Клер Лоримър
Морийн (20)

Глава деветнадесета
1798

Никой не видя двамата влюбени — знаеха само Дикън и Роуз. Наистина, докато яздеха из хълмовете, мярваха отдалече някой случаен овчар или кравар, подкарал стадото си през полето, но старателно избягваха всички срещи от страх да не се натъкнат на познати.

Впрочем никой от лондонските приятели не би познал Морийн, ако я видеше сега — тя бе изоставила всичко, което напомняше, че е високопоставена дама. Носеше проста памучна рокля на селско момиче, ходеше навън боса и гологлава. Жерар също заряза връзката и ботушите и излизаше само по риза и панталони.

Ден след ден слънцето продължаваше да грее от ясното синьо небе, само тук-там се виждаха малки бели облачета. Морийн знаеше, че фермерите искат дъжд, който да напои посевите, но си мислеше, че няма нищо лошо, ако поизчакат до края на седмицата, защото Господ бе чул молитвите й и бе превърнал пролетта в истинско лято.

Жерар се бореше с тъгата, която го обземаше при мисълта, че тяхната идилия ще свърши твърде бързо. Мъчеше се да забрави, че скоро ще трябва да се върне в Лондон, за да ухажва Мерседес. Това би било непосилно за него! Но гледаше да не издава мрачните си предчувствия за бъдещето, не искаше да тревожи Морийн.

Самата тя също таеше страховете си. Всеки ден, всяка нощ те навлизаха все по-дълбоко в тайните на любовта. Струваше й се ужасно, че скоро ще трябва да заживее отново в Лондон като лейди Бар. Сега разбираше защо Клариса не се зарадва, че двамата с Жерар ще прекарат заедно една седмица. За разлика от нея Клариса знаеше колко безпомощна, колко зависима може да стане една жена, щом познае истинската любов. Морийн имаше чувството, че е заедно с Жерар, откакто се помни. Случваше се да заговорят едновременно и от устните им да излязат едни и същи думи. Ставаха сериозни само когато се любеха, а през останалото време се смееха до припадък. Телата им също постигнаха съвършена хармония. Само за няколко дни тя опозна мислите и душата на Жерар така, както не бе опознала съпруга си за една година брак. Привързаността й към Джилбърт не бе отслабнала, но към нея се примесваше и съжаление, защото той никога нямаше да узнае как споделената любов озарява живота на човека.

Морийн се опасяваше, че щом я зърне в Лондон, той ще усети промяната у нея и ще потърси причината за това. Чувстваше се съвсем различно, сякаш бе слепец, прогледнал изведнъж, сякаш имаше ново тяло, изтъкано от светлина, огън и музика. Думите на Конгрийв й се струваха по-правдиви от всякога: „… И само докато обичаме живеем“…

Романтичната атмосфера около двамата влюбени като че заразяваше всички живи същества край тях. Дикън и Роуз прекарваха по цели часове заедно. В началото ги събра обичта, която и двамата изпитваха към Морийн. Дикън не одобряваше в себе си онова, което става, воден не толкова от морални съображения, колкото от страх. Какво би станало с Морийн, ако се разчуеше, че си има любовник? Но колкото повече опознаваше младия виконт, толкова повече го харесваше. Не можеше да има съмнение, че той обича Морийн дълбоко и искрено. Дикън се убеди с огромно облекчение, че Жерар не е решил само да се позабавлява с нея, както правеха толкова много господа, възползвайки се от женската слабост. Страхът му за бъдещето обаче оставаше. Напълно се съгласи с Роуз, когато тя сподели с него, че тази чудна приказка няма да има добър край.

— Струва ми се, че и двамата ще пролеят не една сълза за всяка усмивка, която сега виждаме по лицата им.

Въпреки че този сериозен въпрос вълнуваше и него, Дикън се засмя:

— Ти, госпойце, започна досущ като чужденка да ги редиш!

С порозовели от смущение бузи под бялото боне Роуз посегна да го плесне с престилката си и каза възмутено:

— Чужденка ли? Гледай го ти! Вие от Съсекс говорите като чужденци, та и никой не ви отбира от приказката! — Чувствителната девойка забеляза изписаното на лицето му смущение и побърза да смекчи думите си: — Все пак ти си възпитано момче, а милейди казва, че много разбираш от коне. Пък си и по-силен от градските момци — добави тя, като видя как той вдигна като перце тежкия наръч дърва за кухненската печка.

В Лондон Роуз почти не бе обръщала внимание на младия слуга. Тя бе приятно закръглена и с веселия си нрав си бе спечелила доста обожатели в Бар Хаус. Старшият лакей например все гледаше да я причака по коридорите и й пречеше да си гледа работата. Той хич не изглеждаше зле, особено като облечеше ливреята и си напудреше косата. Камериерът на Негова светлост веднъж се опита да си открадне целувка от нея, ама пък беше германец, а на Роуз и през ум не й минаваше да спре очи на чужденец. Луничавият червенокос Дикън не можеше да се мери с тях. Но сега започваше да го харесва и да го уважава. Роуз разбираше защо казват, че тихите води са най-дълбоки, откриваше толкова много под скромната му външност…

Ако тя самата не го бе окуражила, Дикън едва ли би надмогнал свенливостта си дотолкова, че да започне да я ухажва. Един ден, докато нареждаше масата, Роуз видя как той не може да откъсне очи от деколтето й и му се усмихна мило, без всякакво предизвикателство. След това той започна да й носи букетчета от иглики и виолетки, а веднъж й подари едно пъстро яйце от дрозд, което бе изпразнил през малка дупчица в черупката, така че да се запази.

Морийн и Жерар бяха твърде погълнати от близостта си, за да забележат зараждащата се любов между Дикън и Роуз. Те бяха благодарни на прислужниците, че почти не се мяркат из къщата и не задават никакви въпроси. Вечер Морийн свиреше на пианото на мистър Глоувър, а Жерар седеше зад нея на малкото столче, обхванал кръста й с ръце. Той притискаше лице в косите й и тананикаше оперни арии. Нито за миг не понасяше да бъде далеч от нея. Очите му, а и ръцете му я търсеха непрекъснато.

Понякога тя се преструваше, че не усеща как ръката му жадно докосва гърдите й, но после внезапно се обръщаше и го притискаше силно към себе си. Тлеещата жарава на желанието им лумваше в пламъци и те бързо започваха да се събличат с безброй целувки и любовни думи, докато и двамата не занемяваха от обзелата ги страст.

Често нямаха търпение да стигнат до спалнята и се любеха там, където си бяха — на зелената трева по поляните, върху мекия мъх в гората, сред разцъфналите нарциси… Ако Дикън и Роуз се случеха извън къщата, двамата хвърляха копринените възглавници на килима и се отдаваха един на друг, без да ги е грижа, че прислужниците могат да се върнат и да ги заварят така.

С престорен гняв Жерар я обвини, че заради нея няма никога да изпита удоволствие с друга жена. Толкова се надявал да има безброй жени, а сега всичко рухнало, бил обречен на самота до края на живота си.

— Да не бях лягал никога с тебе! — продължаваше да я дразни той, докато леко хапеше голото й рамо. — Сега вече няма да пожелая никоя друга!

Морийн бе натъжена, защото до края на идилията им оставаше само една нощ, и не отвърна на шегата му:

— Не ми говори за други жени! — умолително каза тя. — Не мога да понеса тази мисъл. Ще се ожениш за Мерседес де Фаенца и си длъжен да имаш деца от нея, а…

Гласът й затрепери и секна. Не по-малко разстроен от нея, Жерар я притисна отчаяно към себе си и извика:

— Няма да се оженя! Не мога! Майка ми никога не би поискала от мене да го направя, ако знаеше какво се случи между нас. Обичам те, Морийн! Обичам само тебе и никоя друга! — Той повтаряше тези думи като заклинание, опитвайки се да вдъхне чрез тях увереност и на двамата. Беше съвсем искрен. В живота му не можеше да има друга жена. Мълчанието на Морийн бе истинско наказание за него. — Кълна се в живота на майка си, че ще ти остана верен…

Морийн сложи ръка на устните му.

— Не бива, Жерар! И аз те обичам повече от всичко, но не искам да ми даваш такава клетва. Ти си длъжен да се ожениш. Леля Клари ме накара да видя, че би било грях да търсим някакъв друг изход. Аз също съм омъжена и не съм свободна да те последвам. Дори и да получа развод от бедния Джилбърт, ти си католик и бракът между нас е невъзможен.

— Но поне можем да бъдем заедно! — извика той, готов да се разплаче. — Нима това не е достатъчно за тебе?

Толкова й се искаше да каже „да“. Колко лесно би било да следва единствено собствените си желания! Но не можеше да нарани така Джилбърт, защото нейното безчестие щеше да го унизи дълбоко, а трябваше да мисли и за бъдещето на Жерар. Никога не би се съгласила да стори нещо, което ще го опозори. Когато страстта му поохладнее и той отново си припомни задълженията си, сигурно ще намрази и нея, и себе си заради мъката, която е причинил на майка си.

— Твърде много те обичам, Жерар, за да направя това. Трябва взаимно да си помогнем и да бъдем силни. Бог ни подари тази седмица и нямаме право да го молим за повече. Помисли си колко много хора на този свят не са познали и една хилядна от нашето щастие! Ние изживяхме живота си само за една седмица, но не сме пропилели нито час, нито минута дори. Нека не разваляме и тези последни мигове, нека не мечтаем за невъзможното!

Логиката в думите й го накара да замълчи, макар да не му донесе облекчение. Възхищаваше се от силата й, защото бе сигурен, че го обича не по-малко, отколкото той нея. И раздялата щеше да й причини същата болка. Едничката му утеха бе, че макар да се връща при съпруга си, тя няма да споделя леглото му… Но колко ли самотна и нещастна ще се чувства сега, когато тялото й отново бе разбудено от любовта? Дори нямаше деца, които да запълнят живота й.

Както често се случваше напоследък, двамата отново си мислеха за едно и също. Той я чу да казва тихо:

— Ако поне имах дете, Жерар, щях по-лесно да преживея раздялата. Как бих искала да имам син, който да прилича на тебе!

— Аз пък искам дъщеря. Едно мъничко момиченце със златна косица и зелени очи, със сладка усмивка като на майка си…

— Най-добре е да са момиче и момче! — каза Морийн замечтано. — Как ще ги наречем, Жерар? Може би Мариан и Антоан, на майка ти и на баща ти?

— Мариан е чудесно, но тъй като винаги съм искал да ме наричат с второто ми име — Дариус, ще дам него на сина си.

Морийн скри лице във възглавницата, уплашена да не би устните й да произнесат безмълвната молба: „Искам дете от тебе, Жерар! Дай ми своя син и заради тебе ще го нарека Дариус. Щом наистина трябва да се разделим, остави ми част от себе си, която да мога да притискам до сърцето си като доказателство за любовта ти…“

Тя знаеше, че молбата й е неизпълнима. Като съпруга на Джилбърт не можеше да има дете от Жерар. Неговото дете трябваше да има друга майка, защото произходът му изискваше това.

— Ти си моето дете! — каза тя и притисна пламенно главата му към гърдите си. — Ти си ми всичко: дете, любим, приятел! Ти си моето сърце! Нищо повече не ми е нужно.

Морийн не знаеше, че е бременна.

 

 

Колкото и да се стараеха, двамата не успяха да бъдат весели и безгрижни през този последен ден. Роуз и Дикън подреждаха къщата преди завръщането на старата икономка на мистър Глоувър и съпруга й. Освен това трябваше да приготвят „лондонските“ дрехи на Морийн, да стегнат куфарите й, а да помислят и за своя багаж.

Сякаш в съзвучие с тъгата, обхванала четиримата млади хора, времето се развали и дъждецът, който ръмеше от сутринта, към обяд се превърна в истински потоп.

Жерар крачеше неспокойно напред-назад из салона, докато Морийн се опитваше да се съсредоточи върху писмото до някакъв далечен роднина на мистър Глоувър. Бе отлагала написването му до последния момент, не искаше да губи време със занимания, които макар и за малко биха я откъснали от Жерар. Сега обаче мислите й бяха изцяло заети със заминаването и с предстоящата раздяла.

— Дори искам този ужасен момент най-после да дойде! — избухна Жерар с дрезгав от вълнение глас. — Но в същото време съзнавам, че всяка минута, която ни остава, е по-скъпа от злато!

Морийн вдигна глава от бюрото и с натежало сърце погледна измъченото му лице.

— И двамата полагаме огромни усилия да не мислим за бъдещето, но може би ще бъде по-добре, ако си кажем цялата истина сега, докато сме още заедно — предложи тя. — Какво ще правиш, след като се прибереш в Лондон, Жерар? Мисля, че ще ми бъде по-лесно, ако зная къде си, отколкото, ако изчезнеш и трябва да научавам всичко от чужди уста.

— Предполагам, че ще отида при баща ти, за да му се представя след пристигането си в Англия — каза той с тежка въздишка. — Мадам Мантън ми каза, че сър Джон ще се върне в Уайфолд Хаус през първата седмица на април. — Обзет от някаква мисъл, той бързо прекоси стаята и застана пред нея с пламнало от възбуда лице. — Морийн, любов моя! Току-що ми хрумна, че бихме могли да се срещаме в Оркид Хаус! Ще се отбивам да поднасям почитанията си на мадам Мантън, а ти ще правиш редовните си посещения… Ние…

Морийн нежно го накара да замълчи, очите й се напълниха със сълзи.

— Аз също мислех за това, но не е възможно, любов моя. Ограниченията на тези тайни срещи ще ни тежат повече, отколкото абсолютната раздяла. Ти си в Англия, за да уредиш женитбата си, Жерар. Колкото и да не ти се иска, длъжен си да ухажваш бъдещата си съпруга. Това е единственият начин да ме забравиш, единственият начин и аз да те забравя. Не можем, не бива да се виждаме повече.

— Но това е… невъзможно! — едва успя да промълви Жерар, когато най-сетне възвърна гласа си.

— Ще трябва да го направим — отвърна Морийн с твърдост, каквато всъщност не притежаваше. — Нима не разбираш, ние се обичаме толкова много, че нищо половинчато не би ни задоволило! Ако се срещнем отново, ще се отдадем един на друг, без да помислим за честта и чувствата на близките си. Не съм достатъчно силна, за да разговарям с теб като с приятел пред хората. Дори ти да си способен на това, моята любов ще ни издаде.

— Значи наистина желаеш да не се виждаме никога вече, така ли? — В гласа му имаше толкова болка, че сълзи бликнаха от очите му.

— Ако размислиш, ще се съгласиш, че това е единственият начин, Жерар.

— Не може да е вярно! — гневно извика Жерар, но очите му избягваха нейните и Морийн разбра, че вътрешно той признава правотата й. Заслепен от мъка, той търсеше да обвини някого за жестокостта на съдбата и тъй като насреща му беше само Морийн, се нахвърли върху нея: — От думите ти разбирам, че никак няма да ти е трудно да понесеш раздялата!…

— Не зная дали ще я преживея — тихо отвърна тя.

Жерар веднага падна на колене пред нея и зарови лице в скута й. С разкъсвано от болка сърце Морийн галеше главата му и гледаше как сълзите й капят върху тъмната му коса. Тези сълзи накараха Жерар да възвърне силите си. Собствената му мъка му се стори безкрайно незначителна в сравнение с нейната, сълзите й му причиняваха непоносима болка.

— Недей да плачеш, любов моя! Не бива да прекараме така тези няколко последни часа, които ни остават! Днес виждаме бъдещето си мрачно и непрогледно, но кой знае, може би съдбата вече е решила някой ден да се свържем завинаги!

— Ако зная, че това ще стане, бих издържала на всичко! — изхлипа Морийн, като се притискаше отчаяно към него.

— Бог ни е създал един за друг! — пламенно каза той. — Сигурен съм! Помисли си, скъпа моя, колко странно, направо невероятно е, че въобще се срещнахме! Това е пръстът на съдбата, любима! — Той й се усмихна окуражително. — Погледни навън, обич моя! Този потоп се оказа просто едно от вашите кратки английски превалявания! Слънцето изгря отново, това е добра поличба за нас!

След тези думи облаците, надвиснали над тяхното разбирателство, също се разсеяха и двамата направиха всичко, за да изглеждат щастливи до края на деня.

Дикън дойде да съобщи, че една от впрегатните кобили, Беси, нещо накуцва и се съмнявал дали ще е годна да върви на другата сутрин. Той попита не могат ли да отложат връщането в Лондон с един ден.

Морийн поклати отрицателно глава:

— Обещах на Негова светлост да се прибера най-късно утре. А вдругиден даваме вечеря, която не може да бъде отложена в последния момент.

— Хич не виждам как ще се справим, освен да наемем кон в Алфристън — каза Дикън.

— Ако искаш, остани тук ден-два, докато Беси бъде в състояние да измине пътя до Лондон, а ние ще се върнем с пощенската кола. Но как ще стигнеш до Алфристън, Дикън?

— Ще яхна другия кон, не берете грижа, и ще докарам за поводите коня, който ще наема — обясни спокойно Дикън.

Морийн се уплаши, че всичките им усилия да запазят в тайна престоя си, ще отидат на вятъра. В Алфристън сигурно много хора щяха да познаят Дикън, скоро ще се разнесе мълвата, че е отишъл да наеме втори впрегатен кон, нещо, което едва ли би сторил, ако пътуваше сам.

— Не се тревожи! — успокои я Жерар. — Вместо Дикън ще отида аз. В Алфристън никой не знае кой съм, а ако платя за коня в брой, няма да задават излишни въпроси. Тръгвам веднага щом Дикън ми обясни къде мога да намеря нов кон.

Жерар потегли по здрач. Тъмни облаци се скупчваха на вечерното небе. Идваше буря. Морийн и Роуз запалиха свещи, а Дикън стъкна голям огън в камината. Когато Роуз излезе да приготви вечерята, Морийн заговори:

— Зная, че няма да кажеш на никого за тези седем дни. Ако някой научи, последиците не само за мене, но и за виконт Дьо Вал ще бъдат ужасни. Мислиш ли, че мога да вярвам на Роуз?

— И още как! — без колебание отвърна Дикън и се изчерви. — Тя е толкоз доверителна, колкото съм и аз.

Морийн го погледна с усмивка.

— Е, това напълно разсейва тревогите ми! Дикън, ти харесваш Роуз, нали? Разбирам, че е спечелила възхищението ти…

Лицето на Дикън стана червено като домат и той отговори смутено:

— Не съм виждал друга толкоз хубава девойка. Сигурен съм, че от нея ще излезе много състоятелна съпруга.

— Какво чувам! Роуз направо е грабнала сърцето ти! А тя споделя ли чувствата ти? Колко хубаво ще е да ви оженим!

— Рано е още да дигаме сватба — начумери се Дикън. — Хич не ми трябваше да си развързвам езика.

— Добре, де, не ми казвай ни дума повече! — през смях отвърна Морийн. — Повярвай ми, не съм имала намерение да си пъхам носа в твоите работи. Но искам да знаеш, че напълно одобрявам това и ако нямаш нищо против, при първия удобен случай ще кажа няколко думи на Роуз за тебе.

Дикън се усмихна на свой ред и простичко отвърна:

— Голяма услуга ще ми сторите. Тя е и хубава, и начетена, и, дето се казва, много други мъже мислят, че от нея ще стане добра жена.

— Да, но не забравяй, че красивата й главица съвсем не е празна — опита се да успокои страховете му Морийн. — Сигурна съм, че като поразмисли, ще избере тебе. Пък и аз така ще я посъветвам. — Морийн сложи ръка на рамото му и продължи със сериозен глас: — Ако наистина обичаш Роуз, не допускай нищо да застане между вас. Щастието е там, където има любов.

Дикън видя тъгата в очите й и несръчно се опита да я утеши:

— Толкоз ми е мъчно и за двама ви!

Очите й плуваха в сълзи и тя обърна глава към прозореца, за да ги скрие.

— Их, че се е продънило! — каза тя на съсекски диалект и Дикън се разсмя на шегата й.

— Дадох на виконта мойто наметало — каза той. — То ще го опази от дъжда.

В този момент виконтът, за когото говореха, беше по-мокър откогато и да било през живота си. Тялото му бе потопено в калните води на река Ууз и само наметалото на Дикън, закачило се за една от гредите на дървения мост, държеше главата му над покритата с тръстика водна повърхност.