Клер Лоримър
Морийн (22)

Глава двадесет и първа
1798

Жерар прекара на „Четирите бури“ близо два месеца. Тежкият удар при падането го бе довел до особено състояние на амнезия. Сега той откликваше на новото си име Джо Кинг, макар да беше сигурен, че има друго име, което обаче не можеше да си спомни. Не знаеше нито на колко години е — момчетата от екипажа прецениха, че трябва да е на малко повече от двадесет — нито какъв е по народност. Отговаряше на английски, защото се обръщаха към него на този език, и в говора му се долавяше лек акцент, който никой не успяваше да разпознае. Нямаше никакъв спомен за дома, за детството си, нито пък можеше да разкаже нещо от живота си досега.

Контрабандистите, включително и капитанът им — огромен мъжага, служил навремето в търговската флота, на дълго и на широко обсъждаха кого всъщност е отвлякъл Бенет. Капитан Уелс беше почти сигурен, че Жерар е аристократ, най-вероятно френски емигрант, но за него бе по-изгодно да не споделя с никого тази си увереност. Ако приемеха, че Жерар не е нито по-добър, нито по-лош от останалите, можеха да го накарат да поработи.

Докато укрепне достатъчно обаче, трябваше да минат поне няколко седмици. В началото му възлагаха по-лека работа. Очевидно не беше моряк, но проявяваше изключителен интерес към огнестрелните оръжия и никога не отказваше да изчисти пистолетите на някое от момчетата или да излъска и да смаже корабните оръдия. Оказа се също, че умее добре да върти шпагата, и капитанът разбра, че може да разчита на него, ако се наложи да влязат в бой.

„Четирите бури“ бе направил два курса, за да закара памук в Гибралтар, и сега пътуваше към Италия да натовари нелегална пратка коприна. Трябваше да се страхуват не само от вражеските флотилии — в Средиземно море напоследък просто гъмжеше от тях, — но и от всеки английски военен кораб. Ако такъв кораб успееше да ги настигне, капитанът му имаше право да стовари войници на борда им и да отведе насила най-добрите моряци, като остави само неколцина, колкото да се осигури безопасното плаване на кораба.

Досега бяха избягвали сполучливо подобни срещи и всички смятаха, че Джо Кинг, или крал Джордж, както предпочитаха да го наричат, е техният щастлив талисман. Не се отнасяха с него като с пленник. Когато мъжагите, които го бяха заловили, решиха да го оставят в Гибралтар, за да получат откуп, мнозинството от екипажа се възпротиви. Принг, Спрей, Бенет и Колисън не се опъваха много, защото съзнаваха колко трудно е да получиш пари за човек, който сам не знае името си. При това той не правеше никакви опити да си възвърне свободата. Съгласиха се „Негово величество“ да остане на борда.

Екипажът представляваше странна сбирщина от моряци, селяни и обикновени разбойници. Един млад селянин от Алфристън, Тед Бърауз, бе намерил убежище на „Четирите бури“, след като блюстителите на закона бяха надушили връзките му с контрабандистите и бяха започнали да стягат обръча около него. Той говореше на цветист съсекски диалект. Кръглото му червендалесто лице и засмените сини очи докосваха някаква струна в паметта на Жерар и това го караше да търси непрестанно компанията на момчето.

Разбира се, имаха много работа и почти не оставаше време за приказки. Но Жерар реши, че ако достатъчно дълго слуша безкрайните спомени на Тед, може би ще успее да намери ключа към загадката на изгубената си памет. Понякога изпитваше смазваща тъга, за която не намираше обяснение, друг път — също такава безпричинна радост. И двете неща се случваха само когато се намираше в компанията на Тед и Жерар бе уверен, че единствено с негова помощ може да разреши загадката.

— Горе главата, Джо! — казваше Тед. — Хич няма защо да се косиш, слушай кво ти думам!

Съветът не беше лош, защото в някои дни Жерар усещаше пълно раздвоение на личността. Струваше му се, че наблюдава отстрани моряка Джо Кинг, който изпълнява задълженията си, а той самият няма нищо общо с него. Докато слушаше мъжете да разговарят за жените си, той се питаше дали по-рано е имал съпруга или любима. Понякога сънуваше красиво русо момиче със зелени очи и устни, по-червени от кървавия залез, но и сънищата му бяха объркани. Ту виждаше момичето на върха на някакво дърво и то внезапно се превръщаше в малка катеричка, ту му се явяваше голото й тяло с цвят на слонова кост, отпуснато върху виолетов килим… Ръцете й го зовяха, пълни с обещание и копнеж. Но надвесеше ли се над нея, усещаше че пропада все по-надолу, докато ледената вода не сковеше тялото му…

Често се събуждаше от тези сънища с крясък и виждаше Тед, който му говореше успокоително от съседната койка.

Физически той бе толкова силен, колкото и преди падането, а от соления въздух и горещото средиземноморско слънце кожата му бе потъмняла като на старите моряци. Когато някой зададеше въпрос, на който паметта му не намираше отговор, Тед вземаше думата вместо него, а Жерар само гледаше объркано.

— Не виждаш ли, че не загрява! — грубо отвръщаше Тед и присвиваше заплашително очи. Той беше като канара и имаше мускулести ръце. След няколко юмручни схватки другите бързо научиха, че с него шега не бива. — Кво си го заразпитвал?

При този аргумент досадникът обикновено гледаше да се измъкне.

Затова не бе никак чудно, че когато най-накрая „Четирите бури“ бе притиснат от един военен кораб на Негово величество и войниците отведоха със себе си осем души от екипажа, сред тях бяха също Жерар и Тед. Жерар бе спокоен, щом Тед беше с него. Офицерът, който ги избираше, се спря на тях поради здравата им физика, без да знае, че единият страда от някакво душевно разстройство.

Тъй като Жерар не бе в състояние да каже нито дума за себе си, започнаха да го водят от офицер на офицер, докато накрая го изправиха пред корабния лекар. Той го загледа с нескрит интерес. Болестите на мозъка не се срещаха често и случаят разпали любопитството му. От думите на другите офицери разбра, че този човек съвсем не е някакъв полуидиот. Той сам се увери, че новодошлият е много по-образован и по-интелигентен от простите моряци. Дали можеше да се вярва на думите му, че не помни кой е, или се преструваше поради някакви свои, дявол знае какви цели? Всички без изключение подозираха, че имат пред себе си френски шпионин, но капитанът, достатъчно благоразумен, за да не застреля прибързано невинен човек, поиска мнението на лекаря, преди да вземе окончателно решение.

Жерар не се смути от срещата с него въпреки острите предупреждения на офицерите, че пред доктора измислиците му няма да минат. Отговаряше на въпросите му правдиво и открито. Третият въпрос бе зададен на френски и Жерар незабавно отвърна на същия език. Лекарят присви очи. Бе готов да го приеме за шпионин, но неподправената искреност и готовността, с която младежът показа, че освен френски знае също италиански и немски, го разколебаха. Много скоро докторът установи, че Жерар не само говори няколко езика, но и чете и пише като образован човек. Оказа се също, че се справя отлично с шпагата и пистолетите, но не разбира нищо от оръдия. Когато го накара да опише последователно кон, роял, карета и прием, Жерар го стори с най-малки подробности, но не можа да си спомни как и кога е научил тези неща. Колкото и бързо да изстрелваше въпросите си, докторът получаваше незабавно открити и точни отговори и нито един от хитрите му уловки, целящи да уличат младия мъж в лъжа, не се увенча с успех.

Най-сетне лекарят се убеди, че Жерар наистина страда от болест на мозъка, каквато бе срещал само веднъж досега. „Онзи човек — каза той на Жерар — възвърна паметта си шест месеца след удара, станал причина за заболяването му.“ Беше уверен, че и с Жерар ще се случи същото. Но според доктора не бивало да се връща обратно в кубрика при моряците. Без съмнение произхождал от благородно семейство и с него трябвало да се отнасят като с джентълмен, дори и да не се установи истинската му самоличност.

— А дотогава, мистър Кинг — каза докторът и суровите черти на лицето му се отпуснаха в усмивка, — ще наредя да ви преместят в помещението на офицерите и да ви дадат подходящи дрехи.

Жерар получи нова униформа и се настани при офицерите. И тъй като не разбираше от навигация, възложиха му да помага на корабния писар.

На тази длъжност той привлече вниманието на контраадмирал Хорейшо Нелсън, който видя непознато лице сред офицерите и поиска новакът да му бъде представен. Нелсън го попита как се чувства в униформата на кралската флота и Жерар отговори напълно откровено:

— Тъй като не зная не само коя е родината ми, но и какви са политическите ми убеждения, аз не мога да изпитвам симпатия или враждебност към която и да е страна на света. Ала държа да бъда лоялен към моите сегашни домакини и за мене е чест да служа под вашия флаг, доколкото ми позволяват способностите, сър!

— Никой не би могъл да ви обвини в непочтеност, млади момко — одобри отговора му контраадмиралът. — Чувам, че сте се занимавали с наука, вярно ли е? Елате в каютата ми утре сутринта. Имам нужда от добър секретар и бихте могли да ми помагате, ако наистина, както твърдят, притежавате хубав почерк.

Този разговор сложи началото на отношения, които стимулираха и амбицираха Жерар. Командирът от своя страна откри в негово лице острота на ума, която далеч надвишаваше способностите на повечето от подчинените му.

Може би защото мисълта му не бе обременена от спомени, Жерар със смайваща лекота попиваше нова информация с най-малките подробности. Адмиралът му показа карта, на която бяха нанесени различните морски и сухопътни операции на територията на Европа. За миг на Жерар му се стори, че вижда пред себе си таблото на гигантска игра, чиито цветове ставаха още по-ярки и наситени, като помислеше за огромните опасности, за чудесата от храброст, за тактическите хитрини и за това, че в нея участват живи хора. Жерар бързо схвана обясненията на контраадмирала и когато Нелсън се убеди в това, започна по-често да търси компанията на младежа. Понякога прекарваха заедно цели часове и четиридесетгодишният контраадмирал, който притежаваше завидна ерудиция, охотно подхранваше със знания ненаситния и буден ум на младия чужденец.

Поради тази близост Жерар научи от самия Нелсън за неговите последни подвизи и чу мнението му по много въпроси. Миналия март Нелсън бил изпратен да блокира Кадис по нареждане на лорд Сент Винсънт. Почти всяка нощ той обикалял с малка лодка и лично инспектирал корабите, разположени най-близо до брега. Тяхната задача била да стегнат входа на пристанището като в обръч и да не позволяват влизането и излизането на плавателни съдове.

Точно по това време в британската флота избухнали бунтове — първо в Спитхед, а после и в Hop.

— Аз самият съм за реформи, за каквито настояваха и бунтовниците — довери Нелсън на Жерар. — Но бунтът е недопустим. Ако участниците в него не бъдат наказани, дисциплината ще рухне. Сент Винсънт беше прав, като нареди да обесят всичките му подчинени, осъдени от военния трибунал за участие в размириците. Адмиралтейството ни изпращаше кораби, на които цареше възможно най-лошата дисциплина и ако Сент Винсънт не бе взел тези строги мерки, за да изкорени злото из дъно, бунтарското настроение щеше да обхване и моите моряци.

— Позволявам си да се усъмня, че тези, които служат под ваше командване, биха се разбунтували сър — меко възрази Жерар. — Вече зная, че хората ви се подчиняват с огромно желание, а самият вие по природа не сте склонен към насилнически действия.

Нелсън като че ли остана доволен от комплимента. Отиде до писалището си, избра едно измежду многото писма и документи, струпани върху него, и го подаде на Жерар с обяснението, че писмото е било намерено на „Тезей“, кораб с разбунтуван екипаж, на който Сент Винсънт изпратил Нелсън след пристигането си в Англия.

„Нека успехът винаги съпътства адмирал Нелсън. Щастливи и доволни сме да служим при него. Ще пролеем кръвта си до последна капка, но името на «Тезей» ще остане безсмъртно като това на капитана му.“

Подписано бе: „От екипажа“. Значи дисциплината е била възстановена.

Нелсън продължи да разказва на Жерар как, за да предпазят моряците от неизбежната за всяка обсада скука, по разпореждане на главнокомандващия непрекъснато въвличали испанците в бойни действия. Постоянно обстрелвали пристанището, за да предизвикат схватки между корабите и по-малките съдове на двете страни. Нелсън сам взел участие в ръкопашните боеве.

През юли контраадмиралът участвал в нападението по море и по суша срещу Санта Крус. След първия неуспешен опит за десант последвал втори, на двадесет и четвърти същия месец. Отрядът от хиляда души, който слязъл на брега, трябвало да атакува пристанището. Натоварили в лодките стълби, секири, куки и други съоръжения и когаго се спуснал мрак, лодките отплавали една по една, скривани от дъжда и непрогледния мрак. Нелсън бил в една от тях. В последвалата битка той бил ранен с картеч в десния лакът. Върнали го на борда на „Тезей“ и хирургът отрязал ръката му.

Въпреки че британският отряд бил отблъснат от защитниците на града, онези, които оцелели, през нощта сполучили да се доберат до лодките си. Нелсън прекарал известно време на кораба, дълбоко потиснат от поражението и от загубата на ръката си. Наложило се да замине за Англия поради влошеното си здраве.

— И ето сега, след няколко скучни месеца на възстановяване, най-после отново съм в морето — завърши контраадмиралът с очевидно задоволство.

— Виждам, че напълно сте възвърнали силите си — каза Жерар, — а както чувам, отново се готвите да атакувате, но този път френската флота.

— Ще ги открия с божията помощ — усмихна се Нелсън.

На осми май те заеха позиция пред Тулон, за да дебнат французите. Излезе силна буря, „Вангард“ загуби първо стенгите си, след това бизанмачтата, а накрая и фокмачтата си.

Офицерите и моряците на борда на бедстващия кораб се щураха безпомощно. Съществуваше опасност корпусът да бъде пробит от тежките греди, които се люлееха във водата, оплетени от такелажа си, и непрестанно се блъскаха в кораба. Жерар помагаше на моряците според силите си, офицерите крещяха заповеди. Появи се и друга опасност: корабът стана напълно неуправляем.

Успяха някак си да преживеят тази нощ. Бурята утихна едва привечер на следващия ден и „Алекзандър“ ги изтегли на буксир до рейда на Сардиния, където най-сетне пуснаха котва.

Всички свободни от вахта на „Вангард“, „Алекзандър“ и третия боен кораб на Нелсън — „Ориои“, се заеха да поправят кораба във възможно най-кратки срокове. На долната палуба Жерар неуморно се грижеше за ранените, доволен, че най-после може да бъде полезен с нещо. Само след някакви си три или четири дни те отново излязоха в открито море.

Физически Жерар укрепна още повече. Животът на кораба му допадаше. Кошмарите отстъпиха място на блянове, които, изглежда, бяха свързани с откъслечните му спомени. Италианският език например винаги извикваше у него представата за една красива белокоса дама в някакъв замък. Когато чу това, Нелсън предположи, че Жерар е живял навремето в такъв замък, а дамата може би е неговата майка. При друг разговор Тед спомена за родното си село Алфристън. Това име се стори на Жерар много познато и той бе твърдо убеден, че някога е бил там. Тед му назова имената и на съседните села Ийст Дийн и Уест Дийн, но тези названия не събудиха никакъв спомен у него.

Все по-често и по-натрапчиво го преследваше представата за красивото засмяно момиче със зелени очи и протегнати за прегръдка ръце. Нямаше никакво съмнение, че я бе любил някога, но мисълта, че дори не може да си спомни името й, го измъчваше ужасно. Тед услужливо му изреди всички женски имена, които знаеше, но нито едно от тях не подхождаше на момичето от сънищата на Жерар. Едно по едно късчетата от мозайката заемаха мястото си. Например, когато един ден Жерар гледаше накацалите по мачтата чайки, пред очите му изведнъж изникна картината на безброй гълъби върху покрива на някаква къща и той си спомни, че има бяла кобила, наречена Коломб, защото бе изящна като гълъбица. При друг случай воят на вятъра в такелажа извика в съзнанието му спомен за малка лодка сред бурно море и той ясно чу глас, който нареди да не вдигат шум с греблата, когато наближат брега. Спомни си и мъжете, които навързаха едно за друго няколко бурета с нелегално пренасяни стоки и ги хвърлиха в морето, като оставиха малки шамандури, за да могат съучастниците им от сушата по-късно да ги открият. Да, беше излязла да ги посрещне втора лодка и Жерар се бе прехвърлил на нея, докато моряците от първата яростно ругаеха, че ги бави и не могат час по-скоро да се върнат в открито море. Жерар отново преживя напрежението и страха и беше сигурен, че те не са плод на въображението му.

Когато разказа това на Нелсън, контраадмиралът се присмя на страха му, че може някога да е бил контрабандист.

— Човек, който говори изискано като вас, който пише така красиво и играе на карти с такова умение, очевидно идва от съвсем друга среда — успокои го той.

— Паметта, изглежда, ми изневерява главно по отношение на имената и на събитията — продължи Жерар с въздишка. — Иначе явно съм в състояние да правя всичко, което съм правил по-рано, и то без всякакво усилие.

— Търпение! Паметта ви се връща малко по малко. А когато се въстанови напълно, кой знае, може би ще съжалявате за това. Току-виж излезе, че сте женен, с половин дузина деца и куп отговорности, легнали на плещите ви. Нищо чудно тогава да поискате да се върнете към състоянието на безгрижно неведение!

Жерар отвърна през смях, че никак не би искал да се озове в такова положение. Но не призна на адмирала, че няма да има нищо против, ако се окаже женен за красивото момиче от сънищата си.