Клер Лоримър
Морийн (28)

Глава двадесет и седма
1799

Много пъти досега Морийн бе изпитвала ту гняв, ту съжаление към Мариан дьо Вал, но никога не бе предполагала, че може да заобича жената, чиято воля Жерар винаги поставяше над нейните и своите желания. И все пак само седмица след пристигането й в замъка Буланкур между нея и майка му се създаде близост, която се основаваше не само на обичта им към Жерар, но и на взаимното уважение и привързаност, които започнаха да изпитват една към друга.

Крехката възрастна дама, която ги посрещна пред огромната порта от ковано желязо, бе облечена в избеляла вехта рокля, ушита според модата от времето на Мария-Антоанета. Морийн бе поразена, като видя как тя спокойно, компетентно и без излишно суетене се погрижи за ранения Дикън. Веднага изпрати прислужник да повика лекар от Компиен, една млада камериерка изтича да приготви стаята, а на готвачката бе наредено да кипне вода. Виконтесата ни най-малко не се стресна от окървавените дрехи на Дикън. Залови се за работа съсредоточено и от време на време даваше нареждания със спокоен, властен глас.

Морийн с огромно облекчение прехвърли отговорността върху нея. Едва сега си даде сметка, че трудното пътуване и последното опасно премеждие са изцедили всичките й сили. Когато лекарят заши най-страшните рани и ги намаза с мехлем, виконтесата му нареди да се заеме с Морийн, без да обръща внимание на възраженията й. Самообладанието я напусна само за миг, когато се оказа, че юношата всъщност е млада жена, преоблечена в мъжки дрехи.

Преди да си легне, Морийн получи голяма доза лауданум и заспа като пребита. Събуди се късно на другата сутрин, когато виконтесата сама й донесе чаша от севърски порцелан, пълна с горещ шоколад.

Разговорът, който започнаха онази сутрин, продължи няколко дни и естествено се въртеше предимно около Жерар. Морийн не скри нищо, освен това, че има дъщеря от него. Докато двете се разхождаха из обраслите в бурени запуснати градини на замъка, Морийн носеше прости селски дрехи, които Жюл бе купил специално за нея в Компиен, а виконтесата бе облечена в изтърканата копринена рокля. Единствената отстъпка, която бе направила пред променящата се мода, бе да се откаже от перуките. Късо подстриганата й прошарена коса бе прибрана в мрежичка.

Вечер те продължаваха да разговарят пред камината, в която гореше буен огън. Виконтесата с удоволствие разказваше за детството на Жерар, а в лицето на Морийн имаше неуморим и жаден слушател. Двете взаимно подхранваха надеждата си, че той е жив, и споделената увереност възвръщаше оптимизма им.

През това време Дикън бавно, но сигурно се възстановяваше. След десет дни лекарят махна шевовете и му разреши да направи няколко предпазливи крачки с помощта на патерици. Дикън разказа още подробности за пътуването им и Мариан дьо Вал наистина се възхити от храбростта на Морийн.

Тя не обърна никакво внимание на факта, че любимата на сина й е незаконородена, защото виждаше с очите си нейната храбра, интелигентна и страстна природа. Все повече харесваше безрезервната й преданост към Дикън, милото й отношение към околните и готовността й да се жертва, без да мисли за себе си. Беше очарована от чувствителността и финеса, които личаха във всяка нейна постъпка. Това, което спечели сърцето й обаче, беше безкористната любов на Морийн към Жерар. Виконтесата разбираше, че само по чиста случайност момичето не е провалило живота си заради него. Нещо повече, тя подозираше, че детето на Морийн е от Жерар, и постоянно я разпитваше за малката, която можеше да се окаже първородната й внучка. От своя страна Морийн бе готова да говори с часове за Тамариск. Тя много й липсваше и желанието да я прегърне понякога ставаше направо непоносимо.

След завръщането си от затвора виконтесата водеше съвсем уединен живот. Колекцията й от бижута, за която някога се носеха легенди, и много картини, които бяха украсявали замъка, отдавна бяха продадени или разменени за храна. Единствено по-светлите петна върху тапетите напомняха за някогашния разкош. Някои от платната бяха унищожени при пожара, а други бяха откраднати. Малкото останало след революцията бе оцеляло благодарение на преданите слуги, които бяха успели да скрият някои вещи под плочите на избата и на други тайни места, преди да избягат. Сега в бъчвите нямаше капка вино, а побеснялата тълпа беше оставила от мебелите само онова, което бе твърде голямо или неудобно за носене.

— Може би наистина е било несправедливо някои да имат толкова много, докато бедните са гладували — каза веднъж виконтесата на Морийн. — През последните години дълго мислих и почти разбрах защо домът ми бе така осквернен. И все пак не виждам какво донесе революцията на обикновените французи. Бедните отново гладуват, а и условията, при които живеят, едва ли са се подобрили. Данъците са все така тежки и селяните пак са принудени да се лишават от голяма част от реколтата. Нима е възможно революцията да е била всъщност „много шум за нищо“?

— Тежките войни, които води Франция, струват скъпо и са нужни много пари — отвърна Морийн с въздишка, — а новите аристократи твърде бързо възприемат навиците на старите. Те също експлоатират бедните и аз не вярвам, че е възможно някога да настъпи онова равенство, заради което народът направи революцията.

— Дължа завръщането си у дома на генерал Бонапарт — продължи виконтесата — и не би било никак почтено да говоря против него, но съм сигурна, че Антоан никога не би приел новия режим. Знам, че ако беше жив, щеше да се бие до смърт за каузата на емигрантите.

Морийн бе видяла портрета на загиналия виконт и добре разбираше защо Мариан се е влюбила в него. Макар Жерар да приличаше на майка си, италианката, нещо в чертите му напомняше за този красив французин. Предаността на Мариан дьо Вал към спомена за съпруга й можеше да се сравни единствено с привързаността й към нейния син. Виконтесата открито каза на Морийн, че дори и Жерар да бъде убит, тя никога няма да напусне дома на Антоан, та ако ще да живее в най-голяма мизерия.

И сега бедността надничаше отвсякъде. Повечето прозорци бяха заковани с дъски, а в стаите нямаше нищо. Разкошните навремето тапети висяха на парцали по стените, които бяха просмукани от влага. Отдавна нелъсканият паркет бе покрит с дебел слой прах.

Всъщност мебели имаше само в будоара на виконтесата, в малката стая с изглед към градината, в която се хранеха, в преддверието и в спалните. Неколцината прислужници не можеха да поддържат другите помещения. В най-окаян вид беше библиотеката. Лавиците по стените пустееха, защото всички книги бяха изгорени в безсмислена, ужасяваща клада на терасата. Виконтесата не намираше думи да изрази възмущението си от това вандалство.

С всеки изминал ден Морийн разбираше все по-добре силното желание на Жерар да възстанови замъка. Самата тя искаше да възвърне някогашната му красота и дори се зае да бродира един разкошен гоблен, повреден при пожара. Морийн никога не бе обичала ръкоделието и при всеки друг случай подобно занимание би я отегчило до смърт, но сега намираше в него удовлетворение и радост.

Досега никой не бе повдигал въпроса за тяхното завръщане в Англия. Дикън още не бе достатъчно здрав, за да пътува. На нейния въпрос лекарят, който дойде да свали конците му, отговори, че той няма да е в състояние да язди дори на кратко разстояние поне още две седмици. Бе загубил много кръв и въпреки че имаше силен организъм и оздравяването му вървеше добре, все още се уморяваше бързо и се чувстваше много слаб.

Така поне засега Морийн се установи в замъка и с радост прекарваше времето си в компанията на майката на Жерар. Наслаждаваше се на слънчевите дни и на възможността да възстанови силите и здравето си. Ако не бе ужасната несигурност за съдбата на Жерар, можеше да се каже, че щастието й е пълно.

Скоро Дикън започна да язди всеки ден по един час, за да укрепнат мускулите на краката му, и Морийн често го придружаваше. Жюл ги водеше на лов за зайци и фазани, с които попълваха припасите в замъка. На връщане от една такава разходка, точно когато излизаха от гората, старият прислужник дръпна юздите и закова коня си на място.

— В замъка има някой! — с вдигната ръка ги предупреди той.

Морийн и Дикън избягваха да се приближават до Компиен и до съседните ферми от страх някой да не съобщи, че в околността са се появили непознати. Ако ги откриеха, двамата веднага щяха да бъдат заподозрени в шпионаж. Затова сега бдителният Жюл им забрани да напускат прикритието на гората, докато не разбере кои са неканените посетителите.

Той се насочи към замъка в спокоен тръс, сякаш се завръщаше от разходка и не подозираше нищо. Непознатият кочияш, който пазеше спрялата пред входа карета, му разказа, че бил нает в Компиен от някакъв млад неаполитански благородник и съпругата му. Двамата били бежанци, защото, както с гордост заяви той, „великият Наполеон разби неаполитанците на пух и прах“. Младата двойка явно била много богата, как иначе щяла да си осигури необходимите документи и паспорти, за да пристигне безпрепятствено във Франция.

— Щедро, дори много щедро ми заплатиха за услугата и би било направо глупаво да се откажа от такъв хубав залък дори и заради принципите на равенството… още повече, че той е обилно намазан с масълце! — При тези думи кочияшът намигна многозначително на Жюл и посочи с очи към замъка. — Ама и ти не падаш по-долу, а, братле?

Озадаченият Жюл промърмори нещо неразбираемо в отговор и побърза да влезе в замъка. Докато вървеше по коридора, дочу гласове от салона на виконтесата. Той се закова на място и зяпна от изненада. Не можеше да повярва на ушите си.

— Мили Боже! — прошепна Жюл. — Нима е възможно?!

Най-сетне чудото бе станало! Беше се завърнал младият господар. Жюл влезе в салона и завари виконтесата да прегръща сина си с радостни сълзи в очите. Жерар веднага пристъпи напред, за да се здрависа с верния стар слуга, който едва се сдържаше да не заплаче от щастие.

— Не съм призрак, Жюл! — засмя се Жерар. — Моля ти се, кажи го на мама, защото виждам, че още не смее да повярва на очите си!

Жюл избърса сълзите си с ръка и се усмихна на Жерар.

— Станали сте истински мъж, господарю! — каза той, докато оглеждаше широките му рамене и новите бръчки около очите и устата му.

— Искам да те запозная със съпругата си! — каза Жерар, хвана Жюл за ръката и го обърна с лице към младата дама, която стоеше до прозореца. — Виконтеса Фаустина дьо Вал! Скъпа, това е Жюл, моят верен приятел, за когото съм ти разказват толкова много!

Жюл хвърли кратък поглед към дребното русокосо момиче, което му се усмихна мило и след това отново обърна пълните си с обожание очи към Жерар. Възрастният човек слисано промърмори някакъв поздрав, защото бе изненадан от внезапната новина, че господарят е довел съпруга вкъщи.

Жюл, който никога не задаваше въпроси, но в повечето случаи проницателно отгатваше всичко, бе убеден, че английската благородничка по някакъв начин е свързана с Жерар. Морийн съвсем открито го бе разпитвала за стотици подробности от детството на Жерар и старият прислужник беше сигурен, че тя е влюбена в господаря му.

При мисълта за англичанката той се сепна и си припомни, че двамата с Дикън го чакат в гората. Той погледна объркано към виконтесата — този път наистина не знаеше какво да стори.

— Мадам, казах на гостите да останат в гората, докато се уверя, че в замъка не ги заплашва никаква опасност. Трябва веднага да се върна и да ги успокоя!

— Почакай! — извика тя така рязко, че всички се обърнаха към нея. После веднага възвърна самообладанието си и нареди с обичайния си властен тон: — Първо намери Луиз, Жюл, и я помоли да отведе виконтесата в синята спалня! — Тя се обърна към Фаустина: — Мила, сигурно сте уморена от дългото пътуване и вероятно искате да си починете и да се освежите. Луиз ще ви донесе топла вода и всичко друго, от което се нуждаете. Жерар…

— Да, мамо? — въпросително я погледна той.

— Искам да говоря с тебе, преди да се качиш горе! — Тя видя тревожния поглед на Фаустина, която сякаш се страхуваше да го изгуби от очи дори за миг, и побърза да я успокои: — Луиз ще се погрижи за вас, мила, а и Жерар ще ви последва след малко!

Тази заповед бе посрещната без негодувание, Фаустина се подчини на свекърва си със същото покорство, с което изпълняваше разпорежданията на родителите си. Тя се повдигна на пръсти, за да целуне Жерар по бузата, но той отвърна разсеяно на ласката й, защото не откъсваше очи от лицето на майка си.

Веднага щом останаха сами, той се приближи към стола й и попита:

— Какво има, мамо? Каква е тази тайна, която трябва да остане скрита от Жюл и от жена ми? Приличаш на някой заговорник!

— За Бога, Жерар, не се шегувай! — отвърна сериозно тя. — Искам да ти съобщя нещо и мисля, че ще е по-добре да го направя, докато Фаустина я няма. Не зная как ще го приемеш, но след като го чуеш, ще се убедиш, че постъпих правилно.

Напълно объркан от този загадъчен увод, Жерар се намръщи и помоли:

— Каквото и да е то, мамо, не се колебай да ми го кажеш! Ако става дума за нашите парични затруднения, мога да те успокоя, че Фаустина знае всичко. Казах й, че нашият дом е истинско олицетворение на бедността, но за нея това няма значение. Единственото, което иска, е да бъде с мене!

— Не става дума за пари, Жерар… а за любов! — каза виконтесата след кратко колебание.

— Любов ли? — попита с присвити очи той. — Какво искаш да кажеш? Нима не одобряваш Фаустина?! Уверявам те, че тя произхожда от…

— Не, Жерар! — спря го майка му. — Това, което искам да ти кажа, наистина засяга твоята малка Фаустина, но не пряко… Само ако знаех, че си се оженил!

— Не си ли получила писмата ми, мамо!? — изненада се Жерар. — С първото ти съобщавах, че съм пристигнал невредим в Неапол, във второто ти писах, че съм в Палермо и че съм вече женен, а последното изпратих, за да ти кажа, че потегляме за Франция през Гибралтар.

— Нито едно не е стигнало дотук — отвърна виконтесата, — но това не бива да те изненадва. Когато преди няколко месеца при мене се отби маркиз Дьо Жеридон, научих, че в открито море корабите биват претърсвани за писма от англичаните, а и кореспонденцията се следи от политическата полиция в Париж. Нямах никакво известие от тебе. Не знаех дали си жив или мъртъв и не подозирах, че си загубил паметта си и служиш като прост моряк под името Джордж Кинг.

Жерар взе ръката й и притисна устни към нея.

— Толкова съжалявам, че ти причиних неприятности и тревоги! Но щом не си имала известия от мен, тогава откъде знаеш, че бях получил амнезия и дори за известно време не помнех кой съм?!

— Морийн ми каза! — отвърна виконтесата и го погледна право в очите. Видя изписаната на лицето му изненада и бързо добави:

— Жерар, сега тя се намира в Компиенската гора и очаква Жюл да й съобщи дали е безопасно да се прибере в замъка. С нея е и прислужникът й Дикън.

Руменината, която бе избила по лицето на Жерар, се смени с восъчна бледност. Той се олюля и продължи да я гледа втренчено.

— Морийн е тук?! — прошепна задъхано. — Трябва да я видя веднага! А аз се бях уплашил, че ще ми кажеш нещо неприятно! Само ако знаеш колко съм щастлив, мамо! Още не мога да повярвам, та това е истинско чудо! Извини ме, ще те оставя за малко сама! Нямам търпение да се срещна с нея!

Той щеше да изскочи от стаята, ако майка му не го бе спряла с властен жест. Тя строго му нареди да размисли добре. Каза му, че Морийн все още го обича много, щом се е решила да предприеме такова рисковано пътуване, за да го търси във Франция. Докато говореше, разбра по изражението му, че и той изпитва същото към нея. Веднага след това му напомни нещо, което той, изглежда, бе забравил — сега беше женен и малката простодушна Фаустина го чакаше търпеливо горе, без да подозира нищо. Колкото и силна да бе любовта между него и Морийн, не биваше в никакъв случай да нараняват младото момиче.

Жерар скри с ръце измъченото си лице. Разбираше, че майка му е права, но въпреки това с цялото си същество копнееше да намери единствената жена на този свят, която някога бе обичал.

— Какво да направя! — сърцераздирателно извика той. — Обичам я! Винаги съм я обичал! Когато се ожених за Фаустина, мислех, че Морийн все още е съпруга на лорд Бар. Научих за смъртта му едва след сватбата. Ето че сега тя е тук, а аз… — Гласът му се задави от ридания.

— Зная, че ти е тежко — меко каза виконтесата. Сърцето й се късаше, като го гледаше как страда. — Но си длъжен да помислиш за Морийн, Жерар! Вестта за брака ти ще бъде голям удар за нея. Може би ще е най-добре Жюл да й съобщи. Тя надали ще има сили да застане пред тебе и съпругата ти, а мисля, че и двамата няма да успеете да скриете чувствата си от малката Фаустина.

— Какво говориш, мамо! — остро възрази той. — Трябва да видя Морийн на всяка цена! Не се обиждай, но за мене тя е по-важна от всичко на този свят! Разбери, аз я обичам! Винаги съм я обичал! Щом е тук…

— Тя трябва да се върне в Англия! — прекъсна го виконтесата. — Няма друга възможност, Жерар! Тя е прекрасен човек, влюбена е в тебе и не можеш да я унижиш с предложението да остане тук като твоя любовница, дори това да беше възможно. Ако бяхме в Париж, лесно можеше да й намериш къща, в която да я посещаваш, но в Компиен?! Фаустина скоро ще научи за това и надали ще го понесе. Огорчението на Морийн ще е още по-голямо. Жерар, момчето ми, трябваше да поизчакаш малко. Не помисли ли, че човек на годините на лорд Бар няма да живее дълго, дори и ако не страдаше от сърце?

В погледа на Жерар се четеше укор.

— Много е лесно да посочиш мъдрото решение сега, мамо! Нали доскоро самата ти ме караше да сключа изгоден брак, искаше да имаш внуци. Освен това бях сигурен, че Морийн ме смята за мъртъв и дори мислех, че за нея така е по-добре. Двамата бяхме стигнали до извода, че не можем да живеем заедно заради моя дълг към паметта на татко. Когато се случи онази злополука на моста, ние бяхме пред раздяла. Повтарям ти, мислех, че ще е по-щастлива, ако не знае, че съм останал жив. Мамо, толкова пъти си изтъквала, че произходът ми ме задължава да се оженя за…

Мариан дьо Вал въздъхна тежко. Породилата се у нея обич към Морийн и съчувствието й към драмата на Жерар я бяха накарали напълно да забрави бедственото им положение. Когато го укори, че е взел за съпруга Фаустина, тя мислеше единствено за разбитите сърца на двамата влюбени.

Майката и синът се гледаха, без да знаят какво да правят.

— Върви при нея! — отстъпи виконтесата, трогната от изписаното на лицето му отчаяние. — Нека Морийн сама реши как да постъпи, но съм сигурна в едно: тя няма да пожелае да остане под един покрив със съпругата ти. Според мене ще замине за Англия на часа.

В това време Дикън ставаше все по-неспокоен. Жюл се бе забавил много повече, отколкото бе необходимо, за да измине пътя до замъка и обратно. Нещо му подсказваше, че Морийн е в опасност. Когато забеляза, че конникът, който препускаше с всички сили към тях, е много по-млад от Жюл, той извади пистолета си и каза на Морийн да се скрие зад дърветата. Тя обаче не помръдна и здраво стисна юздите на коня си. Погледът й следеше неотклонно приближаващия ездач. Сърцето й лудо заби и краката й се разтрепериха, но тя знаеше, че не е от страх.

— Дикън! Това е Жерар!

Дикън бавно отпусна пистолета. Обърна се към нея и протегна ръка, защото видя, че лицето й е пребледняло и тя се олюлява. Морийн го отблъсна и се втурна към Жерар, който закова коня си на място, пъргаво скочи от седлото и се затича към нея. Двамата се прегърнаха.

Дикън се приближи и улови коня на Жерар. След това извърна лице, защото чувстваше, че в гърлото му е заседнала буца. Кога за последен път бе присъствал на такава среща между двамата влюбени? Сякаш беше преди сто години! Ето че те отново бяха заедно.

Онемели от щастие, Морийн и Жерар се притискаха един към друг с преплетени ръце, заслушани в туптенето на сърцата си. Едва след няколко минути намериха сили да заговорят. Жерар леко я отблъсна от себе си, за да я погледне в лицето.

— Станала си още по-красива, любов моя! — възкликна той. — Само ако знаеш, Морийн, колко съм мечтал за този миг! Бях загубил всякаква надежда!

— Аз също! — с радостно нетърпение го прекъсна тя. — Нали не сънуваме, Жерар? Не, не е сън! Сърцето ми подсказваше, че ще се завърнеш във Франция и непременно ще те намеря в Компиен. Въпреки всичко нито за миг не повярвах, че си мъртъв. Знаех, че си жив, макар и някъде далеч оттук. Слава Богу, предчувствието не ме излъга!

Жерар покри лицето й със страстни, отчаяни целувки, после се отдръпна от нея и каза с горчивина:

— Аз обаче се бях примирил, че ще те загубя. Не можех да повярвам, че някога отново ще бъдем заедно. Прости ми! Моля те, прости ми!

С блеснали от щастие очи Морийн нежно обхвана с длани лицето му.

— Да забравим това, Жерар! Вече нищо няма да ни раздели. Аз мога да се омъжа за тебе, защото бедният Джилбърт не е между живите. Най-сетне съм свободна и те обичам както никога досега.

Той стисна ръцете й с изкривено от болка лице.

— Аз също те обичам, Морийн, и то повече, отколкото можеш да си представиш, повярвай ми! Знам, че си свободна, и от всичко на света най-много бих искал да станеш моя съпруга, но… аз съм вече женен! — Нервите му не издържаха и той почти изкрещя тези думи в лицето й. По очите й позна, че тя не може да ги възприеме.

— Това не е вярно, нали, Жерар? Кажи ми, че не е! Ти се шегуваш! Моля те, мили, не се подигравай с толкова важни неща! Кажи ми веднага, че това не е вярно!!! — Сега и нейният глас се извиси до крясък, в който прозираше по-скоро страх, отколкото гняв. Начинът, по който я гледаше, вледеняваше сърцето й. Морийн го хвана за ризата и го разтърси, като го молеше да се отрече от думите си. Със сълзи на очи Жерар улови ръцете й в своите. И двамата трепереха неудържимо.

— Вярно е! — прошепна едва чуто той. — Преди шест месеца се ожених за момиче от Неапол на борда на един английски кораб. Казва се Фаустина, дона Фаустина Монте Джиачинто. Научих за смъртта на съпруга ти, когато вече бе твърде късно. Разбери, Морийн, просто не вярвах, че някога ще те видя отново. Обичам те и никога не съм преставал да те обичам, но се опитах да мисля за твоето, а не за моето щастие! Бях убеден, че ме смяташ за мъртъв и реших, че ще е по-добре да остана за тебе само един спомен. А Фаустина… прости ми, Господи, за тези думи, но в отчаянието си аз не се интересувах какво ще стане по-нататък. Ожених се за нея, без да я обичам! О, Морийн!…

Тя се опита да освободи ръцете си, но Жерар ги стискаше здраво. На всяка цена трябваше да я накара да разбере. Просто не можеше да понесе мисълта, че тя се чувства предадена от него. Устните му трескаво шепнеха обяснение след обяснение, но лицето й не променяше израза си. Изглеждаше като замаяна, смисълът на думите му явно не достигаше до нея. Жерар отново и отново я молеше да го разбере. Най-сетне му се стори, че тя започва да се съвзема, но думите й отново го хвърлиха в отчаяние:

— Когато ти не се завърна в имението, аз бях бременна. Носех твоето дете, Жерар! Преди шест месеца родих дъщеря, нашата дъщеря! — Тя се разхълца неудържимо. Тялото й се тресеше така, че Жерар трябваше да напрегне цялата си сила, за да я удържи. Той я притискаше към себе си, люлееше я, шепнеше й нежни думи, но сълзите му капеха в косите й.

Тя усети как мускулите му се стегнаха и погледна нагоре. Стиснатите му устни и издадената напред брадичка изразяваха твърда решителност.

— Недей да плачеш, Морийн! Вече зная какво трябва да направим. Не мога да се разделя с тебе и не ме интересува как ще изглежда постъпката ми в очите на света. Няма връщане назад! Ще призная истината на Фаустина и ще я помоля да ме освободи от брачния обет. Религията ни не позволява развод, но се надявам, че Негово светейшество ще направи изключение и ще анулира този брак. Морийн, чуй ме, единствена моя! Избърши очите си! Обещавам ти, че всичко ще бъде наред! Обичам те!

Постепенно Морийн възвърна самообладанието си. За нея Фаустина беше просто едно име. В този миг дори и през ум не й минаваше, че младата съпруга на Жерар може би го обича не по-малко от самата нея. Възможността бракът им да бъде разтрогнат бе първият светъл лъч на надежда, който разкъса мрака. А дори и това да се окажеше невъзможно, тя не даваше пет пари, защото на този свят държеше единствено на Жерар. Майка му също щеше да ги разбере, никой друг, освен може би леля Клари, не знаеше колко дълбоко и искрено го обича тя.

Тази нова надежда възвърна силите й и тя побърза да прогони всяко колебание. Жерар не мислеше да бяга от отговорност. Бе решил да свърже съдбата си с нейната независимо от последствията. Двамата заедно можеха да се изправят срещу всичко. Не им бе нужно одобрението на останалия свят, нуждаеха се единствено един от друг.

— Ела, малка катеричке! — подкани я Жерар. — Да отидем в замъка и да съобщим на мама. Тя няма да ни откаже благословията си, защото някога именно любов като нашата я е свързала с баща ми. Дори може би ще ме посъветва как да съобщя намеренията си на бедната малка Фаустина. Хайде, Морийн, да не губим повече време!

Жерар се обърна и повика Дикън, който тактично се бе отдръпнал настрани. Щом чу името си, той се приближи с усмивка и протегната ръка.

— Добре дошъл у дома, сър! Радвам се да ви видя здрав и читав!

— Аз също се радвам да те видя, Дикън! — топло отвърна на поздрава му Жерар. — Сигурно ти причиних много тревоги с моето неочаквано изчезване миналото лято в Съсекс. Когато ни остане време, с радост ще ти разкажа всичките си приключения!

— Е, сър, и аз мога да ви поразкажа туй-онуй! — отвърна Дикън и погледна към Морийн, за да се увери, че тя се чувства добре. Тя продължаваше да държи ръката на Жерар и на лицето й бе изписано такова нескрито обожание, че той побърза да отвърне очи. Никой освен Жерар нямаше право да наднича в разголеното й сърце. — А Ваша милост ще пътува ли с нас накъм Англия?

Усмивката на Жерар се стопи и той отново доби угрижен вид.

— Не зная, Дикън, но много скоро ще разберем. Връщаме се в замъка, за да обсъдим положението с майка ми. Едва след това ще решим.

Морийн изненадано погледна Жерар. Не попита нищо, но в главата й се въртяха десетки въпроси. Жерар каза на Дикън, че ще решат след това, а тя си мислеше, че решението е вече взето.