Клер Лоримър
Морийн (46)

Глава четиридесет и пета
1812

Наполеон спря в Орша. Докато разпъваха стана, Жерар имаше чувството, че ще полудее от вълнение. Днес Николай отново му разказа за срещата си с ранения капитан, като този път спомена и морковочервената коса на слугата му. Пред очите на Жерар изникна образът на Дикън. Бе почти сигурен, че той придружава Морийн, преоблечена като френски офицер. Колкото и да се опитваше да си внуши, че присъствието на двама англичани сред вражеската армия толкова далеч от дома е немислимо, колкото и да се упрекваше, че се поддава на абсурдни бълнувания, не можеше да се освободи от тази мисъл. Нали Морийн и друг път бе пътувала, преоблечена като мъж, без страх от ужасите на войната. Ами пръстенът? Не можеше да пренебрегне пръстена! Николай продължаваше да се кълне, че е разпознал герба на Дьо Вал.

Ако това наистина бяха Морийн и Дикън, те бяха в смъртна опасност, а той не можеше да им се притече на помощ. Пътят към Смоленск бе блокиран, а дори и да бяха напуснали града с някоя от френските части, той нямаше как да узнае с коя.

Носеха се ужасни слухове за съдбата на ариергарда и маршал Ней. Императорът получи известие, че Минск е паднал в ръцете на руския адмирал Павел Чичагов, който бързо напредвал към Березина. Генерал Кутузов следваше френската армия по петите, а Витгенщайн, който бе успял да си възвърне Витебск, бе отрязал пътя за отстъпление към Вилно, а с това и възможността французите да получат подкрепления от Прусия и Варшава. Той също се бе насочил към реката от север.

Наполеон заповяда на резервите под командването на маршал Удино да спрат руснаците при Борисов. Те наистина успяха да завземат града, но по време на боевете изгоря единственият мост над Березина. Отрядът на Жерар получи заповед да разузнае възможностите за построяване на понтонен мост на седем мили по̀ на север, при Студенка.

Между осемнадесети и двадесет и трети ноември снеговалежът спря, но когато основната колона се намираше на цели тридесет мили от реката, виелицата се разрази със страхотна сила и взе огромни жертви сред умиращите от глад изтощение войници.

— Сега поне ледът е по-дебел! — говореше Николай, за да ободри олюляващия се от изтощение Жерар. — Ако времето се бе затоплило, всички щяхме да се издавим в ледената вода.

До двадесет и пети сапьорите успяха да построят два моста при Студенка. Въпреки унищожителния артилерийски огън на руския авангард, Наполеон с по-голямата част от войската си успя да се добере до десния бряг. Ден и нощ по мостовете пъплеха гъсти колони от войници и бежанци, които се блъскаха в желанието си час по-скоро да преминат отвъд. Но на двадесет и девети ноември на източния бряг на реката все още имаше повече от петнадесет хиляди души.

На двадесет и осми вечерта Жерар напусна частта си. Двамата с Николай бяха застанали на източния бряг и виконтът като обезумял диреше лицето на Морийн сред отчаяната тълпа, която се опитваше да премине реката, преди френският ариергард да разруши моста.

— Сигурен съм, че е тук. Чувствам го! — противеше се Жерар, докато Николай го подканяше да се прехвърлят от другата страна, преди да е станало късно. — Не мога да я оставя, Николай! Знаеш каква ще е съдбата на онези, които попаднат в ръцете на руснаците.

— Но е лудост да рискувате живота си, след като дори не сте сигурен, че и те са сред бегълците! — опита се да го вразуми Николай, макар да виждаше, че е излишно да спори с господаря си.

Гладът, студът и умората бяха съсипали Жерар и той бе изпаднал в истинско безумие. Нищо не му даваше основание да предполага, че английската дама е сред тези петнадесет хиляди души, които, сякаш примирени, че ще паднат в ръцете на приближаващите казаци, се бяха скупчили около огньовете. А дори и да беше тук, по-лесно щяха да открият игла в купа сено, отколкото да зърнат капитана и неговия слуга сред безбройните лица.

Загрижен не на шега за безопасността на Жерар, Николай за последен път се опита да убеди господаря си. Жерар отказа да слуша и руснакът се видя принуден с един удар под брадичката да го свали на земята в безсъзнание. След това нарами измършавялото тяло и си запробива път сред тълпата по моста.

Когато дойде на себе си, Жерар видя, че се намират на няколко мили от Вилно. Термометърът показваше двадесет и пет градуса под нулата и продължаваше да пада. Жерар гореше от треска и Николай с много труд успя да открадне един отчайващо мършав кавалерийски кон, с който се добраха до града.

Армията, или по-точно онова от нея, което можеше да се движи, се подготвяше да тръгне за река Неман и обетованата земя на Прусия. На пети декември Наполеон потегли към далечния Париж. Но Жерар, както и хиляди други французи като него, бе твърде болен, за да продължи нататък.

Николай знаеше, че не след дълго руснаците ще влязат в града. Но Жерар не бе в състояние да пътува. Беше толкова зле, че без лекарска помощ, лекарства и топлина можеше да угасне всеки миг. Ала Николай Курагин и този път не го изостави.

След тринадесет дни пристигна Кутузов.

 

 

Морийн все по-често падаше и затъваше в снега. Пъхнатата в маншона от боброва кожа ръка здраво стискаше кожения колан на Дикън. Тя го следваше, заслепена от виелицата, като се прислоняваше зад широкия му гръб. Гъстата пелена на снега скриваше от погледа им всичко, не виждаха дори на два-три метра пред себе си.

Морийн знаеше, че ако не беше Дикън, отдавна щеше да е загинала. През четирите дни, които Наполеон прекара в Смоленск, тя нито за миг не престана да търси Жерар и накрая неохотно отстъпи пред настояванията на Дикън да се присъединят към оттеглящите се французи. Дотогава, преоблечена отново като жена, тя обикаляше улиците и измъчваше с въпросите си всеки срещнат френски офицер. Упорството й я доведе накрая в щаба на армията, където я посрещнаха учтиво и я увериха, че ще направят всичко възможно да открият Жерар и да я уведомят. В града обаче непрекъснато прииждаха все нови и нови части и в настъпилия хаос никой не бе в състояние да търси, камо ли пък да намери когото и да било.

Въпреки това Морийн прекара целия следващ ден в трескаво очакване на обещаното известие. Сега поне знаеше, че е жив, или най-малкото е бил жив до момента, в който е напуснал като щабен офицер Смоленск. С грейнало лице тя час по час повтаряше:

— Зная, че виконтът е жив и е тук, в Смоленск! Зная го! Убедена съм, че ще го видя скоро. Толкова съм щастлива, Дикън, все още не мога да повярвам, че пътуването ни дотук не е било напразно. Не давам пет пари за поражението на армията, важното е, че Жерар е жив и ще го намеря скоро… много скоро…

Но очакваното съобщение не идваше. Измъчвана от нетърпение, Морийн отново отиде в щаба и завари там невъобразим хаос. Първите отряди на ариергарда влизаха в града. Войниците бяха в окаяно състояние. Много от тях бяха ранени в непрекъснатите схватки с партизаните или с казашките ескадрони, които преследваха по петите отстъпващата армия. Морийн научи от един адютант, че императорът се готви да напусне Смоленск до няколко дни, защото загубил всяка надежда да презимува тук, след като разбрал, че руснаците го обкръжават. Завръщането във Вилно било единственият начин да спаси армията, ако искали да стигнат дотам, трябвало да се доберат до реката преди руснаците.

— Не можете ли да ми кажете къде да открия виконта? — замоли го Морийн. — Сигурно знаете дали се намира в самия Смоленск, или е извън него.

Офицерът, който се отнасяше с разбиране към молбата й, тъжно поклати глава:

— Съжалявам, мадам! Зная само, че вчера е пристигнал невредим в Смоленск, един колега от щаба е разговарял с него. Това е всичко! — той я погледна с умора и горчивина. — Бих ви посъветвал самата вие да помислите как най-бързо да напуснете града. Хранителните припаси са изчерпани и положението става все по-тежко, защото непрекъснато прииждат нови и нови бежанци. Яхвайте конете, ако все още не са убити и изядени, и тръгвайте към Вилно! Не искам да ви плаша излишно, но тук вече не е място за дами.

— Офицерът е прав, дума да няма! — каза Дикън като се опитваше да скрие тревогата си. — Щом виконтът е стигнал до Смоленск, значи и той ще продължи към Вилно. Най-добре ще сторим да го потърсим там.

Морийн упорито отказваше да напусне града, докато не стана ясно, че армията го е изоставила. Дикън използва забавянето, за да се подготви старателно за пътуването. Той добре съзнаваше, че гладът и студът са най-голямата опасност, и взе всички възможни мерки срещу тях. Накара Морийн да надене военната униформа върху своите дрехи и да облече отгоре един дебел халат. След това измъкна от куфарите всички топли дрехи и уви с тях краката, ръцете и лицата им, така че накрая двамата се клатушкаха тромаво като мечки. После грижливо провери пистолета си, избра си един остър като бръснач нож и го затъкна в ботуша си. От торбите за седлата бе направил чанти, които носеше като дисаги, окачени през врата. В тях сложи храна и две бутилки водка, защото се опасяваше, че гладните войници могат да задигнат конете им.

Морийн пренебрежително бе махнала с ръка на тези приготовления, но сега разбра колко много дължи на неговата предвидливост. На двадесет и пети ноември от река Березина ги деляха все още цели двадесет мили. Само преди пет дни други хиляди бегълци бяха прекосили Днепър, като се хлъзгаха и пълзяха на ръце и колене, също както войниците на маршал Ней преди тях. Като по чудо избягнаха срещата с руската кавалерия, устремила се да пресече пътя им.

Войниците, които пъплеха на север към Борисов, бяха толкова озверели от глад, че щяха да смъкнат Дикън и Морийн от седлата и да ги убият, ако доброволно не бяха отстъпили животните. Макар и ужасно измършавели, те щяха да позаситят гладните стомаси. Повечето войници обаче нямаха късмета да се доберат до някаква храна и бързо гаснеха от студ и глад. Бурята, която се разрази през нощта срещу двадесет и трети ноември, отне живота на още няколко хиляди.

Ако Дикън не притежаваше инстинктите на човек, отраснал сред природата, и те щяха да замръзнат. Той построи от сняг нещо като стена, която да им прави завет. Вятърът натрупа още сняг и се получи хралупа, в която успяха да се постоплят, притиснати един до друг.

— Хе, не е по-лошо от онази нощ в морето, дето се чудехме дали ще ни отнесе към Англия или към Франция! — с престорена веселост каза Дикън, като даде на Морийн глътка от скъпоценния алкохол. — Щом тогава оживяхме, сега ли няма да се оправим!

Вечерта на двадесет и осми ноември, залитайки, се добраха до понтонните мостове на Студенка. Когато пред тях се разкри гледката на хилядите, които чакаха да преминат реката, дори и неизчерпаемият оптимизъм на Дикън секна. Някои от мъжете, дочули, че на другия ден сапьорите от ариергарда ще разрушат мостовете, се бяха примирили със съдбата си и седяха унило край догарящите огньове. Знаеха, че ги очаква сигурна смърт от казашките пики.

В реката плуваха телата на мъртъвци, изблъскани от моста при опита да го преминат. По самия мост също лежаха трупове на хора, смазани под копитата на конете. Не се спазваше никакъв ред. Това не бе отстъпление, а борба за оцеляване. Откъм моста долитаха виковете и писъците на ония, които все още се опитваха да се доберат до спасителния бряг.

— Идвай! — тихо я подкани Дикън. — Ще се опитаме да минем, ако ще да ни струва живота! Дръж се за мене и не се пускай за нищо на света!

Но не успяха. Между тях и паянтовата конструкция на моста имаше плътна стена от хора.

Нощта дойде преди да стигнат до брега на реката. Морийн почти не усещаше тялото си, замръзнало от студ и смазано от блъсканицата. Отдавна щеше да е стъпкана, ако Дикън не бе забил безмилостно ножа си в гърлото на някакъв огромен, обзет от паника хърватин, който разблъскваше всички пред себе си с приклада на пушката си. На два пъти Морийн усети, че кракът й не стъпва на земята, толкова силно я притискаха онези, които напираха отзад. Ако Дикън не я бе завързал за себе си с кожената юзда, предвидливо свалена от обречените на смърт животни, тълпата щеше да ги раздели.

Успяха все пак да стигнат западния бряг. Морийн бе толкова изтощена, че почти губеше съзнание. Дикън я пренесе на ръце. Въпреки това той й позволи само няколко минути отдих, защото знаеше, че студът е по-опасен дори от вражески байонет.

В продължение на цели единадесет дни залитаха и се препъваха по осеяното с трупове шосе към Вилно. Вече напълно безчувствени, те крачеха автоматично, като час по час спираха да почиват. Храната в торбите свърши. Когато на десети декември се добраха до спасителния град, Морийн вървеше и спеше.

Онези от оцелелите френски войници, които все още можеха да се движат, бяха напуснали Вилно, за да се отправят към река Неман, по която минаваше границата с Прусия. Но девет от всеки десет бегълци бяха тежко ранени, изтощени или болни и не можеха да продължат. Морийн и Дикън също нямаха повече сили. Ала той знаеше, че тя щеше да продължи въпреки всичко. Имаше само един аргумент, който можеше да я задържи в града.

— Повечето войници остават във Вилно. Значи тук по̀ може да открием виконта. Дето се вика, шансовете ни са десет към едно — завърши Дикън и на измършавялото му лице се появи някаква странна гримаса, която с нищо не напомняше предишната му добродушна усмивка. Морийн избухна в сълзи, без да си дава сметка за собствения си вид.

— Мили Дикън! Само като си помисля, че заради мене търпиш всички тези мъки! А няма и следа от Жерар…

— Ще го намерим! — окуражи я той, опитвайки се да придаде на гласа си увереност, каквато сам не чувстваше. — Ама първо трябва да открием някое топло място за спане и малко храна, та да си залъжем стомасите.

Градът не бе пострадал от войната. Въпреки ужасния си външен вид те лесно намериха стаи в някаква странноприемница, защото имаха с какво да платят. Морийн бе пришила в подгъва на палтото си няколко златни монети.

Хапнаха, след това спаха цели двадесет и четири часа и когато се събудиха, си поръчаха обилна закуска. Постепенно силите им се възвърнаха. Извикаха шивачка, да ушие нова рокля на Морийн, а Дикън излезе да си купи палто и панталони.

Той не разбираше езика и не можа да научи нищо за виконта, но й съобщи, че градът е осеян с разлагащи се трупове на хора и животни и е много мръсен.

— Пред всяка къща, дявол знае защо, гори купчина слама и от пушека направо не се диша. Пълно е с някакви чужди войници, трябва да са руснаци.

Морийн бързо изтича долу и разбра, че двамата с Дикън са проспали исторически събития. На тринадесети декември, три дни след тях, армията на генерал Кутузов влязла във Вилно и пленила всички френски войници. Стотици от тях умираха от страшна епидемия, която лекарите не можеха да овладеят.

— Ако са заварили Жерар във Вилно, той също трябва да е сред пленниците. Незабавно отивам при руските власти! Сега вече мога да разкрия, че съм англичанка. Ние сме съюзници на империята и те би трябвало с готовност да ми помогнат.

С нова надежда Морийн нае карета и двамата с Дикън започнаха издирването. Въпреки едноседмичните си усилия те все още не знаеха дали Жерар е попаднал в плен. Във военната комендатура изобщо не я приеха, тъй като цялата администрация бе заета с подготовката за височайшето посещение на руския император. Той щеше да пристигне във Вилно, за да участва в тържествата по случай прогонването на нашествениците.

— Може би, когато парадите и празненствата свършат, властите да станат по-отзивчиви — каза Морийн, но и тя като Дикън вече бе изгубила всякаква надежда.

Затворниците умираха не със стотици, а с хиляди. Епидемията се разпространи сред градските жители и сред руските части и нищо не бе в състояние да я спре. В дните, когато температурата се покачваше над нулата, тя сякаш избухваше с нова сила. Камарите от трупове растяха като лавина.

Дикън се страхуваше за живота на Морийн. Да можеше, би я накарал незабавно да напуснат този обречен град и да потеглят към дома. Но знаеше, че е безсмислено да настоява. От разговорите по улицата тя бе научила, че пристигането на императора се очаква за следващия ден, и това разпали надеждите й.

— Той е само на тридесет и пет години и чух, че не бил безразличен към жените. Въпреки че жена му Елисавета Алексеевна, за която е женен от деветнадесет години, била несравнима хубавица, царят имал две деца от някаква полска графиня. Ако успея да привлека вниманието му, може би ще измоля да освободи Жерар.

— Ще го освободят, ако е техен пленник! — унило каза Дикън, но Морийн вече не го слушаше, защото обмисляше какво да облече.

— До утре сутринта трябва да имам нов костюм за езда, каквото и да ми струва това! — възбудено продължи тя. — Веднага ще купим плат и ще наемем добра шивачка. Освен това ми е нужен фризьор и шапкар, при когото да си поръчам нова шапка.

Въпреки че нямаше никакво време, Морийн с невероятна упоритост успя да постигне това, което желаеше. Тя посрещна утрото, облечена в светлозелен костюм с висока яка и ширити, които го правеха да прилича на мундир. Върху старателно подредените й руси къдрици бе кацнало кокетно калпаче от боброва кожа, украсено с дълго перо, което стигаше до лявото й рамо. Носеше ниски ботушки със зелени връзки и топли ръкавици от фина кожа.

Тя се завъртя пред Дикън и той се ухили възторжено:

— Хубава си кат картинка! Бас държа, че днес малко хора ще гледат към императора!

Дикън също изглеждаше внушителен в ливреята, която за техен късмет намериха в магазинчето на някакъв евреин.

Той също не бе стоял със скръстени ръце. Купи за Морийн разкошен бял жребец, принадлежал доскоро на офицер от френската кавалерия, и приличен издръжлив кон за себе си. Почти цяла нощ четка животните и тъкми амуницията им, така че сега тя блестеше под оскъдните лъчи на декемврийското слънце. Само след три дни щяха да посрещат Новата година. Земята бе покрита с пухкав сняг.

Двамата лесно разбираха какъв е маршрутът на царя — навсякъде по улиците височайшият кортеж беше посрещан с буря от приветствени викове и овации. Морийн застана така, че царят и свитата му да минат покрай нея, когато се връщат към крепостта. Генерал Кутузов, в пълна парадна униформа, седеше в шейна, която се движеше непосредствено след каретата на царя. Зад тях в кортежа се точеха още най-малко сто генерали и висши офицери.

— Сега! — прошепна Морийн на Дикън, когато внушителното шествие, водено от приветливия млад император, наближи.

Морийн заби шпори в хълбоците на нищо неподозиращото животно и го удари с камшика по задницата. Жребецът се втурна напред и тя умишлено не дръпна юздите. Конят и ездачката изскочиха от страничната улица и препречиха пътя на приближаващата колона.

И когато белият жребец, подплашен от многото хора, карета и коне, се изправи на задни крака, Морийн, точно както го бе замислила, пусна юздите и се смъкна от седлото на мекия сняг.

Хитростта й бе повече от сполучлива. Императорът и свитата му бяха принудени да спрат, за да не стъпчат с конете си падналата ездачка. Един от адютантите скочи от седлото и се втурна да помогне на Дикън да я изправят на крака. Самият император, разтревожен от инцидента, пришпори коня си, за да види дали дамата не се е наранила.

Морийн се усмихна мъченически и промълви, че си е навехнала глезена. Със сладък глас, който едва прикриваше мнимата болка, тя му каза, че е англичанка, че е отскоро в града и не знае къде може да намери лекар.

Странната поява на тази английска благородничка предизвика любопитството на царя и той й зададе няколко въпроса. Безпомощността и красотата й събудиха интереса му. Морийн се възползва от неговата благосклонност и му призна, че е дошла да търси годеника си.

— Ние винаги с радост помагаме на любовта! — отвърна Александър. — Но сега за вас е по-важно да получите помощ.

Той нареди да я качат на шейната на генерал Кутузов, да я закарат в крепостта и да я оставят да си почине, докато в щаба проверят къде е нейният годеник виконт Дьо Вал.

— Ако той е пленник тук, във Вилно, ще бъдем уведомени на часа и после с радост лично ще ви съобщим резултата от разследването.

Разбира се, той не изпълни последната част от обещанието си, но Морийн не съжаляваше за това. Единственото, което я интересуваше, бе, че най-сетне получи вести за Жерар. Само двадесет и четири часа след като я настаниха в крепостта, дойде един от адютантите на императора и й съобщи, че виконт Дьо Вал гостувал във вилата на генерал Бенигсен в имението му Закрет, намиращо се на няколко мили от Вилно.

Луда от щастие, Морийн го затрупа с въпроси. Добре ли е виконтът? Ранен ли е? Бил ли е в плен? Адютантът не можа да й каже нищо повече, но следващите му думи направиха всички отговори излишни.

— Имам заповед да поставя на ваше разположение една тройка, така че ще можете сама да посетите виконта и да се уверите какво е неговото състояние. Шейната ви чака на двора.

С блеснали от възбуда очи Морийн направи знак на един от лакеите да се приближи.

— Намерете прислужника ми Дикън и му кажете, че тръгваме незабавно за Закрет.