Клер Лоримър
Морийн (34)

Глава тридесет и трета
1805

Не бяха изминали и две седмици от пристигането на Морийн във Виена, когато получиха покана за вечеря у барон Щерн.

— Ако си спомняш, миналата седмица ти го представих на приема и сега той гори от нетърпение да задълбочим познанството — каза Джеймс гордо, но и с нотка на ревност в гласа. — Този човек може да ми бъде полезен, има голямо влияние върху императора. Ако нямаш нищо друго предвид, скъпа, ще се радвам да приемем поканата.

Морийн бе очарована. Вече бе чула, че баронът е запален картоиграч и това й даваше възможност да поиграе най-после на фаро… Джеймс играеше само пикет и крибидж. Морийн не бе играла фаро от посещението си при Клариса преди повече от година. Разбира се, спомняше си барон Щерн — австриец с аристократична осанка, посребрена коса и блестящи кафяви очи, разположени върху слабо, малко сурово лице. Толкова обаятелен, с изтънчени обноски… Жена му беше пълничка и също много чаровна. И двамата бяха по-възрастни от Джеймс. Знаеше се, че са близки приятели на императора и императрицата. Беше голяма чест да получиш покана от тези хора.

Джеймс с удоволствие оглеждаше новия тоалет на жена си.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа! Тази вечер всички ще ми завиждат!

Роклята й беше от сребристобяла прозрачна материя, с висока талия и дълбоко изрязано деколте, украсена с ламе и брилянти. На гърба се спускаше красиво надиплен шлейф от пурпурно кадифе, прихванат отзад на врата й с диамантена брошка в сребърен обков. Пантофките й бяха от сребристо ламе.

— Радвам се, че си доволен, скъпи Джеймс — каза с усмивка Морийн. Тя пое от Гретхен дългите до лакътя ръкавици от бяла кожа. — Забеляза ли, че нося твоя подарък? — Морийн кокетно докосна големите сребърни обици-халки и протегна напред ветрилото, което също бе един от многобройните подаръци на Джеймс. — Нали чудесно подхождат на роклята?

Гретхен й подаде чантичката и Джеймс, забелязвайки колко е издута, попита какво е сложила вътре.

— О, златни суверени, разбира се! — отвърна Морийн с усмивка. — Ако ще играя тази вечер, трябва да съм готова да покривам и загубите си.

Джеймс леко се намръщи. Самият той бе изключително богат, но финансовата независимост на жена му го дразнеше. След смъртта си Джилбърт Бар остави на Морийн цяло състояние и тя, насочвана от сър Джон, много бързо се научи да го управлява. По времето, когато се омъжи за Джеймс, Морийн не се нуждаеше от средства и на него никак не му бе приятно, че тя никога не иска съвета му по тези въпроси. Гордостта обаче му пречеше да присъедини богатството й към своето, въпреки че това беше негово право. Джеймс се надяваше, че с времето тя все пак ще му предостави контрола върху финансовите си работи, както бе прието при всеки нормален брак. Ала засега нямаше никакви признаци, че нейното страстно желание за независимост ще стихне.

Но раздразнението му бе мимолетно. Морийн беше толкова пленителна и възбуждаща, че внезапно обзелото го желание помете всички други чувства и мисли. Той я хвана под ръка и с безкрайна гордост я поведе надолу по широкото стълбище към каретата.

Барон и баронеса Щерн живееха в голяма барокова къща на „Ротентурмщрасе“, близо до катедралата „Свети Стефан“ на другия край на града, но Дикън сбърка пътя, като зави погрешно по „Албертплац“, и когато най-сетне Джеймс и Морийн се появиха, всички гости вече бяха пристигнали. Това им попречи да се запознаят с останалите преди вечерята.

Рибената супа, печените меса от елен, фазан, яребици и млада гъска, поднесени с топло зеле и бели хлебчета, отнеха доста време. След като приключиха с вечерята и напуснаха трапезарията, Джеймс побърза да застане до Морийн — беше забелязал възхитените погледи, отправени към младата му и красива съпруга, и реши да не я изпуска от очи. Морийн обаче и не мислеше да се впуска в невинни флиртове, тъй като видя, че домакинът и неколцина господа се запътват към игралната зала. Баронът се спря и покани Джеймс да се присъедини към тях.

— Рядко играя карти — отвърна Джеймс и за голяма радост на Морийн добави: — Но жена ми обожава играта на фаро.

Барон Щерн кимна вежливо:

— Ако желаете, мадам?…

Баронът не беше мислил да включва жени в играта, особено тази вечер, когато сред гостите беше барон фон Готфрид. Говореше се, че е много богат и притежава обширни владения в околностите на Браунау. Щерн се бе запознал с барон фон Готфрид в игралната зала, където бързо се разбра, че баронът също е страстен картоиграч и обича големите залози. Когато научи, че фон Готфрид е във Виена, барон Щерн не пропусна да го покани.

Въпреки съображенията си обаче баронът бе така запленен от необикновената красота на Морийн, че не би могъл да откаже на нито едно нейно желание. Половин Виена говореше за пристигналата неотдавна английска двойка и светските дами се надпреварваха да ги включват в списъка на гостите си. Така че барон Щерн и жена му бяха щастливи, че Джеймс и Морийн присъстват на приема.

Водена от барона, Морийн влезе в игралната зала със самоувереност, която не издаваше вълнението й. Тя прекрасно съзнаваше, че външният й вид е поразителен. Играта все още не бе започнала. Щерн й представи господата. Когато стигна до фон Готфрид, Морийн се напрегна да си спомни къде е чувала името му. Ах, да! Само преди няколко седмици виконтесата с тъга разказваше за злополучната смърт на бащата на Жерар… Морийн изгледа изпитателно възрастния мъж с грубо издялана челюст, започнал вече да оплешивява. Той тракна токове и се поклони. Въпреки напредналата си възраст барон Фон Готфрид напълно отговаряше на описанието на виконтесата за подлия австрийски картоиграч, причинил разорението и смъртта на Антоан дьо Вал.

Руменината, която се разля по страните на Морийн при това откритие, бе изтълкувана от барон Фон Готфрид като смущение на жена, попаднала сред толкова мъже. Баронът бе поразпитал за Морийн по време на вечерята. Вече знаеше, че Джеймс е богат английски аристократ и че жена му е наследила от първия си брак цяло състояние. Фон Готфрид имаше намерение да поприбере на игралната маса солидна сумичка от парите на Джеймс. Според него жените не ставаха за карти. Но все пак внимателно наблюдаваше Морийн… „Не й липсва интелигентност на тази елегантна англичанка!“ — помисли си той.

Морийн се държеше кокетно, изпробваше оръжието на женските си хитрости върху младия капитан, седнал срещу нея, като ту му се усмихваше закачливо, ту му се цупеше по детски и се правеше, че изобщо не я интересува какво става на игралната маса. Баронът присви очи. Сега бе моментът! Скоро той трябваше да поеме „банката“ и раздаването на картите, където би могъл да прояви ловкостта си. Надяваше се, че Морийн няма да се откаже от играта, дори и да губи. А любящият съпруг несъмнено ще сложи пред нея ново купче суверени, когато тези се стопят… През по-голямата част от живота си барон фон Готфрид бе разчитал на своята съобразителност и познаването на човешката психика. Получил от баща си огромни имения, но никакви пари, той и за миг не се бе поколебал да поеме по пътя на измамата. Един благородник нямаше кой знае какви възможности за припечелване, а за стопанисването на земите бяха необходими много пари. Готфрид пътуваше из Европа и усъвършенстваше умението си да мами на карти. Само веднъж бе разобличен, но хитро се измъкна, като обвини в измама другиго. Естествено последва дуел и той се оказа фатален за онзи френски виконт. Барон фон Готфрид се видя принуден светкавично да напусне страната, като се надяваше, че полека-лека шумът около него ще затихне.

Сега той отново имаше парични затруднения и реши, че не ще бъде чак толкова опасно да се присъедини към компанията картоиграчи от най-заможните кръгове на виенското общество. От дълги години не бе стъпвал в града и на̀дали някой имаше основание да се съмнява в неговата порядъчност, а това му осигуряваше свободен достъп до хората, които му бяха нужни. Барон Щерн бе едно от новите му запознанства, което можеше да се окаже много изгодно, така поне се надяваше фон Готфрид.

Всъщност Морийн изобщо не се интересуваше от впилия жаден поглед в нея капитан. Преднамерено и умело тя играеше ролята на празноглава кокетка, като целеше да създаде у барона погрешна представа. Вече не се съмняваше, че това е човекът, за когото й бе говорила виконтесата: „нисък, пълен, със светлосини очи и червеникава коса, почти на една възраст с моя клет Антоан“. Близо шейсетгодишен, баронът бе пооплешивял, но на слепоочията и по месестия му тил можеха да се видят остатъци от червеникавокафява коса. Сините му очи бяха хлътнали в подпухналото и състарено лице.

Морийн се обърна към барона с невинна усмивка:

— Вие сте били в Англия, нали сър? Хареса ли ви моята страна? Колко интересно! А във Франция? Преди или след революцията?

Той без колебание посочи годината — 1786. Оттогава не бил ходил в Париж.

Сърцето й заби лудо. Всичко съвпадаше. Вълнението и възбудата заляха страните й с руменина. В погледа й просветнаха дръзки искри, запалени от безразсъдната игра, в която се впускаше.

Морийн губеше постоянно и всеки път казваше с очарователна усмивка: „Ох, колко неразумно от моя страна! Как може да съм толкова глупава!“

Сред насядалите около масата се почувства неловкост. Единствен Фон Готфрид оставаше невъзмутим. Джеймс, който стоеше зад стола на жена си и наблюдаваше играта, я помоли да спре. Същото стори и барон Щерн. В момента той държеше „банката“ и печалбите отиваха у него.

Морийн капризно се нацупи, а след това се усмихна над ветрилото си:

— Но аз нямам нищо против да губя! Кой знае, може пък и на мен да ми дойде късметът! А нали казват, че ако не ти върви на карти, ще ти върви в любовта?

Играта бе подновена и Морийн спечели няколко раздавания. Тя плесна по детски с ръце:

— Нали ви казах! Сега вече мога да си позволя да рискувам повече, нали, Джеймс?

Смутен, Джеймс се отдалечи от масата. Никога не бе виждал жена си в такова настроение, така кокетлива и глуповата. Тя беше опитен играч и винаги рискуваше в разумни граници. А сега приличаше на начинаеща!

В това време барон Фон Готфрид предложи на домакина да го замести в раздаването. Щерн веднага се съгласи, фарото е игра, при която почти няма възможност за измама. Залаганията се правят от всички играчи срещу „банката“. Тринадесетте карти от пиковия цвят, изрисувани върху зеленото сукно, са постоянни. Играчите правят залозите върху една или повече карти от други цветове било, за да спечелят, било за да загубят (ако поставят върху парите си медна монета). Достъп до картите има единствено играчът, който държи „банката“. Той разбърква картите и поставя цялото тесте с лицето нагоре в специална кутия. Ето защо Фон Готфрид искаше да бъде „банка“ — за да разбърка картите така, че точно да знае тяхната последователност. След като играчите са направили залаганията си, най-горната карта, наричана „сода“, се отстранява, без да се използва. При втората карта се изплащат парите на онези, които са поставили медна монета върху залога си, очаквайки, че няма да спечелят, а при обръщането на следващите вече се плаща на играчите, заложили на печелившата карта. Отстраняването на едната карта и появата на следващата представлява всъщност „раздаването“.

За Фон Готфрид бе достатъчен един поглед, за да запомни разположението на картите и да прецени кои от тях ще спечелят или ще загубят. По-трудното беше — но не и за човек с неговия опит — да скриеш в дланта си следващата карта, ако тя му носеше загуба. След това по време на играта той успяваше да върне в кутията скритата карта.

За да бъдеш сигурен коя карта следва и същевременно да пресметнеш евентуалната загуба при риск, се изискваше невероятна способност за запаметяване, но баронът беше ненадминат в това. Само дето пръстите му, сковани от ревматизъм, вече не бяха така подвижни, както преди. Ако не задържеше „банката“, вечерта за него щеше да бъде пропиляна. „Банката“ му даваше възможност да не се ограничава в залаганията, тъй като бе сигурен, че ако загуби, в процеса на играта ще си възвърне сумите.

— Както желаете, мадам — отвърна Готфрид с добре изиграно нежелание да приеме от Морийн увеличаването на залога. С мек, бащински тон той я посъветва да не рискува твърде много в момент, когато шансът е на нейна страна.

— О, не! — възпротиви се Морийн. — Удоволствието да рискуваш на едро е по-голямо, нали така, сър? Пред себе си имам петдесет суверена. Жертвам ги всичките на един ход!

Баронът се прокашля. Бе твърде опасно да скрие следващата карта в дланта си. Тази глупачка го наблюдаваше иззад ветрилото си така, сякаш животът й зависеше от неговите движения. Големият куп монети, изсипани върху четири карти, блестеше примамливо, но той се боеше да рискува с такава голяма сума само заради каприза на тази англичанка.

Веселото безразсъдство, демонстрирано от Морийн, зарази и останалите. Капитанът и барон Щерн заложиха по-големи суми. Последва ги и един испански благородник.

Фон Готфрид изтегли горната карта и я остави настрана. При вида на следващата сърцето му подскочи — седмица купа! Загуби само капитанът. Домакинът, испанецът и Морийн бяха заложили на печелившата карта. Баронът попи челото си с кърпичка. От вълнение бе започнал да се изпотява.

— О, бедничкият! — изрече Морийн съчувствено. — Не се тревожете, бароне! Без съмнение скоро ще си върнете загубеното.

Но баронът не спечели. Купчината суверени пред Морийн ставаше все по-голяма. Потта вече се стичаше по лицето му. Всички наоколо неусетно се бяха настроили против него и с усмивки поздравяваха Морийн, като я насърчаваха да увеличи залога.

След половин час баронът бе загубил всичките пари, които носеше със себе си, и започна да се разплаща с полици. Отчаян от развитието на нещата, той реши да рискува и да опита ловкостта си, въпреки че очите на проклетата англичанка сякаш бяха приковани в ръцете му. Морийн моментално възкликна с най-невинно изражение на лицето:

— О, бароне! Страхувам се, че картите са започнали да лепнат! При последното теглене май че взехте две слепени, не е ли така?

Баронът нямаше друг избор, освен да приеме предложеното оправдание, и се извини с не много уверен глас. Сега вече всички определено бяха настроени срещу него и когато той се опита да обясни, че е играч с достатъчно дълъг стаж и за него е унизително да допуска грешки, около масата се разнесоха протести: „Безобразие!“

— Не можете да се откажете точно сега, драги бароне! — каза меко Морийн, залагайки последната му полица заедно със своята печалба. — Спечелих от вас твърде много и ще ми бъде неприятно, ако не ви дам възможност да си върнете поне част от парите. Имах страшен късмет, нали? И на вас скоро ще ви потръгне, бъдете сигурен!

— Това е справедливо! — възкликна капитанът. — Хайде, бароне, следващата ръка!

Баронът започна да губи контрол върху себе си и се ядоса. В опита си да запази самообладание беше пил доста. Сега не се съмняваше, че красивата англичанка е опитен и хитър играч независимо от измамния й глуповат вид. По неизвестни нему причини, а може би просто от каприз тя бе решила да го разори. У него се засилваше подозрението, че тя самата е изпечен мошеник и затова отгатва опитите му да промени реда на картите. Вбесен, че една жена си позволява да го прави на глупак, той бе обхванат от безразсъдство и вместо да се примири със загубата си, продължи да играе.

Към края на втория час от играта барон Фон Готфрид вече знаеше, че при следващото раздаване ще е загубил всичките си пари. Когато разтрепераните му пръсти извадиха поредната карта, над масата се носеше съчувствен шепот. Беше загубил. Той избърса челото си и несигурно се надигна. Морийн също стана.

— Не бива да се отчайвате, бароне — каза тя, като го хвана за ръката. — Уверявам ви, нямах намерение да ви разоря! Но имам една идея…

Морийн се обърна и отправи една от най-чаровните си усмивки към мъжете, които седяха, облегнати назад в столовете си, и я наблюдаваха с почуда и възхищение.

— Нека дадем възможност на бедния барон да си възвърне загубеното. Ще бъде забавно, нали?

Тя взе тесте карти и ги разсече.

— Ако баронът изтегли по-голяма карта, връщам му всичко!

Мъжете заръкопляскаха. Това наистина беше вечер, която дълго щеше да се помни. Възхищаваха се от готовността й да рискува, но не разбираха защо предизвиква съдбата, без ни най-малко да е сигурна в победата.

— А какво ще заложи баронът? — подхвърли някой. — Ще удвои ли залога?

— Нямам толкова пари — изрече баронът с дрезгав глас. — Остават само замъкът и земите… — Но в себе си имаше усещането, че е помилван. Все пак англичанката излезе глупачка! Тя му предостави възможност лесно да спечели финалната игра, тъй като беше сигурен, че при разбъркването на тестето е в състояние да скрие в дланта си всяка карта, която пожелае. Освен, разбира се, ако Морийн не сече първа и не изтегли туз пика.

— Много добре — каза баронът, прикривайки възбудата си.

Той взе картите, които Морийн бе държала преди малко, и ловко ги разбърка. С крива усмивка ги сложи пред нея.

— Мисля, че дамите са с предимство — каза той спокойно.

Морийн се намръщи.

— Не, не, сините карти не ми харесват. Искам онези, розовите, със златния кант! Сигурна съм, че те ми донесоха щастие тази вечер! — И без да дочака съгласието на барона, тя грабна розовото тесте и бавно го разбърка. Със сладка усмивка разсече картите. Изтегли девятка каро.

Наоколо ахнаха. Тази карта й носеше победа!… Морийн побутна картите към барона:

— Ваш ред е — каза тя. — Престрашете се, бароне!

Със сетни усилия той разсече картите. Още преди да погледне изтеглената карта, по одобрителните възгласи на околните разбра, че е загубил. Държеше в ръката си шестица спатия.

— О, Господи! — промълви Морийн. — Наистина много съжалявам, барон Фон Готфрид! Моля, не си отивайте — добави тя, когато той понечи да се отдалечи. — Бъдете любезен да ми отделите малко време. Искам да поговорим някъде… насаме.

Барон Щерн скочи на крака. Бе доста притеснен от станалото — разоряването на негов гост, при това от жена. Утре цяла Виена щеше да говори за това. Останалите гости вече се събираха в игралната зала, а с тях влезе и Джеймс.

— Време е да си тръгваме, скъпа! — обърна се той към жена си.

Слухът за невероятния й късмет бе достигнал и до него. Той се опасяваше от следващата й реакция, тъй като изобщо не можеше да си обясни поведението й до този момент.

— Разбира се, Джеймс — отвърна Морийн. — Нямах представа, че вече е толкова късно. Тръгваме си веднага. Имам само един кратък разговор с барона. Ако искаш, ела с нас!

Джеймс ги последва в библиотеката. Нямаше ни най-малка представа какво си е наумила Морийн. Единственото, което знаеше, бе, че тя е непредсказуема и той не би рискувал да се намеси, за да не предизвика още някоя необмислена постъпка от нейна страна.

Барон Щерн издърпа стола иззад тапицираното с кожа бюро и с поглед го посочи на своя треперещ от ярост сънародник. Питаше се дали Морийн няма да настоява за писмена гаранция от Фон Готфрид за огромния му дълг към нея. За всеки случай постави перо, мастило и хартия на бюрото.

Барон фон Готфрид седна на посочения стол. Морийн се настани от другата страна на бюрото, а Джеймс седна до вратата. Барон Щерн се поклони и излезе. Фон Готфрид протегна към Морийн треперещата си ръка и с дълбоко отчаяние в гласа изрече:

— Аз съм разорен! Напълно разорен! Нямате ли милост, мадам?

— Точно толкова, колкото имахте вие, когато разорихте Антоан дьо Вал — отвърна Морийн тихо, но твърдо. — Първо го разорихте, а след това го убихте!

Баронът присви малките си сини очи:

— Антоан дьо Вал? — повтори озадачено той.

— Точно така, сър. Годината е 1786. Вие сте в Париж. Каните на карти един млад френски виконт, когото не само разорявате, но и така изопачавате фактите по вашата измама, че в крайна сметка прехвърляте вината върху него. Защитавайки честта си, той предлага дуел и вие хладнокръвно го убивате!

Джеймс неспокойно се намеси от мястото си:

— Имаш ли доказателства, Морийн? Защото, ако нямаш…

— Не се нуждая от доказателства, защото баронът ще си признае всичко, нали, бароне?

Фон Готфрид се бе вкопчил, смъртно бледен, в подлакътниците на креслото и гледаше Морийн като хипнотизиран. Джеймс помисли, че той ще припадне.

— Ако… Ако направя това признание — бавно започна баронът, — ще ме пратите в затвора, а аз съм стар и болен. Няма да го понеса. Позорът…

— Нямам намерение да използвам думите ви — прекъсна го рязко Морийн. — Не смятам също, че такова е желанието на вдовицата и на сина на виконта, Жерар дьо Вал. Не допускам, че биха направили каквото и да е, за да ви опозорят. Искам само да чуя признанието ви, че с помощта на отвратителните си машинации сте измъквали пари от хората.

— Значи все пак имате милост! — възкликна баронът, стана със залитане и понечи да се хвърли в краката на Морийн. Тя се отдръпна с погнуса.

— Пишете! — нареди тя. — Пишете на френски, за да съм сигурна, че не ме мамите. — Презрението в гласа й накара барона да се свие и да се върне на мястото си.

Докато той пишеше с несигурна ръка, Морийн стоеше зад гърба му. Освен затрудненото му дишане, скърцането на перото по хартията бе единственият звук в стаята. Морийн гледаше над рамото му и когато накрая той сложи подписа си, въздъхна.

— Парите, които спечелих от вас, ще отидат у семейство Дьо Вал — каза тя и взе листа от бюрото. — Дължите им това като компенсация за страданието, което сте им причинили. Надявам се, че сега вашите страдания ще бъдат не по-малки, бароне! Лека нощ!

Късно същата вечер Джеймс обвини Морийн в прекалена жестокост към нещастния човек. Тя пламенно защитаваше правото си на отмъщение.

— Това не е една от най-приятните черти на характера ми — призна тя и захвърли издутата си чантичка в чекмеджето на тоалетката. — Но на никого няма да позволя да обижда мен или приятелите ми безнаказано! Джеймс, такава съм, не мога да се променя.

Джеймс въздъхна.

— Утре всички във Виена ще клюкарстват само за това. Не смея да си помисля какво ще говорят за теб.

— Толкова ли те е грижа какво ще говорят за мен другите, Джеймс? — погледна го с укор Морийн. — Тези чужденци! Нищо лошо не съм сторила. Мисля, че ще възприемат всичко така, както го прие барон Щерн. Че съм била великодушна към барон Фон Готфрид. В края на краищата никой освен нас не знае за признанието, изтръгнато от него. Знаят само, че съм се отказала да взема именията му.

— Колкото по-малко се шуми за това отсега нататък, толкова по-добре — отвърна Джеймс, правейки й знак да говори по-тихо заради прислугата. — Какво смяташ да правиш с признанието му?

— Още утре ще изпратя Дикън да го занесе във Франция — отвърна кротко Морийн. — На виконтесата не й остава много, Джеймс. Ако все още е жива… А това — и тя размаха листа хартия — ще й позволи да умре спокойно.

Разбрал, че жена му мисли само за виконтесата, а не за съперника му Жерар, Джеймс се поуспокои и реши да прекрати този разговор. Не одобряваше начина, по който Морийн бе привлякла вниманието върху себе си на приема у барон Щерн. И все пак тайно се възхищаваше от смелостта й. Защото, подозирайки, че Фон Готфрид и мошеникът, убил Антоан дьо Вал преди толкова години, са едно и също лице, тя бе поела огромен риск. Но, слава Богу, инстинктът й не й бе изневерил. Джеймс не смееше да си помисли какво би станало, ако злочестият барон докажеше, че няма нищо общо с убийството на Дьо Вал…

 

 

Барон фон Готфрид лежеше буден в хотелската си стая. Вече се бе съвзел от преживения шок. С напредването на нощта чувството на облекчение при мисълта, че англичанката няма да използва признанието му, за да го тикне в затвора, започна да отстъпва място на надигащ се гняв. Този гняв се подхранваше от спомена за унижението, на което бе подложен. И тази претъпкана със златни суверени и полици дамска чантичка в ръцете на англичанката!… За какво й бяха нужни парите му? А той бе останал без пукнат грош. Имаше, колкото да заплати хотела и пътя до дома. Бе разорен.

Разсъмваше се. Той повика Георг. Преданият слуга бе също такъв мошеник като господаря си. Преди много години баронът го бе спасил от затвор и нямаше нещо, което Георг не би направил за него. Бе готов дори на убийство…

Сега слугата трябваше да разбере къде са отседнали англичаните, да проследи всяка тяхна стъпка — къде ходят, с кого се срещат, кои са слугите им, какво е разположението на стаите, как се прониква в къщата…

Георг, грозен мургав мъж с остър нос и още по-остър поглед, се ухили заговорнически. Когато късно снощи господарят му разказа за играта, Георг се изуми от неприсъщия му окаян и потиснат вид. Сега виждаше, че баронът си е възвърнал обичайната решителност и присъствието на духа. Георг разбра какво е замислил господарят му и предложи сам да извърши обира.

Но баронът реши да проникне в Розенкьогел по по-безопасен начин, вместо да рискува и да остави Георг да влезе с взлом в къщата. От един от слугите на Джеймс научиха, че той заминава за Винер Нойщат на посещение във Военната академия в замъка Бабенберг. Срещу още един суверен разбраха, че англичанинът ще прекара нощта там — доказателство за това бе куфарът с най-необходимите вещи, който той бе взел със себе си. Ето защо баронът реши сам да отиде в Розенкьогел и лично да се срещне с Морийн.

Морийн не се притесняваше от отсъствието на мъжа си. Вечеря и възползвайки се от рядката възможност да остане сама, се залови да пише дълго писмо до Тамариск. Беше се вглъбила в него, когато един от слугите съобщи, че някакъв господин желае да се срещне с нея по изключително неотложен въпрос. Морийн хвърли поглед към часовника на камината.

— По това време? Кой е посетителят? Не съобщи ли името си?

Слугата поклати глава.

— Не, милейди. Каза само, че е въпрос на живот и смърт.

Сърцето й се сви. Освен австрийската прислуга вкъщи нямаше никой. Дикън бе заминал същата сутрин за Франция. Бяха решили да избегне дългото и мъчително пътуване през вътрешността на Австрия, където гъмжеше от френски войници. Той смяташе да се спусне с кораб по течението на Дунав до мястото, където реката поема на юг, и оттам по суша да стигне до Франция. Това бе по-дълго, но по-безопасно пътуване, макар че ако французите го заловяха, щяха да го разстрелят като английски шпионин… Но едва ли толкова скоро можеше да дойде съобщение, че се е случило нещо лошо с него.

Въпреки всичко Морийн се съгласи да приеме неизвестния нощен посетител с тревожната мисъл за Дикън. Иначе за какво щяха да я безпокоят толкова късно?…

Когато слугата въведе барон Фон Готфрид в салона, безпокойството на Морийн отстъпи място на мрачно предчувствие. Но баронът побърза да разсее страховете й, като с тържествена вежливост й целуна ръка и благодари, че е бил приет въпреки късния час.

— Какъв е проблемът, сър? — попита Морийн хладно. Не желаеше контакти с този човек и не разбираше какво го води при нея.

— От чисто личен характер. — Баронът многозначително погледна към застаналия до вратата слуга. — Уверявам ви, че е от изключително голямо значение и за двама ни, мадам.

Морийн се поколеба. Не вярваше на барона, но пък нямаше и основание да се страхува от него. Тя отпрати слугата, вярвайки, че бързо ще се отърве от неканения гост.

— Моля, бъдете кратък, сър! Едва ли това е най-подходящото време за посрещане на гости.

— Простете, мадам! — По лицето на барона се плъзна тънка и зла усмивка, издаваща увереността му, че ловко е вкарал Морийн в капана. — Вече казах на прислугата, че е въпрос на живот и смърт. Вашият живот и вашата смърт.

Той бавно измъкна изпод пелерината, която не бе свалил, малък пистолет и го насочи към главата на Морийн.

— Ще ми върнете признанието — тихо и заплашително изрече Готфрид. — А също така полиците и парите. Ясно ли е?

Морийн стоеше изтръпнала, със затаен дъх, но в никакъв случай не искаше да покаже колко е уплашена.

— Вие не сте на себе си, сър! — каза тя колкото се може по-спокойно. — Достатъчно е да извикам, и мъжът ми и слугите ще бъдат тук за броени секунди.

Баронът се изсмя.

— Мъжът ви е твърде далеч оттук, за да чуе виковете ви. Колкото до слугите, в момента, в който извикате, няма да се поколебая да ви застрелям всичките. Говоря напълно сериозно, мадам.

Страхът на Морийн се засили. Баронът знаеше за отсъствието на Джеймс и това й подсказа, че заканата му наистина е сериозна.

— Ако убиете когото и да било тук, ще свършите на гилотината! Не вярвам, че ще стреляте!

Готфрид отново се усмихна. Наслаждаваше се на страха й.

— Никой няма да свърже преждевременната ви смърт с мене, мадам! Прислугата ви не ме познава, а и никой на улицата не ме забеляза да влизам в дома ви. Но даже и описанието ми да стигне до полицията, имам достатъчно свидетели, че днес следобед съм заминал за дома си. Персоналът на хотела ме видя да се качвам със слугата си в каретата. Той е вече на път за Браунау заедно с една кукла, облечена в мои дрехи. Досущ като жива! — засмя се той самодоволно. — Моят човек ще спира по пътя пред странноприемниците, за да поднесе чаша бренди на господаря си, който не се чувства много добре. И, уверявам ви, всички ще го запомнят, защото в една странноприемница ще остави голям бакшиш, в друга ще поиска грейка, в трета ще предаде, че господарят не е доволен от брендито… Сигурен съм, че това е достатъчно, мадам, за да се убедите колко малко вероятно е да се озова на гилотината. Така че да не губим време! Върнете ми онова, което по право ми принадлежи!

Морийн не можа да открие слабо звено в плана на барона. Това я смути. Тя сухо промълви:

— Не мога да изпълня желанието ви, сър. Чудно как шпионите ви не са ви осведомили, че слугата ми вече пътува за Франция с признанието и полиците. Вашите планове рухнаха, бароне!

— Не може да бъде!

Баронът не успя да скрие неприятната си изненада. В следващия момент обаче той впери зъл поглед в Морийн и заяви:

— Възхищавам се на съобразителността ви, мадам, но вие лъжете! Ще изчакам само още една минута и стрелям!

— Стреляйте! — отвърна спокойно Морийн и сама се зачуди на себе си. — Но нито парите, нито признанието ви са тук, имате честната ми дума.

Лицето на барона се изкриви от гняв.

— Не си правете шеги с мен! Ако не са тук, значи са в спалнята ви.

Морийн сви рамене.

— Уверявам ви, че не са. Впрочем можете и сам да проверите.

Баронът не беше предвидил такъв развой на събитията. Подозираше, че англичанката просто печели време и ако отиде горе, тя ще се опита да предупреди слугите. Отново се усмихна:

— Водете ме към спалнята. Ще бъда непосредствено зад вас с ей това нещо. — Той стисна по-здраво пистолета. — Ако се натъкнем на някой от слугите, ще кажете, че нямате нужда от тях. Разбрахте ли?

— Няма да посмеете да стреляте — каза Морийн, но беше сигурна, че този човек е отчаян и ще изпълни заканата си. По душа той беше комарджия, а залогът бе твърде голям.

От друга страна, не беше логично да я убие, след като му бе казала, че нито признанието, нито парите са тук. Най-разумното и най-безопасното решение бе да го остави да претърси къщата. Постъпи точно така, както бе наредил. Освободи слугата, който зина от почуда, като видя как младата господарка води нагоре към спалнята си този стар и неприятен господин.

„Нечувано! Знатна дама да води пред очите на почтените хора любовник в спалнята си! И то такъв!…“

Морийн стоеше спокойно, докато Готфрид с нарастващо нетърпение претърсваше спалнята и гардеробната на Джеймс. Без да обръща внимание на заплахите му, Морийн го отведе в собствената си стая. Единствено двете червени петна на страните й свидетелстваха за негодуванието, което я бе обзело при вида на тършуващия из вещите й, плувнал в пот барон.

— Къде са скрити? — озъби се той, като не успя да открие онова, което търсеше.

— Защо би трябвало да ги крия? — запита на свой ред Морийн. — Нямах основание да очаквам посещението ви. Но ако знаех, че ще дойдете, щях да скрия бижутата си, повярвайте ми.

Напълно логично. Готфрид се убеждаваше, че слугата наистина е тръгнал за Франция. Разрови с ръка разпилените пръстени, колиета, брошки и гривни. Бързо пресметна, че бижутата представляват малко състояние.

— Това е грубата действителност, мадам! Вие ми отнехте моето, сега аз взимам вашето. — И като издърпа една калъфка за възглавница, той трескаво започна да събира в нея бижутата. Но едната му ръка бе заета с насочения към Морийн пистолет и движенията му бяха тромави и несръчни.

В този момент от долния край на стълбата до слуха им достигнаха гласове. Боронът замря и се ослуша.

— Какво става, по дяволите?

Морийн също наостри уши. „Джеймс!“ — мина като светкавица през съзнанието й. Позна гласа му.

Баронът побледня. Не бе предвидил неочакваното завръщане на Петигрю. По сърдития му глас можеше да се предположи, че лакеят му е казал за посещението на непознатия в спалнята. Готфрид пусна калъфката с бижутата. Все още с пистолета в ръка, духна лампата и бързо се скри зад атлазените завеси.

— Ако дадете на мъжа си само един знак, ще ви застрелям и двамата! — просъска той в тъмнината.

Морийн се безпокоеше не за себе си, а за нищо неподозиращия Джеймс и затова, когато той влезе в стаята, тя остана безмълвна и неподвижна. Изведнъж забеляза, че в ръката му блести шпага. Лицето му бе изкривено от безумна ревност. Във високо вдигнатата си лява ръка Джеймс държеше лампата и на светлината й видя разхвърляните възглавници и пълното безредие върху леглото.

— Къде е? — изкрещя той. — Не мисли, че можеш да ме мамиш! Къде е любовникът ти?

Той отметна покривката на леглото и погледна отдолу. С всяка изминала секунда гневът му нарастваше и той яростно мушкаше с шпага завесите около леглото.

— Тук някъде е, знам! — беснееше Джеймс. Той грубо избута Морийн и се насочи към прозореца.

— Не! Джеймс, не! — извика тя. — Има пистолет! Ще стреля! Джеймс! Джеймс!…

Опита се да застане между него и опасността, която го дебнеше, но той я блъсна на пода и се втурна с насочена към завесите шпага. Раздаде се изстрел…

Морийн с ужас видя как мъжът й бавно се свлича. От бедрото му шуртеше кръв. Ужасът, който за миг я бе вцепенил, се превърна в ярост. Тя скочи и разтвори завесите. Бе готова с голи ръце да се нахвърли върху барона. Но шпагата на Джеймс бе попаднала в целта си. Барон фон Готфрид стоеше прикован към рамката на прозореца. Острието на шпагата бе минало през гърдите му и се бе заболо в дървото. Изцъклените му очи я гледаха с израз на недоумение. Беше мъртъв.

Стаята се изпълни със слуги. Едно от момичетата изпадна в истерия и писъците му глухо отекнаха в съзнанието на Морийн. Самата тя бе необикновено спокойна. Бързо коленичи до Джеймс и разкъса пропитите с кръв панталони. Пребледня при вида на ужасната рана, която зееше в бедрото му. Той стенеше. Морийн се озърна и съгледа шнура на завесата. Пресегна се и го дръпна. След това го усука над раната и го стегна с все сила. Кървенето престана почти веднага.

— Лекар! — заповяда тя. — Най-добрият! Бързо!

Когато лекарят пристигна, Джеймс вече бе пренесен в леглото. Около него бяха наредени грейки, тъй като от загубата на кръв го тресеше. Морийн седеше до него и бършеше потта по челото му. На масичката до леглото бяха наредени чайник с гореща вода, леген и чисти превръзки, накъсани от платно.

Професор Шпигел, висок и представителен мъж с посребрена коса, погледна Морийн с одобрение и известна доза любопитство. Повечето благороднички губеха съзнание или изпадаха в истерия при вида на кръв.

— Предвидливостта ви е спасила живота му — каза той, като навиваше ръкавите на ризата си. — Ако не е бил този шнур, вероятно щеше да умре от загуба на кръв.

След това разгледа крака на Джеймс и поклати глава.

— Положението е сериозно. Куршумът е раздробил костта. Ще се наложи… Ще трябва да отрежем крака, иначе…

Джеймс проговори за първи път. Бе доловил думите на доктора.

— Тогава нека умра! По-добре мъртъв, отколкото сакат! Разбираш ли, Морийн? Никога няма да се съглася да ампутират крака ми!