Клер Лоримър
Морийн (16)

Глава петнадесета
1797

— О, милейди! Наистина никога не сте изглеждали толкова красива!

Морийн се взря в отражението си в огледалото и се усмихна на Роуз, от чиято уста се бе изтръгнало това възклицание. Сега Доркас се грижеше само за гардероба й и тъй като това отнемаше цялото й време, Роуз напусна Клариса и дойде като камериерка на Морийн.

— Мисля, че и кройката, и цветът наистина ми отиват — отговори тя, докато опипваше с ръце смарагдовата огърлица, която Роуз закопча на шията й. — Лорд Бар е избрал чудесно тези камъни. Толкова добре подхождат на цвета на роклята! — Тя внезапно забеляза червенината по бузите на Роуз и разбра всичко. — Ти ли си му казала, Роуз? Той е знаел за цвета, преди роклята да е била готова!

— Признавам, милейди! — разкикоти се Роуз. — Но той обеща да пази тайна. Красиви са, не можете да отречете!

„Колко е мил Джилбърт!“ — помисли си Морийн, докато си слагаше смарагдовите обици. Такъв прекрасен подарък за годишнината от сватбата! А я засипваше и с какви ли не изненади при всеки удобен случай. Да й поднася подаръци и да я вижда доволна, бе най-голямото удоволствие за него. Но този път бе наистина трогателно, че се е опитал да научи предварително цвета на тоалета й за тазвечерния голям прием. Морийн знаеше, че когато отиде да му благодари, той скромно ще отхвърли всякаква заслуга и ще отговори както винаги, че тя е неговата гордост и че да я вижда доволна, за него е най-голямата благодарност.

— Щастлива съм, че имам за съпруг такъв чудесен човек, нали, Роуз? — попита Морийн с лека въздишка. — Никога не съм вярвала, че може да ми е толкова добре!

Подтекстът, който тя сама не признаваше и пред себе си, не остана скрит за Роуз. Тя не можеше да забрави историята с младия виконт Дьо Вал. Въпреки че Морийн никога не й се бе доверявала повече, отколкото бе необходимо, младото момиче разбираше отлично колко трудно е да се разделиш с първата си любов. Също както господарката си, Роуз постепенно бе започнала да уважава и дори да обича възрастния лорд Бар, съзнавайки, че Морийн има за какво да бъде благодарна на този брак, макар в него да няма страст и романтични чувства.

Никой обаче не можеше да твърди, че между тях няма любов. Само за една толкова бързо изминала година между тези две крайности, които баронеса Фон Еберхард шеговито наричаше „пролетта и зимата“, се бе появила много силна връзка. Морийн признаваше, че Джилбърт е твърде щедър към нея. Тя имаше всичко, което можеше да се купи с пари. Нещо повече, съпругът й й даде възможност да бъде напълно самостоятелна, което наистина бе рядкост. Морийн можеше да се увери в това, като погледнеше познатите им семейни двойки, в които мъжете се разпореждаха, а жените бяха длъжни да се подчиняват. Джилбърт настояваше само за едно — да почита и да пази неопетнена честта на семейството.

— Изобщо не искам и да зная дали ще си намериш любовник, скъпа! — бе казал той през онази толкова странна първа брачна нощ. — Това ти ще решиш сама. Но ако го направиш, погрижи се никой да не разбере. Свободна си да вършиш всичко, което пожелаеш, стига да играеш с достойнство ролята на лейди Бар.

Малко оставаше да му признае любовта си към Жерар, но инстинктът й нашепна да се въздържи. Тази връзка бе приключена завинаги. Жерар бе проиграл всичко, като си позволи да я унижи. Дори да си намереше любовник, това в никакъв случай нямаше да бъде той. Още повече че самият той не беше свободен, годежът му с Мерседес де Фаенца бе обявен малко след сватбата на Морийн, преди той отново да отпътува за Франция.

Морийн не си позволяваше слабостта да мечтае за него, защото това би означавало само да храни горчиви и мъчителни илюзии. Беше напълно доволна, точно както каза на Роуз. Усещаше, че живее пълноценно. Просто не й оставаше време да съжалява за каквото и да било. Тъгата я връхлиташе само нощем, когато сънят бягаше от очите й и спомените нахлуваха в изтерзания й мозък. За щастие през деня тя едва смогваше да изпълнява задълженията си на домакиня в къщата на лорд Бар. Той и съпругата му бяха канени навсякъде и винаги откликваха с радост. Поканата за техните вечери, давани два пъти седмично, бе висока чест, а това се отнасяше още повече за приема тази вечер, на който почетен гост щеше да бъде самият Уелски принц.

— Скъпа, ти имаше страхотен успех пред Негово кралско височество! — с гордост й каза Джилбърт след конните състезания, на които тя бе представена за първи път на престолонаследника. — Но защо ли ти го казвам! Сигурно си забелязала, че той не откъсна очи от тебе през целия следобед!

Интересът на Морийн към принца бе съвсем естествен, но тя никак не го хареса като мъж — макар едва на тридесет и пет години, той беше много дебел и отпуснат. А и слуховете, които се носеха за него, го принизяваха в нейните очи. Към това се прибавяше и всичко, което разказваха за отношението му към жена му.

Морийн не можеше да повярва, че само за една година се бе запознала с толкова много високопоставени и интересни хора. Изненадата й, че самата тя се бе превърнала в знаменитост, беше наистина безгранична. Дами, които само преди година биха хлопнали вратата под носа й, сега се чудеха как да копират стила на дрехите й. Морийн обичаше скъпите платове, грижливо избираше комбинациите от цветове и украшения и често сама измисляше моделите на роклите си. Вземаше най-хубавото от новата мода, но с мярка, така че да приляга на съвършената й фигура. Морийн се радваше, че другите дами копират всяка нейна приумица, приемаше го като похвала и за разлика от Джилбърт съвсем не се възгордяваше от своя успех в обществото.

Приятелите на лорд Бар обичаха съпругата му не само заради красотата и приятната й външност, но и заради очарователното й умение да поддържа разговор. Мненията, които изказваше, бяха винаги логични и говореха за интелект и превъзходна информираност. Всички от компанията на мъжа й я приемаха радушно, въпреки че беше жена, и оставаха очаровани от ярко изразената й индивидуалност. Когато модата налагаше да се носят шапки, Морийн се появяваше гологлава, смела и уверена в себе си. Често я виждаха не само да язди редом с лакея си, но дори да разговаря с него като с равен! Съвсем открито говореше със загриженост за бедните фермери. Макар да тънеше в охолство и всяка нужда да бе отдавна забравена, Морийн не се свенеше да сравнява сегашния си живот с трудностите и лишенията от детството си, нещо повече, ставаше все по-непримирима към тези две крайности.

Морийн нямаше време за празни брътвежи и клюки, не се отдаваше на безделие като повечето от дамите в двора и затова всъщност никога не стана една от тях. Но нямаше как, приемаха я, защото бе съпруга на лорд Бар. А за произхода й се изказваха всевъзможни предположения. Твърдеше се, че е незаконна дъщеря на сър Джон и мисис Мантън. Никой не дръзваше да изрече това публично, слуховете и сплетните се споделяха шепнешком в най-тесен кръг. И все пак нямаше съмнение, че е аристократка, държанието и маниерите й бяха безупречни. Макар сама да определяше нормите си на поведение, Морийн никога не излизаше извън границите на добрия тон.

На днешната вечеря бяха поканени сто и петдесет души — три пъти повече от обичайния брой. Щяха да присъстват всички известни светски личности. С изключение на дамите, които не бяха допуснали Морийн до „Олмък Хол“ в дните, когато тя бе смятана за нищожество. Морийн никога не забрави жестоките хули, изсипани тогава по адрес на леля Клари и на самата нея, и остана непреклонна въпреки меките упреци на Джилбърт.

Между гостите имаше и много хора, които бяха успели да станат нейни истински приятели — Лиза фон Еберхард, безподобният Джеймс Петигрю и сестра му Ан, която бе особено мила на Морийн. Беше поканен, разбира се, и сър Джон, с когото тя отново бе в добри отношения. Първоначално тя прие да се помирят главно за да достави удоволствие на съпруга си, най-близкия приятел на баща й. Но след първите няколко месеца от брака си, когато новото положение помогна на наранената й гордост да заздравее, Морийн се научи да бъде по-толерантна и започна да разбира колко лесно е било на сър Джон да се поддаде на изкушението. Чувството й за справедливост я накара да си признае, че тя също не бе устояла, когато се влюби така безумно в Жерар. Ако съдбата не се бе показала благосклонна, сега и тя можеше да има незаконно дете.

Впрочем Морийн се опитваше да мисли колкото се може по-малко за деца. Когато се случеше някоя от познатите й дами да отклони покана, понеже е в положение, Морийн усещаше как у нея се надига завист. Но желанието й да си има бебе скоро утихна, защото ясно съзнаваше, че копнее да кърми дете не от Джилбърт, а от Жерар. Повтаряше си непрестанно, че сега, след като ненавижда дори и спомена за Жерар дьо Вал, е направо безумие да мечтае за дете от него.

И все пак тя се вълнуваше от това, че тази вечер в дома й щеше да гостува един стар приятел на семейство Дьо Вал, някой си маркиз Дьо Жеридон. Сега той живееше в Лондон като емигрант, но съвсем доскоро бе живял в Париж и често бе посещавал замъка Буланкур, родния дом на Жерар.

Докато се приготвяше за приема, Морийн непрекъснато се питаше какви ли новини ще им съобщи маркизът. Когато той пристигна, тя се помъчи да си внуши, че се навърта постоянно около него, тласкана от най-обикновено любопитство. Маркиз Дьо Жеридон и баща й бяха едни от първите гости. Сър Джон я поздрави сърдечно и й представи маркиза. Изисканият френски джентълмен я изгледа с малко насмешлив поглед, оценявайки като галантен французин красотата на младата домакиня.

Маркизът имаше основания да бъде любопитен. Цял Лондон говореше за новата лейди Бар, във всеки салон не минаваше вечер, без някой да спомене за нея. Мъжете го правеха с открита завист, а жените изговаряха похвалите си с половин уста. Сега той напълно разбра причината за това. Младата жена, още почти момиче, излъчваше жизненост, която по странен начин веднага грабваше мъжете, дори и тези в напреднала възраст като него. Той самият искрено завидя на стария Джилбърт.

Но интересът му бе продиктуван и от едно писмо на добрата му приятелка виконтеса Дьо Вал. Пишеше, че е твърде неспокойна за своя син, защото, макар да бил сгоден за Мерседес де Фаенца, той някак си не се чувствал щастлив. Иначе бракът бил очевидно изгоден, а и доколкото можело да се съди по миниатюрата с образа на Мерседес, момичето било красиво и напълно достойно за младия виконт. Виконтесата се опасяваше, че Жерар не може да забрави младата англичанка, в която така неразумно се бил влюбил при последното си посещение в Англия. Надяваше се маркизът да потвърди, че момичето най-после е омъжено и е недостъпно за Жерар. Ако знаел това, той щял да престане да се топи по нея, толкова искала да види сина си отново усмихнат…

Маркизът въздъхна. Ако това тук бе момичето, по което страдаше Жерар, той трудно би могъл да успокои бедната Мариан дьо Вал. На̀дали някой би забравил лесно Морийн.

— Не бива през цялото време да ви задържам край себе си, мадам — каза той, — макар че не виждам коя от присъстващите дами би могла да ме принуди да ви оставя дори за миг.

Морийн се разсмя при този толкова недвусмислен комплимент, изречен на съвършен английски, и отвърна на не по-лош френски:

— Ласкаете ме сър, защото тук присъстват твърде очарователни дами.

— Виждам, че сте живели във Франция. Имате произношение на французойка.

— Мой учител беше един превъзходен възрастен учен, мистър Глоувър. С радост ще му пиша, че сте одобрили резултата от неговите усилия.

Обявиха пристигането на Уелския принц и разговорите внезапно секнаха. Морийн побърза да се присъедини към лорд Бар, който тръгна да посрещне височайшия гост.

Както винаги, около принца се скупчиха дами, жадни да привлекат погледа му, и господа, търсещи неговото покровителство. Но тази вечер принцът се интересуваше само от младата съпруга на Бар. Той не допусна тя да се отдалечи от него нито за миг. Интимният му живот бе дълбоко разстроен и той бе очарован, че намира най-после някой, към когото да насочи вниманието си, та било то и само за една вечер. Не разчиташе на нищо друго освен на лек флирт с Морийн, защото лорд Бар вече му бе заел значителни суми и би било неразумно да го обижда, превръщайки го в рогоносец. Най-малкото пред хората.

„Момичето има изключително обаяние!“ — каза си той, докато водеше Морийн под ръка към салона, в който бе сервирана вечерята. Всъщност физически тя не беше негов тип, тъй като бе всеизвестно, че той обича по-закръглени жени. Но колко интересен и приятен бе разговорът, който води с нея по време на дългата обилна вечеря! Оказа се, че тя бе запозната със сложните финансови въпроси и одобряваше новата идея да се използват банкноти вместо златни монети! Освен това бе невероятно добре информирана за хода на войната, впусна се да обсъжда с него новия договор, наложен на Австрия от Франция след последните победи на Наполеон. Тя дори сподели огорчението му от това, че той, Уелският принц, не получи висок чин в армията…

— Когато станете крал на Англия, Ваше височество — отбеляза Морийн, — ще имате възможност да отстраните толкова много неправди! Например ниското заплащане на моряците! Тази сутрин съпругът ми ми каза, че бунтът във флота може да избухне всеки момент. А чухте ли новината за френското нашествие в Уелс, сър?

— Пфу! Добра работа, като се съди по докладите. Банда разбойници, насила облечени в униформи! Сигурен съм, че армията на лорд Уейн ще ги отблъсне за по-малко от седмица!

Разговорът постепенно замираше. Принцът пиеше жадно от превъзходните вина на своя домакин и макар това да го правеше все по-словоохотлив, остротата на разсъжденията му се притъпи. Затова, когато вечерята свърши, Морийн с радост се извини и се насочи към другите си гости.

Джилбърт бе наел един прочут квартет, а за по-късно бе предвидил игра на фаро в салона за карти. Преди да засвирят музикантите, Морийн намери време да открие маркиз Дьо Жеридон и под претекст, че иска да му покаже Китайската зала, го отведе и успя най-сетне да му зададе въпроса, който от гордост не смееше да отправи пред баща си. Дали маркизът случайно няма новини от семейство Дьо Вал.

Негова светлост тактично се престори, че не разбира причините за разпита, на който бе подложен, и спомена небрежно, че наскоро е получил писмо от виконтесата.

— Като имам предвид, че нашите две страни се намират във война, пристигането на писмото много ме изненада! — отбеляза той. — Но въпреки сложния и пълен с опасности път, то пристигнало само месец след датата, на която е било написано. Това ми дава основание да ви уверя, че виконтесата и синът й се чувстват добре въпреки бедността, в която са принудени да живеят.

Докато говореше, французинът следеше реакцията на Морийн. По едва забележимата руменина, която изби на страните й, и по сведените клепки, които криеха очите й от него, маркизът заключи, че чувствата на Жерар са споделени. Стана му жал за момичето. Сигурно никак не й е приятно да бъде омъжена за човек, по-възрастен от баща й. И имаше ли нещо по-естествено от това, двама млади да се срещнат и да се влюбят лудо един в друг! Но сега и двамата се намираха в безнадеждно положение. Сватбата на Жерар с Мерседес де Фаенца наближаваше, а Морийн живееше отвъд Ламанша. На всичко отгоре страните им бяха във война и поради това срещата между тях беше невъзможна.

Мариан му пишеше, че синът й полага огромни усилия да възстанови, доколкото може Буланкур, макар че всички ценности, гоблените, украшенията и скъпите мебели са отмъкнати от разбойниците, опожарили замъка. Живееха в две стаи и с тях бе останал само старият прислужник на семейството Жюл.

Морийн слушаше мълчаливо разказа на маркиза. Без да иска, сравни своя разкошен нов живот с този на Жерар и сърцето й се изпълни със съчувствие към него. Тя бързо забрави обидата и ледът в душата й започна да се топи.

— Слава Богу — продължаваше маркизът, — все още имат средства, за да се издържат. Мариан била достатъчно предвидлива да зарови някои от своите скъпоценности и накити в градината на замъка. Когато се завърнала от затвора, намерила всичко така, както го била оставила. От време на време старият Жюл продава част от бижутата или някое произведение на изкуството от богатата навремето колекция на Дьо Вал и така семейството поне не гладува. Много ми се иска да им помогна, Антоан дьо Вал бе един от най-близките ми приятели, но когато емигрирах, по-голямата част от имуществото ми остана във Франция. Ала дори и да бях в състояние да направя нещо, гордостта на виконтесата не би й позволила да приеме помощта ми. Това е тъжната истина. Всички се надяваме нещата да се променят, след като Жерар се ожени.

— А скоро ли ще стане това? — попита тихо Морийн.

Маркизът повдигна рамене.

— Войната усложнява всичко. Ясно ви е, че Жерар не може да идва в Англия, когато си поиска. А доколкото разбирам, Мерседес де Фаенца не желае да поеме риска да пътува до Франция, за да се омъжи. Тя настоява за сватба в Лондон, в присъствието на целия моден свят. Между нас казано, просто не виждам как тази разглезена млада жена изобщо ще може да живее в замъка Буланкур, особено при сегашния режим във Франция! А Жерар едва ли ще се съгласи да се установи в Англия. Майка му никак не е добре и се нуждае от подкрепата му…

Морийн не издържа и наруши престореното си безразличие към събитията около Жерар.

— Но какво би могло да излезе от една такава женитба? Ако Мерседес обича Жерар, тя непременно ще иска да бъде с него!

Маркизът само я изгледа втренчено.

Морийн бе направо нещастна, че задълженията й на домакиня не й позволяваха да продължи разговора си с маркиза, а той от своя страна съжаляваше, че Мариан дьо Вал не може да се срещне с младата лейди Бар, за да прецени сама достойнствата й. Беше сигурен, че Мариан би харесала момичето.

Докато проследяваше с поглед Морийн, която се отдалечи е грациозна походка, маркизът тъжно поклати глава. Подпалвачите на революцията във Франция имаше да отговарят за толкова много беди! Ето още една трагедия, която, макар и нищожна в сравнение с реките от кръв, беше разрушила живота на тези две млади същества. Ако семейство Дьо Вал не бе изгубило огромното си богатство, Жерар щеше да се ожени за момичето, обръщайки гръб на всички условности, както бе сторил Джилбърт Бар.

Морийн се присъедини отново към съпруга си и гостите в музикалния салон, но се намираше изцяло под влияние на чувствата си, просто не бе в състояние да разсъждава трезво. Дори любимата й музика не я изтръгна от мислите за Жерар, за предстоящата му женитба, за неговата всеотдайност към майка му и, разбира се, за кратките мигове на нежност, които бяха изживели заедно. Цялата й горчива обида бе изчезнала, тя отново усети болката от незаздравялата рана на изгубената любов. Лесно беше да живее без него, докато го мразеше. Но сега учтивият и мил маркиз й описа неотложната нужда, която подтикваше Жерар да си намери богата съпруга. Той просто нямаше друг избор. Морийн разбираше колко детинска и глупава е била надеждата, че може да се ожени за нея в положението, в което бе изпаднал.

Тези мисли я накараха да си спомни за щастието, с което я бе дарил добрият и благороден лорд Бар. Той се отнасяше към нея с безкрайна почтителност, уважаваше я, никога не й се натрапваше. В много отношения тя го чувстваше като баща и наистина му бе благодарна и предана. Джилбърт не криеше, че се гордее с нея и това само засилваше решимостта й да му бъде добра съпруга. Въпреки че неколцина мъже вече й бяха засвидетелствали интереса си, Морийн нямаше намерение да си търси любовник. Тя научаваше за случайните връзки на много от своите нови приятелки, но това не я привличаше. Лиза фон Еберхард например бе по-непостоянна дори от капризите на дамската мода! Уелският принц сам показа с примера си колко светско е да имаш извънбрачна връзка и никой не би посмял да я обвини за такова нещо. Към отвращението й от такива повърхностни отношения се прибавяше и желанието да спести на Джилбърт неизбежните приказки, които щяха да стигнат до него и да го наскърбят.

Докато музиката звучеше в големия салон, Морийн витаеше някъде в мислите си. Преди година на този ден тя бе престанала да се нарича Морийн Ашуърт, но бракът бе променил единствено името и обкръжението й. Тя все още се чувстваше като босоногото момиче, което тичаше на воля из полята на Съсекс. Колко щастливо бе сърцето й, когато се гонеха с Жерар в горичката, когато я наричаше малка катеричка… Нищо в нея не се бе променило от онези дни.

След като изпълнението свърши, Морийн се озова в компанията на младата Ан Петигрю. Ан беше на нейната възраст и бе пристигнала съвсем наскоро в Лондон, за да бъде представена в двореца и да си намери съпруг. Тя беше хубаво, весело момиче с лененоруси къдрици и сини като метличина очи. Имаше широка уста и чипо носле, весело вирнато нагоре. Бързо си извоюва популярност, канеха я навсякъде, не на последно място и заради очарователния й по-голям брат Джеймс, който я съпровождаше на всички приеми.

Джеймс бе един от най-равностните обожатели на Морийн. Той не криеше, че е „лудо влюбен в нея“, и не искаше да чуе за никоя друга.

— Джеймс те търси къде ли не! — каза й сега Ан. — Моля те, поговори с него, иначе ще го оставиш безутешен за дни наред и аз, горката, ще трябва да търпя лошото му настроение.

Морийн хвана Ан под ръка и се усмихна.

— Отлично знаеш, че брат ти никога не страда от лошо настроение. Бих казала, че страда по-скоро от хронична веселост!

Ан впери в нея кръглите си, любопитни очи.

— Ти наистина си щастлива в брака си, никой не може да го отрече! — възкликна тя. — Не бих искала да прозвучи безочливо, но ние с Джеймс често си говорим за теб… То пък с него може ли да се говори въобще за нещо друго! И да си призная, понякога се чудим дали твърде голямата разлика във възрастта не…

— Тя няма никакво значение! — прекъсна я Морийн. — Благодарна съм на съпруга си за толкова много неща…

Ан се усмихна със съмнение:

— Не ми се вярва, че ще мога да обикна мъж, който е много по-възрастен от мене, макар да разбирам напълно защо харесваш милия лорд Бар. Страхувам се, че съм прекалено романтична. Няма да се задоволя с кой да е, искам само най-добрия.

— И кой, ако смея да попитам, е той? — усмихна се Морийн. — Както чувам, около тебе се въртят толкова много обожатели, че на̀дали още можеш да определиш най-добрия!

— Има само един, когото бих взела за съпруг! — възрази Ан. — Но той не дава и пукната пара за мене. Мога да ти кажа дори, че съвсем скоро ще се жени за друга.

— Хайде, хайде! Не можеш да криеш името му от мене! — с много обич каза Морийн, която наистина бе привързана към сърдечното младо момиче.

— На̀дали го познаваш — отвърна Ан със замечтани очи. — Съученик е на Джеймс, французин. Виконт Жерар дьо Вал… — Тя дори не забеляза, че на Морийн й секна дъхът, и продължи безхитростно: — На два пъти Жерар ни гостува в Бъкингамшир и още тогава бях решила, че ще се омъжа за него, макар да бях едва на десет години. Уви, той вероятно ме е смятал за глупаво дете, въпреки че обичаше да разговаря с мене не по-малко, отколкото с Джеймс. — Ан се засмя закачливо: — Дори ме целуна веднъж… е, вярно, че беше под коледното клонче имел. Това е. Ако намеря друг като него, бих се омъжила начаса!

Морийн не каза нищо, макар на устните й да напираха безброй въпроси. Досега нямаше представа, че Жерар познава двамата Петигрю. Те й бяха представени съвсем наскоро от баща й, който, за да направи услуга на родителите на Ан, искаше да я въведе във висшите кръгове на лондонското общество. Джеймс и Ан бяха чести гости на вечерите, давани в Бар Хаус, а лордът дори знаеше, че младият Джеймс е влюбен до уши в Морийн.

— Ако не я бяхте отмъкнали под носа ми, сър, щях да направя предложение на прекрасната ви съпруга още първия път, когато я зърнах! — бе обявил Джеймс на всеослушание.

Доволен както винаги, когато някой се възхищаваше от Морийн, Джилбърт веднага хареса момчето и не се сърдеше, че тримата младежи често излизаха заедно на езда, на покупки или сядаха да играят карти. „Нямаш причини да ревнуваш от него!“ — побърза да го увери Морийн. Макар да обичаше компанията на рошавия луничав Джеймс, той никога не би могъл да накара сърцето й да трепне. Чувстваше го по-скоро като брат.

— Джеймс е прав с неговите вечни дрънканици! Ти наистина имаш добро сърце! Добрината ти може да се мери единствено с красотата! — продължаваше весело Ан. — Хайде, Морийн! Признай ми кой е твоят порок?

— О, имам повече, отколкото можеш да си представиш! — разсмя се Морийн.

— Кажи поне един!

— Ами например… мога да бъда лоша. Ако някой е несправедлив към мене, трудно му прощавам и бих направила всичко, за да му сторя някаква още по-голяма злина. С една дума, отмъстителна съм, а това е отвратителна черта!

— Просто не ти вярвам! — искрено се изненада Ан. — А и не виждам кой би поискал да ти стори зло. Всички те обожават, Морийн, дори и слугите, които ти прислужват така, сякаш това им доставя удоволствие. Моят лакей Уилиам например не би пожертвал живота си за мене като твоя Дикън.

Ан Петигрю говореше за лакея, който доскоро служеше при лейди Синклер, но когато веднъж я бе накарал да чака за каретата си няколко минути — при това пред прага на Бар Хаус, — лейди Синклер го уволни, без той да има никаква вина за закъснението. Дикън разказа случката на Морийн и още на другия ден тя го изпрати да намери Уилиам, за да му предложи ново място. Братът и сестрата Петигрю тъкмо търсеха подходящ човек и въпреки че бе уволнен без всякакви препоръки, благодарение на Морийн Уилиам получи работа.

— В неговия случай просто трябваше да се възстанови справедливостта, защото бе уволнен незаслужено!

— Да, но повечето хора не биха си дали толкова труд заради някакъв си прислужник! — възрази Ан. — Дори и аз не бих го направила, макар да съзнавам, че ти беше напълно права. И слугите са хора, не отричам това.

В този момент към тях се приближи Джеймс, грейнал в усмивка.

— Най-после поне Ан те намери! — извика той, докато целуваше ръката на Морийн, гледайки я в очите като актьор, покрусен от любовна мъка. — Ала и този път не ми е съдено да се порадвам на благосклонността ти, защото само преди минута Негово кралско височество питаше за тебе и лорд Бар ме изпрати да те потърся.

Морийн, разбира се, би предпочела да остане със своите приятели, но незабавно се присъедини към Джилбърт. Принцът, който с нетърпение чакаше да поиграят карти, бил подочул, че лейди Бар чудесно играе фаро, и настояваше тя да седне на неговата маса.

— Внимавай, скъпа! — предупреди я Джилбърт. — Той пилее безразсъдно и е натрупал огромни дългове. Никак няма да е тактично, ако спечелиш големи суми от него.

В зависимост от щастието си в играта принцът се държеше към младата домакиня ту като истински влюбен, ту като самохвалко. Ако му дойдеха чифт тройки, той в прекрасно разположение на духа побутваше към нея сто златни суверена „за да компенсира загубите й“, и след щедрия подарък я канеше да отпътува тутакси с него в Брайълмстоун, за да види колко е красива новопостроената му резиденция. Щом обаче съдбата му обърнеше гръб, принцът сякаш изведнъж се поддаваше на изпитото количество алкохол и започваше да преплита език. Когато Морийн се извини и стана от масата, той говореше вече съвсем несвързано и дори не забеляза, че на два пъти разля бренди върху елегантната си жилетка с канелен цвят.

Минаваше три през нощта. Принцът и другите картоиграчи си бяха тръгнали и Морийн завари в библиотеката само съпруга си, който разговаряше със сър Уилиам Фокънър.

— Твърде стар съм, за да будувам до никое време — каза с усмивка сър Уилиам и се изправи. — Де да имах поне малко от вашата свежест, Джилбърт!

Лорд Бар го погледна и обгърна с ръка раменете на Морийн.

— Кажете, не съм ли щастливец, Уилиам? — попита той, макар тонът му да подсказваше, че знае какъв ще бъде отговорът. — Самият бъдещ крал на Англия ми завижда за чудесната ми жена!

Все пак последната дума имаше Морийн. И двамата занемяха, когато тя съвсем искрено заяви:

— Но аз никога не бих те заменила, скъпи Джилбърт, дори и за едно бъдещо кралско величие!