не, лельо Клари. Ако Жерар наистина е свободен от обещанието си, нещата стават още по-непоносими. Аз също съм свободна и съм много богата. Вече нищо не ни пречи да се оженим. Но Жерар не го знае! А аз не мога да му го съобщя. При това не съм сигурна дали е жив, нито пък дали още ме обича.

Морийн му написа писмо, което изпрати на Хелга фон Хайсен, австрийската баронеса, която живееше в Швейцария. Молеше я да препрати писмото в замъка Буланкур. Скоро научиха, че Наполеон е пропъдил семействата, които управляваха страната, и е превърнал Швейцария в република. Нито Морийн, нито Клариса можеха да се надяват, че баронесата продължаваше да живее там, вероятно отдавна бе потърсила убежище някъде другаде. Морийн сама каза това, но продължаваше да храни отчаяна надежда някой ден да получи отговор.

Тя беше благодарна на Бога за детето, което изцяло ангажираше чувствата и мислите й. Всичко друго й беше безразлично, животът й се струваше безсмислен без любимия мъж. Единствено момиченцето, което обожаваше, защото бе част от Жерар, й даваше сили да живее.

След като остана сама в имението, тя остро усети липсата на Клариса. Потърси изход, като започна да се рови в огромната библиотека на мистър Глоувър. Но книгите не задържаха вниманието й за дълго. Баща й редовно й пращаше последните вестници, но и тях Морийн преглеждаше бегло.

Само новините за контраадмирал Нелсън приковаваха вниманието й. Заради победата си той бе провъзгласен за пер на Англия и във вестниците пишеше, че сега се наричал барон Нелсън ъф Найл. От цял свят се стичали подаръци в знак на благодарност към него — от Източноиндийската компания, от Турската компания, от краля на Неапол и Сардиния, от руския цар и турския султан, който изпратил на Нелсън разкошен, покрит с диаманти накит за глава. Парламентът му отпуснал годишна пенсия от две хиляди лири. Морийн четеше внимателно и най-малкото съобщение с надеждата да разбере дали Жерар все още плава под флага на героя и дали взема участие в извършваните от него подвизи.

Липсваше й Клариса. Времето бе твърде студено за разходки и Морийн все повече затъваше в мрачно настроение. Подтикван от Роуз, Дикън се опита да й поговори, че това не е полезно нито за нея, нито за бебето. Всички в семейство Сейл и най-вече децата все настоявали да видят момиченцето. Бил готов, когато Морийн каже, да ги откара до фермата. Хем щял да представи и Роуз на родителите си…

— Защо не ми каза веднага, че самият ти искаш да идеш там с Роуз? — попита Морийн, обзета от разкаяние. — Всеки път, когато ми предлагаше да ги посетим, си мислех, че просто се опитваш да ме измъкнеш от къщи. Разбира се, че ще отидеш, и то веднага.

— А що не дойдеш и ти? — с надежда в гласа каза Дикън. — Мама не е виждала малкото откак се е родило, пък ми се стори, че бая й хареса туй дяволче.

— Извинявай, Дикън — каза Морийн засрамено. — Прав си, трябва да отидем всички. — След това в гласа и се появиха предишните закачливи нотки. — Като видиш майка Сейл, кажи й да не се мръщи и да ме чака идната неделя.

Следващата седмица отидоха в Оулет с каретата и прекараха деня много приятно. Майка Сейл пое грижата за детето и го сложи в стара резбована люлка от дъбово дърво, в която бяха отгледани всички деца на семейството, включително и Морийн. Тя напяваше тихо на малката, полюшваше я с крак, докато вечно заетите й ръце в това време месеха тесто.

Дикън заведе Роуз на ливадата, за да й покаже новородените агънца, а Пати и децата помъкнаха Морийн да види промените, които бяха направили в училището. В момента Пати обучаваше, доколкото й стигаха силите, двадесет и пет деца на различна възраст, а това — както каза тя на Морийн — не било лека работа.

Червенокосата Пати с хубавичкото, покрито с лунички лице бе навършила седемнадесет години и вече беше сгодена. Сватбата обаче щяла да почака, докато избраникът й, който чиракувал при един майстор на сламени покриви, не изучел занаята. Тя разказа на Морийн, че баща й строи за тях малка къщичка и че заедно с нея ще получат десет акра земя в котловината, която всички наричаха Купата за пунш. Това щял да бъде неговият сватбен подарък. Днес Едуард отишъл да изоре земята с новия железен плуг на баща си.

Този нов инструмент направо беше поразил мистър Сейл.

— Измислил го е само преди две години един мъж на място! — въодушевено разправяше той. — Името му е Чарлз Нюболд. Машина и половина, така да знаете.

Все пак животът във фермата не се бе променил кой знае колко от детството на Морийн. Вярно е, че Сейлови бяха забогатели. Бяха купили още земи от съседните ферми, използваха наемни работници и по-съвършени инструменти, но въпреки това всички членове на семейството, от мистър и мисис Сейл до най-дребното дете, работеха неуморно. Цикълът на полските работи се сменяше неумолимо според изискванията на всеки сезон и не можеше да бъде прекъсван нито по болест, нито от лошо време, умора или някаква друга причина. Но този вечен кръговрат носеше със себе си сигурност и утеха и когато Морийн се завърна в имението, у нея се бе пробудил някогашният й дух.

С възродените й надежди се върна и решителността й, най-важната черта от нейния характер. Да се предаде, било в игра, било в спор, да се признае за победена — това бе нещо нечувано досега. Мистър Глоувър винаги бе поощрявал тази й непримиримост.

Морийн си спомни съветите му и впрегна цялата си умствена енергия, за да реши главния проблем на своя живот, този път без да губи напразно сили да се самосъжалява или да се оплаква от жестоката си участ. Вместо това тя насочи мисълта си към няколкото безспорни факта, с който разполагаше. Обича единствено Жерар и ще го обича винаги. Няма доказателства, че той е мъртъв, а щом е жив, най-сигурно е да го потърси в Компиен. Е, добре, щом писмата й не стигат дотам, тя ще отиде лично.

След като веднъж взе решение да го търси, духът й бързо започна да се въззема, апатията отстъпи място на трескава възбуда и жажда за действие. В главата й се родиха безброй идеи. Може да остави Тамариск в къщата на леля Клари или във фермата. Бебето ще се чувства добре и на двете места. Самата тя ще замине за Франция, но ще вземе Дикън със себе си. Щом Жерар бе успял да прекоси два пъти Ламанша по време на войната, и тя ще го направи. Ще помоли Дикън да се свърже със своите приятели, контрабандистите. Разполага с достатъчно пари и не се бои от приключенията. А и няма кой да я спре! Макар и ненавършила двадесет години, тя е вдовицата на лорд Бар и дори баща й не би могъл да й забрани да отпътува, ако случайно разкрие намеренията й.

Морийн повика Дикън и му изложи плана си.

— Просто съм длъжна да го направя, Дикън! — завърши тя. — Нали ще дойдеш с мене?

Дикън я изгледа объркано и прехапа долната си устна, докато замислено се почесваше по главата.

— Няма да имаш сили за такъв път! — заяви той, оглеждайки я колебливо.

— Напротив, силна съм както никога досега! — възрази Морийн. — Радвам се на отлично здраве, Дикън, и ти го знаеш не по-зле от мене. Само си търсиш оправдания! Не искаш да тръгна, просто защото съм жена. Признай си! Ако бях мъж… — Тя рязко млъкна и очите й заблестяха от възбуда. — Ще се преоблека като мъж, ето какво ще направя! О, Дикън! Ще си отрежа косата и винаги ще ходя с изцапано лице и ръце. Зная отлично съсекски диалект, яздя като мъж и се справям добре с шпагата и пистолета. Е, хайде, мили Дикън! — Тя му хвърли най-прелъстителната си усмивка. — Щом аз не се страхувам, какво остава за тебе!

Както винаги маневрата й успя и на лицето на Дикън се появи примирена усмивка. Възраженията му се оказаха безсилни пред непоклатимата й логика. Пътуването не беше невъзможно, пък ако то в края на краищата събереше отново Морийн и младия виконт, Дикън щеше да помогне с удоволствие.

— Що ли ми трябваше да се съгласявам, ама хайде, като си рекла, така да бъде. Тръгвам с тебе!

Точно след една седмица Дикън и един русоляв юноша потеглиха за Франция.