Клер Лоримър
Морийн (41)

Глава четиридесета
1808

Изминаха четиринадесет дни, а от разбойника нямаше никакво известие.

— Мисля, че няма да се върне — заяви Дикън, докато двамата с Морийн се разхождаха в градината вечерта преди лягане.

Сега августовската горещина не бе толкова безмилостна, но дори и под тънката муселинена рокля Морийн усещаше избилата по кожата й влага. Дикън бе предсказал, че тази нощ ще има гръмотевична буря и няколко тъмни облака се опитваха да затъмнят ярката луна.

Морийн усети как хладният бриз погали голите й рамене и потръпна.

— Може и да си прав, Дикън — съгласи се тя. — Би било лудост да рискува живота си и да се появи тук. Бих могла междувременно да съм напълнила имението с въоръжени пазачи. Защо му е да рискува свободата си за някакви двеста и петдесет гвинеи, след като и без това спечели огромна сума онази нощ.

Наистина задигнатото сигурно бе цяло състояние за разбойника, но Морийн не мислеше за парите, а за невероятната му прилика с Жерар. Дори и сега, две седмици след срещата им, тя продължаваше да се вълнува. Здравият й разум подсказваше, че би трябвало да се радва, ако никога не го види повече, но не успяваше да се пребори със страстното желание още веднъж да зърне лицето му, за да си припомни образа на своя загубен любим.

Всъщност обирът бе разтревожил Дикън много повече, отколкото нея. Той се срамуваше дълбоко, че не успя нито да отблъсне нападението на разбойника, нито да предотврати онова, което последва. Обвиняваше се, че не носеше пистолет, с който би могъл да го застреля още когато изникна внезапно иззад крайпътните храсти.

Морийн направи всичко, за да го освободи от тези угризения. По нейно настояване двамата с Роуз отидоха да се уговорят с пастора имената им да бъдат обявени трикратно в църквата. Тя ги придружи до фермата Оулет, където отпразнуваха годежа и прекараха деня в обсъждане на самата сватба. Тъй като семейството на Роуз не бе в състояние да заплати тържеството, решиха то да се състои в имението, а роднините на Роуз да дойдат от Лондон с пощенската кола и да прекарат нощта в Алфристън. Венчавката щеше да се състои през първата събота след приключването на жътвата.

Макар по цели дни вниманието на Морийн да бе ангажирано с тези въпроси, вечер мисълта й се връщаше отново и отново към Гидиън Морис. Боеше се от него, но и желаеше той да дойде.

Дикън и Роуз, както и старата двойка, останала й в наследство от мистър Глоувър, която се грижеше за градината и за къщата, отдавна спяха, когато Морийн се оттегли в спалнята си. Не можеше да заспи. Реши да потърси някоя книга от библиотеката на стария си учител.

С лампа в ръка тя бавно се спусна по стълбите. Докато оглеждаше рафтовете, внезапна светкавица заля за миг стаята с бледа, призрачна светлина. Веднага след нея последва гръмотевица, а после се разнесе силно почукване.

Морийн погледна към френския прозорец, който гледаше към градината, но в тъмнината не можа да види нищо. Втората светкавица открои тъмна мъжка фигура, обърната с лице към нея. Дъхът й спря. Беше Гидиън Морис.

Морийн се поколеба за миг. Не само че нямаше оръжие, но бе и по нощница. Би било истинска лудост да отвори прозореца. Но босите й крака сами прекосиха стаята.

Навън бурята започваше да вилнее. Светкавиците следваха една подир друга, грохотът на гръмотевиците стана оглушителен. Тежки дъждовни капки зачукаха като камъни по стъклата.

Косата на разбойника лъщеше от влага.

— Изглежда, наистина сте очаквали да се появя — каза той и отправи многозначителен поглед към прозрачната й нощница.

Морийн бързо възвърна самообладанието си, макар че прекрасно разбра намека му.

— Точно обратното, сър! И доказателството за това е, че парите са на горния етаж. Ако ме почакате една минутка, веднага ще отида да ви ги донеса.

Той пристъпи към нея.

— Не е необходимо. Не съм дошъл за пари.

Морийн забеляза, че той крие нещо под наметката си и отстъпи назад, защото реши, че е пистолет. Той долови уплахата й и каза с насмешка:

— Не съм въоръжен. Учудва ли ви това?

— Учудва ме — отвърна без преструвки тя. — В къщата има слуги. Само да извикам и…

— Не е нужно да го правите, защото съм дошъл да ви върна скъпоценностите. — Той измъкна кутията за бижута и добави: — Всичко е на мястото си. Можете да проверите.

Морийн го гледаше с невярващи очи.

— Нищо не разбирам! Що за неуместна любезност!

Той поклати глава и направи още една крачка към нея.

— Не е просто любезност. Мислих доста, милейди, и разбрах, че всъщност искам вас, а не скъпоценностите ви.

Морийн не се усъмни нито за миг, че той ще изпълни заканата си. Усети, че започва да трепери от страх, но в никакъв случай не искаше да му го покаже.

— Нима ще употребите сила? — презрително изсъска тя. — Каква ирония! А аз бях решила, че по свой начин сте джентълмен!…

— Не, няма да употребя сила! — възрази мъжът, пристъпи още напред и я прегърна. — Имам известен опит с жените. Той ме накара да рискувам живота си. Защото вие ме желаете не по-малко, отколкото аз вас!

Морийн напрегна всичката си сила, но ръцете му я стягаха като в железен обръч. Той притисна уста към нейната. Тя се замята като дива котка и изведнъж впи зъби в устната му. Мъжът усети вкуса на кръв, но това не го накара да разхлаби хватката си. Лявата му ръка се плъзна към гърдите й. С едно-единствено рязко движение той разкъса тънкия плат и разголи до кръста треперещото й тяло.

— Пуснете ме! — изстена тя. Успя да освободи едната си ръка и посегна с нокти към лицето му. Колкото и да се извиваше и да се бореше, той продължаваше да я притиска здраво към себе си. Не преставаше да се усмихва, взрян в очите й.

Главата й се замая. Преди цели десет години тя и Жерар се бяха любили в същата тази стая, бяха се отдавали на страстта си като две млади животни, забравили целия свят. Сега й се стори, че в един-единствен миг времето се бе върнало назад и тя отново лежи в ръцете на Жерар.

Морийн се отпусна на пода, повличайки мъжа със себе си и прошепна:

— Жерар! Жерар!

Като в сън той смъкна бялата си риза с дантелено жабо. Мускулите му играеха под мургавата кожа при всяко движение, а русите косъмчета на гърдите и раменете му изглеждаха златисти под светлината на лампата. Той се отпусна до нея на пода и очите му се плъзнаха от лицето й към полуголото й тяло. След това бавно разкъса и последните остатъци от нощницата. Може би, ако бе заговорил, тя щеше да се отърси от замайването и да разбере, че този непознат съвсем не е образ, изплувал от миналото. По-скоро бе престъпник, а може би и убиец. Без да проговори нито дума, той се нахвърли върху нея, като държеше ръцете й приковани към пода, и въпреки протестите й я облада. Съпротивата й бе сломена и тялото й започна да се движи в наложения от него ритъм.

От този миг нататък Морийн забрави всичко, заслепена от лудото желание да се люби, да задоволи дълго сдържаната си страст, която се развихри сякаш в унисон с бушуващата навън буря и накрая избухна в заслепяваща експлозия…

Известно време и двамата останаха да лежат неподвижно. Мъжът я освободи от тежестта на тялото си и легна до нея. Бе подпрял глава на ръката си и я гледаше с любопитство.

— Вие ме нарекохте Жерар… Това ли е мъжът, когото обичате?

Морийн затвори очи, внезапно разбрала каква лудост бе извършила.

— Кажете ми! — властно настоя той, но в гласа му трептеше нежност. — Обичате ли този Жерар?

Мълчанието й бе достатъчно красноречив отговор. Той взе останките от нощницата й и покри голотата й. Този неочакван жест на внимание извика сълзи в очите й. Мъжът я остави да поплаче малко и след това каза:

— Е, хайде, стига! Никак не е учтиво към мене да плачете за друг мъж точно сега!

Безочието на тази забележка просто вбеси Морийн. Тя скочи на крака.

— Нямате право да ми казвате какво да правя! Нахвърлихте се върху мене против волята ми и мога да накарам да ви обесят за изнасилване!

Той също се изправи и с насмешливата усмивка, която тя вече добре познаваше, започна да обува панталона си.

— Ако наричате това изнасилване, то, признавам, с нетърпение очаквам да ме допуснете отново до себе си, но вече доброволно.

Въпреки яда на лицето на Морийн трепна лека усмивка. Тя наистина не се бе противила докрай! За да прикрие смущението си, Морийн отиде до тапицираната с кожа масичка, на която бе сложена бутилка мадейра, и наля две чаши. Подаде му едната и го погледна любопитно.

— Речта ви показва, че сте благородник. Как стана така, че се захванахте с тази „професия“?

Мъжът се отпусна на канапето и кръстоса крака, сякаш се чувстваше като у дома си.

— Всъщност мога да претендирам за благороден произход толкова, колкото и вие — каза той небрежно. — Е, аз си дадох труд да проуча вашия живот, защо и вие да не научите нещо за моя?!

Морийн се отпусна на стола срещу него.

— Да проучите живота ми ли? — повтори изумена тя. — От къде на къде?

— Този въпрос е без значение — вдигна рамене той. — Зная, че сте незаконна дъщеря на лорд Дейнсфийлд и че майка ви е починала, когато сте била на шест години. Зная също, че сте отгледана в една ферма, а наставник ви е бил някой си мистър Глоувър. По-късно сте заминали за Лондон и сте живели при любовницата на баща ви, а сетне сте се омъжили за лорд Бар…

Морийн надменно издаде напред долната си устна и заяви с леден глас:

— Във всичко това няма и едно петънце на безчестие, но на̀дали същото може да се каже за вас!

Той пресуши чашата си и безцеремонно й направи знак да я напълни отново. Морийн се подчини.

— Може би ще прецените това по-добре, след като чуете моята история — спокойно отвърна той. — Вече знаете, че се казвам Гидиън Морис. На тридесет и една година съм. И аз като вас съм извънбрачно дете, но не съм прекарал в бедност първите няколко години от живота си. Малко след раждането ми баща ми, сър Фредерик Морис, ме взел при себе си. Отраснах в нечуван лукс и получих възможно най-доброто образование. Жена му не ме обичаше никак, но аз въпреки това вярвах, че тя е моята майка. Едва когато той почина, най-неочаквано научих истината за себе си. Баща ми не бе предприел пред закона никакви стъпки за моето осиновяване и след неговата смърт жена му веднага ме изпрати при моята истинска майка — бедна краварка в една от фермите на баща ми… — Гидиън направи пауза и продължи с твърд глас и каменно лице. — Бях на тринадесет години, когато само за една нощ бях изхвърлен от света на несметните богатства в света на отчайваща мизерия. Междувременно майка ми бе изживяла ужасни нещастия, за които не искам да говоря сега. Така започна животът ми на човек, отхвърлен от обществото…

Странно скована, Морийн посегна към бутилката с мадейра и му наля още малко, присвила горчиво устни.

— Научих се да се боря не само за себе си, но и за оцеляването на майка ми, която тънеше в мизерия. Станах крадец, след това джебчия, контрабандист, а сега съм разбойник по пътищата. Богатството ми е много по-голямо от това на баща ми и през повечето време живея в Лондон под друго име. Ползвам се с отлична репутация и на никой и през ум не му минава да разрови тайната на моя произход. Впрочем аз винаги твърде неопределено споменавам, че семейството ми живее в най-северната част на Англия.

Морийн се поотпусна. Историята му бе повече от необичайна, ако, разбира се, не беше измислена. Но нещо я караше да му вярва.

— Щом сте толкова богат, защо се занимавате с разбойничество?

Той се разсмя весело, забравил суровия си тон.

— Ами просто за удоволствие! Принудих насила обществото не само да ме приеме, но дори да се подчини на волята ми. Но животът в Лондон може да бъде невероятно скучен. Липсват ми рискът и опасността, с която бях свикнал да живея години наред. Освен това се забавлявам да обирам тези, които някога ми ограбиха детството и отнеха живота на майка ми. Няма да отречете, че в това има своеобразна справедливост.

— Но както виждам, не се отказвате от плячката! — подхвърли Морийн.

— Как можете да говорите така? Ето, връщам ви накитите, защото не исках да ограбя човек, който е заплатил за успеха си в живота толкова висока цена, колкото съм заплатил и аз.

Той се изправи, приближи се до стола на Морийн, сложи ръка под брадичката й и повдигна лицето й нагоре.

— През тези няколко седмици реших, че е било наистина жестоко от страна на съдбата да събере едно шестнадесетгодишно момиче и някакъв старец. Сега, след като легнах с вас, вече съм съвсем сигурен в това.

Морийн отблъсна ръката му, отвратена от ужасната му фамилиарност.

— Добре! Вече получихте своето, макар и насила. Сега ще имате ли добрината да си отидете най-сетне! — студено го подкани тя.

Той вдигна наметката си от пода и небрежно я хвърли през рамо.

— Щом настоявате, тръгвам веднага. Но ще се върна, Морийн!

Това, че я нарече по име, окончателно я вбеси.

— Дори и не мислете за това! Само да посмеете и ще бъдете посрещнат от моя прислужник. Ще наредя да ви застреля без всякакви обяснения. Надявам се, че се изразявам достатъчно ясно!

Вместо отговор той я дръпна към себе си и впи устни в нейните, докато дъхът й спря.

— Вие ще очаквате следващата ни среща с не по-малко нетърпение от мене! — заяви той. Преди да посегне да му удари плесница, той се измъкна тихо през френския прозорец и изчезна в нощта.

Морийн се качи в спалнята си, убедена, че няма да може да мигне. Но щом сложи глава на възглавницата, очите й се затвориха сами, също като на малко дете. Събуди се едва когато в девет сутринта Роуз влезе да й донесе закуската. Тя дръпна завесите и в спалнята нахлу блясъкът на свежия, кристално ясен ден.

— Да не са локвите в градината, никога не би помислил човек, че през нощта е имало буря. Какъв прекрасен ден, милейди!

След като Роуз излезе, Морийн продължи да лежи, вперила поглед към върховете на дърветата в градината. За първи път от много години насам се чувстваше безгрижна, отпочинала и доволна. Нужно й бе малко време, за да осъзнае, че срещата й с Гидиън Морис тази нощ не е била само сън. Не можеше да се самозаблуждава. Разкъсаната нощница, синините по рамото и разранените й устни красноречиво говореха, че това се е случило наистина.

Тя скочи от леглото, като преобърна сребърната каничка с горещ шоколад, донесена от Роуз. Изтича към огледалото. Кутията с бижута си стоеше там, където я бе оставила снощи. За щастие камериерката не я бе забелязала. Морийн повдигна капака и видя перлите — сватбения подарък от Джилбърт, диамантената огърлица и обиците, които Джеймс й бе купил във Виена, брошката с рубини и смарагди… Той не бе задигнал нищо.

Без сама да разбира защо го прави, Морийн мушна кутията на дъното на гардероба, където Роуз едва ли би я намерила. Не можеше да разкрие истината за посещението на Гидиън Морис. Дикън щеше да я разпитва, а тя се срамуваше да признае за снощи… Не бе в състояние да го лъже и да обвини Гидиън Морис в изнасилване.

Това остана единствената тайна, несподелена с Дикън.

Цял ден Морийн се мяташе между категоричното решение никога повече да не допуска разбойника в къщата си и все по-силното желание да изпита още веднъж сладката заблуда, че не някой друг, а Жерар я държи в обятията си, Жерар я целува и й се усмихва с любов. Ту се отвращаваше от себе си, ту се чувстваше твърде слаба, за да устои на изкушението.

Знаеше, че е най-разумно да каже на Дикън за посещението — не бе длъжна непременно да му разказва за всичко, което се бе случило — и за заплахата на Гидиън да се върне. Дикън за нищо на света нямаше да допусне разбойника отново до нея…

Но не го направи. Вместо това измисли някакъв повод да отпрати Дикън във фермата Оулет, който да го задържи там цялата нощ.

Още в мига, в който Дикън потегли, Морийн съжали за решението си. „Каква глупост! Сигурно съм полудяла!“ — каза си тя, засрамена от слабоволието си.

Но самообвиненията бяха напразни. Очите й непрекъснато се свеждаха към часовника, който висеше на кръста й, и следяха стрелките. Те неумолимо се приближаваха към часа на срещата, от която се страхуваше, но и която очакваше.

В напразен опит да отвлече вниманието си, тя яхна коня и препусна в такъв бесен галоп чак до Файрл Бийкън, че на връщане съжали животното и го остави да върви ходом. Тази разходка й помогна да изживее по-леко последния час до падането на нощта, а с него и до неизбежното посещение на Гидиън Морис.

Нерешителността продължаваше да я измъчва с още по-голяма сила. Уж зареди малкия си пистолет и го скри под една от възглавниците на канапето в библиотеката, за да сплаши неканения гост, а малко след това сама махна резето на френския прозорец.

Пет минути преди десет часа Гидиън Морис се промъкна в стаята така тихо, както я бе напуснал миналата нощ. Изтощена от нервното напрежение на изминалия ден, Морийн дремеше над някакъв скучен учебник по астрология и не забеляза как той застана зад креслото й. Усети присъствието му едва когато я целуна по косата. Обърна се и видя Жерар! Не. Не беше той. Гидиън Морис бе по-висок и по-силен, имаше по-широки рамене… И беше много по-нагъл. Той я вдигна от стола с такава лекота, сякаш беше дете. Когато я притисна към себе си, тя усети лудия ритъм на сърцето му.

Без да пророни дума, той с умели пръсти разкопча роклята й. Първото, което й хрумна бе, че той, изглежда, има голям опит в събличането на жени. Но когато започна да я гали, тя просто загуби способността си да мисли.

Сякаш за да й докаже, че миналата нощ му се е отдала по своя воля, той не приложи никаква сила, нито пък показа, че долавя бурята от чувства, която ласките и целувките му предизвикват в душата й. Не се опита да й се натрапи, докато тя сама не го пожела.

Когато Морийн отвори очи, видя над себе си лицето му, което излъчваше огромна радост, без следа от жестокостта на победителя.

Не й каза нито една нужна дума, изобщо не проговори. Тишината в стаята се нарушаваше единствено от учестеното им дишане и от стоновете на Морийн, когато той отново и отново проникваше в тръпнещото й тяло.

Замаята след полета на съвокуплението отмина, страстта на Морийн утихна и тя отново започна да разсъждава трезво. Този човек беше безскрупулен, безчестен престъпник. Не е възможно нито да го обича, нито да изпитва уважение към него. И въпреки това не можеше да отрече, че тялото й го желае по същия начин, по който някога бе копняло за Жерар. Отлично разбираше, че би трябвало да се чувства обезчестена и опозорена, но необяснимо защо, не беше така.

Върна се назад към времето, когато бе „диамантената лейди Бар“, към спомена за многото си любовници. Колкото и да бе странно, тогава никога не бе смятала, че извършва грях. С пълно безразличие ги бе унижавала, докато злощастните й партньори напразно се опитваха да събудят неотзивчивата й чувственост.

Сега сама не знаеше кое във връзката й с Гидиън Морис я тревожи повече: собственото й желание да бъде с него, или това, че той е извън закона.

Също като миналата нощ, той й подаде дрехата, за да се покрие. Морийн отново стана и сипа вино в две чаши, докато той се обличаше. Но когато се канеше да се отдалечи в другия край на стаята, Гидиън Морис я придърпа до себе си на канапето.

Морийн цялата настръхна и той се засмя.

— Време е да разберете, че не можете да ми се противите! — бяха първите му думи, откакто бе дошъл. — Ние двамата сме обречени завинаги да бъдем заедно.

— Вие сте полудели! — изкрещя Морийн насреща му. — Аз не принадлежа на никого!

Насмешливият му поглед я накара да замълчи.

— Просто не можете да отблъснете любовта ми! — В думите нямаше колебание, само твърда увереност. — Търсех жена като вас толкова дълго, че сега за нищо на света не бих се отказал от нея. А ако сте честна пред себе си, вие също не бихте се отказали от мене! Признайте, вие ме желаете не по-малко, отколкото аз вас!

Морийн не отговори. Съзнаваше, че той казва истината. Търсеше близостта му не със сърцето, а с тялото си, което сякаш ликуваше от неговата близост. То дълго бе жадувало да бъде задоволено, твърде дълго бе потискала своята първична природа. Странно, че точно Гидиън Морис, разбойникът, бе успял да отприщи насъбралата се страст и сега вече бе излишно да се преструва, че е безразлична към желанието, което той събуждаше у нея.

Въпреки това Морийн се опита да възрази.

— След ден-два заминавам за Лондон — хладно каза тя. — Не мисля, че ще се случи да се срещнем отново. Всъщност бих предпочела никога да не се мяркате пред очите ми!

Той отговори само с усмивка. Наведе се и я целуна продължително и страстно. Тръпката, която премина по тялото й, го накара да избухне в смях.

— Никак не умеете да лъжете, милейди! Вече успях да разбера, че камериерката и прислужникът ви ще се женят другата седмица и аз, разбира се, не мога да пропусна такова събитие!

— Как научихте това? — зяпна от удивление Морийн.

— Е, имам си източници! — безгрижно отговори той. — Ходя насам-натам, а хората обичат да клюкарстват, още повече, ако им поразвържеш езика с някоя и друга сребърна монета… — Внезапно той изостави присмехулния тон и добави тихо: — Вчера разпитвах в Алфристън. Както виждам, вие дори и не подозирате колко съм влюбен във вас!

— Нито за миг не бих пожелала това да е истина! — бързо го прекъсна Морийн, но той ни най-малко не се смути.

— Интересът ми се събуди още през онази нощ, когато спрях каретата ви. Оттогава не мога да ви прогоня от мислите си. Вие сте много хубава, но не това е причината. Различна сте от всички жени, които познавам. Събуждате у мене неподозирана страст. Освен това разбрах, че нямате любовник, макар да съм сигурен, че много мъже се домогват до тази чест. Пак повтарям: съдбата е определила да бъдем заедно и не можем да направим нищо срещу нея!

Хладната му самоувереност я смути, но само след миг Морийн възвърна самообладанието си.

— Грешите, сър! За мене не означавате нищо и изобщо не се интересувам дали някога ще ви видя отново. А ако изпитвате някакво чувство към мене, мога само да ви препоръчам още сега да се откажете! Вярно е, че в момента не съм близка с никого, но то е само защото сърцето ми е вече заето!

Тъмнокафявите очи на Гидиън се присвиха застрашително.

— Жерар — каза той без капка колебание и се изсмя кратко. — Значи наистина го обичате. Е, и какво от това? Ако отдавна не живееше с друга, нима нямаше да е сега до вас? А аз съм тук със своята страст, с младостта си, с желанието да ви притежавам. Не можете да ме отхвърлите. От тази нощ нататък вие ми принадлежите!

Гидиън Морис се изправи, загърна се в плаща си и с пресилен поклон се наведе над ръката й.

— Ще се видим скоро.

С тези думи той изчезна в градината така тихо, както бе дошъл.

Морийн не разбра дали това е заплаха или обещание. Но знаеше, че иска да го види отново.