Клер Лоримър
Морийн (17)

Глава шестнадесета
1797

Клариса и Морийн се наслаждаваха на топлото майско слънце. В клоните на разцъфналата магнолия пееха птички. От време на време лястовичка се стрелваше към гнездото си, за да занесе храна на малките си.

— Свали си наметката, мила! — посъветва я Клариса, когато Хана поднесе чая. — Времето е горещо, сякаш сме в средата на лятото!

Морийн се усмихна.

— Скъпа лельо Клари, просто не можеш да си представиш колко съм доволна, че те намирам така жизнена и щастлива! Толкова бих искала да дойдеш да живееш в Бар Хаус! Джилбърт неведнъж ми е казвал, че ще се радва да те види там.

— Това няма да е в твой интерес, дете. Както разбирам от скъпия ти татко, и без друго се носят най-различни слухове около твоя произход. Цял Лондон умира от любопитство да научи коя е майка ти, някои дори твърдят, че съм аз.

— Бих се гордяла, ако наистина беше така! — прегърна я Морийн. — Аз едва помня истинската си майка и макар любовта ми към нея да е ненакърнена, обичам и тебе, мила лельо Клари!

Това признание така развълнува Клариса, че тя остана безмълвна за няколко секунди. След това извади от чантата си лист пергаментова хартия и го подаде на Морийн:

— Пристигна вчера в Оркид Хаус, скъпа. Разбира се, не съм го отваряла, но в придружаващото го писмо, писано от някаква дама в Швейцария, се казва, че посланието е изпратено от Жерар дьо Вал. Преди да ти го дам, искам да ми обещаеш, че няма да се разстройваш! Изглеждаш толкова весела и безгрижна, и никога не бих си простила, ако стана причина да се натъжиш. Признавам си, дори се колебаех дали изобщо да ти го дам.

— О, моля те, дай ми го, лельо Клари! Не ме измъчвай! Наистина ли е от Жерар? Дай ми го най-сетне!

Клариса й позволи да го вземе от ръцете й. Морийн разчупи печата с разтуптяно сърце.

Датата показваше, че е писано преди месец. Виждаше се, че е излязло изпод ръката му, продиктувано от най-искрени чувства, макар всяка дума да тежеше от огромно усилие.

„Моя малка катеричке,

Не търся извинение, задето се осмелявам да ти пиша. Зная, че нямам право на това. Ти вече си лейди Бар, а аз загубих надеждата да получа някога твоето внимание, да не говорим за чувствата ти.

Просто не можех да изтърпя да мине още един месец, без да ти кажа колко се срамувам от държанието си към тебе. Остава ми само да се надявам, че с твоето добро сърце ще ми простиш и ще ме разбереш. Бях толкова разтревожен от страданията на майка ми и така отчаяно търсех начин да й помогна, че проявих непростима грубост към твоите чувства. Не зная дали ще ми повярваш, но от обич към тебе не мислех за нищо друго, а само да не допусна да се омъжиш за друг мъж! Предложението ми бе израз на отвратителен егоизъм.

Но аз скъпо платих за грешката си, Морийн. Ден и нощ ме измъчва мисълта за твоето презрение. Не мога да те виня за това. И макар от постъпката ми да излезе точно обратното, трябва да ти кажа, че те обичам и ще те обичам винаги с цялото си сърце.

Вече знаеш навярно, че съм сгоден за Мерседес де Фаенца. Не я обичам, Морийн. Въпреки всички настоявания на майка ми намирам всевъзможни оправдания да отлагам сключването на този толкова противен за мене съюз, който ще бъде ново предателство спрямо нашата любов. Но заради майка ми ще трябва да го направя. Все някак ще издържа. Но бих искал да получа преди това знак от тебе, че не ме мислиш за последен негодник. Ще бъде истинско облекчение да узная, че си щастлива със съпруга си и не съжаляваш за това решение, което бе продиктувано от гняв към мене, а не от изгодата, която този брак щеше да ти донесе.

Моя единствена любов! Да, не мога да те нарека иначе! Бог ми е свидетел, че ден и нощ мислите ми са устремени към тебе, а мъката и съжалението за онова, което сторих, не ми дават покой. Може би душата ми ще намери утеха, ако зная, че понякога се сещаш за мене без гняв в сърцето си.

Жерар“

— Не бива да плачеш, скъпа! — умолително извика Клариса, като видя сълзите, които се стичаха по лицето на Морийн. — Караш ме да съжалявам, че ти дадох писмото. Хайде, мила, заради мене! Избърши си очите, покажи ми, че не съм сбъркала!

— Не си! Наистина не си, лельо Клари! — прошепна задавено Морийн. — Не съм тъжна. Или може би съвсем малко. По-скоро плача от щастие! Жерар ме обича и винаги ме е обичал! А това е единственото, което може да ме направи щастлива.

Клариса въздъхна. Не бе казала на сър Джон за писмото, защото беше сигурна, че ще й забрани да го предаде на Морийн. Той не знаеше нищо за тайните срещи между двамата влюбени и в никакъв случай не би ги одобрил, ако разбереше. Клариса обаче имаше вяра в здравия разум на Морийн и точно така й каза. Бракът й бе донесъл цяла година безоблачно щастие и би било грешка, ако допусне нещо да го помрачи.

— Права си, лельо Клари. Но дори и да искам, не бих могла да застраша брака си, защото Жерар е в Компиен, на много мили оттук. Дори това писмо е заобиколило през Швейцария, за да стигне до мене. Как не разбираш, лельо Клари! Сега мога да му пиша и да му вдъхна увереност. Разделихме се скарани и това измъчва Жерар. Ще му кажа, че съм му простила, че сега разбирам много по-добре от миналата година задълженията, които той има към семейството си. Аз не изпитвам омраза към него. Само да можех да бъда сигурна, че ще получи писмото ми!

— Няма нищо по-просто от това! — заяви Клариса, доволна, че всичко се размина така леко. — Писмото на Жерар пристигна в другия плик заедно с бележка от някоя си графиня фон Хайсен. Тя пише, че е приятелка на Жерар, и ме моли да запазя писмото му най-старателно и да го предам само на тебе. Листът с нейния адрес се намира в чекмеджето на бюрото ми. Ще изпратим отговора ти до нея, а тя несъмнено ще намери начин той да стигне в ръцете на Жерар. Все пак Швейцария е неутрална държава…

Преди още да довърши изречението, тя се намери в обятията на Морийн.

— Ако ми разрешиш, ще му пиша още сега! — извика Морийн, обзета от нетърпение, сякаш отново беше дете. — О, лельо Клари, не можеш да си представиш колко съм радостна! Зная! Зная, че е лудост! Не храня никакви надежди, че ще видя скоро Жерар, ще го докосна или ще чуя гласа му. Стига ми това, че той ме обича, а и аз него! Кога ли ще свърши тази ужасна война! Да може да се пътува свободно между нашите две страни! Нали разбираш, лельо Клари, че никога няма да съм истински щастлива без неговата любов?…

— И на твоя виконт сигурно също не му е лесно. Внимавай какво ще му пишеш, Морийн! Ако покажеш, че държиш прекалено много на него, той ще се отчае още повече, защото не може да ти предложи нищо.

Докато седеше в отрупания с цветя салон и съчиняваше отговора си, Морийн нито за миг не забрави този съвет. През отворения френски прозорец виждаше Клариса, задрямала на слънце. Не се чуваше нищо друго освен песента на птиците и жуженето на пчелите в лавандуловите туфи.

Написа името му и усети как сърцето й се свива от копнеж. Нуждаеше се от цялото си самообладание, за да прогони спомените за онези часове на наслада, които бе прекарала с него в спалнята точно над главата й.

„Мили мой Жерар!“ — написа тя и трябваше да спре, за да овладее треперенето на пръстите си, преди да продължи.

„Мили мой Жерар,

Умолявам те да не искаш прошка от мене, защото съм ти простила отдавна, след като ясно осмислих онова, което се случи между нас. И двамата станахме жертва на своя произход. Скъпи! Не ти, а аз трябва да те моля за снизхождение към моя егоизъм, защото, сляпа за всичко друго, освен за собственото си страдание, не проявих нито търпимост, нито разбиране.

Надявам се от сърце бракът ти с Мерседес де Фаенца да е толкова щастлив, колкото е моят с лорд Бар. Той е мил и добър с мене, но всъщност, макар никой да не знае това, ние само привидно сме мъж и жена. Той самият избра да живеем така и жестът му ме изпълва с приятелство и обич, защото не се налага да му давам от себе си онова, което винаги ще принадлежи единствено на тебе, мили Жерар.

Аз също ще съм много по-спокойна, ако помежду ни няма омраза и гняв. Никога не бих могла да постигна истинско щастие, като зная, че ти страдаш. Затова те моля да си спомняш за мене с радост и без угризения. Не съжалявам, че трябва да се ожениш за друга, защото никой не може да ни отнеме или да накърни онова, което крием дълбоко в сърцата си. Скътала съм на най-съкровено място твоя образ и не допускам никого до него. Той е с мен сега и завинаги.

Твоя Морийн“

Тя изтича в градината, за да покаже запечатаното писмо на Клариса.

— Как да го изпратим?

Клариса отвори очи и стана.

— Ще го скрия в едно мое писмо, което Дикън ще занесе на баронеса фон Еберхард. Тя ще има грижата да го изпрати в Швейцария. Лиза има приятели навсякъде, във флота и сред дипломатите, дори в страните, с които воюваме. Не се бой, дете! Писмото ти ще стигне до Жерар.

Намерили решение, двете доволни седнаха в градината.

— Днес следобед, като яздехме с Дикън в парка, се заговорихме за Съсекс. Изведнъж страшно ми домъчня за родните места. Сега, след като времето се оправи, смятам да поискам от Джилбърт разрешение да замина за там. Малкият Едуард, Пати и Ан сигурно толкова са пораснали, че едва ли ще ги позная… А и много ми се ще да посетя милия мистър Глоувър. Не ми е писал от няколко седмици и се страхувам да не е зле със здравето…

Това лошо предчувствие, което незнайно защо глождеше сърцето на Морийн, се оказа напълно оправдано. Още на другия ден след посещението при леля Клари тя получи писмо от адвоката на мистър Глоувър, който й съобщаваше, че една сутрин старият джентълмен е припаднал и е починал още същия следобед. Писмото я уведомяваше, че като единствена негова наследница тя получава скромната сума от пет хиляди лири, градина от четири акра и три пасища. Без съмнение най-значителното от тези дарения бе великолепната му библиотека.

Смъртта на учителя й й причина голяма мъка, тъй като не бе намерила време да го навести след сватбата си. Искаше й се да го увери, че е щастлива, защото в последното си писмо, писано малко преди венчавката, той я предупреждаваше да не се омъжва за толкова по-възрастен човек, напомняше й думите си, изречени, когато тя се раздели със Съсекс и замина за Лондон. Не можа да му каже, че не е бил прав, че тя е щастлива с Джилбърт и е доволна от живота, който сама си избра…

Докато двамата с Дикън пътуваха към Съсекс за погребението, в паметта й изникна погледът, с който мистър Глоувър посрещаше всяко нейно прибързано и необосновано изказване. Представи си, че е до нея и ясно чу гласа му: „Но какво е щастието, дете? Нима то се състои в това, да живееш безгрижно, да носиш разкошни дрехи и скъпоценности и да пиеш топъл шоколад с празноглави млади дами, които не са в състояние да водят смислен разговор, а само се чудят как да си намерят съпруг? Може ли да бъде щастие това, че си успяла да подхвърлиш сполучлива шега на някоя вечеря, давана от съпруга ти, щастие ли е да слушаш завалената реч на безпътния, разхайтен принц? Това ли искаш от живота си, Морийн?“

— Слушай, Дикън — подвикна тя, щом конете преминаха в тръс, когато наближиха Алфристън, — искам да ми кажеш честно, без да извърташ: мислиш ли, че пропилявам живота си?

Дикън сбърчи чело, както правеше винаги, когато се замисляше над нещо. Знаеше, че Морийн не му е задала въпроса току-така. Тя питаше, защото наистина искаше да чуе мнението му. Но имаше ли право той да решава нещо толкова важно за нея?

— Ти вече си истинска лейди — започна Дикън бавно и предпазливо. — Сигурно много жени биха дали мило и драго да си размените местата…

Морийн въздъхна нетърпеливо.

— Това го зная и без да ми го казваш, Дикън! Не съм неблагодарна за прекрасните неща, които имам. Страхувам се обаче, че нямам истинска цел в живота си. Ако ще и четиридесет години още да живея, какво ще съм постигнала накрая?

— На тебе кой ти иска да постигаш нещо — с безизразен глас отвърна Дикън. — То при жените е друго…

— Недей поне ти да говориш така! — ядоса се Морийн.

Дикън се ухили.

— Абе досега не съм чул да има жени министърки, генералки или адмиралки… Или въобще някакви…

— Зная, че ще ти прозвучи глупаво, Дикън, но помисли си, защо пък да няма? Физически може да сме по-слаби от мъжете, но Господ ни е дарил с мозък. Понякога съм направо смаяна от глупостта на някои уж видни господа, с които разговарям. Мнозина са постигнали положението си благодарение на богатството или произхода си или чрез хитро нагаждачество, а не защото са по-способни от останалите.

— Тия работи не ги разбирам — побърза да заяви Дикън, като усети, че Морийн навлиза в непознати за него води. — Но и аз виждам едно-друго. Бедняците в Лондон са по-зле от бедняците по нашия край. Сърцето ми се къса, като гледам толкова много гладни деца по улиците.

— Има хора, които полагат усилия да подобрят тяхното положение. Ние живеем в период на големи промени, Дикън. Наскоро лорд Бар ми обясни, че много бързо се превръщаме в индустриална нация. Новите фабрики в централните графства и на север ще донесат истински разцвет на страната ни. Печалбите ни от почти пълния монопол над морския транспорт също не са малки. Стоките от и за Европа се пренасят безопасно само под британски флаг, а тази година и износът ни е нараснал значително. Пред прага сме да завоюваме голямо богатство, Дикън.

Той помълча малко, после каза:

— Държавата може и да богатее… но де ти такова нещо да се случи на фермерите. Дребните земеделци са принудени да продават стоката си на едрите и стават по-бедни и от ратаите, на които дават хляб. И това на собствената си земя! Колко момци зная, дето напуснаха земята си и се хванаха на работа във фабриките…

— Поне твоето семейство е осигурено — напомни му тя. — Кажи си честно, Дикън, дощявало ли ти се е някога да напуснеш Лондон и да се върнеш в Оулет? Знаеш, че стига да поискаш, ще те освободя веднага.

Дикън стисна здраво зъби и каза простичко:

— Дето ти, там и аз! На моето място във фермата работи Едуард. Няма какво повече да приказваме.

При вида на упоритото му изражение, което ясно показваше, че той смята темата за приключена, Морийн се усмихна.

Краткият им престой в малкото имение на мистър Глоувър ги изпълни с тъга. Морийн дълбоко страдаше от загубата на своя скъп учител и приятел, и категорично отхвърли предложението на адвоката да продаде имението. Нареди в къщата да не се пипа нищо, защото възнамеряваше да я запази за себе си. Можеше да дойде време, когато ще е щастлива да има собствен дом в Съсекс, в който да се прибере на спокойствие. Колко би било хубаво да потъне в света на книгите, натрупани в прохладната библиотека на мистър Глоувър, и да се зареди със силата на човешкия дух!

Адвокатът й обърна внимание за разходите по един имот, който не се използва, но Морийн му обясни, че тъй като засега не се нуждае от пари, оставя завещаната от мистър Глоувър сума за поддръжката на имението. За него щяха да се грижат възрастната готвачка и градинарят.

Това решение естествено трябваше да бъде одобрено от лорд Бар, но Морийн бе сигурна, че той няма да се противопостави на желанието й, дори и да не разбере подбудите, които я караха да запази къщата. Тя го правеше не толкова от сантименталност заради мистър Глоувър, колкото от необяснимото желание да има дом, който да е лично неин и в който да може да избяга, макар сама да не знаеше от какво.

Дикън прекара следващите две нощи със семейството си във фермата Оулет, а Морийн остана в имението и грижливо опакова личните вещи на мистър Глоувър. Вечерта на втория ден тя яхна коня и препусна към Оулет, за да посети семейство Сейл. Нарочно се облече съвсем скромно и непретенциозно, тъй като не искаше да смути децата с разкошните си дрехи. Въпреки това обаче нито тя, нито те успяха да възстановят предишните непринудени отношения. Колкото и да се стараеше да им покаже, че не се е променила, те не забравяха, че сега тя е лейди Бар, и следвайки примера на Дикън, се държаха с нея като с високопоставен приятел. Пати и Ан правеха реверанси, когато се обърнеше към тях, а Едуард и десетгодишният Хенри така и не събраха кураж да я заговорят първи. Същото отчуждение се чувстваше между нея и нейните осиновители. Но те поне я наричаха Морийн и не скриваха огромната си радост, че я виждат.

Фермата процъфтяваше. Верен на обещанието си, сър Джон им бе изпратил достатъчно пари, за да направят нови пристройки, а бяха успели да присъединят и земите на две съседни ферми. Сега при татко Сейл работеха цяла дузина ратаи. Заплащането им беше добро, а петнадесетгодишната Пати се опитваше да учи по-малките. Разбира се, не можеше да ги научи на много нещо, самата тя умееше само да чете, да пише и малко да смята. Мистър Глоувър бе снабдил импровизираната класна стая в стария хамбар с книги и плочи за писане и поне бе сигурно, че децата няма да израснат неграмотни като родителите си.

Морийн прояви жив интерес към училището. Тя даде пари да поправят хамбара, вътрешните стени бяха варосани, поставиха нови дъски на пода. В единия край направиха широко огнище с комин, около което децата можеха да се топлят и да сушат дрехите си през зимата. Придружена от Дикън и Пати, Морийн отиде в Алфристън, откъдето купи още книги и солиден запас от цветни тебешири и хартия. Накрая тя взе от библиотеката на мистър Глоувър въртящия се глобус и показа на Пати разположението на различните страни и континенти.

Въпреки настъпилото отчуждение между нея и семейството й Морийн прекара щастливи часове в Оулет. Но най-доволна бе, когато остана сама в имението на мистър Глоувър. Дълго седя в градината под голямото дърво, където бе разговаряла с Жерар. Наслаждаваше се на невинното удоволствие да си припомня всяка минута от техните срещи. Копнежът по него й причиняваше и болка, и радост, но при мисълта за предстоящата му сватба с Мерседес де Фаенца изпитваше мъка, която надделяваше над всичките й опити да бъде разумна. Намери в библиотеката на мистър Глоувър книга за Северна Франция и научи наизуст всяка дума за Компиен, родното място на Жерар.

На следващото утро заедно с Дикън потеглиха обратно за Лондон, натъжени от раздялата със спокойствието на Съсекс, в който разцъфтяваше пролетта. И двамата с нежелание се връщаха към изискания живот, който ги чакаше в големия град.