Клер Лоримър
Морийн (44)

Глава четиридесет и трета
1809 — 1812

— Не разбирам защо сте поканили това нищожество! — каза Томас Крийви и намръщено кимна към Гидиън Морис. — Погледнете само колко е възмутен баща ви!

Морийн с усмивка обърна очи към екстравагантното конте, в което се бе превърнал нейният разбойник. Умопомрачителна маслиненозелена жилетка, отрупана със златни копчета под лимоненожълт жакет, панталони от бяло кадифе, целите с бродерии отстрани и с цепки при глезените. Краката обути в тънки бежови чорапи, които се виждаха над черните обувки с фльонги. По четири пръстена на всяка ръка…

Тя сдържа смеха си и каза, като се мъчеше гласът й да прозвучи сериозно:

— Намирам сър Перегрин Уайт за много забавен, Томас. А както виждам и приятелката ми Лиза фон Еберхард е на същото мнение. Той наистина умее да се държи галантно с дамите, не смятате ли?

— Дрън-дрън! — промърмори ядно на себе си Томас, но омекна, когато Морийн го погали по ръката и сладко попита:

— Само не ми казвайте, че е възможно да ревнувате от мъж като него!

Морийн отлично знаеше, че Томас и другият й ухажьор Джон Уорд никак не одобряват честите посещения на Гидиън във Финчкокс, а баща й го ненавиждаше почти толкова, колкото и Томас. Обратното, Клариса и Лиза признаваха, че разточителните му комплименти, фрапантните му дрехи и церемониалната любезност, с която се обръщаше към всички дами, ги разсмиват до сълзи.

Тамариск винаги горещо го защитаваше и се опитваше да обясни на дядо си, че сър Перигрин не е такъв, какъвто изглежда, а всъщност е безстрашен и храбър. Прескачал с коня си препятствия „дори по-добре от Дикън“.

За щастие никой не вярваше на приказките на детето. Смятаха, че е спечелил благоразположението на Тамариск с играчките, които никога не пропускаше да й донесе. Постепенно Тамариск престана да разказва за „номерата“ на сър Перигрин, а Гидиън, когато беше с нея и нямаше други хора освен Морийн или Дикън, изоставяше клоунадата и се държеше естествено.

Тази вечер той отново играеше ролята си, и то така сполучливо, че баронесата се заливаше от смях, докато го слушаше да й разказва последните клюки. В Лондон винаги можеш да научиш нещо пикантно!

Морийн често го молеше да престане да се прави на шут.

— Надявах се, че заради мене ще започнеш да се държиш като мъж, а не като глупав франт! Никой от приятелите ми не разбира защо те каня вкъщи и ти позволявам да ме придружаваш, когато излизам.

— Ще изпълня това твое желание в деня, в който се омъжиш за мене — отговори шеговито той. Инстинктът му подсказваше, че е най-добре да не говори сериозно за бъдещето, но често споменаваше за женитба под формата на шега, за да не издаде истинските си намерения. По същия начин веднъж спомена пред Тамариск:

— Казвам на майка ти, че е крайно време да ти намери нов татко. Я ми кажи, мислиш ли, че има някой по-подходящ от мене? Представи си само колко хубав ще бъда в сватбен костюм. Какво би казала, Тамариск, ако двамата с майка ти се оженим преди края на годината? — Когато малката започна да пищи от възторг, той въздъхна и каза: — Мисля, че тя няма да е съгласна, защото се страхува, че ще я засенча с красотата си. Тя обича да бъде в центъра на вниманието не по-малко от мене!

— Ти само се шегуваш! — веднага се досети Тамариск и дори се поразсърди. — Зная, че не можеш да засенчиш мама, защото тя е хубава като принцеса. И ти също го знаеш! Като вървите под ръка, просто ще се пръснеш от гордост!

— Вярно е, тя прилича на истинско бижу! — продължи шегата той. — Предпочитам я и пред дузина диамантени брошки!

Единствено този несериозен тон правеше връзката им възможна. Морийн се досещаше, че Гидиън нарочно бе измислил този начин, за да преследва незабелязано целта си. Шегуваше се с всичко и ставаше сериозен единствено нощем в спалнята й.

Сър Джон огорчено сподели с Клариса, че според него Морийн прекарва твърде много време в компанията на „този папагал“. Но Клариса побърза да го успокои:

— Не виждам защо се тревожиш! Сър Перигрин е много подходящ за едно чисто платоническо приятелство. С мъж като него тя се чувства много по-свободно. Ако мистър Уорд или мистър Крийви бяха на негово място, трябваше винаги да е нащрек, за да ги държи на разстояние. Освен това, както разбрах, Морийн е решила да прекара лятото в Съсекс, а там ще е твърде далеч от ухажванията на сър Перигрин Уайт.

Сър Джон въздъхна. След смъртта на Джеймс Петигрю той непрекъснато се тревожеше за дъщеря си. Според него не беше никак редно една млада жена да се заточи доброволно в дълбоката провинция. Нима можеше да си намери нов съпруг, ако продължаваше да бяга от светския живот?

Разбира се, тревогата му щеше да е многократно по-голяма, ако знаеше за честите посещения на Гидиън в имението, а ако научеше за разбойническите й набези като негова съучастница, сигурно направо щеше да получи удар.

Морийн обаче бе доволна от новия си необичаен живот. Последните дни на 1810 година изтекоха без да донесат някаква промяна. Разбира се, събития имаше немалко. През лятото няколко дни преди да замине за Съсекс, до нея достигна новината, че Наполеон се е оженил за осемнадесетгодишната хабсбургска принцеса Мария-Луиза. Когато научи, че сватбата се е състояла в двореца край Компиен, усети, че сърцето й се свива от болка. Значи все пак пристигаха новини от Франция и ако Жерар се бе завърнал в Компиен, положително щеше да намери начин да се свърже с нея. Единственото разумно обяснение бе, че той е мъртъв. И все пак тя отказваше да повярва в това.

Докато бяха в Съсекс, двамата с Гидиън научиха през август, че кралят отново се е разболял сериозно, а любимата му дъщеря Амелия е на смъртно легло. Преждевременната й смърт през октомври още по-силно разклати здравето на краля и през ноември се наложи отново да му слагат усмирителна риза. На седемдесет и две годишна възраст той беше съвсем сляп и затова никой не се учуди, когато през февруари на следващата година Уелският принц бе обявен за регент.

Томас Крийви и Джон Уорд бяха присъствали на тържествената клетва на принца в Карлтън.

— Беше изключително пищна и тържествена церемония! — разказваше Джон на занемялата от възторг Тамариск и на майка й. — Всички се събраха в голямата зала. Принцът, който е станал невероятно дебел, седеше начело на покритата с тъмночервено кадифе дълга маса…

— А беше ли там принцеса Шарлот, за да види как баща й става регент? — прекъсна го нетърпеливо Тамариск.

Джон Уорд се разсмя.

— О, оркестърът свиреше на двора, а тя яздеше понито си из градината и от време на време надничаше през прозореца. Така че, макар и от разстояние, може да се каже, че присъстваше на събитието.

В началото на юли кралят полудя напълно. Принцеса Шарлот заминаваше на морски бани и поканиха Тамариск да я придружи. Морийн и Гидиън отново заминаха за Съсекс — през горещите летни дни мързелуваха, а нощем се впускаха в опасни приключения по пътищата.

През октомври, когато Морийн отново се върна във Финчкокс, Тамариск току-що бе получила покана за приема, даван от лелята на Шарлот, херцогинята на Йорк. Поканата очевидно й бе издействана от Шарлот, която на петнадесет години се бе превърнала в буйна и властна девойка. Приемът щеше да се състои в замъка Оутландс, известен с великолепието си.

Макар да не бе навършила още тринадесет години, Тамариск изглеждаше по-голяма в специално ушитата за случая рокля от фин бял муселин, препасана с розов шарф. Панделките на римските й сандали бяха в същия цвят. Според последната мода косата й бе вдигната високо и привързана с кордели, а покрай ушите й се спускаха къдрици. Златният медальон с миниатюрата на Жерар украсяваше нежното й вратле.

„Да можеше баща й да я види!“ — помисли си Морийн, задавена от сълзи. Уви, трябваше да се задоволят с комплиментите на Гидиън, които караха девойката да се изчервява.

На Коледа Морийн даде прием по случай рождения ден на Тамариск. Както на празненството у херцогинята на Йорк и тук, във Финчкокс, бяха поканени не само възрастни, но и деца. Заради тях на музикантите бе наредено да изпълнят и новия танц, валс. Вероятно настроени романтично именно от него, и тримата мъже в живота на Морийн избраха, сякаш се бяха наговорили, тази вечер, за да й направят предложение за женитба.

Като се опитваше да бъде възможно най-мила, Морийн отново даде на Томас и на Джон да разберат, че няма никакво намерение да се омъжва още веднъж, макар да харесва много и двамата. Намекна им, че не бива да хранят излишни надежди за бъдещето.

Не можеше обаче да бъде толкова категорична спрямо Гидиън. Докато лежеше в обятията му, след като приемът бе свършил и гостите отдавна си бяха заминали, той за първи път, откакто го познаваше, започна да я моли.

— Заедно сме от три години и половина — подзе той уж спокойно, но тя усети треперенето на тялото му, притиснато към нейното. — Мисля, че няма да е прекалено дръзко от моя страна, ако кажа, че вече се познаваме отлично. Не можеш да не знаеш, че те обичам много, Морийн. Ако с това бих те спечелил, готов съм дори да се откажа от сегашния си живот и да заживея почтено! — Той нежно постави ръка на устните й, за да й попречи да му откаже, и продължи с горчива усмивка: — Моля те, нека да довърша! Колкото и да ти е трудно да повярваш, говоря съвсем искрено. Искам да сложим край на тези тайни срещи, на лъжата и измамата! Те са недостойни за нас и принизяват любовта ми към тебе. Непрекъснато се тревожа! Какво ще стане, ако дъщеря ти, твоят достоен за уважение баща или милата леля Клариса научат за нас? Омъжи се за мене, Морийн! Зная, зная, че все още пазиш сърцето си за онзи мъж, но това не може да продължава вечно. Моля те да ми повериш бъдещето си!

Морийн не отговори. Измъчваха я толкова съмнения! Разбираше отлично чувствата на Гидиън, самата тя бе поуморена от тази тайна връзка. В съвета му имаше здрав смисъл — тя наистина трябва да се освободи от сянката на Жерар…

— Ако можех да бъда сигурна, че той е мъртъв… — прошепна Морийн.

— Щом е така, ще отида да го потърся! — избухна във внезапен гняв Гидиън. — Не мога да те деля с някакъв призрак! Обичам те, Морийн, обичам и доброто, и лошото в тебе. Не мога да повярвам, че не изпитваш нищо към мене, след като се разбираме отлично за толкова много неща.

Морийн знаеше, че той няма предвид само взаимната наслада, с която се любеха, макар че през всичките тези години страстта им един към друг не само не бе намаляла, но дори бе станала още по-силна. Имаше нещо много важно: Гидиън беше истинско изключение сред другите мъже, защото защитаваше правото на една жена да мисли и да действа самостоятелно. Искаше да има пълна власт над нея единствено в леглото и тя самата бе съгласна с това, тъй като изпитваше безмерна наслада да отстъпва пред неговата физическа мощ. Извън спалнята й обаче двамата бяха и приятели, и верни съучастници.

— Нека да размисля още малко! — помоли го тя. — Не ти отказвам, Гидиън, но все още не мога с чисто сърце да кажа, че съм готова да се омъжа за тебе.

Макар и неохотно, той се съгласи да не повдига този въпрос до края на лятото, което отново щяха да прекарат заедно в Съсекс.

— Нали и тази година ще отидеш в имението? — тревожно я попита той, защото вече знаеше, че семейство Лейд са поканили нея и Тамариск на морето.

Морийн напълно разбираше защо дъщеря й е толкова щастлива в компанията на петте деца на Лейдови, но никак не можеше да нагоди начина си на живот към пуританското възпитание на Пърси, а и се бе отдалечила много от Ан, която бе изцяло отдадена на семейството си.

— Разбира се! — отвърна тя с усмивка, която го накара да я прегърне. — Мисля, че съм се пристрастила към начина, по който прекарваме времето си там… и към мигове като този…

— Когато говориш така, не мога да ти устоя! — провикна се Гидиън и от покорен слуга отново се превърна в неин господар.

Лятото на 1812 година се оказа хладно и те много рядко имаха възможност да се порадват на топлото слънце, с което бяха свикнали през изминалите години. В дните, когато сиви дъждовни облаци покриваха небето, Морийн и Гидиън не се впускаха в рисковани приключения по пътищата. Предпочитаха да си останат в къщата, където играеха на карти, на табла или просто четяха.

Понякога Гидиън й четеше на глас новини от вестниците, които получаваха от Лондон, и се възхищаваше от победите на маршал Уелингтън в Европа, а Морийн слушаше и бродираше гоблени.

Когато времето бе сухо, яздеха из равнината или отиваха до Люис, за да обядват или да вечерят в „Белия кон“. Както забеляза Морийн един следобед, двамата живееха като истинско семейство. Добре, че можеха да разчитат на дискретността на слугите.

Дикън, Роуз и бебето се бяха настанили удобно в апартамента над конюшните. Дори да не одобряваха присъствието на Гидиън, те с нищо не го издаваха.

Морийн подозираше, че Дикън би дал мило и драго, само времето да остане все така неприветливо, та тя да не се излага на опасности по пътищата.

Продължителното бездействие обаче не беше по силите и на двамата. При първия истински слънчев ден през август те решиха да извършат нападение. Приготвиха се, яхнаха конете и потеглиха към Чейли Комън. Селото се намираше на около дванадесет мили от Алфристън по права линия и според Гидиън бе достатъчно отдалечено, за да не срещнат познати по време на обира.

Пристигнаха на мястото към два часа, тъй като яздеха бавно, за да запазят силите на конете, в случай че се наложеше да се измъкнат бързо. Под безмилостните лъчи на слънцето въздухът трептеше и очертанията на дърветата се размиваха в тежката мараня. Пустият път се протягаше лениво пред очите им. Чак до хоризонта не се виждаше жива душа.

— Само като си помисля, че до вчера почти треперехме от студ! — каза Гидиън и подаде на Морийн манерката с вино, за да разкваси устата си. — Какво ще кажеш да полегнем под ей онзи бряст и да си починем? Да изчакаме малко да се захлади?

Преди Морийн да отговори, до ушите им достигна тракане на колела — зададе се някаква карета. В миг двамата се метнаха на седлата, приготвиха оръжието си и скриха лица с кърпите. Морийн, която вече добре познаваше тактиката на Гидиън, изчака каретата почти да се изравни с тях, пришпори коня и изскочи иззад храстите, които им служеха за прикритие.

Кочияшът не оказа никаква съпротива и веднага спря конете при вида на двамата разбойника. Джентълменът, който пътуваше в каретата, не бе склонен да се предаде така лесно. С алено от гняв лице той изскочи на пътя, като войнствено размахваше пистолета си.

Морийн изтръпна от ужас. Не можеше да повярва на очите си. Жертвата им бе самият Джон Дейнсфийлд, нейният баща.

Очевидно Гидиън също го позна, защото остана неподвижен на коня, без да смее да отвори уста.

Клариса, която винаги мислеше само за сър Джон, без да се грижи за своята безопасност, също излезе навън.

— Пази се, Джон, моля те! — извика предупредително тя. — Тези хора не се спират пред нищо! Ще те убият!

Гидиън най-после се опомни и като преправи гласа си, каза колкото се може по-басово:

— Няма да ви сторим нищо! Станала е грешка, вие не сте тези, които искаме да ограбим.

Сър Джон не проявяваше никакво желание да се качи мирно и тихо в каретата. Клариса напразно го дърпаше за ръката.

— Хайде! Хайде да тръгваме! — молеше се тя. Но като видя, че той дори и не мисли да тръгва, тя грациозно се свлече в прахта в чудесна имитация на припадък.

Морийн неволно понечи да й се притече на помощ, но Гидиън, който моментално прецени, че припадъкът им дава великолепна възможност да се измъкнат, хвана Амабел за юздите и плесна лъскавата задница на кобилата с бича си. Животното подскочи и препусна в галоп на сантиметри от жребеца му, като за малко не хвърли ездачката си от седлото.

Гидиън не позволи да забавят темпото в продължение на няколко мили. Едва когато се отдалечиха достатъчно, той обърна към Морийн разтревоженото си лице.

— Ама че късмет! Каква лоша шега на провидението! Да се случат точно те на пътя, където…

— Те са тръгнали към имението, Гидиън! — прекъсна го задъхана Морийн. — Трябва да се върнем незабавно, така че да няма нищо необичайно, като пристигнат. Леля Клари ме изгледа някак особено, имам чувството, че ме позна.

Гидиън не искаше да губи време в празни приказки и разтревожен не по-малко от Морийн, подкара коня в галоп към Алфристън, за да изпреварят гостите.

Когато каретата на сър Джон спря на алеята пред къщата, Морийн в снежнобяла муселинена рокля и с безупречна прическа седеше в градината и пиеше чай с наконтения Гидиън. Той се бе преоблякъл в сивкавозелени панталони, бяла риза с яка, която стигаше почти до ушите му, и несъразмерно мъничка жилетка.

Верият Дикън, който бързо отгатна каква е причината за тяхното главоломно завръщане, сам предложи да потвърди, че нито Морийн, нито сър Перигрин са напускали имението от сутринта.

— Спряха ни двама разбойници! — още неслязъл от каретата, занарежда сър Джон. — Негодници! Бандити! Крадци! Обирджии! Изчадия адови!

Клариса обаче не бе склонна да обсъждат нападението и побърза да съобщи най-важната причина, която ги водеше в Съсекс. Лейди Дейнсфийлд бе починала.

Така Клари успя да отклони сър Джон от опасната тема и той се видя принуден да говори за сполетялото го нещастие. Разказа им, че от много години жена му живеела като отшелница и рядко напускала къщата си в Йоркшир. Когато обаче научила за въстанието на лудитите, тя решила, че е длъжна да спаси мелниците на баща си, защото не можела да разчита на главния надзирател, който впрочем ги управлявал крайно некомпетентно след смъртта на баща й.

— Никой не я е карал да ходи там! — отсъди сър Джон. — Човекът дори я предупредил за опасността. Както може би сте научили, това лято лудитите напреднаха доста на север и поведоха още по-ожесточена борба с текстилните фабрики.

— Мелниците били опожарени, а машините изпочупени — добави Клариса. — Положението било толкова сериозно, че за потушаване на въстанието изпратили редовна войска!

— Да, но те пристигнали твърде късно, за да спасят бедната ми жена! — въздъхна дълбоко сър Джон. — За нещастие тя се случила в една от фабриките, които били нападнати и въпреки че охраната била въоръжена, лудитите я подпалили. Лейди Дейнсфийлд и още няколко души не могли да се измъкнат и загинали в пожара, а главният надзирател беше получил толкова тежки изгаряния, че едва успях да измъкна от устата му някакво смислено описание на трагедията.

— За щастие Селина не била с майка си — каза Клариса. — Още преди това се преместила да живее в манастира при Прюдънс.

Не бе казана нито дума за бъдещето, но Морийн веднага си помисли, че след смъртта на лейди Дейнсфийлд нищо не може да попречи на сър Джон да се ожени за Клариса. И когато Клари я покани да се разходят, за да си поговорят насаме, Морийн реши, че тя ще иска да обсъдят предстоящия брак.

— Разбра, че те познах въпреки маскировката, нали? — тихо попита Клариса веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не бъдат чути от сър Джон. — Мога без колебание да посоча и името на втория: сър Перигрин Уайт! — Лицето на Клари беше бледо и сериозно. — Мило мое дете, кое те накара да се отдадеш на този порочен живот? Какво ще каже баща ти, ако разбере? Изпаднала си изцяло под влиянието на този покварен човек…

Морийн се усмихна въпреки сериозния тон на разговора.

— Скъпа лельо Клари, отлично знаеш, че никой мъж не е в състояние да ме принуди да направя нещо, освен ако сама не го поискам. Аз накарах Гидиън да ме вземе със себе си. — Морийн спря под сянката на големия бук и се обърна с лице към Клариса. — Моля те да разбереш, че Гидиън съвсем не е такъв, за какъвто го мислиш. Имай търпение и ще ти разкажа цялата история… Ще ти обясня как се случи така, че животът ни сближи толкова много.

Седнала със скръстени ръце на градинската пейка, Клариса я изслуша внимателно с безизразно лице, без да пропусне нито една дума. Обади се едва когато Морийн стигна до днешното злополучно нападение.

— Ти твърдиш, че не си се поддала на влиянието на този човек, но сама виждаш, скъпа, че приликата му с бедния Жерар е замъглила разсъдъка ти и способността ти да преценяваш. През тези години ти си се самозаблуждавала, че го харесваш заради самия него, но всъщност не желаеш и не търсиш него, а Жерар дьо Вал.

Морийн въздъхна дълбоко.

— Не мога да се съглася, че съм привързана към Гидиън само заради Жерар. Но и така да е, нима ще бъда по-щастлива, ако си го призная? Жерар вече го няма и аз дори се бях примирила, че не ще го видя никога повече.

Клариса на свой ред се натъжи и от гърдите й се откъсна тежка въздишка. Тя извади от чантичката си едно писмо и го подаде на Морийн.

— Ето. Получих го от маркиз Дьо Жеридон. В него има вести от Жерар и нарочно послание за тебе.

Морийн пребледня като смъртник и се свлече в краката на Клариса. Припадна за втори път през живота си.

Но само след няколко минути възвърна съзнанието си и веднага скочи на крака. Грабна писмото на маркиза, без да обръща внимание на шишенцето с ароматни соли, което Клариса се опитваше да поднесе под носа й. Сега цялата се тресеше от вълнение.

— Той е жив, лельо Клари! — извика тя, съвсем забравила, че Клариса е чела писмото. — Маркизът пише, че през тези години Жерар е участвал в битките за Испания и Португалия и затова не е имал възможност да ме потърси. Разбираш ли? Жерар е жив! — Морийн скочи и прегърна Клариса в порив на неудържима радост. — Той още ме обича! Само войната, само войната му е попречила да дойде в Англия! Божичко, ще умра от щастие! Защо не ми съобщи по-рано? Кажи, кажи, че споделяш радостта ми!

Но на лицето на Клариса нямаше усмивка. Тя предпазливо се опита да предупреди Морийн да не се радва, преди да е прочела писмото докрай. Знаеше какво следва, дори преди още очите на Морийн да помръкнат от непреодолима тревога.

— Пише, че Жерар щял да участва в похода на Наполеоновата армия към Русия! — прошепна Морийн. Тя се замисли за момент, след това се върна към началото на писмото да види датата. — Писано е през юни. Значи сега Жерар е на път…

Клариса леко стисна ръката й.

— Опасявам се, че не това е най-лошото, мила! — каза тя. — Когато получих писмото, и аз поразпитах за кампанията в Русия, защото се тревожех също като тебе. Разбрах от сигурен източник, че армията на Наполеон е пред Москва, а руснаците били готови да бранят столицата на живот и смърт. Морийн, страхувам се, че предстоят тежки боеве. Жерар може да не се върне, трябва да бъдеш подготвена за това. Ще се молим за живота му, но не бива да храниш празни надежди, че ще го видиш скоро… Ако изобщо го видим…

Морийн бавно вникна в предупредителните думи на Клариса и трескаво започна да търси в ума си някакви сведения за Русия. Без да обръща внимание, че леля й Клари не може да я следва толкова бързо, тя почти я повлече към къщата. Отвори вратата на библиотеката и се втурна към глобуса на мистър Глоувър. Завъртя го няколко пъти и накрая сложи пръста си върху думата „Москва“. Лицето й пребледня.

— Не е ли опасно да навлизат толкова дълбоко на север, когато зимата наближава? — зададе тя въпрос повече към себе си, отколкото към Клариса. Напрегна паметта си да се сети какво й бе говорил мистър Глоувър за северната зима. — Наполеон сигурно знае, че не бива да предприема тази кампания през зимата. Длъжен е да изтегли армията си!

Но в себе си тя чувстваше, че няма да стане така. Всички казваха, че императорът се смята за непобедим. Ако е решил да завладее Русия сега, значи на всяка цена ще се опита да го стори… Следователно Жерар е в смъртна опасност… И надали ще го види някога, освен ако сама не отиде при него…

— Какви ужасни неща замисляш пак? — извика Клариса, разбрала по изражението на Морийн, че в главата й назрява някакъв невероятен план. — Запази спокойствие, мила, и всичко…

— Спокойствие ли? — прекъсна я Морийн, на чиито бузи бяха избили две ярки червени петна. — Да бъда спокойна, когато зная, че той е жив някъде далеч оттук, на същата тази планета, на която стоя и аз? Няма да намеря покой, докато не го видя! Обичам го, лельо Клари! Трябва да бъда до него…

— О, скъпа! — въздъхна отчаяно Клариса, убедена, че Морийн съвсем си е загубила ума. — Та той се намира на няколко хиляди мили оттук. При това воюва на страната на нашите врагове! Дори не можеш и да помислиш да…

Но Морийн вече не я слушаше. Без малко не скъса от дърпане шнура на звънеца и когато най-сетне Роуз се появи, тя й нареди веднага да намери Дикън.

— Морийн! Какво си намислила?… — умолително попита Клариса. — Успокой се! Моля те! Не вземай прибързани решения!

Морийн не я чуваше. Щом рижавият перчем на Дикън грейна на вратата, тя се спусна към своя верен приятел и го хвана за ръка.

— Дикън! — задъхано извика тя. — Току-що научих, че виконтът е жив. Единствен ти ще разбереш, че трябва да го намеря. На всяка цена! Налага се да изминем дълъг и опасен път…

Зад гърба й Клариса простена отчаяно, но за Морийн бе по-важно, че Дикън й се усмихна.

— Да не мислиш, че ще те пусна някъде самичка? Ами! Дето ти, там и аз. Знаеш, че трябва само да речеш!

— Много добре — тихо отвърна Морийн. — Заведи ме в Русия. Защото искам да отида там!