Свобода Бъчварова
Гонитбата (9)

Глава девета

Една вечер в началото на април 1925 година Скарлатов реши да посети новооткритото заведение на Татарски, който многократно го канеше, но Борис все не намираше време. Тази нощ той нямаше какво да прави. Не му се оставаше сам вкъщи. Облече тъмен костюм и тръгна пеша. Въпреки ранния час на нощта, по улиците нямаше хора. След деветоюнския преврат и септемврийския метеж хората сами си наложиха полицейски час и всеки гледаше да се прибере у дома, докато е светло. Искат не искат, дюкянджиите и търговците се съобразяваха със създалото се положение. Те спускаха рулетките и кепенците заедно с обезлюдяването на улиците. А какъв живот кипеше, каква търговия се развиваше преди войната!… Сега по тия улици можеше да видиш само полицаи, закъснели пияници и бездомни кучета. Електрическите фенери осветяваха запустелия град. Нещо тревожно имаше в спокойствието и тишината на нощта. И не само Борис го усещаше, но и софиянци, и целият народ… Той излезе на площад „Света Неделя“. Храмът имаше интересна архитектура и бе една от забележителностите на столицата — вторият по големина след „Александър Невски“.

Заведението на Татарски се намираше в една тиха пресечка близо до площада. Тук, в иначе замрелия град, животът пулсираше за учудване на Скарлатов. Една неонова реклама — новост по онова време, светеше и гаснеше. Бар „Щастлива Арабия“, прочете Борис. По уличката имаше множество хора — продавачи на семки и леблебия, бедняци, зяпащи въртящия се кръг от електрически крушки пред заведението. Пристигаха и си отиваха файтони. От тях слизаха солидно облечени мъже и жени. Тук можеше да видиш събрани всички спекуланти, новобогаташи, търговци… Те плаваха като акули в мътните води на безнадеждната следвоенна разруха и излапваха всичко, което срещаха по пътя си. Те не влагаха печалбите в нови предприятия, нито пестяха пари за нещо по-голямо. Живееха ден за ден и широко пръскаха измъкнатите от бедняците левчета. За тях нямаше нито морални, нито административни прегради. Даже с цената на хляба, въпреки строгия закон, играеха както си искат, камо ли с останалите продукти като месо, сирене, олио, масло, захар… Докато целият свят се приближи и надмина довоенния стандарт, в България нямаше и помен от някаква надежда за добро бъдеще. Държавата приличаше на умрял огромен вол, а тия тук — лешоядите, които изяждаха мършата. Тези негови мисли не за пръв път му се явяваха, но тук, на тая улица, пред заведението на Татарски Борис ги преживя. Всичко е загубено, какво правиш ти?! — отново и за кой ли път се попита той… Навикът! Навикът да се живее е толкова силен, че те прави сляп и глух, отъпява те и те кара да не мислиш!… В края на краищата, ако не е така, всеки ще си тури край на живота… Поне тия, които са добили тая проклета способност да мислят!…

Той спря пред яркоосветения вход на бара. Над арковидната стъклена врата една огромна мида, очертана от неоновите тръбички, хвърляше студена синя светлина наоколо. Още от външното оформление се чувстваше ръката на Татарски. Израсъл в цирковете, артист до мозъка на костите, за него идеалният архитектурен стил си оставаше цирковият — бляскаво разклонение на сецесиона. Портиерът, сякаш излязъл от манежа — в яркочервена униформа със златни галони — посрещаше влизащите. Но късият му врат, огромният гръден кош издаваха бившия цирков борец, макар и застарял. Още тук се чувстваше респектът на физическата сила. Той изглежда го позна, понеже напусна входа и изтича в заведението. След малко се появиха заедно с Татарски, облечен в строг фрак с голямо, яркочервено цвете в бутониерата. Този силен, едър, по своему красив мъж вложи в посрещането на Борис цялата си любезност, възпитание и светски маниери, придобити от безкрайните скитания по континентите и от срещите му с най-различни екземпляри на човешкия род.

— О, господин Скарлатов! Вие ми върнахте самочувствието! Трогнат съм, че дойдохте във Вашия дом!…

— Защо моя? — усмихна се Борис.

— Защото е самата истина! Вие дадохте хляб на мен и бедните артисти. Ние Ви принадлежим, както и заведението. Вие носите щастие, господин Скарлатов!…

Фасадата откъм улицата — тясна по размери, съвсем не даваше представа за големината на зданието. Макар и триетажно, то се простираше в дълбочина, притиснато от двете съседни високи сгради. Прозорците на горните етажи не светеха. Те се спуснаха по широката мраморна стълба, покрита с дълга яркочервена пътека, захваната от лъскави медни пръчки. Долу една завеса като изход за арената, също от червен брокат напълно даваше илюзията за цирк. Явно всичко тук е разположено под земята, прецени Скарлатов. Посрещна ги един огромен набит мъж във фрак. Гардеробиерката — весело момиче с къса по модата рокля, открояваща пъргави, силни крака, пое пардесюто на Скарлатов, окачи го и се върна с едно цвете. Внимателно го сложи на бутониерата му. Борис бръкна за бакшиш, но момичето уплашено отскочи.

— О, господин Скарлатов, цветето е от все сърце!

Татарски доволен се усмихна и леко я докосна с ръка по бузата. Поведе го по-нататък.

— Искате ли да влезем в игралната зала?

— Има още един етаж в зимника?!

— Именно! Затова настоявах за тази сграда. Тя е безценна! Направихме допълнителен изход откъм офиса.

— И как е алъш-вериша?

— За съжаление, господин Скарлатов, печалбите са от рулетката, а не от голямата зала и програмата.

— Не искам сега да слизам долу. Чувствам се като в гробница.

— И аз, но играчите са доволни. За тях бърлогата е повече от дом. Заповядайте, господин Скарлатов…

Те минаха покрай една малка будка, тапицирана с кадифе. Три прозорчета гледаха в различни посоки. Едното към стълбището за рулетката, другото към входа и третото към залата. През полуоткрехнатата врата Борис забеляза мадам Жорж. Тя излезе, за да го посрещне. Облечена по последна парижка мода, с привличащи погледа бижута, закръглена, весела и усмихната, тя се изправи на пръсти и целуна Скарлатов. След това го заля с комплименти на своя напевен френски език. В нейно присъствие той се почувства радостен и спокоен. Тази жена, преминала средна възраст, но напълно запазена, поддържаше своята минала хубост. На пръв поглед изглеждаше безгрижна, дори несериозна, но той знаеше, че в нейното женско сърце парите играят далеч по-голяма роля, отколкото сантименталните преживявания. Тя дойде в България преди войната, мъжът й — чиновник в едно осигурително дружество с чужд капитал — почина рано. Деца нямаха. И тогава тази весела парижанка показа на какво е способна. Тя не покри главата си с черна забрадка, нито издаваше някаква смазваща скръб. Напротив, посрещна удара по мъжки. Не пожела да се върне в Париж. Изглежда там нямаше никой, който да й помогне. Сама реши да се справи и го стори отлично. В този период Скарлатов й помогна много, преди всичко с кредити. Тя отвори малка модна къща с две момичета помощнички. После нае малко магазинче на „Леге“ и скоро пред витрината по всяко време можеше да видиш млади дами, стоящи с часове. Всеки ден тя излагаше нова рокля или костюмче. Чрез мадам Жорж френската мода идваше за броени дни в София. Така работата й се разрасна, клиентелата също. Целият софийски хайлайф купуваше от нея шапки и тоалети. Тя на драго сърце съветваше всички — и млади, и възрастни — как да изглеждат привлекателни, женствени и желани от мъжете. Влагаше парите си в акции или ценни книжа. Посещенията й в Банката станаха редовни, а разговорите със Скарлатов за малкия й бизнес — приятни беседи. Той с удоволствие я съветваше и й помагаше. Железни търговки са тия парижанки, помисли си той и се усмихна.

— Господин Татарски, аз съм сам. Ще имате ли нещо против, ако тази нощ ми прави компания мадам Жорж?

— Точно това смятах да Ви предложа, но не знаех как ще го приемете.

— Разбира се, с голямо удоволствие, ако мадам не е на друго мнение?…

— Какво приказвате!… Да вървим, господин Скарлатов. С такъв представителен мъж, повярвайте ми, никога не съм била в живота си.

Тя игриво погледна Скарлатов със сините си очи и внимателно го хвана подръка, вдигнала гордо глава, както в блестящите времена на френските крале аристократите са влизали в залите на Версайл. Нейното очарование никой не бе в състояние да изкопира или научи. Само парижкият климат и въздух можеха да създадат парижанката. И наистина, Борис се почувства мъж в истинския смисъл на думата. Когато двамата влязоха в залата, всички се извърнаха. Татарски ги настани на централната маса срещу подиума, Скарлатов огледа кръглата зала, тапицирана в тъмночервено кадифе. Колоните отстрани ограждаха сепаретата. Оркестърът, за негово учудване, заемаше малък балкон отстрани на подиума като в цирка. Така може би целият персонал се чувстваше в свой дом. Млади, стройни и пъргави келнери учтиво и сдържано сервираха на клиентите. Татарски остана прав. Не пожела да седне. Чукнаха се за успехите на заведението. Той се извини и се оттегли. Мадам Жорж, бодра и доброжелателна, не се натрапваше.

— Не Ви ли е трудно едновременно да поддържате магазина и да работите тука? — попита я Борис.

— О, не! Тук се разнообразявам. А идват и много интересни хора. За кратко време завързах много връзки, които ще ми потрябват.

— Смятате ли, че заведението няма да банкрутира?

— Господин Скарлатов, никой не е пропаднал на тоя свят от подобни заведения. Това знам от Париж, но важи за всяка страна.

Изведнъж млъкна. Някаква сянка мина по лицето й.

— Все пак нещо Ви смущава?

— Не заведението, господин Скарлатов, а държавата. Тук стават страшни неща. Питам се понякога дали тази страна и този народ няма да се самоунищожат? Ето кое ме смущава. Ако България пропадне, ще пропадне и бара на господин Татарски, и моя магазин. Всички ще отидем по дяволите!

Лицето й стана сериозно, но след миг пак се усмихна мило и сложи ръка върху тая на Борис.

— Виждате ли, и аз, без да искам, съм станала мрачна като вас, българите. Бъдете весел като нас, господин Скарлатов! Французите и революциите правят весело, нали така?

Разговорът им бе прекъснат от един скандал в сепаретата. В дъното им седеше група руски офицери белогвардейци. Един от тях, напълно пиян, излезе от сепарето и щеше да падне, ако не се вкопчи в колоната. Обръснатата му глава блестеше като билярдна топка.

— Господа, встать! За Царя, за Россию!

Другите също станаха. Всички наведнъж изпиха чашите си и разбиха кристала в пода. Татарски, придружен от двама келнери, хвана за гимнастьорката пияния офицер, който се дръпна силно назад. Парче плат заедно с копчетата остана в ръцете на Татарски.

— Паршивая сволочь! — изсъска офицерът.

Атлетът едва замахна с къс удар на разтворената си длан и пияният се срути подкосен. Изнесоха го навън. Татарски се върна и само фиксира другия скандалджия. Офицерът стана и залитайки, го последва. По-късно той обясни на Скарлатов.

— Това рядко се случва и все с белогвардейци.

— Защо ги допускате? Имате ли печалба от тях?

— Никаква! Напротив — губя!

— Тогава?

— Има свестни между тях. Истински руснаци! Те силно страдат за родината си. А аз, господин Скарлатов, няколко пъти съм посещавал Русия. Живял съм дълго време там, имам отлични приятели и някак си се чувствам задължен. Разбирате ли? Минали са през ада на революцията, после лагерите в Галиполи и накрая — България, която не ги прие много дружелюбно. Жаля ги.

Към полунощ, когато заведението се изпълни до последното място и към входа се трупаха правостоящи, постепенно светлините намаляха и запалиха прожекторите. Те осветиха малка сцена. Завесата се вдигна. Започваше програмата. Излезе Татарски и поздрави присъстващите, а после обяви началото на програмата. Оркестърът засвири. Първи се появиха възрастен мъж с атлетично телосложение и едно слабо като скелет момиче.

— Дуо Гуера, прочуто в цял свят! — обяви Татарски.

И започна играта и балансирането на двамата с бамбуков прът, накрая с рогатка. Номерът изискваше огромно усилие и внимание от страна на двамата.

— Виждате ли, господин Скарлатов — обясняваше мадам Жорж, — колкото е по-нисък таванът, толкова першът трябва да е по-къс. А късият перш трудно се балансира. Ако е под купола на цирка, не е толкова тежко, но тук е направо опасно!…

Номерата следваха един след друг. Всеки от тях завършваше с появата на камерната балетна трупа от млади момичета. Те сменяха костюмите си в зависимост от танца — испански, цигански, руски, френски канкан… Оскъдното облекло показваше на публиката красивите им тела. Мъжете в заведението, изцяло погълнати от гледката, вече достатъчно пияни, не скриваха напиращите желания. Защото тук, в тоя храм на плътта, съблазънта властваше. Това бе и смисълът, и целта на програмата. После лампите светнаха. Чу се ропот. Двама мъже станаха от масата и почнаха да викат:

— Искаме Роза, къде е Роза?

Оркестърът засвири танго, но никой не стана да танцува. Ропотът се усили. Започнаха да свирят с уста. Ръкопляскаха в такт както в цирковете, когато искат да се повтори номерът. Оркестърът млъкна. Всички викаха в хор „Роза“. Скарлатов имаше чувството, че още малко и заведението ще стане на трески. Но в този момент се появи Татарски. Когато настъпи тишина, той се усмихна и извика:

— Цигански танц, изпълнява Роза Иванова!…

Рев и ръкопляскания разтърсиха заведението. Оркестърът засвири туш. Завесата се вдигна и камерният балет от момичетата, облечени като циганки, започна своя танц.

— Каква е тази Роза? — тихо попита Скарлатов.

— Никой не знае. Вероятно е циганка, но сам ще видите. За мен тя е феномен! — обясни мадам Жорж.

Най-после се появи самата тя. Облеклото й напомняше „1001 нощ“ — полугола, обута в шалвари от воал, открояващи стройните й крака. Лъщящата й гладка матова кожа, дългите красиви ръце и веселото й лице, сякаш цялото заето от огромните й черни очи, веднага покоряваха. Гъстите й коси падаха свободно по раменете. Още с появата си тя изцяло погълна вниманието на присъстващите. Това, което последва, остана завинаги в съзнанието на Скарлатов като особено преживяване. Тук имаше всичко — и пластика, и изкуство, и плът, и съблазън… Тя играеше сякаш в транс, без да се щади, но с такава лекота и изящество, които изглеждаха недействителни. Цялото й тяло трепереше в ритъма на източния танц. Тежките гердани от златни монети и гривните звънтяха. Танцът все повече и повече се ускоряваше. Борис помисли, че още миг и ще настъпи краят, и ще се случи нещо непредвидено, но не се случи нищо, а напротив, ритъмът се усили и Роза скочи от подиума в залата. Сега заигра пред масата на Скарлатов. Цялото заведение се изправи, за да гледа по-добре. Някои се качиха на масите. Борис я наблюдаваше от един метър. Погледна лицето й. Тези черни очи не виждаха нищо. Фигурата й се подчиняваше на музикалния ритъм от само себе си, без участието на волята. Зрелището изцяло го погълна. Никога в живота си не бе стоял толкова близо до таланта, защото нито за миг той не се усъмни, че момичето го притежава. Макар за кратко време, тази танцьорка владееше душите на присъстващите тук. И накрая, когато изглеждаше, че вече нещо ще се скъса, музиката внезапно спря. Тя се поклони. Гърдите и буйно се спускаха и спадаха. Мускулите на краката й трепкаха, коремът й също. Отново рев огласи заведението, който продължи минути. Най-сетне, вече успокоена, тя се оттегли към подиума. Но вместо завесата да падне, оркестърът засвири и Роза запя. Странен беше гласът й. Дълбок, малко дрезгав, липсваха височини, но песента разтърсваше, достигаше до сърцето на всеки, защото тя пееше едновременно и за себе си, и за всички. И наивните до глупост думи за любовта звучаха като истина.

Дълго време след като Роза свърши, Скарлатов остана под впечатлението от срещата с нея.

— Тук идват хора, за които не бихте и предположили… — каза мадам Жорж.

— Например?

— Принц Кирил, владиката Стефан, министри, депутати, дипломати.

Татарски се изправи отново пред масата на Скарлатов и мълчаливо изчака какво той ще му каже.

— Поздравявам Ви! Роза е нещо уникално!

— Тя е незаменима. Две са моите опори — мадам Жорж във финансовото ръководство и Роза в художествената част. Те са моят късмет! — каза артистът.

Късно след полунощ Борис стана. Заведението продължаваше да е препълнено. Изпрати го Татарски. Мадам Жорж влезе в кабинета.

— Господин Скарлатов, бихте ли ми отделили няколко минути?

— Разбира се.

— Не тук, нека отидем на тихо място…

Татарски натисна бутона. Чак сега Борис забеляза, че бяха монтирали безшумен, модерен асансьор. Изкачиха се на третия етаж. Минаха по един коридор и той широко му отвори двукрила врата. Влязоха в ярко осветен салон, мебелиран със скъпа, малко крещяща мебел. От салона се виждаше спалня с огромно легло.

— Това пък какво е?

— Седнете, господин Скарлатов, бъдете така добър…

Той седна във фотьойла.

— Бихте ли изпили една чаша шампанско с мен?

— Защо не?

Татарски се бе приготвил и тапата изхвръкна с пукот. Докато наливаше чашите, той попита:

— Ще ме простите за нахалството, но бихте ли приели един малък подарък от мен, в знак на благодарност. Вие ме измъкнахте от калта, господин Скарлатов…

— Зависи от подаръка.

— Вие сте зает човек. Може би Ви трябва място, където да се оттегляте, когато Ви се налага. Позволих си да обзаведа този апартамент за Вас и само за Вас!

— Не виждам такава нужда. Напразно сте изразходвали средства.

Някъде се чу звън. Татарски скочи.

— Извинете, ще Ви оставя само за миг.

И без да изчака отговора му, той излезе. Мина известно време. Вратата тихо се отвори. В салона влезе Роза, облечена, както я видя на сцената. Сърцето на Борис мъчително започна да бие. Той чуваше как мощните удари отекваха в гърдите му. Тя се приближи и протегна ръце. Скарлатов стана. Не трябва, си каза той, но нещо мощно, много по-силно от него го накара да пристъпи и вземе в прегръдките си полуголото момиче. Тази нощ Борис Скарлатов не се завърна у дома.